Зелената Рокля

Нека ви разкажа историята за Зелената рокля. Самата рокля няма абсолютно никакво значение за самата история, но метафорично погледнато – искам не искам роклята е там. Въпросното там е рожден ден, но не кой да е рожден ден а Рожденият Ден. Аз вървях с бърза крачка към спирката на тролея а студеният септемврийски вятър духаше право през мен, без дори да се извини. Грубо. Но това не ми пречеше, крепеше ме мисълта, за приятната компания и алкохола, който ме очакваше в къща на другия край на София. Под приятна компания имам предвид, колекцията от всевъзможни индивиди събрани, сякаш от магически сили.

Качих се в тролея и сядайки на седалката, продължих да си представям препълнените чаши и наздравиците. Тук е момента да вметна, че не съм някакъв долен  и пропаднал пияница, колкото и да ми се иска. Просто съм човек притиснат от обстоятелствата, който се опитва да открие смисъла на живота на дъното на бутилката или под масата или на пейка в южния парк - зависи от алкохола.

Та седя си аз и блажено си мисля, разни нецензурни неща, когато в тролея се качи тя. Под „тя” нямам предвид жената с главно „Ж”, а просто жена, чието име все още не знам. Правя това уточнение с цел да не се бъркат двете жени, защото жената с главно „Ж” в момента се намира в Дружба 2 в прегръдките на този долен и гаден изверг, но нека не се отплесваме.

жената – не тази с главната буква. – съвсем в реда на нещата, беше красива. Тя ме погледна изпод очилата си и – почти съм сигурен в това – ми се усмихна. Но не онази саркастично иронична усмивка тип: „Само в мечтите ти!”. По-скоро, усмивка от сорта на „Симпатичен си.” Въпреки, че не ги различавам особено добре, се надявам, че беше втората. След първоначалният шок, който ме обзе – не съм свикнал на такова внимание от страна на нежния пол – се опитах да се взема в ръце. Даже стигнах до там, че буквално се взех в ръце – прегърнах се сам – за да се окопитя и да направя нещо по-въпроса с тази усмивка и притежателката и’. Спирките, както и репликите, които обмислях, се изнизваха бързо и неусетно. Всъщност не беше чак толкова неусетно. Можех да започна с класическото: „Здрасти”. Въпреки, че всеки един профил, във всеки един сайт за запознанства, упорито ми натякваше, че така разговори не се започват. Не става.

„Аз съм писател!” и това не става, защото на практика е лъжа. Не че не се опитвам да пиша, просто никой не чете това, което пиша. Не става. „По принцип си много красива.” Близко. Станах и опитвайки се да излъчвам увереност, която реално погледнато не притежавам, се запътих към нея. За моя жалост не успях да отчета факта, че точно в този момент тролея спря и че аз се намирах точно пред врата. Морето от хора ме изхвърли извън тролея, още преди да успея да изрека първата сричка на въпросното: ‘Много си красива”. Единствения плюс в ситуацията – а аз съм изключително позитивен човек, въпреки нещата, които говорят другите за мен. – е че точно на тази спирка трябваше да сляза. Но нищо, всяко нещо с времето си! – помислих си аз и зачаках между галактическият рейс 260, който щеше да ме преведе през недрата на София и да ме откара в Горна Баня. Пътуването мина, както очаквах, друсащо, гадно и изключително потискащо с оглед на провала ми да заговоря онази красива жена. Слязох от рейса и поех на последната част от пътешествието си. Докато катерех баирите, които минаваха за улици псувах на ум. Сигурно от страни съм приличал на някой хобит, тръгнал към Мордор. След като ми омръзна да псувам на ум, хората, обществото, пак хората, шофьора на 260, съседа от горе, който постоянно тропа и отбора на Левски, че отпадна от Сараево. Реших да почна да псувам на глас, архитекта, който е проектирал тия калдъръми. Ненадейно стигнах заветната цел. Без да позвънява, нахлух през входната врата, изкачих се по тъмните стъпала, избягвайки подхлъзване и счупване на врата и влязох при рожденика, който случайно ми се падаше братовчед. След рутинните поздравления, разменяне на любезности, аз заех мястото си на масата. Почти всички гости бяха дошли. След традиционния диалог включващ ключовите въпроси: „Как си?”, „Учиш ли?”, „Работиш ли?”, „Как е кучето?”. Се премина на още по-традиционното гробно мълчание в продължение на 30 минути, след което дойде ред на най-традиционното напиване, включващо множество тостове. Изпивайки четвъртата си чаша уиски, реших да огледам околните за последно. В смисъл, че за последно щях да мога да ги видя на фокус. Подредбата на масата беше изключителна любопитна. Брат’чеда, негов приятел, друг негов приятел, някакъв непознат, още един приятел и момичето от тролея. Премигнах. Аз по принцип си мигам, но това беше по – специално премигване. Имам едно мото в живота: „Ако премигнеш три пъти и още го виждаш, значи почти сигурно не халюцинираш.”

Едно премигване – момичето си е там.

Второ премигване – усмихва ми се.

Трето премигване, съпроводено с едно малко уиски на екс – тя продължава да е там облечена със зелена рокля. Като цяло съм атеист и повече вярвам, че България може да стане световен шампион по – футбол от колкото в Бог, но онази вечер бях готов да повярвам във всичко. Станаха, опитвайки се да не залитам и избутвайки полуживото тяло на първата жертва за вечерта, приседнах до нея. Преди да кажа, каквото и да било тя проговори:

-          Срещаме се пак.

-          Да така е - отвърнах аз. – много красива рокля.

Да знам, че не съм Дон Жуан, но все пак е нещо.

-          Благодаря – отвърна тя. – много хубава риза.

Перфектният разговор. Но това не ме интересуваше особено, важното бе, че я срещнах пак. След, като изяснихме основните моменти, като – кой какъв е, на кой какъв е и за какво се бори, любим цвят, любим филм, любима музика, кръвна група, ЕГН, и номер на лична карта. – разговора си дойде на мястото.

-          Значи си писател. – попита ме тя.

-          Да!- отвърнах гордо – Нещо като Данте Алигиери на 21 век.

-          Трябва да ми дадеш да прочета нещо твое.

Сърцето ми на отшелник трепна. Същността ми на циник, песимист и меланхолик, се стопли за момент. Тя искаше да прочете нещо мое, без да съм я принудил, без да ме е съжалила. Ако не стоях на 15 сантиметра от нея, щях да отроня мъжка сълза от дясното си око. Сълза на радост – каквато си позволих един единствен път- когато Левски игра в Шампионската Лига.

-          С удоволствие – казах аз и се обърнах да взема чашата си.

