Увод или нещо за начало...

   Не, няма да поглеждам от "критикарския ъгъл", или поне ще се опитам, защото по-лесно е да се заеме позиция "анти", по-трудно е да се търси път, и то "правилния".

   Няма да стане дума и за "мястото на парадигмата в "концептуалното развитие" с оглед развитието на проблематиката". Нека ги изпратим за момент по посока един немски град, намиращ се по горното течение на река Дунав.

   Ще започна с един от любимите вицове на един от първите ректори на СУ "Св. Климент Охридски" - филиал Благоевград, ВПИ - Благоевград и беше въпрос на време да стане ЮЗУ - Благоевград (с усмивка към присъстващите колеги завършили в този красив южен град).

   Ето го и вица: Предложили на министър председателката на Малта да приложи българската система на образование в островната държава. Тя помислила, помислила и отговорила: Съжалявам, но такава голяма каша, в такава малка тава, каквато е Малта, не може да се забърка...

   Годината е 1983-та. От тогава до сега са минали много години, а вицът и днес звучи свежо, непреходно, неувяхващо, актуално, ангажиращо със съвременната си препратка  и днес...

   Защо се сетих точно този виц? Може би за успокоение, че проблемите не са от днес, както се срещат опити за вменяване на подобна "вина".

   ДОИ или нещо като история...

   Наредба №4 от 18. 09. 2000г.

   Изменения и допълнения...

   Общи положения

   С тази наредба се определят изискванията за равнищата на Предучилищно възпитание и подготовка на децата за училище.

   Учебното съдържание на Предучилищната подготовка и възпитание включва постижимите: знания, умения и отношения, които се измерват като резултат от обучението и възпитанието на децата в детската градина по образователни направления и са в съответствие с културно образователните области по чл.10 от Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план....

   Изискванията за учебно съдържание включва общи и специфични знания и умения в зависимост от насочеността на образователните направления. А те са:

   Български език и литература, Математика, Социален свят, Природен свят, Изобразителни изкуства, Физическа култура, Игрова култура, Музика.

   В МОН се "изработват" ДОИ, които се реализират от учителите в детските градини, посредством избрана програма или програмна система, съобразена със същите ДОИ. От тук следва, че децата напускайки детската градина, имат готовност за училище.

   Целта е да се посочи очакваното ниво на знания, умения и отношения, като видимия резултат е след измерването, вследствие същите тези резултати от обучението и възпитанието на децата в детските градини.

   Детските учители, работейки по Програми (Програмни системи), които са изготвени на база ДОИ, в края на подготвителна група трябва да изпратят децата готови (каквото и да означава това) за училище. ДОИ дават рамката, която включва образователните направления и чрез поставените цели и задачи се гони крайния резултат - готовност за училище...(Повторението е умишлено.)

   Въпроси

   Срещат ли затруднения децата в първи клас след подготвителна група?

   Губят ли интерес към ученето поради повторение на материал от детската градина в училище?

   Необходимо ли е сътрудничество между екипите на подготвителните групи и началните учители с цел адаптацията на децата в първи клас?

   Трябва ли децата да четат и пишат преди да отидат в първи клас?

   Умеят ли същите тези деца да комуникират, да общуват по между си, да се изразяват свободно?

   Според ДОИ - не е заложено децата в детската градина да се научават да четат и пишат. Тогава от къде идва тази мания?

   В детската градина ръката се подготвя за писане, но се чува и за проблем: Децата пишат с печатни букви и в първи клас им е трудно преминаването към ръкописно писане. Кой ги учи да пишат печатно? Ако видя дете да пише печатно по своя инициатива, няма да го спра, но ще му покажа и другите, ръкописните букви (все има от къде, да ги разпознава) и да очаква научаването на това писане в първи клас. В детската градина се научават да се ориентират в тетрадката с тесни и широки редове, изписват отделни елементи от букви.

   Дали децата губят интерес? Ако е да, логично е да се дължи на различни предпоставки, като се започне от книжките (тетрадки) от първа, втора, трета, четвърта група (нищо, че са само помагала) и се стигне до спираловидния метод, който позволява във всяка група да се дават почти едни и същи теми, разчитайки на наслагването (понякога се чува и за наддаване на знания!?!), разчитайки, че все някога ще е от полза за децата.
   А аз все се сещам за Иван, който на втория ми работен ден в групата, в която работех, се провикна: Мразя занятията, госпожо!!! И аз ги мразя, Иване! - му отговорих...От там на сетне станахме "приятели"...Едно умно и будно хлапе, което мрази занятията...но много любознателен и нямащ нищо против да научава нови и нови неща...От много време нямаме занятия, но думата си е останала тук-там в нечий речник.

