Природата ни води към съвършено състояние. Досега се движихме напред по задължителен и принудителен начин. Оттук нататък, ще можем да напредваме само, прибавяйки от своя страна осъзнаването на това – по какъв начин се развиваме.

Занапред ще можем да подобрим, да смекчим и ускорим своето развитие с помощта на средата. Всички деца и възрастни се развиват с помощта на средата. Обществата на анонимните наркомани, защитниците на животните, курсовете за отслабване – всичко това се базира на въздействието на средата върху човека. Ето и ние сме длъжни да направим същото.

Развивайки се в добра среда, ние ще бъдем като добри деца и, допълнително към това, ще създадем същите рамки и за децата си. За да може, като резултат, от тях да излезе нещо хубаво. В крайна сметка, човечеството няма друг проблем, освен добрата среда.

Всеки родител би се радвал да доведе децата си в такава среда, където струи топлина и царят добри отношения, където ги учат на обединение, която носи увереност и позволява да се избегне страхът от беди, страданията  на гордостта и прочие проблеми, заложени в човешката природа. Там няма нищо такова – това, наистина е добра среда, предоставяща на човека „меко място” за развитие.

И тогава, те се разкриват, придобивайки възможност да възприемат и попиват, без да се чувстват в отбранителна позиция и във враждебна среда. Дори ние, възрастните, не разбираме какво е това – да пребиваваш в добра среда. По този начин бебето, намиращо се в ръцете на майка си, не усеща нищо, освен нея. Само такова усещане  му дава сила за развитие.

Ние, обаче, нямаме такова чувство и затова се спряхме, сблъсквайки се с глобалната криза. Във всички сфери, където преди сме имали успех, няма да можем да продължим напред. Напротив, заплашени сме от падение.

Кризата може да се окаже, от една страна, катастрофа , а от друга  –  ново раждане. Самата дума е дошла от гръцки език и по своята етимология означава ново начало. Но ние не го използваме вярно.

Като цяло, човек трябва да разбере какво му е необходимо, за да бъде щастлив. А му е необходимо нова добра среда. Благодарение на добрата среда, ние просто ще се радваме на добър живот. „Аз усещам сигурност, имам приятели, целият свят се отнася добре към мен и иска да ми дарява само добро. Всички се грижат за мен и аз се грижа за всички. Ние живеем в свят, който изцяло е пропит от топлина, увереност и доброта. Целият той е любов”.

Дом, в крайна сметка, се нарича не жилището с мебели, прозорци и тапети. Той не е и семейството с цялото домочадие. Даже не е градът, в който си се родил и живееш. И даже не е това място, което ти смяташ за къща. Защото „домът” въобще не е място в смисъла, към който сме привикнали.

Е, помислете сами, дом е, защото е там, където искаш да си преди всичко, нали така? Където е спокойно и безопасно, където има нещо скъпо и важно за теб. Където можеш да отдъхнеш от суетата и безпокойството. Правилно, нали?

Е, така че, къде е това?

Вярно! В главата ни! Само не смей! Защото това е истината.

Ако наблюдаваме известно време и то внимателно, може да забележим, че по-голямата част от времето си прекарваме в мислене. Да, правилно! И у кого има нещо друго?

Къде ти от никого не се страхуваш и се чувстваш уверено? Точно там! Къде искаш да избягаш от суетата и шетнята? Правилно! В себе си! И накрая, къде се намира най-скъпото и най-важното? В теб!

Мястото, където повече от всичко полагаме във вид на усилия, мисли, желания, емоции, започва да формира, на определен етап, някаква реалност. Тази вътрешна реалност изисква въвеждане на порядък, участие в нея, взаимодействие с външния свят, впечатления и преработка.

И ето, същата тази реалност, където преди всичко се намираме, в тази, в която през цялото време се въртим, може да се „намира” на различни етапи.

Така, както някой непрекъснато мисли за кариерата или за властта, някой за създаване на семейство и необходимост от любов, някой за образование и знание, някой за пари и слава. Вариации много.

Но обезателно съществува такова място. Всеки си има свое, където повече от всичко „влагаме” вътре в себе си. И ето, самото място вече се проектира наяве, във вид на съществуваща реалност, с целия ни „багаж” – осъзнат или не.

Може и по друг начин, кажи ми какво има около теб и ще ти кажа кой си. Или даже, кажи ми кой си и ще ти кажа какво има вътре в теб. Това засяга всички сфери на живота.

Но, както и да е, тази концентрирана реалност вътре в нас е този същият, настоящ „наш дом”. Защото именно от него гледаме на всичко заобикалящо ни. Гледаме навън „през прозореца”, установяваме едни или други връзки, почиваме, размишляваме, узнаваме, любим, чувстваме, спорим, изясняваме.

И този наш дом, както и всеки друг, не се явява един и същ през цялото време. Можем много да променяме вътре в себе си, да разменяме, да разместваме, да обновяваме в зависимост от какво? Правилно. От тази система на ценности – религиозна, нравствена, социална, генетично предадена, сформирана самостоятелно.

Това означава, че всичко зависи от нас. Че „носим” вътре в себе си, какъв искаме да видим „своя дом”, кой трябва да го обитава, как трябва да се променя и прочее.

Какъв е той, домът, който ТИ си построил?

Когато се роди първото дете, първата ми мисъл след раждането беше: “Ще кърмя година-година и половина, ще го дам на ясла, а аз ще тръгна на работа – ще изуча фотошоп, уеб-дизайн, ще продължа да уча и т.н. Нищо още не съм постигнала, трябва да успея във всичко“.

