Тя беше постоена преди мноооого години и с нетърпение чакаше да стане поне на сто. За това време беше видяла всичко, което можеше да се види с очи и беше чула всичко, което можеше да се чуе с уши. Беше преживяла съдбите на много хора и беше надживяла много хора. Тя помнеше топлината на всяко лято, както и студенината на всяка зима, които беше преживяла;  помнеше танца на всеки отронен лист през дъждовните и мрачни есени, както беше запомнила пропукването на замръзналата земя в ранната пролет, когато на двора се показваше главичката на първото кокиче; тя помнеше всяко първо кокиче; помнеше всяко розово отронено вишнево листче, както и песента на пчелите около ароматната роза. Тя беше живяла с всичко това. 

 Преди мнооого години тя се роди от купчина камъни, прегърнати от бял хоросан, тежък гредоред и чисто нови керемиди. Вече никой не помнеше това събитие, освен самата тя, но тя не можеше да забрави шепота на майсторите, които все повтаряха: ” Не бързайте! Работете по-бавно и чупете камъните на по-малки парчета, за да ни хранят по-дълго! Тези хора са богати, имат хубав хляб, построим ли къщата няма да има какво да ядем.”

 И така построиха старата селска къща, която тогава беше нова и се чудеше какво е това хляб и защо тези досадници не искат да си ходят? Но щеше да разбере. Имаше дълъг живот пред себе си и щеше да разбере. Така както разбра, че не са я строили добре, въпреки че работиха върху нея повече от година, старата къща години щеше да чува как майсторите са мамили бедните собственици, за да им вземат повече пари и за да ги хранят по-дълго. В онези години, когато беше нова и млада не разбиране нищо от тези неща, но след като преживя първото земетресение тя разбра всяка дума, понеже усети цялата сила на разлюляната земя, както и слабостта на камъните, от които беше изградена. Усети как силната прегръдка на хоросана се скъса и между камъните зейна дупка, години на ред усещаше как камъните искат да се търколят и да се върнат на земята всеки сам на своето си място. Усещаше как други майстори попълват дупката, но тя все се отваряше и сега къщата знаеше много добре, че не са я построили както трябва, че хлябът е изяден, а работата не е свършена.

Тя отдавна вече знаеше как се ражда хлябът. Беше усетила аромата му докато е още тесто, беше гледала как се пече веднъж седмично в голямата фурна в задния двор, усещаше топлината му когато го подреждаха в най-голямата стая и докато му се радваше имаше чувството, че става някак  по-широка и по-висока. Това усещане траеше часове, докато хляба застиваше и щедро раздаваше упойващата ароматна топлина.

Помнеше веселата глъчка на децата, които се тълпяха около пешкирите с топъл хляб и как се радват на парещия комат, които излапваха за секунди заедно с парче сирене или халва.

Помнеше как се родиха тези деца. Две от тях дойдоха на този свят в мазето, а едно някъде другаде, но понеже не се беше родило в къщата, тя само знаеше, че е дошло тук от някаква болница, някъде в града. Старата селска къща след години много пъти щеше да чува думите град и болница, но никога нямаше да може да си ги обясни, за нея това бяха просто думи и нямаха особено важен смисъл.