   По въпроса за наддаването. Чувала съм колеги да казват: Аз наддавам (сякаш се намираме на търг за наддаване или на конни надбягвания). С мисълта, че сега казано, детето след някоя и друга година ще се сети, ще изплува в паметта му и ние предварително ще сме му помогнали.

   Или: Аз им дадох за....Два часа работихме. Знаеш ли колко интересно им беше?

   Е, аз пък казвам, че ако се постарая малко повече, дали няма да мога да им обясня за четиритактовия двигател на Ото, макар и нищо да не разбирам от бутала.

   Въпросът не е дали можем, а дали трябва?

   Да вземем приказките....От както се родят децата и все едни и същи приказки, до втръсване - у дома, в градината, в училище - ако не е "Косе Босе", ще е "Червената шапчица"...Има си време и за тях, но от лични наблюдения децата имат необходимост и от приказките на Джани Родари, и на Доналд Бисет, и на Мая Дългъчева. Мисля, че открих пътя към приказките, но някой друг път ще го споделя.

   Най-често по БЕЛ се брои...Звукове, срички, думи в изречението...Стига сме броили, бих казала, хайде да говорим и децата да говорят. Да се научат да се изразяват правилно, да обогатяват речника си. И различния начин за отбелязване на гласните и съгласните звукове прави ли една програма или програмна система по-различна, или в стремежа за различие не се съобразяваме с елементарното - червен и син цвят...Червено и синьо квадратче.

   Среща се: с червена и синя точка, с червено и синьо квадратче, дори с чертичка и точка, а в първи клас се моделират звуковете с квадратчета (поне личните ми наблюдения в момента са такива).

   По важно е децата да имат добре развит фонематичен слух. Нека ги научим да чуват и то правилно. Днес разлистих отново някои стари книжки. Едната беше за хитрите звукове в българския език. Интересна книжка...

   Да се подготви ръката за писане...С писане в книжките от програмите и програмните системи ли? Ръката може да се подготви по много начини - с рисуване, моделиране, апликиране, рязане с ножица, но не и с писането на печатни букви (целенасочено). Ако детето само пише - добре, но да ги караме ние - не бива...и не трябва.

   В ДОИ пише: Някои печатни букви...Ако децата знаят пет букви, това означава ли, че познават буквите? В края на подготвителна група децата познават почти всички букви. Ако изписват пет от тях печатно - имат ли готовност за училище?

   Децата трябва свободно да "боравят" със словото. Да говорят свободно, да се изразяват правилно, да имат богат речников запас, да разбират значението на думите, да говорят, да съставят свои приказки и разкази...Иначе казано - да са с отключен речников поток преди да отидат в училище.

   При мен това се получава с "Детския парламент". Понякога колеги ми казват, че не разбират защо го правя и какво всъщност постигам като краен резултат с този парламент?

   В минутите на парламента - всяко дете има своите няколко минути - да говори, да каже каквото има да каже, а другите да не го прекъсват (регламент - правило). Условие е предварително поставената тема. Детският парламент дава така необходимата възможност за "себе-изява" на децата. Краен резултат - и най-плахите и срамежливите в един момент се отпускат и започват да говорят. Добиват така необходимия им кураж от който имат само полза. Не вреди.

   Винаги съм си мислила, че речта не може да се поставя в рамка. Например: Разказ по картинки - две, повече. За да се стигне до там има много по-съществени задачи, като гореспоменатите - да се лее речта на детето и от тук вече - рамката от две картинки. Не е тайна, защо децата по-лесно се справят с фантазирането, с вълшебните приказки отколкото със съставянето на такива по дадена тема. А и Джани Родари, Бисет и Мая Дългъчева помагат и в този случай.

   Математиката казват, че била по-лесна от българския език...А дали е така? Да, имаме 10 цифри и 30 букви...Видимо везната натежава при буквите, но...За математиката и останалите методики...следващия път.