Измина половин година. И тази мисъл започна да става не съвсем приятна. Да, тежко ми е. Аз изобщо не знам как да отглеждам детето. Силите не ми стигат. Обливам се в сълзи, умората не ме напуска, цялата съм в мляко и в детско «ако». И чета как се отглежда бебе. Ако имам късмет, се поизмивам. Дори в тоалета ходя заедно с детето. Ям каквото ми попадне. Иска ми се да изкрещя: “Освободете ме от това бреме! Искам да правя това, което желая, а не да обслужвам ревящо парченце месо“.

Храна, гърне, подмиване, разходка в парка, пак в къщи, къпане, нощ, плач, храна, падане, гърне, подмиване, разходка в парка… Къде ми е фотошопа, къде ми е уеб-дизайна, къде е професията ми, с която ми беше толкова добре.? Ох, как ми се иска да захвърля това бреме. Толкова сладка мисъл – детегледачка, баба, детска градина, и аз – на свобода-а-а-а…

Но нещо в мен не се свързва с тази картина (детегледачка, баба, ясла), нещо се бори в мен и не ми разрешава да постъпя така. Сега всичко някак малко ми се прояснява.

Мама – колко много значи тази дума…

Мама – колко много значи тази дума… не може да си 20 или 30-процентова майка. Или си майка, или – не. Детето – това е ръчна изработка, е не конвейрна лента в завода. Детето се отглежда в семейството и основата си получава тук от самото зачеване. И в неговото развитие няма нито една празна и излишна секунда, за да можеш просто да си “откраднеш“ време чрез яслата или детегледачката. Взаимният контакт учи и двамата – и детето, и майката – да разбират своята роля. Иначе няма да станеш майка, както и няма да разбереш какво е да си дете. Майката бродира по празното платно на детето всеки бод, и така се появява ръчно изработената взаимно – свързана картина.

Детегледачки, ясли – получаваш някаква картина на изхода. Но кой я е създал? Това не си ти… пропуснеш ли я – няма връщане. Това, което сте пропуснали да изживеете заедно, вече няма и да изживееш. Колко губим ние – жените, от това! Как децата ни учат да се включваме в усещането за ближния, да съпреживяваме, да се учим на взаимност. Както казва една позната, многодетна майка: « от 4-то дете, започваш да обичаш всички деца (а не само твоите)». Колко скъпо е това усещане за жените в най-дълбокия смисъл на думата – майчинство по отношение не само към своите деца, а изобщо към децата.

Илюзия за свобода

И най-голямата илюзия е илюзията за свобода…

Няма я там, където ние, майките я търсим, бягайки от децата си. Има реклама, влияние на обществото, желание да се откроя, “някак“ да се реализирам, страх, че няма да постигна онова, в което другите са успели. Зад всичко това стои празнотата и въздействието на обществените стереотипи. Въртя се в кръг, а най-важното е, че така и не съм успяла да разбера своята женска природа. Но затова пък съм създала у дома толкова ненужни неща, които вече се въргалят на боклука, накупила съм си куп парцалки и стоя цялата толкова красива, а нещо в общия език със собствените ми деца не се получава. Ами, картината не е създадена от мен, и нищо вече не мога да променя. Или пък мога?

Какво мога да променя?

Дори и да не усещам, все още мога. Има още бременни, има още млади момичета: ние можем да повлияем на тях, можем да ги поставим на нови релси. Да им покажем, че всичко, за което тичаме, е илюзия, заради, която ние изоставяме децата и семейството. Жената – това е домът!

Представяте ли си само колко ресурси на планетата ще икономисаме, ако жената се завърне в семейството. Колко пъти ще намалее боклукът и ненужните празни вещи, с които покриваме планетата. Да, като резултат и въздухът ще стане по-чист, и децата – по-щастливи – ще има какво да дишат. Ние трябва да се учим как да ги възпитаваме, защото наистина сме се отучили. Къде по-сложно е да възпиташ Човек, отколкото да учиш фотошоп и да извайваш красиви уеб-дизайни.

БРОНИРАН УЧЕБНИК

 Напоследък в средствата за масова информация все по-често се появяват съобщения за престъпления извършени зад училищните стени. Паническите настроения, обхванали учениците и родителите, се задълбочават от незнанието как трябва да се противопоставят на тези явления. А неадекватните опити да се реши проблемът без да се разбира същността му, довеждат, понякога, до невъобразими резултати.

Например, с нападенията с хладно оръжие в английските училища са се справили „просто”: пуснали са в продажба „бронирана” ученическа униформа, ушита от непробиваема с нож тъкан. В САЩ, от своя страна, след поредица от случили се неотдавна трагедии в училищата, при които учениците откривали огън по съучениците си и учителите, били изобретени противокуршумни учебници, с които, по мнението на изобретателите, може да се защитиш от куршумите на психопатите. В най - скоро време, сигурно ни очаква масово раздаване на лични танкове на учениците.

 ЕФЕКТЪТ НА МАУГЛИ

 Ние, обаче, няма да подражаваме на тези, които се борят със следствията, затваряйки си очите за причините и ще се опитаме да проанализираме създалата се ситуация.

Да започнем от фактора, който, несъмнено, се явява най-важен в нашия анализ. Става дума за възпитанието. Веднага изниква въпросът към родителите и педагозите: „Какво е главното в процеса на възпитание?” Съдейки по това, което става, те нямат отговор. А тази истина е известна на всички – съзнанието на човека се формира под влиянието на заобикалящата го среда. Особено ярко това се потвърждава от широко известния „ефект на Маугли”. Детето попаднало в гората и „възпитано” от вълците, става вълк, още повече – този процес е необратим.

Оттук идва изводът: ако искаме малкият човек да израстне с определени, желателни за нас качества, самите ние трябва да показваме пример, а всичките СМИ, като добавим и интернет, трябва да рекламират именно тези качества. В живота, както знаем, става точно наобратно. Затова няма защо да обвиняваме младото поколение, че е невъзпитано – те са наше копие, само че „по-отворено”.