Децата растяха, тичаха в двора, тичаха из улицата, тормозеха животните, после се грижеха за тях; в началото докато бяха съвсем малки стояха все в къщата, после стояха повече на двора, после изчезваха през деня, защото ходеха на училище, а къщата само разбираше, че училището е друга къща по-голяма, където ходят дори и съседските деца и все се чудеше какво толкова се случва в онази голяма къща, че всички деца трябва да ходят там по цял ден. Малко и’ завиждаше, защото усещаше, че е по-голяма, по-хубава и всичко друго по, за което можеше да се досети. Но когато децата се връщаха забравяше за всички по и най, защото разбираше, че където и да отидат те пак ще се върнат у дома и това място, което наричаха у дома, не беше в училището, а беше в старата селска къща. Всичко това продължи няколко години. После децата започнаха да се връщат само веднъж в седмицата у дома и старата селска къща започна да си мисли, че училището и’ е отнело децата. То и това беше истина, но покрай училището ги погълна града и след няколко години старата къща разбра какво е сватба, дори разбра три пъти какво е сватба. Слушаше музиката на циганите, поглъщаше миризмата на сготвеното агнешко от големите казани на двора, искаше да не чува пиянските думи на гостите и се питаше кога ще свърши това? Е, свърши. Децата си отидоха след сватбите и се връщаха в селската къща само за празник и тогава от фурната излизаше най-ароматния хляб, пак му се радваха, пак го изяждаха с парче сирене или халва, но после си отиваха  и дълго не се връщаха. Мина малко време и започнаха да идват и техните деца, но само за празниците. Щеше да минат години и тогава щяха да доведат внуците си. А през това време къщата си стоеше в двора радваше се на кокошките, на козичките, на магарето. Познаваше всяка жива душа, която я навестяваше дори мишките в мазето знаеше къде живеят и какви поразии вършат.

Сутрин когато козичките излизаха на паша къщата ги изпращаше с тъга, защото цял ден щеше да е тихо. Вечер, когато се връщаха познаваше песента на звънчетата им и сякаш се изправяше, за да стане по-висока и са ги види сред всички други козички, които се прибираха у дома. В началото имаше толкова много кози, че и’ беше ужасно трудно да позна звънчета, но с времето ставаха все по-малко и накрая остана само една стара коза, която не ходеше на паша из селото, а пасеше покрай двора каквато трева има, а трева имаше много, защото нямаше друга коза, която да пасе там.

Магарето също изчезна нанякъде. Старата къща много години чуваше тракането от  колелата на каручката му и знаеше, че Марко бърза да си дойде у дома. Но вече го нямаше, а каручката изгни на двора и се разпадна съвсем сама.

Кучето самотно лаеше в махалата, един ден се приближи до прага огледа се и след като не го погали човешка ръка и то си отиде. Котката поживя по-дълго из къщата. В началото на една зима изчезна и остави двете си котета сами. Те умряха от студ и глад гушнати в един ъгъл.

На старата къща и' трябваше доста  време за да разбере, че е изоставена.

Един ден дойдоха децата и внуците от града и прибраха старата болна жена в една кола, която виеше страшно и всички я наричаха линейка. Бабата така си отиде от къщата – без да се сбогува и без да се завърне. Децата и внуците в началото идваха всяка седмица и се грижеха за къщата и за двора, а после започнаха да идват все по-рядко и все по-рядко. По пътя вече не минаваха хора и къщата започна да се чуди къде са всички. Нямаше ги децата , нямаше ги и внуците, дори съседите ги нямаше. Един ден през зимата под тежестта на снега обора прискърца и се срути. На следващата година смокът, който го обитаваше се премести в голямата стая под старото желязно легло.

През следващата зима се срути и фурната за хляб. Тогава къщата разбра, че децата и внуците повече няма да се върнат и повече няма да има празници, нито пък ще има хора, които да живеят в нея. Уморените и’ мръсни стъкла гледаха опустелия път, запуснатия двор с избуяла трева, лозницата, която вече не се извиваше върху дървеното скеле, което отдавна беше изгнило и паднало, а просто пълзеше сред тревата и се опитваше да оцелее още една година.

Старата къща просто стоеше на мястото си и години наред гледаше как минава времето, как се менят сезоните, как живота продължава без да обръща внимание на нейната безкрайна самота.