След, като я изпих на екс, се обърнах. Момичето, което се казваше Ани, се беше променило. Дали я виждах размазана от алкохола или от неизмеримото щастие, което изпитвах, не знам. Но реших, че сега тя е като ранено животно и аз трябва да я довърша – ще ме простите за метафората, но какво да се прави.

-          По принцип – започнах аз монолога си. – Съм циник, но това не означава, че не съм романтик. Въпреки, че беше изтръгнато и смачкано на парченца, сърцето ми не е безчувствено. Когато те видях в тролея преди няколко часа, сякаш ти докосна струна в разстроената ми китара, наречена душа. Аз почувствах нещо. Не, моля те, не си мисли, че съм някакъв странен тип, като цяло не съм такъв, но когато ми се усмихна с тази красива усмивка – да точно тази – аз разбрах, че ти си по специална. Ти почувства ли същото? Не, не ми отговаряй, има време за това – казах аз, галейки ръката и’, която беше необичайно космата.

-          Виждам, че си натурално момиче в буквалния смисъл на думата, но това не ми пречи, защото – виждаш ли – аз търся точно такава жена.

Завърших монолога си задъхан и развълнуван и зачаках отговор.

-          И аз търся такова момиче – отвърна плътен мъжки глас.

Оказа се, че когато съм се обърнал за уискито, Ани се е отегчила от присъствието ми и е отишла при рожденика – моят единствен братовчед; всъщност не е единствен, но ми е най- близкия, за това приех това негово деяние много на вътре. – и сега са в другата стая, консумиращи, краткото си но ползотворно запознанство. Също така се оказа, че ръката, която галех до сега е била на изключително едрият и космат Пешо, който по злощастно стечение на обстоятелствата беше облякъл зелен пуловер. И така, оказа се, че Жената с главно „Ж” е в обятията на изверга в „Дружба” 2, докато жената от тролея е в обятията на братовчед ми само на 2 метра от мен. Замислих се има ли какво да направя по въпроса. Разбира се, че има! Но....

-          Всяко нещо с времето си. – казах на глас и се заех да пресушавам бутилката с уиски.

1.

-          Вие сте с новините на 18 март 2012... – Иван изключи телевизора и въздъхвайки погледна екрана на лаптопа си.

Както всеки друг ден, той преглеждаше обявите за работа. Вече половин година, Иван беше безработен, въпреки многобройните интервюта на които се явяваше. Всяко едно интервю протичаше по един и същи начин. Иван влизаше в офиса на управителя, който го засипваше с всевъзможни въпроси, след което стискайки ръката му показваше вратата и казваше, че ще му се обади. В началото Иван чакаше обаждането, но след  третия месец, всичките му надежди се бяха изпарили.

Иван погледна през прозореца и погледът му се спря върху голата топола, стигаща до петия етаж на отсрещния блок. Един от клоните се пречупи от тежестта на натрупалия сняг и политна надолу.

Младият мъж се отдалечи от прозореца и минавайки покрай масата, затвори лаптопа и се запъти към кухнята. Той натисна копчето на кафе машината и зачака чашата му да се напълни с животоспасяващият нектар наречен кафе.

Усещайки аромата на кафе, Иван забрави - поне за миг – всичките си проблеми.

Сядайки отново на дивана в хола, телефонът му започна да звъни. Иван вдигна:

-          Да?

-          Иван Иванов? – прозвуча мъжки глас.

-          На телефона.

-          Здравейте, обаждам се във връзка с обявата за която сте кандидатствали.

-          Обявата?

-          Да, за охранител, аз съм Димитър Георгиев от BLM International. Интересувате ли се от работното място?

-          Да, да разбира се.

Иван нямаше избор. Сметките бяха започнали да се натрупват. Иван имаше нужда от работа.

-          Чудесно, може ли да се срещнем утре в 10 часа?

-          Да, разбира се, какъв е адреса.

-          Ул. „Съборна” номер 9.

-          До утре.

Иван записа адреса на гърба на някаква касова бележка. Поредното интервю. Вероятно и поредният отказ.

-          Грешка. – изрече на глас той – Сигурният отказ.

Иван отпи голяма глътка от кафето си и отваряйки лаптопа си, потъна в информационния поток наречен интернет.

2.

Иван си проправяше път през снежните преспи. Той носеше неизменните си кецове. Самата идея да обуе нещо различно от тези гуменки, както ги наричаше един от малкото му приятели, ужасяваше младият мъж.

Стъпвайки предпазливо, Иван проклинаше, зимата, която упорито отказваше да отстъпи мястото си на пролетта – на прекрасната пролет.

Иван стоеше пред стъклената врата, до която висеше малка табелка с красиво изписано „9”. Часът беше 9 и 55.

-          Всичко или нищо – прошепна Иван и отвори вратата.

Пред него се откри стълбище, водещо до малка остъклена кабинка. Срещу нея имаше друго стълбище отделено с врата. Стискайки пликчето в което носеше CV-то и дипломата си, Иван заоглежда обзавеждането на кабинката. Въртящ се стол на колелца, малка масичка, кофа за боклук, малко радио и календар, който показваше 23 януари. Иван посегна към календара за да смени датата, но забеляза, че под него имаше някакъв надпис. Той отмести календара и зачете написаното:

Искам всичко да приключи, искам утре да умра,

Да не страдам повече се моля, да не дойде повече деня.

А може би дошъл е краят, може би умрял съм аз.

Може би отишъл съм във ада и дяволчета шепнат ми в нощта.

|

\/

Прочитайки това, Иван потрепери.

-          Предишният пазач, имаше странно чувство за хумор. – Каза гласът от телефона.

Иван се обърна и видя човека, на който принадлежеше гласът. Леко пълен и застаряващ мъж, с гъста брата и леко прошарена коса. Носеше добре изгладени риза и панталон.

-          Виждам – отговори леко смутено Иван.

-          Димитър Георгиев – каза мъжът, подавайки ръка.

-          Иван Иванов, приятно ми е. – каза той поемайки ръката на стареца.

-          Моля заповядайте – Каза старецът, повеждайки Иван към стълбите водещи към втория етаж.

Стълбите ги отведоха в тесен коридор със затворени врати. Подминавайки ги, Иван попита:

-          Това офиси ли са?

-          Повечето да, но има няколко празни помещения.

Г-н Георгиев въведе Иван в малък кабинет с красиво дървено бюро. Сядайки за него, той подкани с жест младият мъж, който седна на стол срещу него.

И така, г-н Иванов, желаете да работите за нас?

-          И така, г-н Иванов, желаете да работите за нас?

Последното нещо, което Иван изпитваше бе желание за работа. Той имаше нужда от пари, следователно трябваше да работи.

-          Да, исках да попитам.... – започна Иван, но бе прекъснат от събеседника си.