 НА ОПАШКА ЗА БРОНЕЖИЛЕТКИ

 Значи нищо не може да се направи и ще се наложи да купуваме на децата бронежилетки и бронирани учебници? А какво ще правим тогава с хиперактивността, наркоманията и депресията? Тях не можем да ги напъхаме в бронежилетки. Но нека не избързваме с изводите – изход все пак има. Но за това по-късно, а засега нека си зададем въпроса: на какво трябва да учим децата си?

Ако направим прецизен анализ на всичко, на което учим и не учим своите деца и претеглим както трябва всичко за и против, ще се изясни, че децата, впрочем, както и възрастните, трябва да бъдат обучавани само на това, което се съдържа в думите:”Възлюби ближния си както самия себе си”.

Стоп, ще каже изкушения читател, - та нали това е утопия. На всички е ясно, че тази идея, използвана като програма за действие практически от всички религии и комунисти е неосъществима! Колко кръв е проляло човечеството, опитвайки се да я реализира! Известна е и причината на неудачите – тази идея въобще не пасва на човешката природа. И въпреки това, независимо от всичко, тя всеки път упорито изплува на повърхността.

Може би наистина има нещо и човек подсъзнателно чувства нейната необходимост?

И ето не толкова отдавна тази загадка започна най-накрая да се изяснява. Работата е там, че формулата „Възлюби ближния си както самия себе си” се явява следствие от главния закон на природата – хомеостазата. За този закон и произтичащите от него следстия вече с пълен глас говорят множество учени и обществени кръгове. Още първите резултати, получени при изследването на този закон изглеждат просто революционни.

 КОНФЛИКТЪТ Е НЕИЗБЕЖЕН

 Същността на хомеостазата е в това, че съществува единство, природна хармония и взаимодействие между всички елементи на природата: неживата, растителната и животинската. Човекът, от своя страна, като най-висшият елемент на природата, е длъжен да достигне хармонията самостоятелно. Още повече, че в това, всъщност, се състои целта на човешкия живот. Именно за това, независимо от постоянните неуспехи, човек упорито се връща към идеята за всеобщата любов.

В основата на хомеостазата /по-нататък – Закона/ е алтруизмът, а на човешката природа – егоизмът. Тъй като те са противоположни помежду си, тяхното взаимодействие образно се илюстрира от третия закон на Нютон: „силата на действието е равна по модул и противоположна по насочеността на силата на противодействието”.

В ежедневието това се изразява в появата на всевъзможни проблеми, с които се сблъсква всеки човек в частност и човечеството като цяло. При това, всякакви  опити да се действа против Закона предизвикват незабавна негативна реакция, по сила равна на въздействието на нарушителя. Тъй като ние винаги действаме против – защото не можем по друг начин – конфликтът е неизбежен. За да решим всичките си проблеми трябва, независимо от природния си егоизъм, да се постараем да вървим ръка за ръка със Закона. За човека това започва и завършва с едно единствено действие: „Възлюби ближния си както самия себе си”.

 ИСТИНСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

 Егоисти не искаме да бъдем, защото все по-силно страдаме от това. Да станем алтруисти, независимо от всички опити, не се получава. Какво да направим? За всичко това много подробно пишат ученият – кабалист, проф. Михаел Лайтман и проф. Ервин Ласло в книгата си „Вавилонската кула – последния етаж”:

„Изключително важно е да попиеш дадена идея, без да допускаш да се изпари от главата ти, независимо че това, разбира се, ще се случва. Трябва да се придава значимост на подобни мисли, защото от тях зависи нашето щастие и благополучие, с тяхна помощ ще се избавим от проблемите. Макар изначално такава нагласа да ни се струва малко нелепа, обаче от нея и само от нея е обусловено нашето добро бъдеще.

Освен вътрешното алтруистично отношение към другите, по силите ни също така е да извършваме за тях реални алтруистични постъпки, а именно: да споделяме с тях знания за целта на живота и за начина на осъществяването на тази цел. Ако ние предаваме на другите това осъзнаване, ако в крайна сметка те почувстват макар и обща съпричастност към проблема, разсъждавайки и напредвайки в търсене на решение, с това предизвикваме положителни промени в единната система, чиито части сме и ние. Като резултат нашето собствено осъзнаване също непрекъснато ще се повишава и ние веднага ще почувстваме позитивни промени в живота.

Един човек, поправящ отношението си към ближния, променя лика на цялото човечество. Взаимоотношенията между индивида и цялото човечество може да се охарактеризират така: ти заедно с всички се намираш в единна система, но другите напълно зависят от това, как ги управляваш. Целият свят е в твоите ръце. Така е изградена реалността на всеки един човек”.

Именно на това трябва да започнем да обучаваме децата си и именно такъв пример да им даваме. Ако ние съумеем да създадем съотната среда на разбиране, тогава всички проблеми, свързани с възпитанието ще се решат от самосебе си.

БРОНИРАН УЧЕБНИК

Напоследък в средствата за масова информация все по-често се появяват съобщения за престъпления извършени зад училищните стени. Паническите настроения, обхванали учениците и родителите, се задълбочават от незнанието как трябва да се противопоставят на тези явления. А неадекватните опити да се реши проблемът без да се разбира същността му, довеждат, понякога, до невъобразими резултати.

Например, с нападенията с хладно оръжие в английските училища са се справили „просто”: пуснали са в продажба „бронирана” ученическа униформа, ушита от непробиваема с нож тъкан. В САЩ, от своя страна, след поредица от случили се неотдавна трагедии в училищата, при които учениците откривали огън по съучениците си и учителите, били изобретени противокуршумни учебници, с които, по мнението на изобретателите, може да се защитиш от куршумите на психопатите. В най - скоро време, сигурно ни очаква масово раздаване на лични танкове на учениците.