Една нощ, беше зима, врата скръцна и силно хлопна. Къщата се стресна помисли, че някой се е завърнал, но сгреши, беше студения вятър. Нахлу вътре обиколи всяко кътче и започна ядосано да тряска врата докато едната и’ панта се откъсна и врата увисна, така че дори студения зимен вятър вече не можеше да я помръдне. Когато вятърът се увери, че вече не може да тряска вратата започна да блъска прозорците. Тази година Старата къща щеше да посрещне пролетта без мръсните си стъкла и докато къщата се радваше на първите кокичета изобщо не помисли колко безпощадна може да е пролетта. Тя дойде с много дъждове. Заливаше обилно покрива и’ с вода без да се съобразява с разместените от зимните виелици керамиди и старата къща усещаше как студенината на влагата я обгръща отвътре навън и започна да мисли за онези камъни, чиято хоросанова прегръдка се беше скъсала преди много години. Каквото и да се случваше онази пролет къщата обръщаше своя взор към онези камъни. Прогизнали от дъжда те искаха само да се търкулнат на земята, за да превземат по едно местенце от нея и да останат там завинаги без никой да ги обезпокоява. Пролетта обаче те останаха заедно. Но лятото дойде с безпощадна жега. Изгоря високата трева на двора, изсуши всяка педя земя и тогава Старата къща усети как един по един камъните се търколиха на земята в търсене на своето място. Те се върнаха там от където бяха дошли – при земята. Но след тях политна стария покрив, защото се сринаха гредите, както и по-голямата част от стените. Това, което остана от старата къща щеше да се вижда от пътя още много години, но нямаше да мине никой, който да го види. На следващата година през лятото сред огромната трева нямаше да се виждат дори останките и’, но те щяха да са там и щяха да очакват танца на есенните листа, студената песен на зимния вятър, тежестта на снега, първото кокиче на пролет, падането на вишневия цвят, жуженето на пчелите в големите цветове на розата и някъде в двора щеше да живее мечтата, че някое дете или внуче ще се върне тук и ще построи нова къща за следващите сто години.

Колкото по-голямо е количеството образовани хора, толкова повече са недоволните от неравенството. Защото образованият човек мисли, разсъждава, осъзнава и прави изводи. Ниско образованите хора просто нямат възможност да осъзнаят цялата дълбочина на проблема с неравенството. Тоест те разбират, че има някаква несправедливост при разпределянето на доходите и в много други неща, но не са в състояние да разберат причините за това.

В началото на 21 век стана очевидно, че на западната либерална политическа система и е изгодно да съкращава броя на образованите хора.

Тук трябва да изясним термина. Днес образован е не онзи човек, който може да чете и пише. Така е било в Средновековието. В днешното технологично време познаването на азбуката и събирането на буквите в думи стана нещо като инстинкт. Съвременният образован човек има обширни познания в различни сфери, способен е логически да разсъждава и да анализира.

Изразът „изгодно е на системата” също изисква пояснение. Такова съвременно философско направление като системният анализ позволява да се разбере, че системата „живее” свой собствен живот и по своите закони. Тоест човечеството (или държавата) се развива не само защото е управлявано от „светли умове”, но и като нещо самостоятелно. Разбира се, такова развитие се базира на определени идеи и принципи, които му дават направление.

И така, идеите и принципите, залегнали в основата на съвременната „западна” цивилизация, на сегашния етап насочват развитието в посока на намаляване броя на образованите хора. И е жалко, че и нашите управници се занимават с копиране на тази система.

За това, че нивото на образованието на младежта пада, открито говорят и у нас и на „запад”. Обаче виждат причините за това ту в развиването на средствата за масова комуникация, ту в още нещо. А всъщност, главната причина е другаде.

Всяка система (в дадения случай либералната политическа система) освен другите свойства, притежава и стремеж към самосъхранение. А как да опазиш система, при която една от най-важните черти е неравенството, ако хората са образовани?

Образованият (но не богат) човек започва да мисли, да анализира и стига до извода за несправедливостта на съществуващото неравенство между хората. При това (много важно) той осъзнава, че не е възможно това положение да се промени без промяна на системата. В зависимост от светоусещането си много от тези хора ще са готови към различни форми на политическа борба или ще търсят други пътища за да сменят съществуващата  система с по-справедлива. С това те стават опасни за системата.

Ако, обаче, човекът е образован, но при това е достатъчно осигурен, вероятността да счита съществуващата система за напълно нормална е много голяма. Той няма да протестира. Даже ще я защитава. На системата й е необходима малка част управляващи образовани хора – за правилното функциониране на самата нея.