-          Накрая ще зададете въпросите си, нека първо Ви, обясня в какво се състои работата Ви. Както Ви, казах, в сградата има предимно офиси, както и няколко празни помещения, вашата длъжност изисква, да извършвате пропускателен режим. След напускането на всички служители, трябва да проверите всички помещения освен помещение с номер 5129. Смяната Ви, започва в 19:00 часа и приключва в 07:00 на следващата сутрин.

-          Ами, дипломата ми, CV-то ми?

-          Искате ли работата г-н Иванов? – попита мъжът, поглеждайки Иван право в очите.

-          Да. – отговори той.

-          В такъв случай, Ви очаквам да се явите на работа в понеделник в 19:00.

Георгиев стана и поведе Иван към изхода. Минавайки по коридора, Иван се загледа във вратата с номер 5129. За миг го обзе силно желание да надникне зад тази врата, почти сякаш, нещо го зовеше, шепнеше името му...

Иване.... Иване....

-          Г-н Иванов, беше ми приятно. – казвайки това, мъжът стисна ръката на Иван и се качи обратно по стълбите.

Вървейки към апартамента си, Иван все още не можеше да разбере напълно случилото се. Бяха го наели на работа, без никакви въпроси, без уговорки. Имаше ли значение? Важното е, че го бяха наели, щеше да си плати сметките и да върне всички дългове, които бе взел от приятели и познати.

Вървейки през снежните преспи, Иван с усмивка си мислеше.

„Тази година, пролетта ще е красива.”

3.

Иван седеше в кабинката на софийската улица с номер 9 и се взираше в часовника, който показваше малко след 22:00 часа. Беше 21 март.

До тук първият му работен ден минаваше спокойно. С пристигането си на работното място, му дадоха риза и бадж с неговото име. Колегата му от дневната смяна – весел и лъчезарен пенсионер – му беше обяснил тънкостите на занаята.

-          Трябва да знаеш как да спиш, без да заспиваш. – му каза Григор, развеждайки го из повереният му обект. – успееш ли да го постигнеш, работата ти ще е лесна като песен.

След, като Григор показа всичко, което можеше да бъде показано, Иван попита:

-          Ами стая 5129?

-          Не бива да влизаш там момче. Предшественикът ти направи тази грешка.

-          Уволниха ли го?

-          И така може да се каже. Важното е да запомниш едно – някой врати са по – добри, когато са затворени.

Казвайки това Григор сложи каскета си и пожела лека вечер на Иван.

Беше време Иван, да направи последната обиколка, за да провери дали няма някой работохолик, решил да остане до късно. Той изкачи стълбите до втория етаж и бавно закрачи по коридора поглеждайки във всяка една врата. Стигайки до единствената заключена врата на етажа – 5129. Първоначално Иван подмина вратата, но след две крачки се спря. Отново го обзе онова странно желание да отвори вратата. Той се обърна и застана пред съвсем обикновената врата. С изключение на драскотините под металните цифри, вратата беше чисто бяла. Иван се приближи към драскотините и разчете някакви букви:

Fac….is ….ensu..  A…r..no

Иван се опита да „разшифрова” буквите, но в този момент с периферията на окото си, видя движение в дъното на коридора. Иван се обърна рязко, забравяйки за вратата и се провикна:

-          Кой е там?

В отговор от към стълбите долетя силен смях и стъпки. Иван последва смеха. Слизайки по стълбите, Иван чуваше смеха все по- ясно и по – ясно. Три стъпала преди да достигне първия етаж, силен писък долетя от горния етаж. Иван се обърна и понечи да се върне, когато се озова пред вратата с номер 5129, която беше отворена. Писъкът и смехът се преплетоха в зловеща мелодия, която изпълни цялата сграда. От стаята излизаше силна светлина. Иван вдигна ръка пред очите си. Миг след, като привикна към светлината видя стол в средата на стаята. Нещо теглеше Иван към този стол, нещо го зовеше. Той направи една крачка и тогава.....

4.

Иван се събуди облян в пот. Часовникът в кабинката показваше 03:45. Иван дишаше трудно и му се виеше свят. Той стана и залитайки се запъти към тоалетната на втория етаж. Той влезна и наплиска лицето си със студена вода, след което се вгледа в огледалото. Лицето му беше бледо, очите му бяха хлътнали. Какво се случваше с него?

-          Това е от недоспиването и напрежението – прошепна тихо в огледалото той.

Връщайки се към кабинката Иван погледна стаята от съня си – 5129. Той впери поглед в драскотините под номера и разчете думите: „Facilis Descensus Averno[1]”. Той стисна дръжката на вратата и за момент почувства едновременно радост и тъга. Сърцето му започна да блъска в слепоочията му. Иван натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Странното усещане изчезна а Иван просто стоеше и се взираше в заключената врата с надраскани на нея неразбираеми думи.

Той се върна в кабинката си и с разочарование седна на стола си, в гледан в календара на стената.

Иван протегна ръка и отмествайки календара, отново зачете посланието оставено от предшественика му.

Искам всичко да приключи, искам утре да умра,

Да не страдам повече се моля, да не дойде повече деня.

А може би дошъл е краят, може би умрял съм аз.

Може би отишъл съм във ада и дяволчета шепнат ми в нощта.

|

\/

Прочитайки за трети път стихчето до края, Иван забеляза, че драскотините под думите приличат на...

-          Стрелка – каза тихо той сваляйки календара от стената. – Какво искаш да ми покажеш приятелю?

Иван застана на колене пред масичката и заоглежда под и около нея. Покритият с плочки под беше чист, с изключение на прахта събрала се под масичката. Той прокара ръка по плочките, която откри малък хикса на една от тях. Иван почука върху плочката – беше куха. Той я ножицата, която седеше върху масичката и махна плочката. От дупката, която се откри, той извади малка дървена кутийка на която пишеше: „infernum”. Иван я отвори и вътре намери ключ. Без да се замисля, той се затича на горе по стълбите и заставайки пред врата с номер 5129, постави ключа, завъртя го и отвори вратата.

Първоначално Иван видя празна стая, но миг след, като прекрачи прага, стаята се обагри в червено а по средата се появи стола от сънят му. Писъци и смях изпълниха стаята. Иван чу в главата си глас:

„Седни, приятелю! Това е за теб, само и единствено за теб.”

Тялото на Иван се приближи до стола.

„Точно така, точно така!!”

Иван седна.

5.

22 март 2012 г.

Димитър Георгиев седеше на бюрото си и мислеше за разговора, който току що бе провел с полицаите от 5-то РПУ, относно смъртта на Иван Иванов. Официалната причина за смъртта бе сърдечен удар.

-          Харесвах те момче. – изрече тихо на глас възрастния мъж – защо ти трябваше да отваряш вратата?

В този момент телефонът на бюрото иззвъня. Г-н Георгиев вдигна слушалката и след, като изслуша събеседника си каза:

-          Идвам веднага.