 ЕФЕКТЪТ НА МАУГЛИ

 Ние, обаче, няма да подражаваме на тези, които се борят със следствията, затваряйки си очите за причините и ще се опитаме да проанализираме създалата се ситуация.

Да започнем от фактора, който несъмнено се явява най-важен в нашия анализ. Става дума за възпитанието. Веднага изниква въпросът към родителите и педагозите: „Какво е главното в процеса на възпитание?” Съдейки по това, което става, те нямат отговор. А тази истина е известна на всички – съзнанието на човека се формира под влиянието на заобикалящата го среда. Особено ярко това се потвърждава от широко известния „ефект на Маугли”. Детето попаднало в гората и „възпитано” от вълците, става вълк, още повече –  процесът е необратим.

Оттук идва изводът: ако искаме малкият човек да израстне с определени, желателни за нас качества, самите ние трябва да показваме пример, а всичките СМИ, като добавим и интернет, трябва да рекламират именно тези качества. В живота, както знаем, става точно наобратно. Затова няма защо да обвиняваме младото поколение, че е невъзпитано – те са наше копие, само че „по-отворено”.

 НА ОПАШКА ЗА БРОНЕЖИЛЕТКИ

 Значи нищо не може да се направи и ще се наложи да купуваме на децата бронежилетки и бронирани учебници? А какво ще правим тогава с хиперактивността, наркоманията и депресията? Тях не можем да ги напъхаме в бронежилетки. Но нека не избързваме с изводите – изход все пак има. Но за това по-късно, а засега нека си зададем въпроса: на какво трябва да учим децата си?

Ако направим прецизен анализ на всичко, на което учим и не учим своите деца и претеглим както трябва всичко за и против, ще се изясни, че децата, впрочем, както и възрастните, трябва да бъдат обучавани само на това, което се съдържа в думите: ”Възлюби ближния си както самия себе си”.

Стоп, ще каже изкушения читател - та нали това е утопия. На всички е ясно, че тази идея, използвана като програма за действие практически от всички религии и комунисти е неосъществима! Колко кръв е проляло човечеството, опитвайки се да я реализира! Известна е и причината на неудачите – тази идея въобще не пасва на човешката природа. И въпреки това, независимо от всичко, тя всеки път упорито изплува на повърхността.

Може би наистина има нещо и човек подсъзнателно чувства нейната необходимост?

И ето не толкова отдавна тази загадка започна най-накрая да се изяснява. Работата е там, че формулата „Възлюби ближния си както самия себе си” се явява следствие от главния закон на природата – хомеостазата. За този закон и произтичащите от него следстия вече с пълен глас говорят множество учени и обществени кръгове. Още първите резултати, получени при изследването на този закон изглеждат просто революционни.

 КОНФЛИКТЪТ Е НЕИЗБЕЖЕН

 Същността на хомеостазата е в това, че съществува единство, природна хармония и взаимодействие между всички елементи на природата: неживата, растителната и животинската. Човекът, от своя страна, като най-висшият елемент на природата, е длъжен да достигне хармонията самостоятелно. Още повече, че в това, всъщност, се състои целта на човешкия живот. Именно за това, независимо от постоянните неуспехи, човек упорито се връща към идеята за всеобщата любов.

В основата на хомеостазата /по-нататък – Законът/ е алтруизмът, а на човешката природа – егоизмът. Тъй като те са противоположни помежду си, тяхното взаимодействие образно се илюстрира от третия закон на Нютон: „силата на действието е равна по модул и противоположна по насочеността на силата на противодействието”.

В ежедневието това се изразява в появата на всевъзможни проблеми, с които се сблъсква всеки човек в частност и човечеството като цяло. При това, всякакви  опити да се действа против Закона предизвикват незабавна негативна реакция, по сила равна на въздействието на нарушителя. Тъй като ние винаги действаме против – защото не можем по друг начин – конфликтът е неизбежен. За да решим всичките си проблеми трябва, независимо от природния си егоизъм, да се постараем да вървим ръка за ръка със Закона. За човека това започва и завършва с едно единствено действие: „Възлюби ближния си както самия себе си”.

 ИСТИНСКОТО ВЪЗПИТАНИЕ

 Егоисти не искаме да бъдем, защото все по-силно страдаме от това. Да станем алтруисти, независимо от всички опити, не се получава. Какво да направим? За всичко това много подробно пишат ученият – кабалист, проф. Михаел Лайтман и проф. Ервин Ласло в книгата си „Вавилонската кула – последния етаж”:

„Изключително важно е да попиеш дадена идея, без да допускаш да се изпари от главата ти, независимо че това, разбира се, ще се случва. Трябва да се придава значимост на подобни мисли, защото от тях зависи нашето щастие и благополучие, с тяхна помощ ще се избавим от проблемите. Макар изначално такава нагласа да ни се струва малко нелепа, обаче от нея и само от нея е обусловено нашето добро бъдеще.

Освен вътрешното алтруистично отношение към другите, по силите ни също така е да извършваме за тях реални алтруистични постъпки, а именно: да споделяме с тях знания за целта на живота и за начина на осъществяването на тази цел. Ако ние предаваме на другите това осъзнаване, ако в крайна сметка те почувстват макар и обща съпричастност към проблема, разсъждавайки и напредвайки в търсене на решение, с това предизвикваме положителни промени в единната система, чиито части сме и ние. Като резултат нашето собствено осъзнаване също непрекъснато ще се повишава и ние веднага ще почувстваме позитивни промени в живота.

Един човек, поправящ отношението си към ближния, променя лика на цялото човечество. Взаимоотношенията между индивида и цялото човечество може да се охарактеризират така: ти заедно с всички се намираш в единна система, но другите напълно зависят от това, как ги управляваш. Целият свят е в твоите ръце. Така е изградена реалността на всеки един човек”.