Бедният и необразован човек не е опасен за съществуващата система. Например, излязоха  младежите по улиците на Лондон, направиха погром… И какво от това? Нищо. Политическата система не се разклати даже на „милиметър”.

Могат да се кажат още много неща, но тук има достатъчно.

Трябва да се прави извод. На съществуващата либерална политическа система и е изгодно да понижава количеството на образованите хора.

А може би това е добре? Нека продължава така?! Затова има стабилност…

В мен лично тези неща предизвикват опасение и неприязън.

Защото такова положение на нещата неминуемо води до още по-голям спад на нивото на образованието (дори сред материално осигурените), а значи към деградацията на обществото.

Върнах се скапана – колкото и да работя, утре става още повече. Уморих се – дяволски съм уморена от това безпричинно тичане насам-натам. Всичко ми се струва безсмислено. Накъде и защо тичам? Като кон с капаци или влак, вкопчен в разписание и релси. Защо е тази суета? Какъв е смисълът? Защо ми са всички тия „удобства“ под формата на автоматични перални, миялни, сушилни…, които съвестно вършат моята работа, без мен – къде е икономисаното ми време? Нали такъв беше смисълът, когато ги купувахме – да освободят повече време за семейството ми, за децата, за себе си.. А всъщност времето, както и по-рано – не стига. Странно, но факт! Защо? Замислих се за живота изобщо… Погледнете котките, кучето – каквито са били преди сто години, такива са си и сега. Маймуната, както е яла банан на дървото преди, така е и сега – нищо не се е изменило в нея. А погледнете човека преди сто години и сега!!! За какво се изменяме? Каква е целта и има ли таква? Какво печелим от всичко това, от цялото това развитие, ако ставаме все по-нещастни?

Децата са по-чувствителни и по-проницателни от нас. Можем да им залъжем мозъка с умни речи, но чувствата им не можем да излъжем. Те веднага разпознават този, който им мисли добро, и на кого са безразлични, кой влага в тях душата си и кой е дошъл само да „изпее“ предмета си.В крайна сметка, не е така важно да научиш детето на физика и математика, а да го научиш да бъде човек! Какво е това образование? Това е изграждане на човешкия образ. В какво се проявява човекът? В отношенията си с другите хора. Истинската задача на учителя се заключва в това, да научи детето да се отнася към хората така, че за него и за другите да е добре.

Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

- Но мен, разбира се, не особено ме интересуват автобусите, телефоните и друга подобна…
- Апаратура! – подсказа карираният.
- Абсолютно вярно, благодаря, - бавно произнесе магът с тежкия си басов глас,  - отколкото значително по-важния въпрос: дали тези граждани са се променили вътрешно?

Михаил Булгаков. Майсторът  и Маргарита

В нашия бит дълбоко навлязоха ултрасъвременни технологии: интернет, „умни” мобилни телефони и портативни компютри. Животът се промени до неузнаваемост. Купувайки си в магазина екзотични продукти от най-отдалечените места в света, можем да допълним недостигащите, като за броени часове достигнем със самолет до дригия край на планетата.

В наше време цифровият /дигитален/ подход завоюва огромна популярност. Той решава маса проблеми. Например, как да оценим този или онзи човек? В САЩ направо питат: колко струва той или тя? Веднага става ясно, кой е стойностен човек, а кой- ходеща грешка на природата. Това, което не може да бъде измерено, избледнява, изгубило своята привлекателност, а това което може – придобива особена магнетична сила. Така женската красота се сравнява с идеалните размери 90-60-90 и силните на деня си избират приятелки по този принцип. Предложението на един от Нобеловските лауреати по икономика да въведе понятието „неизмерими ценности” не намери широк отзвук – опитайте се да измерите щастието!

Независимо от нечувания скок в технологиите, ние „превъртаме” старите записи и отбелязваме, че възприемането на света не се е изменило от края на по-по-миналия век.