   Нахвърлени бележки на които понякога се връщам....
   „Съвсем новата програма не предлага кой знае какви нови неща, освен вмъкване на думата "европейско", което и придава европейско звучене, а щом звучи по европейски, качеството започваме да си мислим, че гарантирано."
   „Не може в една чанта да сложиш повече, от колкото може да побере. Така е и с детската глава - не може да се "влее" повече, от колкото може да побере с разбиране, иначе се получава хаос. За това и харесвам Айнщайн: Не е важна самата информация, като информация, а да знаеш къде можеш да я намериш. „

   Децата не трябва да свикват да получават всичко на готово.
   Какво да се прави в детската градина?
   Децата да се научат да общуват с връстници, с други деца и с възрастните.
   Възпитаване в толерантност (търпимостта – не трябва да се злоупотребява с нея, а да бъде „осъзната”).
   Да се научат да "откривателстват".
   Да експериментират (спомнете си за опитите на Жан Пиаже).
   Да се научат да творят (от години се интересувам от детското творчество, папката е пълна).
   Първо да видят, след това да научат, след това да използват наученото.
   В детската градина на децата да им се предоставят повече възможности да играят и докато играят много неща да узнаят. Нямам предвид самостоятелните игри на децата, макар че и там нещо куца, а играейки да "учат". Детската градина е място за пеене, танцуване, рисуване, моделиране, апликиране, театрализиране, един кош с воали и други подходящи атрибути върши работа - за начало - и всичко това да "влезе" в другите методики.
   „Познавам колеги, които могат да рисуват (не са учители по рисуване, могат), учат и децата да го правят, танцуват - учат и децата, пеят, артистични са и всичко това го включват в своята работа, правят празници, спектакли извън така наречените "преки задължения". Правят го заради децата! А дали финансово са обезпечени за това, което правят? Е?!? Стане ли дума за такива "дребни житейски неща" и следват упреци: Вие само за пари мислите! Правете го за децата! Добре, аз съм съгласна да го правя за децата и го правя. Хайде и вие, които правите програми, го направете за същите тези деца, които осмислят живота ни, защото погледнеш ли дете, поглеждаш в бъдещето. Откажете се от възнагражденията си и заедно, с общи усилия сътворим нещо наистина добро, в което да има доброто старо, да бъде в крак с времето и от която програма да струи истинска любов към децата, загриженост за тяхното бъдеще, програма, която да им подсигури максимум комфорт при престоя в детското заведение. И всичко това с днешен прочит! Дали пък отговорът на едно такова предложение няма да бъде: Интелектуалният труд се заплаща...

   Да се включат в екипа педиатри, детски психолози, педагози, специалисти по отделните методики, детски учители. (След като се говори за интеграция на деца със специални потребности, да се включат и ресурсни учители). Ако някого съм пропуснала ме извинете, нямам "чернова"). Програмата да бъде изпратена до всички детски градини намиращи се на територията на Република България. И след обратна връзка, обобщаване и пристъпване към издаване. Припомням, става дума за програма, която да подарим на българските деца. Само в такава бих се включила.”

   "И все си мисля, че докато ние умуваме, да не излезе - програмата, която и да е, да е написана, "общонационално" обсъдена, на същото ниво приета и на есен да се събудим с нова програма!"

   Аз не се притеснявам по каква програма ще работя, защото обикновено работя по "моята". Спазвам добрите традиции (доброто старо),  доброто ново, от Валдорфската ползвам ритъма, от нея лъха спокойствие, не напрежение. Вълнува ме педагогиката на Селестен Френе, използвам автодидактични игри, всички видове изкуства, не деля методиките на важни и маловажни. Е, има момент на натоварване, но резултатът си заслужава. Ръководя се от принципа: Готви се три дни, "предай" го на децата за двадесет минути. Книжките ги ползвам за самостоятелна работа, не ги поставям на първо място. Старая се да провокирам интерес, така, че честичко се провокираме...

    Първата ми колежка някога често казваше: Ние не работим с (на) бюро, което в 17 часа заключваш и си отиваш в къщи. Работим с деца, а те не бива да бъдат "заключвани". Познавам много колеги, които все още намират смисъл да работят като детски учители, колеги, с които издържахме на "хаоса" в предучилищната педагогика  (Житието-битието в държавата ни неминуемо рикошира във всички сфери на обществения живот).

   "Ако си забравил, че и ти някога си бил дете, ако си забравил детето в себе си, ако ти самият не фантазираш, ако не можеш да пееш, да танцуваш, да рисуваш и от ръцете ти не "излизат" интересни неща, ако не си артистичен и ти е трудно или не знаеш как да направиш театър с децата, ако не можеш да играеш и да измисляш интересни игри не ставай детски учител! Ако не си в крак с времето и не търсиш нов подход към днешните деца, ако за теб е трудно да работиш с трудните деца - нека не забравяме, че и те са наши, ако погледът ти не се спира на детето, което плахо те гледа, минава тихо на една крачка от теб и ти не разбереш, че това е покана: Извикай ме, госпожо, да си поговорим!...Избери си друга професия!"