Именно на това трябва да започнем да обучаваме децата си и именно такъв пример да им даваме. Ако ние съумеем да създадем съотната среда на разбиране, тогава всички проблеми, свързани с възпитанието ще се решат от самосебе си.

Неотдавна ми попадна статия с ето такова заглавие – „Американските учени опровергаха мита за вредата от видеоигрите”.

В статията се говори за това, че сътрудниците на един от университетите в Тексас, както съобщава АМИ-ТАСС, изяснили, че „Компютърните игри не оказват вредно влияние на децата със здрава психика” и, общо взето, не е трудно да се досетим, кой е поръчал на тези „учени” изследване с такъв резултат.

При това, ръководителят на проекта професор Кристофър Фъргюсън, за да съхрани, според мен, поне някаква видимост на научна обективност, добавя, че на „някои” от тинейджърите компютърните игри все пак могат да окажат негативно въздействие.

Кои обаче са тези „някои” тинейджъри? Както става ясно, това са тези подрастващи, които лесно се огорчават, дразнят се за дреболии, отделят малко внимание на околните, нарушават установените правила, не изпълняват обещанията си и извършват постъпки, без да се замислят над последствията им. За тях професорът предлага „да им се ограничи времето, което отделят за игри”.

Интересно, къде професор Фъргюсън е виждал деца, сериозно замислящи се над последствията от постъпките си? Всеки, който е запознат с възрастовата психология знае, че на почти всички деца са свойствени ранимост и честа смяна на настроенията, те са егоцентрични, невнимателни към заобикалящите ги и често просто не могат да си изпълняват обещанията, защото ги дават без да се замислят, а когато трябва да ги изпълняват се намират в друго състояние на духа.

На тинейджърите е свойствено да „проверяват границите” на позволеното, те обичат свободата, не разбират смисъла на ограниченията и често нарушават установените правила. Всички познават тази юношеска превъзбуденост, желанието да се покажеш като герой, на когото морето му е до коляно и възрастните не са му началници.

И как, интересно, професорът смята да ограничи времето отделено за игри на тинейджърите „нарушаващи установените правила”? По същия начин те ще нарушават правилото да не играят на компютъра. А тези, които „не изпълняват своите обещания”, също така няма да изпълнят обещанието да не играят дълго на компютъра.

Не мисля, че професорът до такава степен не е запознат с азовете на възрастовата психология. Но, очевидно, някои „по – висши” съображения го принуждават да принизи вредата, която нанасят разпространените днес компютърни и видео игри.

Защо наричам меркантилните интереси съображения от „по-висше” ниво? Защото парите днес са най-висшата ценност. Нямам нищо против материалното благополучие, но да печелиш от игри, обучаващи на жестокост, а те са преобладаващо болшинство, не е добре.

Защо да не е добре, когато това са реални пари? Ще дам два примера от много подобни.  

11-ти март 2009 година в немския град Виненден 17 годишния Тим Кречмер застрелял общо15 човека. За него това били движещи се фигури, като в любимата му компютърна игра, с реалистична графика, една от най-скъпите и популярни по това време. В един момент той взел пистолета на баща си и тръгнал към училището си. Там той, в същия стил, като в любимата му компютърна игра /това станало ясно при разследването/, започнал да стреля наред по всички. След това излязъл на улицата, спрял кола, изхвърлил шофьора – същата стратегия както в играта. В крайна сметка го ранили в престрелката с полицията и бум! – претоварване – застрелял и себе си.

29 декември 2011 година в град Чебоксари, Русия, 22 годишен младеж убил с нож възрастна жена. Мотивът за престъплението, както обяснил по време на следствието, станало любопитството. След много часове игра, целта на която била да убие максимално количество хора, му станало интересно да види, как умира убит в действителност човек.

Ясно е, че и този и другият и във Винеден и в Чебоксари са извратеняци. Но продавачите на компютърни игри не проверяват купувачите за „извратеност”, не изискват справки от психотерапевт и характеристика от работното място. И дали няма да се изврати нормалното дете, прекарвайки множество часове съревновавайки се да убива. Не е важно, че той не убива реални хора, а техните виртуални образи. Тези образи стават все по-реални с всяка нова версия на играта и границите между виртуалните и реалните светове все повече се изтриват.

Игровите ситуации и предизвикващите чувство на опасност сцени на жестокост и насилие най-много „гъделичкат нервите”, тъй като засягат най-базовите животински инстинкти. Затова е най-лесно да се спечелят пари от филми и игри изградени на подобни сюжети. А това, че те постепенно разяждат ума и душата, внушавайки на потребителите на тази „продукция” позволеност, като цяло, на ужасни и отвратителни неща, слабо вълнува производителите на подобни стоки. Търговският успех оправдава всичко.

Но какво ме интересува търговсия успех на производителя на компютърни игри? Защо трябва да купувам продукцията му? Защо рекламата послушно ме води за носа, макар че разбирам, че не трябва да и вярвам, защото тя преследва своите, а не моите интереси? Най-вероятно, защото ми е все тая, просто не ми пука, с какво играе и какви впечатления получава детето ми. Зает съм със собствените неща, със собствения си търговски успех, който постигам със същите средства, както и другите, мислейки не за това каква полза или вреда ще донесат на хората плодовете на труда ми, а за печалбата, която ще получа

Възниква, обаче, въпрос. Не ставам ли аз, благодарение на своето равнодушие към всичко друго, освен търговския ми успех, неволна причина за тази стремителна деградация на обществото, която все по-ясно показват зачестилите напоследък случаи на немотивирано насилие?

А може би не ми пука и за това, нека всичко върви по дяволите. Имам си бизнес, а на бюрото в офиса ми стоят трите маймунки: нищо не виждам, нищо не чувам, нищо няма да кажа на сина си, който с часове седи пред компютъра.