Днес информацията се разпространява със скоростта на светлината, но събитията, случващи се различните кътчета на планетата изглеждат като нещо случайно не свързано помежду си.

Затова, когато чуваме, че махането на крилата на пеперудата може да предизвика ураган на място отдалечено на хиляди километри разстояние, всичко ни се струва като красива, откъсната от реалния живот метафора. Ние живеем в разбит на парчета свят, където царува само един общ закон – побеждава по-силният! Така ли е в същност? И защо ни е да знаем истината?

Буридановото магаре – да умреш прав, или да живееш на колене?

Разумът е извел човека на пътя на технологичния прогрес, който започва да диктува темпа на движение, противопоставяйки човека на Природата. Повярвал в своето могъщество и загубил връзката си с Природата той се е провъзгласил за неин господар. Времето показва: цивилизацията няма да отиде далече  по този път, тя ще се изгуби във Вселената, независимо колко резки от техническите си творения ще остави, защото Вселената  е безкрайна, а животът е краен и на нас ни е отреден само един неин миг. – В.Лебедев, летец-космонавт, член-кореспондент на РАН.

Човекът обича да се прекланя пред собствените си творения. Така е било през XVII век с механичните играчки и джобните часовници, а в ХХ с изчислителните машини, които оперирайки с огромно количество данни, получават резултат почти мигновенно. 
Компютърният интусиазъм  е стигнал до там, че на изчислителните машини са възложени задачи да съчиняват музика и стихове. Резултатът, може би, ще се хареса на роботите, но на човека едва ли.

Работата на компютъра се базира на логиката и оперира с числа. Информацията, закодирана в езика на компютъра във вид на единици и нули /например числото 19 изглежда като 10011/, преминава през поредица математически действия, подчинявайки се на алгоритъм – последователност, зададен в програмата. Тъй като ние самите определяме, какви данни влизат в компютъра и какво той трябва да прави с тях, по мнението на В.Лебедев,”опитвайки се да създадем изкуствен интелект, ние влагаме в него потока на своите мисли, тяхната логика по пътя на постигане на конкретна цел. Правим крачка, след нея следваща и т.н. Този конвейр ни засмуква, като не ни дава да видим далечната перспектива, защото вместо към хоризонта ние си гледаме в краката”.

Стремежът към комфорт роди надеждите, че „умните машини” ще могат да мислят вместо нас и това породи опитите психиката да бъде сведена до нивото на работата на компютъра. Всъщност, появи се мнение, че човешкия мозък се подчинява на логиката и работи по зададена програма.

Почитателите на логическото мислене утвърждават, че Буридановото магаре, /наречено на името на френския философ от XIVЖан Буридан/, ще умре от глад, без да може да избере една от двете еднакво привлекателни купи сено. Макар парадокса да се е появил стотици години преди първия компютър, той описва основната слабост на машината, сравнена с действията на живото същество.

Ние притежаваме това, което коренно ни отличава от всякакви електронни „произведения” – чувства и интуиция. Как да предадем на езика на компютъра – чрез нули и единици – това, което чувстваме, наслаждавайки се на потресаващ пейзаж? Нито красотата, нито любовта, не ни е дадено да опишем с езика на цифрите. Опитайте се да разясните на машината такива елементарни понятия като „добро” или „лошо”. Не е по силите на нито един компютър да подскаже, кое е по-добро за нас: „да умреш прав, или да живееш на колене?”.

Затова през последните години се правят опити да се съвместят живота и компютрите. Може би по този път ни чака успех?”Създавайки биороботи, -  пише В.Лебедев – ние, всъщност, влизаме в ролята на Твореца, но, тъй като не знаем дълбочината на неговия замисъл се занимаваме с копиране на себе си... Чувствата, интуицията, въображението не могат да се вложат в изкуствения разум, следователно създадените същества никога няма да ни разберат. Те няма да могат да възприемат нашия духовен свят, както и недостъпното за тях многообразие от нюанси на нашия живот. Така, ромоленето на водата на ручея за тях ще бъде само шум; не им е дадено да разберат музиката, живописта, изкуството, да усетят израза  на очите ни. И затова, те ще ни гледат от позицията на способностите си да действат рационално, в което ние, разбира се, ще им отстъпваме.