Слизайки по стълбите г-н Георгиев завари младеж на не повече от двадесет години.

„Та той е толкова млад!” – помисли си той. – „Но, трябва да го нахраним, няма друг начин.”

-          Здравейте, аз съм Димитър Георгиев.

-          Йордан Димитров – отвърна леко смутен младежа.

-          Сигурен съм, че работата ще Ви хареса. – казвайки това г-н Георгиев поведе, младежа на горе по стълбите.

„Съжалявам, момче” – помисли си той – „Но трябва да го нахраним, просто трябва.”

След, което каза:

-          Харесваш ли пролетта, момче? – попита той.

-           Да, господине, пролетта е магия.

-          Прав си – отвърна г-н Георгиев усмихвайки се – истинска магия.

2.

Кристина стоеше в кухнята на тристайният апартамент в който живееше с Митко от  две години.

„Две прекрасни години.” – помисли си тя докато палеше свещите на тортата, която всеки момент щеше да поднесе на приятеля си и неговите гости. Не той не беше неин приятел, вече не. Беше неин годеник. Тя погледна пръстена с малък диамант на безименния и’ пръст на дясната си ръка и се усмихна. Не беше най – романтичното предложение, но все пак си беше предложение. Димитър просто се приближи до нея прегърна я и прошепна в ухото и’ думите, които беше очаквала да чуе от много време:

„Ще се омъжиш ли за мен?”

Нямаше листа от рози поръсени по пода, нито вечеря в скъп ресторант, където докато тя отпива от шампанското си щеше да намери пръстена на дъното на чашата. Това не се случва в истинския живот, само във филмите и романите.

-          Не и наистина – прошепна тя в празната кухня и се стресна.

Разочарованието, което се прокрадна в сърцето и’ не и ‘ хареса. Тя имаше всичко, което иска, всичко за което е мечтала или поне така си мислеше. Но няма как да очаква всичко да е като в приказките. В реалния живот няма красиви рицари на бели коне или романтични предложения. Има леко непохватен и нормално изглеждащ млад мъж, който прави нормално предложение на приятелката си. Всичко беше нормално, прекалено нормално.

Но нормалното е хубаво. Хубаво и сигурно. Тя беше щастлива с живота си и рутината, която беше изградила в продължение на четири годишната си връзка с Димитър. Но наистина ли това, което изпитваше бе щастие?

„Примирение.” – помисли си тя, но бързо, почти с погнуса, прогони тази дума от съзнанието си. Щастлива – тя бе щастлива и сгодена, за мъжа, който обича.

Кристина взе в ръце тортата със забодени свещи и се отправи към смеха и музиката, идващи от хола. Светлините в стаята бяха изгасени и всичко погледи бяха отправени към нея. Тя застана срещу Димитър и го погледна в очите, сякаш казвайки

„Духни свещите и да приключваме с този маскарад!”

Изведнъж всичкото желание на Кристина да празнува тази вечер се изпари.

Група хора, събрали се да празнуват поредната изминала година от живота на Димитър. Тя не разбираше, защо хората с радост признават пред света, че са остарели, че са се приближили с още една година до старостта.

До смъртта.

Всички хора гледащи я в момента, как тя държи отвратителната и безвкусна торта – донесена от Сестрата на Димитър – със забодени свещи във формата на числото „двадесет и осем”, и’ се присмиват. Тя ги чуваше в съзнанието си:

„Къде е щастието, Криси? Къде е романтиката?”

Изведнъж тя чу оглушителен смях, всички продължаваха да я гледат:

„Розите са червени, виолетките са сини а за Криси всичко вече мина!”

Стаята и хората в нея започнаха да се размазват, светът пропадна под краката на Кристина и тя се свлече на пода изпускайки тортата. Митко падна на колене, хвана лицето и’ в ръце и започна да вика името и’. Кристина просто гледаше към размазания таван, все още чувайки подигравките и смеха, въпреки, че в стаята цареше гробна тишина с изключение на истеричните викове на Димитър.

Миг преди тъмнината да обгърне Криси тя видя пеперуда. Красива пеперуда, цялата черна с изключение на червените точки в края на крилата и’. Пеперудата прелетя два пъти над нея, след това се приближи към ръката на Кристина. Миг преди пеперудата да кацне върху нея, тъмнината я обгърна.

Звънящият телефон на бюрото и’ я изтръгна от примката на спомените и’ и я завлече в реалността. Тя все още беше на работа.

Всички си бяха отишли, само тя стоеше в празния офис и се взираше в стенния часовник, който показваше шест без петнадесет. Настоятелния звън на телефона продължаваше. Тя вдигна слушалката, но в този момент човекът от другата страна затвори. „Още по- добре” помисли си Кристина ставайки от бюрото. Беше време да се прибере, все пак днес бе годишнината им. Пет години. Цели пет години тя и Димитър бяха заедно.

Кристина изключи компютъра, облече палтото си и излезе от офиса. Беше мрачно и влажно. Вече цели три дни валеше без да спира. Тя отвори чадъра си и тръгна надолу по улицата към спирката на тролея, който щеше да я закара в къщи.

„В апартамента на Димитър”- помисли си Кристина – „Неговия апартамент, не моя, не нашия - неговия”.

Бяха изминали близо шест часа откакто доктор Георгиев и’ беше съобщил „новината”. През тези шест часа, тя въобще не мислеше за това. Единственото, което се въртеше в главата и’ бе спомена от рождения ден или по – точно чувството, което бе изпитала в кухнята.

„Примирение.” Наистина ли се беше примирила със ситуацията? Наистина ли беше загърбила мечтите и надеждите си? Разбира се че не, но въпреки това.

„Въпреки това си го мислиш, Криси.”  - каза си тя на ум – „Мислиш си го и това не ти харесва!”

Разбира се, че не и’ харесваше. Тя беше привързана към Димитър, обичаше го. Но беше ли щастлива? Този въпрос обикаляше съзнанието и’ като досадна муха. Не можеше да го прогони.

Чакайки на спирката, тя продължаваше да се пита как се стигна до тук. В началото всичко беше прекрасно. А сега тя имаше съмнения и то само седем месеца преди сватбата и’.

„Седем месеца” – изразът прокънтя в главата и’.
Кристина осъзна, че нямаше да се ожени за Димитър, защото след седем месеца тя щеше да е мъртва.

Полетът на пеперудата

„Ела със мен

Да ти покажа пеперудите,

Да видиш как

Крилата им в пламъци изгарят

Между живота и смъртта”

Любка Георгиева Данчева

1.

Кристина чуваше думите, които изричаше доктор Георгиев, но не ги разбираше. За нея те нямаха смисъл. Думи, като „рак” и „химиотерапия”, думи които тя чуваше само по филмите. За какво говореше той? Едва ли се отнасяше за нея, това би било невъзможно. Такива неща се случват само на другите. Може би на някой далечен братовчед или на колегата от съседния офис, но не и на Кристина Александрова – двадесет и шест годишна жена в разцвета на силите си.