17.12.2011Михаил Аршавски

   Ще бъда пряма и откровена с вас, като в замяна ще очаквам същото...Темата е неизчерпаема, така че нека заедно да намерим пътя...

   И така...започвам.

   Да...Идва и този момент, в който малкото слънчице на мама и татко "трябва" да "напусне" дома и да тръгне на детска градина...

   Ако някой ви каже, че този момент не е от кой знае какво значение за детето - не му вярвайте. А приказки от рода на - там ще си играе с деца, ще се социализира, нека ги оставим за по-късен етап.

   Детето напуска дома - спокойствието, уюта, топлината на мама и татко, сигурността, познатото, своите играчки, своето креватче и...своя сигурен детски свят до момента...

   Именно поради тази причина или по-скоро изброените по-горе причини е важно заедно с детето и вие да "тръгнете" на детска градина. Не в прекия, а в преносния смисъл, разбира се...

   Причините едно дете да тръгне на детска градина са много. Мама и татко трябва да работят. Надали едно малко дете ще разбере тази важна причина за вас, но далечна и чужда за него. То се отделя от дома, а това за едно малко дете си е преломен момент отвсякъде...от където и да го погледнеш...

   Бабите  и дядовците работят...Или родителите искат да се справят сами...Каквито и да са причините, семейният съвет е решил детето да тръгва на детска градина.

   Идва ред на въпроса: Готови ли са самите родители детето им да посещава градина и подготвено ли е самото дете?

   Има ли случаи родителите да са по неподготвени от самите деца? - става дума за емоционална готовност...

   Ако детето е посещавало ясла, то и прехода няма да е толкова болезнен - и за детето, и за родителите.

   Който има възможности и варианти, да ги използва максимално. Причините са много...

   Няма нищо по-добро за едно дете от това, сутрин да се наспива, да не бърза заедно с мама и татко...Да чува постоянно: Хайде по-бързо! Ще закъснеем...За къде? За работа, естествено...

   Но понякога желанията ни се разминават с действителността и тогава - искаме, не искаме - детето ще посещава детска градина от много малко...

   И така...Става дума за първа група и то при условие, че детето не е посещавало ясла. Ще разгледам темата от "този ъгъл".

   Психологическа готовност на детето за тръгване на детска градина.

   Готово ли е детето ни да се отдели от нас? Укрепнало ли е не само физически, но и емоционално?

   Малко ли е едно дете на три години, за да водим смислен разговор с него?

   Ако ви предстои тръгване на градина - разговаряйте с детето. Говорете за промените, които му предстоят. Там, в детската ще има много други деца на неговата възраст, с които ще разговаря, ще си играе, пее, танцува, ще се хранят заедно, ще спят в една голяма спалня всички деца...Сутрин мама или татко ще го завеждат, ще го оставят там и като си свършат работа при първа възможност бързо ще отидат да го вземат. И тогава ще си говорят много, много, как е минал денят, какво е правило детето, ще ходят на разходки...ще се гушкат силно, силно...

   Памперса?!? В детската градина място за него няма. Става дума за първа група, не за ясла. Не че не се случва, но това са единични случаи. Махането на памперса е още една крачка към порастването на вашето дете, което от своя страна влияе на самочувствието на детето ви сред неговите връстници. Вие решавайте...

   Самообслужване...Обличане, събличане, обуване, хранене...Всички бързаме и нямаме търпение, понякога и нерви, и в стремежа си по-бързо да се оправим за да не губим време...все помагаме и понякога пропускаме точно онзи момент, когато детето започне да казва: Аз сам...Аз сама...

   С лесното бързо се свиква. Защо да го правя сам (сама), след като мама ще ми помогне?...

   Ако някой ми каже, че всички деца, тръгвайки в първа група могат да го правят сами...няма да им повярвам и имам своите основания за това...Миналата година бях с първа група. И то не ми беше първата първа група...

   И все пак...нека дадем възможност на детето да се справя само...В този случай изразът - "За негова добро е." - не ми звучи изтъркано, което от своя страна не изключва помощ, но...бавно и на място...

   От къде да се започне? За да се храни детето само, трябва и да му се създадат удобства за целта...Хранене на висока маса на три години наистина би го затруднило.

   Дрехите? Тесните, модерните...за само да се облича и съблича...Не бих казала, че ще свършат работа за целта.

   Дрехите трябва да са удобни и практични. То и ние, възрастните, се затрудняваме с малки чорапогащници, тесни чорапи, тесни дрехи, а какво остава за мъничетата.

   Детето е разгащено. Ще му настине кръста...

   Разгащени са да...В играта е така...Ако потникът е по дълъг и този проблем няма да го има. В противен случай времето ще мине в загащване.

   Подходящи дрехи за детска градина.

   Потник (не къс), гащи (дълбоки), тениска, горна блуза, панталони (с ластик), чорапи (не тесни), пантофи (съобразени с възрастта на децата, обхващащи глезена)...

   В стремежа си детето ни да изглежда като кукла понякога идват с такива дрехи, че им е затруднено дори отиването до тоалетна. Гащеризони, блузи с широки ръкави, презрамки, тесни, къси, смъкващи се чорапогащници...

   Преди години в една детска градина в която работех, с колежката посрещнахме първа група. Родителска среща, запознаване родителите с правилника за вътрешния ред и от дума на дума, стигнахме и до момента - свободен разговор - какво ги вълнува, имат ли въпроси към нас...

  Неминуемо се стига и до въпроса: Какви дрехи са удобни за децата в детската? Имаше майки, които ги интересуваше и това.

   Колежката ми без никакви задни мисли започна да изрежда какви дрехи са удобни и практични за децата им.