   "Човек винаги има какво да научи, какво да затвърди като мнение, позиция, начин на работа, та дори и само да си каже: И аз го правя така. Как не съм се сетила досега да го споделя?
    В стремежа да гоним новото, забравяме за доброто старо, за изначалното, за обикновеното, за онзи единствен и неповторим период, наречен детство, че понякога ме хваща яд на нас, възрастните, когато забравяме, че пред нас стоят деца с всичките им палавости, хитрости, остроумия...Не обличаме ли много рано децата в дрехите на възрастни?"

   "Ако се впрегне енергията от всяка конференция, Предучилищната педагогика ще стане фактор в обществения живот, а няма да е страничен наблюдател. Всичкият този позитивизъм и добронамереност...има място в живота на Предучилищната педагогика, която включва не само децата и работещите в детски градини и свързаните с тях институции, но и родителите на тези деца, а това си е вече не „мини”, а „макро” общество."
    "Извод пореден...Всички автори на програми и програмни системи има какво да научат от научнопрактическите конференции."

   "В момента в който науката се оттегли от практиката, тя се консервира, капсулира и замира на нивото до което е стигнала преди точката на „замиране”. (Четейки тези редове се опитайте да се сетите за точката на кипене и ще разберете каква умисъл влагам в думата „замиране”.) И не че някой го е искал, въпрос на случване е отново. Нека всеки се обърне с въпрос към себе си: Къде избързах, къде „наддадох” в работата ми с децата и колко време „откраднах” от времето им за игра – първата и съществена „работа” на децата е да „играят”, но това е тема за друг разговор, макар и виртуален...И не вкарваме ли децата в рамка, и моментът в който се опитаме да ги вкараме в тази рамка – впечатленията им, говоренето им, отношението им към околния свят - не спираме ли порива на въображението им и детската инициативност?!?"

   "Нужна ли е някъде промяна в работата ни? Може би по посока промяна на формата, съдържанието, начина и посока на мислене...Пиша за възрастните, не за децата...Да се научим, ако „не сме се научили” до сега, да отсяваме брашното от плявата. Пиша го по повод често чувани изказвания: Ами сега е по-лесно...Всичко ти е дадено – програма, учебни тетрадки (не му е нито времето, нито мястото сега да спорим книжки ли са, тетрадки ли са), а как беше преди? Трябваше да го „изсмукваме” от пръстите си. Е, да...По-лесно е, спор няма, но не е ли „по-сладка” умората от по-трудното, от по-трънливото, от разчистването на тръните, бурените и плевелите по пътя от самия теб. Точно там може едно „алено цвете” да се закачи за дрехата ни в трудовия ден..."
    "Ако напиша – „обичам трудното и трънливото”, започвам да се притеснявам, че от „обичам” може да премина към „обичах”..."
   "Да, има актуални, наболели теми – безспорен факт, но и не можем с лека ръка да слагаме етикет „иновационно”, „интерактивно”, като сигурен билет към актуалното за момента. Тема за размисъл...Мен по принцип ме вълнува следното в работата ми: конкретната работа с децата в една обикновена детска група, в една обикновена детска градина – как точно, по какъв начин да се сведе информацията до децата, така че да бъдат грабнати и това, което им казвам и което правим да стигне до тях. Темата си е тема, инфото – инфо, но...онзи момент преди започване на съществения момент в една ситуация винаги повече ме е вълнувал."

   "Обикновена група, обикновени деца – доколкото едно дете може да бъде обикновено, защото добре знаем колко необикновени са те, децата. Модерно е днес да се говори за хиперактивност, за кристални и индигови деца, но нека не ние им „лепим” етикети, а да оставим специалистите да говорят за тях..."
    Разпилени мисли в очакване да се подредят...
    Понякога си мисля кое е по-доброто: Да си вътре в събитията, в конкретната работа с децата, да заставаш очи в очи с тях, да усещаш детето срещу себе си с неговия жаден или отегчителен поглед, учуден или помръкнал...или да разглеждаш даден педагогически казус само на теория...