-          Това е невъзможно – прошепна тя

-          Разбирам, че ви е трудно, но....

Тя отново престана да чува доктора, който седеше в кожения си стол в елегантно обзаведения си кабинет в една от най – добрите болници в София. Кристина огледа на бързо стените на кабинета и забеляза множеството дипломи и грамоти поставени в рамки, които да потвърдят верността и компетентността на твърденията на доктора в моменти като този. Колко ли пъти, докторът е седял по същия начин, по – който седи сега, съобщавайки на поредния пациент, че му остават шест месеца живот? Колко ли мечти са били разбити, колко надежди са били убити? Въпреки това тя не разбираше, не можеше да разбере, тя....

-          Трябва да е станала грешка – каза плахо тя – грешка в лабораторията или нещо такова...

-          Госпожице Александрова – доктор Георгиев говореше бавно и ясно, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете, какво представлява слънцето. – Уверявам Ви, че няма грешка. Изследванията показват....

„Какво се случва?” - запита се Кристина – „нима това е истина?” Тя виждаше всичко, като на кино лента, беше излязла от тялото си и наблюдаваше от страни как възрастният и побелял доктор обяснява на красиво чернокосо момиче седнало срещу него, че...

-          Не! – извика тя – Това не е вярно!

-          Кристина, вие умирате. – каза доктора.

Думите на доктора се забиха в нея като нож, тя потрепери и заплака.

Докторът седеше невъзмутимо срещу нея поставил маската на лъжливо съчувствие, което вървеше в комплект с дървеното бюро и рамкираните дипломи.

-          Операцията е прекалено рискована – започна той – Няма доктор, който да се съгласи да Ви оперира. Единственото, което може да предприемем е химиотерапия.

Докторът изрече предпазливо последната дума. Кристина вдигна поглед и погледна доктора с насълзените си сини очи, все още не разбирайки думите му.

„Какво се случва?” – запита се тя, взирайки се в кафявите очи на доктора, седящ с гръб към прозореца, през който влизаше светлина.

Кристина премести погледа си от доктора към гледката, която разкриваше прозореца.

Облачното небе, високите сгради, хора, които безгрижно вървяха по улицата, без да разбират в каква ситуация се намира младата жена, която ги наблюдава. И тогава я видя.

Пеперуда. Красива и грациозна.

Кристина бе виждала тази пеперуда преди, но къде? Пеперудата прелетя покрай прозореца.

След като Кристина изгуби от поглед пеперудата, стана и се отправи към вратата. Докторът я последва.

-          Разбирам, че Ви е тежко за това смятам, че най-разумно ще е да поговорим за това след като се успокоите. – каза той със същата престорена загриженост, която започваше да отвращава Кристина.

Тя излезе от кабинета му.

Съзнанието и’ бе отлетяло, тя не беше в коридора на болницата, чакайки асансьора, тя беше на зелената поляна с Димитър. Третата им среща, когато всичко беше прекрасно, преди припадъка, преди доктора, преди всичко. Двамата лежаха върху одеялото и се наслаждаваха на природата. Наслаждаваха се един на друг. Тя отметна кичура кестенява коса, която бе паднала пред лицето му, след което се вгледа в кафявите му очи. Тя беше влюбена в него, нещо повече, тя го обичаше.

Той погали лицето и’, след което нежно я целуна. Докато двамата лежаха на одеялото под приятното юлско слънце на ръката на Димитър кацна една пеперуда.

-          Красива е – каза Кристина

-          Не колкото теб – мигновено отговори Димитър

-          Може и така да е – каза тя и се засмя.

В този момент пеперудата отлетя. Докато двамата влюбени наблюдаваха как тя се отдалечава, Димитър се приближи до ухото на Кристина и прошепна:

-          Подарявам ти полетът на тази пеперуда.

Тя го погледна, след което го целуна страстно. Не беше най-оригиналната реплика, но беше искрена и казана с любов а за нея това значеше много. Тя бе влюбена в този непохватен младеж. Не беше Принцът на бял кон, но той беше повече – беше истински и я обичаше.

Мобилният и’ телефон я извади от примката на спомена. С учудване тя забеляза, че бе излязла от болницата и почти бе стигнала пред офиса където работеше. Беше време да се връща от обедната почивка, която бе използвала за да отиде и да провери резултатите от изследванията, които бе направила след припадъка на рождения ден на Митко миналия месец.

Тя погледна екрана на телефона си – беше Митко – след което прие обаждането.

-          Здравей Криси – жизнерадостно каза Митко – какво става?

-          Аз... нищо... – Кристина се опита да се съвземе, не беше момента сега да съобщи новината на годеникът си.

-          Всичко наред ли е? – попита той леко разтревожен.

-          Да, всичко е наред, тъкмо ми свършва обедната почивка и се връщам към офиса.

-          За това звучиш толкова разтроена – каза той и се засмя, Кристина обожаваше този смях. Радваше се, че го чува. – Твоята задача е да издържиш само още шест часа, след които ще те чакам вкъщи. Не си забравила нали? Довечера е годишнината ни.

Разбира се годишнината, четвъртата им годишнина, на която доктора с фалшивото съчувствие и дипломите в рамки и съобщи, че има тумор, аневризма или там както се казва в главата и че всеки един момент той може да „избухне” и край с нея. „Честита годишнина Криси, това е подаръка ти, ползвай си го със здраве.” Помисли си тя и едва не се разсмя.

-          Разбира се, че помня с нетърпение чакам вечерята.

-          Супер, трябва да затварям, ще се видим довечера. Обичам те.

-          И аз те обичам. – каза тя след което прибра мобилния си телефон в чантата и влезна в офиса.

Докато вървеше към бюрото си, Кристина усещаше погледите на всичките си колеги върху нея. Те я гледаха и шепнеха, те знаеха. Знаеха за припадъка, за диагнозата за пеперудата.

„Глупости, не ставай смешна!” – Скара се на себе си Кристина. – „Няма как да знаят, така ти се струва.” И беше права, но за коя пеперуда си мислеше тя? Едва ли е за тази от преди години, която видяха на поляната – не. Ставаше въпрос за пеперудата от рождения ден на Митко, когато тя припадна.

„Зимата идва.” – помисли си Кирил, седейки на последната седалка в тролея. От кабината на шофьора се носеха позанти коледни песни. Кирил се загледа през прозореца към морето от премигващи лампички и дядо коледовци по витрините на магазините. Преди за Кирил Коледа беше прекрасен празник изпълнен с веселие и усмивки. Сега това беше просто дата от календара.

Кирил огледа другите пътници в тролея, които всякаш не го забелязваха. Те просто се взираха напред и с трепет очакваха момента в който ще се приберат при семействата си.