   Една майка попита дали може да води детето си с гащеризон. Колежката ми и каза, че гащеризонът не  е от най-подходящите за градина. Не и стана приятно на майката. Намесих се в разговора и се опитах да и обясня, че когато децата са с гащеризони, корпусът за бързо справяне - за тоалетна - не всеки път може да отреагира на момента и може да стане някоя "беля"...Иначе какво му е на гащеризона...Дреха като дреха...

   Майката започна да праща детето си с гащеризони...Нищо...Дреха като дреха, но веднъж...наистина се получи забавяне при разкопчаването му, защото детето не можеше само и докато дойде при мен след неуспешния опит...и се напишка...Не и изнесе, дори направи намек, че нарочно е предизвикана ситуацията...А не беше така...

   Мина време. Същата група стана подготвителна. Един ден, при издаването на децата (бях втора смяна), майката се застоя при мен отвън, на двора и... реши да сподели: "Извинявайте, госпожо, но имам един "грях" към вас и трябва да ви го призная...Спомняте ли си първата родителска, разговора за гащеризона"...Да, спомням си. Как да не си го спомням - отговорих и аз.

   "Е, тогава аз нарочно започнах да пращам детето с гащеризон, напук на госпожата, която ни каза да не ги водим с гащеризони. Извинете, но не бях права. Трябваше да минат няколко години, за да разбера, че каквито и съвети да сте ни давали е било само в интерес на нашите деца..."

   Връщам се отново на темата за дрехите. В раницата на детето трябва да има един пълен комплект дрехи за смяна.                   Препоръчително е дрехите да не са за доизносване...малки, тесни...само и само да има нещо в раницата. Тези дрехи са необходими, ако детето се намокри, напишка, изцапа...

   Хранене.

   Е, би трябвало до тръгването на детска детето отдавна да е хванало лъжицата и да се храни само...Не че не се случва да бъдат хранени, но...има разлика да помагаш при хранене и да храниш. Храненето също е момент от израстването на детето. Понякога в стремежа си детето да не остане гладно сме склонни ние да вземем лъжицата вместо него. Понякога също такаи ние, като родители, имаме нужда от голямо търпение, а то не всеки път е "под ръка"...

   Каквото и да може да направи детето само преди тръгването му на детска градина, гарантира неговата независимост, самостоятелност, а те пък влияят на самочувствието на малкия човек. А това е важно за детето и още как...Не че няма да му се помогне, не мислете в тази посока...но...моментът на "Аз мога сам" е много важен за децата.

   Като ги гледах тази година как се бореха с дрехите...Двата крака в единия крачол, горната блуза на краката, дрехите облечени, но някак си наопаки, а как се усукваха горните блузи - нарочно да искаха да го направят, нямаше да се получи...Нищо, казвах им аз...заедно ще се научим. Имахме си и сигнал за помощ..."Помощ, рибааа!" - от едно детско филмче. Сядаха на столчетата и започваха с това, което могат - пантофи, чорапи, панталон, пола...Следваше "битката" с горните блузи. Ето тогава започвах да чувам от много страни: Помощ, рибаа!...Това беше нашата шега, но и тя ни помогна с усмивка да преодолеем поредното препятствие по пътя на самостоятелността...Дръпна единия ръкав - детето продължава. Хайде през главата...Детето продължава и така...се научиха, че не е чак толкова трудно. А доволната детска усмивка, че се е справило само няма с какво по-хубаво да се замени.

   Имаше и хитруване, и закачка...Аз зная, че детето може, а то се прави, че не може...Отивах при малчугана, сядах при него и му казвах: "Ти можеш! Опитай! Ако все още имаш нужда от помощ, аз съм ето тук, до теб...Хайде, опитай!" Следваше дяволита усмивка и доказване на "аз мога сам".

   Момичетата...Разбирам ги мамите, че искат техните малки принцески да изглеждат наистина като такива, но повярвайте, веднъж и аз се затрудних да облека на едно от момичетата ...сукман да го наречем.

   Дебелите, поларените дрехи също не са необходими за детската. В занималните е топло, децата са в движение, изпотяват се.

   Идва ред на чорапогащниците. Я си представете, ако се наложи да обуете 28 - 30 чорапогащника за има няма 30 минути...Награда давам на този, който успее.

   На всички родители препоръчвам през зимата - чорапи, панталон, отгоре термо панталон. Довеждате детето на градина, сваляте термо панталона и готово. Някои се вслушват в съвета ми, други не. Както и да е. В такива случаи си повтарям, че не съм в детската за "украса", а и с точно определена цел - да възпитавам, гледам и да "уча" децата на хората, а на родителите "да помагам" със съвети, ако те ги искат, разбира се... В крайна сметка, нали това ми е работата...

   Обувките...Има обувки за разходка, за игра, за "официални" случаи...Тази година се случи много лепенки да слагам на момичетата. Обувки - красиви, но не и удобни. Разбира се, вечерта поговорих с майките на децата. На другия ден ги доведоха с практични обувки за игра. Дали обувките да бъдат с лепенки? Да, препоръчвам го, защото децата се справят сами с тях и отново стигаме до момента за тяхната независимост при самообслужването. И...не си мислете, че проблемът е във връзването на 30-на чифта обувки...Щом се налага, ще бъдат вързани, няма да ходят боси, но предварителната помощ на всеки родител се изразвява в това, да е преценил кои дрехи и обувки няма да затруднят детето му, така че то да се почувства и голямо, и полезно за самото себе си.

   Когато родители са ме питали за обувките с лепенки или с връзки да бъдат, откровено съм им казвала: "Ако не бяхте ме попитали, нямаше да ви кажа, но след като питате, с лепенки. Така по-бързо ще се организираме за излизане навън." Не че нямаше деца с връзки. Имаше. Връзвахме ги разбира се. И всички да бяха в връзки, пак щяхме да ги връзваме, но...