Може дълго да се говори за връзката между нас, която в последно време ни задължава да контактуваме един с друг душевно, на ниво чувства. Ние трябва да започнем да се свързваме помежду си не само съгласно екологичните закони, в процесите на производство, функционирането на банковата система, съвместното възпитание и здравеопазване, а и всеки човек лично и съответно на това цялата държава трябва да се включи в добрите отношения един към друг.

В процеса на еволюция на природата, развитието е преминало неживо, растително, животинско ниво, достигайки до човека, и по същите стъпала се е развивала човешката цивилизация, довеждайки ни до това, че  ние започваме да придобиваме образ на единен човек. Именно това състояние се нарича Адам, Човек.

И тук възниква въпросът как ние ще изпълним това? Защото да съществуваме иначе е невъзможно – доброто взаимно отношение се явява изискване за нашето развитие, и без него ние не можем да поправим законите в икономиката, производството, търговията. Светът се намира в задънена улица, светът е объркан, хората не разбират какво да правят нататък. Те някак въобще изгубиха връзката между себе си, защото сега от тях се изисква сърдечна, душевна връзка, каквато между нас никога до сега не е съществувала.

Ние или сме се презирали един друг, или поради безизходност сме си сътрудничели в производството и търговията. Но нито от човека, нито от държавата се е изисквало добро отношение към партньора. А сега от нас изискват вътрешни психологически усилия по отношение на построеното от човека, и именно в това се състои нашето развитие.

Чувстваме, че без тези отношения ние не можем да съществуваме правилно дори и в къщи. Ако аз живея в квартира с други хора, то ние някак се спогаждаме ако всеки си има своя ъгъл. Но сега ние дотолкова зависим един от друг – всеки от всеки, че без правилни отношения между нас, животът ни става просто ужасен.

Затова за нас е необходимо да достигнем до съгласие, а то се нарича – взаимно поръчителство. С други думи отношенията ни трябва да станат такива, че всеки да усеща, че животът му зависи от другите. Така войниците от един отряд знаят, че животът на всеки зависи от всички, и ако всеки не поддържа и не се грижи за останалите, то всички ще загубят.

Такива системи на взаимно поръчителство съществуват в природата и в техниката  – те се наричат интегрални, или аналогови системи. И в тях всички части са толкова свързани една с друга, че ако някой детайл излезе от строя, то целия механизъм престава да работи. И очевидно в процеса на развитие на човешкото общество, ние толкова сме израснали, че сме достигнали до такова съединение.

http://laitman.bg

В моя живот аз никога не съм могла да си избирам учителите, но понеже човек се учи докато е жив от всеки един човек срещнат в живота ми научих по нещо. Тук не говоря само за учебните и задължителните неща, които трябва да се научат от един учител в училище, а и за обикновените ежедневните неща, които децата научават от поведението на по-големите не само от учителите.

Ще започна с „лошите уроци”, които ме научиха да оцелявам и за нищо да не съжалявам.

Понеже аз израснах в една по-стерилна среда в един планински курорт и общувах с по-възрастни, които ме научиха и отучиха да псувам, мога да кажа, че лексикалния оборот на много възрастни се изчерпва до няколко изречения. Тук винаги си казвам:”Добре, че го е имало Андерсен!” Тъжните му приказки са ме спасили от дълбоката простотия. Може би затова се усмихвам непрекъснато, но отвътре не съм весел човек, по скоро сърказтичен.

В другата възраст, когато се стъпва в истинското училище с учители и съученици се оказа, че очевидно най-лошите уроци на учителите ми се оказаха най-важни в борбата за оцеляване.

От началната ми учителка не се научих на грамотност, защото и тя, милата, толкова си можеше, но научих, че има деца, ПО деца, НАЙ деца и Деца на Големци.

Аз бях от децата, на които родителите бяха другарят Никой и другарката Никоя. Родителите на ПО децата бяха магазинери, фризьорки и други услужливи лелички и чичковци. Родителите на НАЙ децата бяха колежки на класната или вишисти с други професии. А виж Децата на Големците бяха голяма работа – друго си е баща ти да е някакъв директор или майка ти да работи в кметството. Тук следва усмивка в днешно време, но на онова време много трудно го преглътнах този урок, защото не можех по никакъв начин да приема за нормално това отношение към света или по-точно деление на децата, но това беше не просто нормално, беше норма на поведение и отношение, дори норма на съществуване в пространството. Както се казва „научаваш”, че си Никой, защото родителите ти са семейство Никои. Този урок беше главната урочна тема през целият ми живот не само в училище, а по принцип, въобще във цялото обществено пространство. Е, на този урок най-много се съпротивлявах, но въпреки усилията ми не станах БОГ. Станах чистачка в Гърция, защото така мога да взимам повече пари, от която и да е учителка в родината. Тук веселото е че не знам дали е хубаво или лошо да съм Никоя, но урокът на ранните ми ученически години работи на пълна скорост, качествено и безотказно.