Ами Кирил? Къде отиваше той?

Никъде. Той просто се оставяше морето от хора да го носи в произволна посока. Вратите на троля се отвориха и Кирил слезна, без да знае, защо. Той се огледа. Познаваше тази улица. Но от къде?

Кирил занеше, че много отдавна е бил тук.

Той закрачи напред, заобикаляйки хората, свел поглед в краката си и разглеждаше стъпките в снега. Стъпки на хора, живи хора. Хора с мечти, надежди, страхове.

Кирил се спря пред витрината на кефене и се вгледа в крайната маса, на която седяха мъж и жена. Двамата се дръжаха за ръце през масата и се гледаха в очите. Усмихваха се.

Кирил не помнеше, кога за последно се бе усмихнал.

Мъжът прокара ръка през русата коса на жената. В съзнанието на Крил изкочи картина.

Кирил лежи в леглото срещу красива брюнетка. Двамата са голи. На вън през прозореца е зима. Декемврийският вятър събаря натрупалият се сняг от дърветата. Но от тази страна на прозореца е лято. Защото любовта вианги е лято. Любовта е красива. Любовта е вечна.

Брюнетката казва на Кирил че го обича. И го целува нежно по бузата. Кирил поглежда сините и’ очи, след кеото прекарва ръка през косата и’ и казва, че я обича.

Двамата влюбени се целуват, легнали един срещу друг в леглото.

Кирил стоеше пред витрината на кафето, върху която бе поставил дясната си ръка.

Какво видя току що? Спомен? Измислица?

За Кирил реалността се бе превърнала в добре осъзната илюзия.

Кирил свали ръката си от витрината и продължи по пътя. Въпреки ,че носеше само пуловер, не му беше студено. Кирил не изпитваше нищо. Нито физически, нито емоционално. Той просто крачеше в снега, отивайки към....

-          Към безкрайността – прошепна той с прегракнал глас. – или към вечността.

Хората бяха започнали да правят път на Кирил, без да го поглеждат.

Светлините на града, шумотевицата и хората. Преди Кирил обожаваше всичко това.

Кирил спря пред осем етажната жилищна сграда и се загледа към шестия етаж. Прозорците бяха тъмни. Той изкачи двете стапала на площадката пред входа и спря. Кирил приближи лицето си към заключената стъклена врата и дъхна към стъклото. В съзнанието му изкочи още една картина.

Красивата брюнетка стои загледана през прозореца. Отсрещните балкони са окичени с лампички, през прозорците се виждат елхи и усмихнати лица. Кирил се приближава зад жената и я прегръща през кръста, целувайки я по – врата. Тя протяга пръст и изписва върху запотеното стъкло „Аз” с красив почерк. Кирил вдига дясната си ръка и изписва:

„те обичам!!!” с раздалечени и грозновати букви. Жената се засмива и обръщайки се, Кирил потъва в сините и’ очи. Тя го целува а той продължава да допира пръста си в запотеното стъклно.

Кирил стоеше в тъмния и празен вход с двигната във въздуха дясна ръка. Той свали ръката си и се понесе по – стълбите към шестия етаж. В сградата беше тихо. Кирил се спря пред средният апартамент на четвъртият етаж и долепи ухо до вратата. Чуваше се приглушен телевизор и силен детски смях. „Коледа, Коледа – утрещ е е Коледа!” пееше весело детско гласче. Кирил продължи да се изкачва по – стълбите, без да издава звук.

Кирил застане пред бяла врата на шестия етаж. На вратата беше залепен някакъв лист хартия. Кирил посега към дръжката на вратата но в този момент вратата зад него се отвори и от нея излезна жена на средна възраст, държаща в дясната си ръка чадър. Тя погледна към вратата, пред която стоеше Кирил, въздъхна и заискачва седемте стъпала водещи към асансьора. Тя всякаш не забеляза Кирил, който се обърна и прекрачи прага.

Прах и застоял въздух посрещната Кирил. Тристайният апартамент, не бе чистен от доста време. Мебелите бяха покрити с найлон. На покритата масичка в хола имаше купчина писма. Кирил се приближи към тях и забеляза, че хартията е пожълтяла. Апартамента беше празен. Кирил огледа стената и видя закачени снимки. Млада двойка, пред голям монумент. Красивата черна коса на жената се вее. Мъжът с късо подстригана прическа гледа в камерата и се усмихва. Кирил се обърна и излезна от апартамента.

Той вървеше по улицата. Стъпваше бавно и несигурно.

Кирил спря пред четири етажна жилищна сгреда и се загледа към светещият прозорец на първия етаж. Красивата брюнетка – с няколко години по – стара – стоеше пред кухненската печка. Дългата и’ черна коса, бе вързана на опашка. Красивите и’ сини очи бяха тъжни. От ляво на блузата и бе забодена с карафица черна лента.

Кирил се взираше към жената, която обичаше. За първи път от много време на сам, той изпитваше емоция, той чувстваше.

Обич, страх, гняв, разочарование.

Той потрепери. Какво се бе случило с него? Последното, което помнеше бе, че пътуваше с колата си към къщи, след това....

-          След това – те доведох тук. – каза висок мъж, облечен в черен костюм.

Кирил се обърна и погедна мъжът в костюма.

-          Кой си ти? – попита той

-          Тук съм за теб. – каза мъжът.

Кирил огледа новодошлият, след което се обърна и отново погледна към жена си.

-          Знаеш, какво следва нали? – попита мъжът.

-          Мисля, че да. Ти ли ме доведе?

-          Не. Твоята привързаност към това човешко същество те доведе тук.

-          Искаш да кажеш любовта ми?

-          Емоциите нямат значение за мен.

-          Може ли да постоя още малко тук? Имам чувството, че току що се събудих от дълбок сън. – каза Кирил. От очите му се стекоха сълзи, които капнаха в снега под него.

Мъжът в костюма не каза нищо.

Пред жилищната сграда стоеше мъж с къса разрошена коса, без обувки облечен само с пуловер и избеляващи черни дънки. Вятърът развяваше левият му ръкав. От лявото му слепоочие стърчеше дванадесет сантиметрово парче метал. Босите му крака не оставяха следи в снега.

Мъжът в костюма постави дясната си ръка върху рамото на Кирил и двете фигури изчезнаха, оставяйки след себе си две капки в студения декемврийски сняг.

Мими отмести за поглед от печката и погледна през прозореца. За момент и’ се стори, че видя две мъжки фигури.

„Кириле?” – помисли си тя. – „Разбира се, че не. Нима очакваш мъртивят ти съпруг да се появи на вратата ти две години след смъртта си?” При тази мисъл Мими потрепери. Очите и се навлажниха. Тя ги избърса с опакото на ръката си. Погледна за последен път през прозореца и каза тихо на празния си апартамент.