Те ще бъдат други – нито човек нито машина, от биотехнологията ще получат надежност, устойчивост, от нас, може би, ще съхранят телесната структура, външността, но в тяхната обвивка няма да има място за Душата, с която ни  дарява Природата, правейки ни хора, а ние или и даваме да се разкрие в цялата си красота и богатство, или я угнетяваме чрез властта на разума”.

Начина на обработването на информацията, постъпваща в мозъка, е коренно различен от ставащото в компютъра. Ние виждаме човек каращ колело, а не колела, кормило и рамка, защото за нас същността на велосипеда е в неговата цялостна система, а не в отделните части. В този ред на мисли, нашето възприятие, не може да се сведе до сума от усещания.

Да не говорим за вземането на решения! Тук имаме явно преимущество пред магарето на Буридан. По думите на американския учен Стивън Строгац (S. Strogatz):”… Нашите инстинкти и интуиция представляват по-съвършени процеси, отколкото изострените от разума, логически прецизирани мисли. Вземайки важни рещения в живота си, аз разбрах, че най-доброто е да се довериш на сърцето си,... защото то разполага с всички важни сведения”.

В това няма нищо странно. По време на цунамито през 2005 година загинаха 300 хиляди души; дивите животни и „диваците” на островите не пострадаха. Те, без съмнение, са имали достъп до най-важната информация, скрита от цивилизованите хора, свикнали да се доверяват на своя, а много често и на чуждия разум.

Защо подсъзнанието разполага с това, от което е лишен разумът? Не стъпваме ли тук върху плаващите пясъци на мистиката?

Последните открития на науката хвърлят светлина върху тази загадка, изграждайки мост между физическите явления – „странностите” на квантовите частици и загадките на психиката и интуицията. Тук чудеса няма, защото на субатомно /квантово/ ниво обмяната на информация става мигновено, светът става свързано в едно цяло*, а молекулите на генетичния код – ДНК – са своеобразна антена, способна да приемат тази информация..

*Щом квантовото свойство – посоката на спина на частицата, намиращ се в едно от двете положения – „нагоре или надолу” – „ се преобърне”, на момента същото се случва и с нейната „двойничка” – даже когато тя се намира  на другия край на Вселената. Разпознавайки направлението на спина, молекулата на генетичния код – ДНК – става нещо като антена, способна мигновено да улови квантовата информация – даже от неживата природа – на нивото на живите организми.

Доминирайки над съзнанието, нашия разум блокира достъпа към тази информация. Ние  приемаме единната сила на Природата като действия на отделни сили и събития, като непредсказуема случайност. В същност, … нито един организъм на Земята не съществува изолирано. Така е и във Вселената – животът е единен в цялото му разнообразие, взаимодействайки по неведоми за нас канали извън хоризонтите на нашите представи.

Как да възстановим загубената връзка с природата? Нима е реално да се откажем от разума си, връщайки се на животинско ниво? 

За щастие, Природата не ни е оставила на произвола на съдбата: … с млякото на майката се предава духовната възприемчивост. От нея израства съзнанието, което ни обединява, свързвайки света.Без това всичко ще се разпадне. Това крехко богатство трябва да се пази, захранва и насища. Без него няма да може да се преодолеят бариерите на антипатиите и взаимните претенции, които са възниквали през вековете между народите, страните и религиите и които не позволяват да се издигнем до устройство на света в интерес на болшинството от хората. В търсенето на бъдеще, трябва да достигнем до тържество на разумното на нашата планета, иначе ще изпаднем от живота на Вселената, нарушавайки хармонията и. С други думи, разумът трябва „да се разгърне” в друго направление, в посока към Природата, за да осъзнаем нашето място в единия взаиосвързан свят. И, обединявайки сърцето и разума, да станем Човеци. Успех на всички нас!