Извод:

Обикновеността не се преборва, но често се презира от „необикновените’, стига да не знаят колко точно обикновени са.

Някъде в средния курс разбрах, че в училището има още два учебни лагера – българите и другите, за да не се обидят ще ги нарека децата от малцинствата. 3 – 4 години всички, които сме повече от тях всячески им показваме, че са различни, т.е. по-нисши, т.е. ние се научваме да ги мразим и те се научават да ни мразят, но едва ли са си мислели, че в следствие на годините на тъмна демокрация последвана от сивата анархия децата им ще станат мнозинство, заради скоростта на емигриране към по-бели страни, която значително намали бройката на някогашното мнозинство. Тук е за коментар и различната скорост на размножаване на двата лагера – някогашното малцинство значително напредва в тази посока, а някогашното мнозинство предпочита да намалява, защото не желае да създава данъкоплатци в страна, където няма особен смисъл да се плаща рекет на държавните служби, защото те само около избори планират разни защити на интереси, а през другото време защитават и увеличават всячески само личните си доходи.

 Така че лошият урок тук е омразата към всички форми на различност. Този урок има за цел да приравни, уравни и въведе в калъп еднаквите като изключи онези, които няма как да се включат.

Емиграцията ме вкара в групата на малцинството и открих лесно гадостта на различността, която иначе се нарича ксенофобия или преведено от древноелински  – омраза към чуждото, в случая към чужденеца, варварина, нашественика, емигранта и пр.. Уверявам ви, че ксенофобията е еднакво силна и от двете страни на линията – малцинството мрази мнозинството със същата ярост както мнозинството отхвърля малцинството. И двете страни намират достатъчно причини, за принизяване на другата страна.

Извод:

Урокът за отхвърлянето на чуждото тяло действа на всички нива, дори и при простите организми. Не знам дали трябва да се усмихна. Но уроците по биология са си житейски истини дори и в общуването.

Лошият урок почти винаги довежда до горчив опит.

Ах, гимназията.

Лошият учител беше учителката ми по биология.

Историята:

Знаех ужасно много. Толкова много, че трябваше всеки час да я изтезавам по всяка тема. Последният час ме изпита на целия учебник и ми остави 4 за срока въпреки, че знаех всички уроци. Няколко дни след като завърших се беше обяснила на майка ми. Просто съм я унижавала пред учениците със знаене и накрая на срока ми намерила цаката, защото сле последния час няма как да претендирам да ме изпита още един път.  Но разбира се можела съм да ида на повишение и комисията със сигурност можела да ме оцени ОТЛИЧНО. Разбира се, че не отидох. Лошият урок беше, че не е нужно да се знае много, изобщо не е нужно да се знае нещо.

Затова НЕ престанах да любопитствам. Цял живот се опитвам да науча още нещо, пък дано има повече дето да се чувстват големи, знаещи и УНИЗЕНИ от всичко, което научих в живота ми.

Извод:

Прост народ лесно се управлява, но аз не искам да съм проста, защото предпочитам да не улеснявам управниците.

Добрата учителка в училище във всяко отношение, беше учителката ми по история в средния курс – това е жената, която ме научи да МИСЛЯ или поне да се замислям над всичко, което се случва около мен.

Добрият учител беше учителят ми по рисуване – той ме научи да гледам света с отворени очи, независимо дали гледката ми харесва или не.

Тези двама Човеци днес са пенсионери, но преди всичко са ми приятели и едно от най-големите удоволствия в ежедневието ми е да ги срещам на улицата, да се спираме и да си говорим с часове за всичко без да разбираме как тече времето около нас.

Извод:

Мисленето усложнява живота.

Резултат:

 Лошите учители ми дадоха добра основа в живота. От тях се научих да оцелявам. Добрите учители ми дадоха красив пример – от тях се научих да мечтая.

Вероятно, когато прочетете този пост ще искате жива да ме изядете, но помислете за вашите учители и „учители” и ще разберете, че не искам да обидя никой. Само казвам, че всеки има своя принос независимо как си е свършил работата, резултат винаги има.