-          Зимата дойде.

Наско седеше на металната пейка в чакалнята на Централна Гара и оглеждаше този бетонен монумент – всякаш застинал във времето – показващ проваления опит за демонстрация на величие на една отминала епоха. Слабата и не особено висока фигура на Наско с нищо не изпъкваше на фона на стотиците безименни тела, които си проправяха път през морето от хора. Той ги наблюдаваше. Замислени, угрижени, щастливи, разтревожени. Смесица от емоции и желания, всеки със собствени страхове и мечти. Всеки един от тях се бе насочил към целта си, без да обръща внимание на околните, без да забелязва света около себе си.

Наско погледна таблото с разписанието на влаковете и въздъхна. До заминаването на влака му оставаше малко над четиредесет минути. След малко повече от четири часа щеше да е в родния Пловдив. Наско огледа за последен път хората, които като мравки се движеха из чакалнята, изпита облекчение, че се маха от София. Той отново погледна таблото за да види от кой перон тръгва влака, когато забеляза под него да стои красиво чернокосо момиче, което се взираше в него. Висока и стройна с дълга, и леко къдрава коса, тя гледаше Наско с красивите си кафеви очи и се усмихваше. Сякаш секундите в които погледите им се срещнаха се бяха превърнали в часове. Часове на безкрайно спокойствие и щастие. Сякаш Наско чуваше гласа и’ в главата си – нежен и приятен – който тананикаше песен за някакъв сън или нещо подобно. В този момент, групичка студенти минаха пред Наско, закривайки гледката му към красивата непозната. Той стана заобиколи ги и с надежда погледна под таблото, но момичето не беше вече там. Разочарован и учуден, Наско се запъти към влака, все още чувайки познатата мелодия в главата си. Колкото и да се опитваше не успя да си спомни коя е песента.

След като се настани в празното купе, Наско се вгледа през прозореца към купищата боклуци натрупани под едно дърво срещу вагона. Автомобилна гума, стар телевизор със счупен кинескоп, опаковки от вафли, цигари и всякакви други нездравословни боклуци. С отвращение Наско отмести поглед от гледката и видя, че срещу него в купето стоеше непозната от чакалнята. Той подскочи на място и едва не извика от учудване, а красивото момиче, просто се усмихна и попита:

-          Как се казваш?

Прекрасният и’ глас успокои Наско и той успя да огледа новата си спътничка по – добре. Беше висока почти колкото него, леко къдравата и’ коса стигаше до раменете а изящните и’ устни образуваха най – лъчезарната усмивка, която Наско някога беше виждал. Слънцето влизащо в купето през прозореца, озаряваше нежното и’ лице и той забеляза малка сребриста обеца на дясната и’ ноздра, която сияеше почти колкото усмивката и’.

-          Наско – успя да произнесе той с леко сподавен глас.

-          Красиво име,  коя зодия си? – моментално попита тя.

-          Стрелец – отговори изумения младеж. – Ти как се казваш?

-          Нина, при семейството си ли отиваш?

-          Да. А ти?

Нина се загледа през прозореца и без да отговори на въпроса попита:

-          Какво виждаш?

Наско наблюдаваше красотата на това момиче, което всякаш запълни с присъствието си празнината в купето и в самия Наско.

-          Купчина боклуци. – отговори той.

-          Аз виждам красиво дърво изпълнено с живот.

-          Въпрос на гледна точка – отговори Наско, който започваше да се овладява.

-          Въпрос на вяра бих казала аз. Ти вярваш в материалното, следователно виждаш отпадъците.

-          А ти в какво вярваш?

-          В живота.

Изричайки тези думи, от клоните на дървото се показа катеричка, която премина през няколко клона и отново изчезна сред листата на дървото.

-          Аз не вярвам във вярата. – непоколебимо отговори Наско.

-          Без вяра, човекът е мъртъв. – изричайки тези думи, усмивката и помръкна за момент, след което отново се появи на лицето и’.

-          Винаги ли започваш разговорите си с непозанти по такъв начин? – попита Наско.

-          А ти винаги ли си бил такъв песимист?

-          Не обичам да отговарят на въпросите ми с въпроси. – каза Наско с престорена ярост.

-          А обичаш ли сладолед? – попита Нина и без да изчака отговора хвана ръката на Наско и го поведе вън от купето.

За свое учудване той не се съпротиви, въпреки, че оставяше багажа си във влака, който щеше да тръгне всеки момент. Докато Нина тичаше пред него дърпайки го за ръката, бялата рокля с която беше облечена се развяваше и поглеждайки красивите и бедра, а в съзнанието си, Наско чуваше познатата мелодия по – ясно от преди.

Двамата спряха пред количка за сладолед, която се намираше пред главния вход на гарата, до голям фонтан в който си играеха малки деца. Нина пусна ръката на Наско, наведе се и опря длани на стъклената витрина на количката и започна да оглежда сладоледите, досущ като малко дете.

-          Ванилов, не шоколадов. Ти обичаш шоколадов, нали? – попита тя и без да дочака отговор се затича към фонтана.

След като плати на продавача, Наско се отправи към фонтата държейки в ръце два шоколадови сладоледа, които започваха да се топят под ярките лъчи на юнското слънце.

-          Заповядай – каза Наско подавайки на Нина сладоледа.

Без да отговори, тя взе сладоледите отиде до децата, които си играеха, нагазили боси във фонтана и им подаде двата сладоледа. Учудения Наско гледаше как дечицата се смеят и радват на подаръците си.

-          В какво вярват децата според теб? – попита Нина с лека горчивина в гласа.

-          В Дядо Коледа предполагам. – шеговито отговори Наско.

-          Те не вярват в технологията или във химията – те вярват във вкуса на сладоледа. Не ги интересува как се прави сладоледа, за тях най – важното е щастието, което изпитват от самия сладолед.

-          Виж, не исках да... – но Наско беше прекъснат от Нина, която го прегърна, поглеждайки го в очите и попита:

-          Ще дойдеш ли с мен?

Наско усещаше топлината и’, уханието и’, меката и’ кожа. В този момент нищо нямаше значение, нито влака, нито багажа му.

-          Да – тихо отговори той.

Гледайки го в очите тя приближи устни до неговите. Топлият и’ дъх галеше лицето му. Миг преди устните им да се докоснат, тя отскочи назад и смеейки се хвана ръката му, и отново го поведе на някъде.

-          Къде отиваме? – попита той.

-          Да ти покажа.

-          Какво да ми покажеш?

-          Вярата разбира се.

-          Виж, извинявай, ако съм те засегнал в купето, но всеки човек си има виждания и разбирания а мойте са такива. – каза той поглеждайки спътницата си.

Двамата вече се разхождаха бавно по тротоара.

-          Защо толкова се страхуваш от вярата? – попита тя усмихвайки се.

-          Не се страхувам от вярата.

-          А от какво се страхуваш?

-          Призраци, върколаци, вампири. – светкавично отговори Наско и се засмя.

-          От мен страхуваш ли се? – тя се спря и го погледна право в очите.

За момент Наско се потъна в красивите и’ очи, след което отговори.

-          Защо да се страхувам от теб?

-          Защото... – започна тя, но се поколеба. – Защото искам да ти покажа истината.

-          Каква истина?

-          Истината, че не всичко е такова, каквото изглежда.

За миг лицето и посърна, но миг след това тя се усмихна и отново хвана ръката на Наско. Докато двамата вървяха, той погледна към витрините на магазините покрай, които минаваха. Той се вгледа в отражението си, продължавайки да върви държеки Нина за ръка. Витрина след витрина, гледайки отражението си без да забелязва, че...

-          Хайде, стигнахме – каза красивата му спътница дръпвайки го за ръката.

Двамата влязоха в двора на стара жилищна сграда и се запътиха към малко момиченце седнало на пейка до входната врата. Красивата и’ руса косичка падаше върху малките и’ рамене облечени в красива рокличка на цветя. Тя носеше слънчеви очила а крачетата и висяха от ръба на пейката. Новодошлите се спряха на няколко метра от момиченцето и Нина се обърна към Наско:

-          Сега ще ти покажа истинската сила на вярата

Изричайки тези думи тя заведе Наско до момиченцето.

-          Кой е? – попита с тъничкото си гласче момиченцето.

Нина подкани Наско с поглед  и той отговори.

-          Казвам се Наско, ти как се казваш?

-          Ивелина, приятно ми е. – малкото момиченце подаде напред ръчичка и тогава Наско разбра, че момчиенцето е сляпо. Отиде пред него и стисна малката ръчичка.

-          С кого си? – попита момиченцето.

-          С моя приятелка.

-          Момичето с бялата рокля и красивата усмивка ли? – попита тя.

-          Да, но от къде знаеш с какво е облечена, нали.... – но Наско се спря на време.

-          Успях да я видя, но само веднъж. Тя често ме посещава, но мама все не ми вярва. Може ли да те попитам нещо? – казвайки това, момчиенцето обърна глава към Наско - Какво е чувството да виждаш?

За миг Наско потръпна. Как да обясни на малко момиченце, което е прекарало целия си живот в тъмнина, какво означава светлицата, какво представляват цветовете?

Наско стоеше прав пред момиченцето с наведена глава и едан сълза капна пред краката му. Нина отиде до момиченцето и постави ръка на главата и’. Сляпото момиченце вдигна глава към Нина усмихна и’ се, след което каза:

-          Няма значение, сама ще разбера, вярвам, че някой ден ще прогледна.

Изричайки тези думи, момиченцето слезна от пейката и бавно влезна във входа на жилищната сграда. Нина прегърна Наско за момент, след което двамата излязоха от двора и продължиха да вървят по тротоара.

Вървейки по пустия тротоар Наско каза:

-          Защо го направи?

-          За да ти покажа какво всъщност е вярата.

-          За какво, по дяволите, ми говориш! Горкото дете е сляпо и никога няма да прогледне. – лицето на Наско беше посърнало.

-          Тя може и да е сляпа – започна Нина – но вярва, че някога ще прогледне. Същата тази вяра, която ти отричаш и която за теб не съществува, дава сила на това малко момиченце да живее.

-          Но също така и дава надежда!

-          Това лошо ли е?

-          Да, надеждата води само до разочарование и болка! Тя ще прекара целия си живот с надежда в сърцето си и когато накрая разбере, че тази надежда е била напразна, болката и разочарованието ще са огромни! Никой няма право да причинява това на друго човешко същество!

-          Но, надеждата ще и помогне да изживее живота си пълноценно, без да се ограничава от недъга си. Именно в това се крие силата на надеждата и вярата.

Наско стоеше и бършеше сълзите си гледайки отражението си във витрината на магазина отсреща. Нина забеляза това и пристъпи към него. Тя се притисна до него и го целуна. Досега на устните и’ с неговите, накара Наско да забрави за всичко.

Наско отвори очи и видя Нина да върви на няколко метра пред него. Затича се и я достигна.

-          Къде тръгна? – попита учудено той.

-          Време е да си вървя – каза тя и се усмихна.

Виждайки усмивката и’ на Наско му се прииска да я целуне отново.

-          Защо?

-          Изпълних това за което дойдох. Показах ти светът такъв какъвто е?

-          Какъв?

-          Уникален.

Наско се вгледа в красивата жена, стояща пред него и разбра, че е влюбен. Понечи да я прегърно, но тя се обърна и каза.

-          Наистина трябва да вървя, но ако искаш може да ме изпратиш.

-          С удоволствие. – каза Наско, хвана ръката ‘и и двамата тръгнаха мълчаливо.

На входа на парка през, който трябваше да минат двамата имаше локва заради спукан водопровод. Вървейки, Наско погледна Нина, след което забеляза нещо странно. Обувките и, за разлика от неговите,  не оставяха мокри следи по асфалтираната алея на парка. Наско понечи  да каже нещо на Нина, но тя го прекъсна:

-          Стигнахме.

Те стояха пред стара къща с прозорци гледащи към улицата.

-          Ще те видя ли пак? – попита Наско.

-          Може би.

Тя влезна в двора, изкачи се по стъпалата и отвори входната врата на която висеше някакъв некролог. Наско остана така за миг, след което изтича след нея. Изкачи стълбите и завъртя дръжката на входната врата, но тя бе заключена. Наско понечи да звънне на звънеца, но видя, че няма такъв. Миг по късно той забеляза, че на входната врата виси верига заключена с катинар. Наско вдигна поглед към залепения на вратата некролог на който пишеше:

Нина Ангелова Арнаудова  07.08.1987 г. – 18.05.2010 г.

Той се взираше в некролога без да може да проумее, това което вижда.

-          Днес сме осемнадесети – прошепна той

И си спомни, какво не беше наред с отражението във витрината.

-          Тя нямаше отражение – прошепнай той – краката и’ не оставяха следи.

Наско излезна от двора и се вгледа в прозореца на втория етаж на къщата. Телефонът му звънна. Той видгна с празен поглед отправен към прозореца:

-          Ало.

-          Наско, добре ли си? – чу се изплашения глас на майка му.

-          Да, защо?

-          Как защо, къде си в момента?

-          В София.

-          Слава богу!

-          Какво се е случило?

-          Влакът от София за Пловдив е катастрофирал.

В този миг Наско забеляза, че има някой на прозореца. Поглеждайки нагоре той изпусна мобилния си телефон. От втория етаж му махаше Нина, с красивите очи и прекрасната бяла рокля.