   Играчките.

   И за тях може да се говори много, и все няма да е достатъчно...Какви играчки за коя възраст са подходящи? Какви играчки може да носи детето в детската градина?

   Ако трябва да отговоря с една дума - подходящи...Но кои играчки са подходящи? Тези, които не застрашават децата. А има ли опасни играчки? Да, има. За първа група малките, остри, с твърди ръбове играчки не са за детската градина. Тази година на няколко пъти ми се наложи да провеждам разговори с родителите, относно безопасността на играчките, които децата носеха в детската.

   Бакогани, трансформери, дори капачки на флумастери...малки топчета, саби,... Родителите ме гледаха учудено. Какво опасно може да се крие в тези играчки? Децата им си играели в къщи с тях. Е, у дома пред очите им са едно две...В групата са повече от 22 и не винаги може да се види какво правят малчуганите с тези...и малки и опасни играчки...

   А като дойде Баба Марта и като започнат да свалят мъниста и всякакви възможни украси от мартеничките. Имало е случаи на пъхане на топчета в носа, на мъниста...Не, не го приемам като професионално изкривяване споделеното...По-скоро все повтарям, че на децата не може да се има безрезервно доверие...Деца са си все пак.

   Понякога се питам, дали в стремежа си да не си спестим "неприятности", не говорим открито с родителите, а нали целта е единствено и само в интерес на децата? Но дали така се разбира?

   Първата родителска...

   Ако имате въпроси - задайте ги. Ако нещо не сте разбрали, ако нещо ви притеснява - споделете го. Ако ние трябва да знаем каквото и да било за вашите деца - кажете го. Раздадох на родителите анкети, които те попълниха и дадоха някаква представа за децата.

   Понякога се чудя...

   Ако родителите са настроени позитивно, ако и разговорите, които водят с децата за детската градина са позитивни, то и самото дете по-бързо ще се адаптира към детската градина.

   Емоционална готовност на детето.

   Някои деца така и не свикват с детската до подготвителна група. Различен характер, различен темперамент. Естествено, не трябва да се търси причина в детето. Има и деца бързо приспособими. Дори и смесените групи не ги притесняват. Би трябвало детския учител да успява да достигне до всяко дете...Би трябвало...Не че ще търся извинение в наистина голямата бройка в групите, но понякога наистина е трудно да се обхванат с поглед, а какво по-хубаво от това учителят да успее да поговори с всяко дете, да успее да усети настроението му, мислите му...В нашата група си имаме и задължително време за разговори. По време на приема сутрин и след закуска, следобед - след закуската - също. Децата свикнаха и след Нова година чакаха този момент, защото знаеха, че идва времето всеки да каже, да сподели...

   Първи ден в детската градина.

   Е, вече сте готови за този първи ден, който може би дълго време ще си спомняте. Дрехите са изгладени, раницата е подредена. Последен разговор, преди лека нощ и той може би ще е за утрешния ден, за детската градина.

   Кой тръгва с по-свито сърце за детската - мама, татко или детето??? Разбираемо е като усещане. Вече сте там. Оставяте малкото си съкровище при съвсем непознати, чужди хора. Ако имате възможност да не ходите на работа, направете го и то не за да взимате детето на обяд, а рано следобед. Първият ден ще мине много, много бавно. През половин час ще поглеждате часовника. Нищо чудно да ви се стори, че времето е спряло и...най-после...Време е да отидете и да си приберете детето от "онова непознато и за вас място"...Как ли е милото? Какво е правило цял ден без мама? Какви ли не мисли ще ви минат през главата.

   В момента в който се озовете пред детската, може да усетите как сърцето ви прескача :))) В момента в който видите детето си и всичко се забравя.

   Е, най-после е в прегръдките ви. Подходящ ли е моментът за глезене и позволяване на "всичко", гонени от гузна съвест, че сте "оставили" детето си в градина? Мммм....Вие решавате...Но не мисля, че е удачно. Любовта към детето може да има различни прояви, не само в задоволяване на моментни капризи...

   Втори ден...Трети...И колелото се завърта...

   Разговори с детето.

   Най-често срещаните въпроси при взимане на детето са: Днес караха ли ти се в детската? Наказваха ли те? Какво яде? Спа ли? Пи ли вода?

   Всички тези въпроси насочват разговора в негативна посока. Бих предложила един по-позитивен подход, който да поведе разговора в по-позитивна посока.

   Може би въпроси като: Похвалиха ли те днес в детската? Играхте ли си с децата? Гладен/гладна ли си? Хареса ли ти яденето? Запозна ли се с нови приятели? С кои деца седя на една маса? С кого си игра? А храната вкусна ли беше? - да ви дадат повече "достоверна" информация.

   Винаги може да се намери и някое "бъбриво врабченце", което нещо да ви е пошушнало. А като се приберете у дома, една театрализирана игра с любимите играчки може и да ви даде много повече отговори на интересуващите ви въпроси.

   Нали знаете, че на Мечо всичко се казва...

   Чудя се дали да засегна и следния въпрос...Лъжат ли децата? Аз бих отговорила без да се замислям: Да. А вие?

   Случвало се е, дори и през годината, която мина, да си говорим с родителите и за това. На някои мнението категорично е: Моето дете не лъже. Аз най-добре си познавам детето.

   Е, как тогава аз да го убедя, че не е така? В стремежа си да стане тяхната, децата "не знаят", че лъжат. Често се преплитат измислици с фантасмагории. А и когато едно капризно на ядене дете всеки ден чува от майка си: Пак ли не си ял? Тогава нищо няма да ти купя. Идва момент в който детето започва да казва: Аз всичко си изядох. Не беше така...Случай от миналата година.

   Друго дете, за първи път естествено на градина, казваше, че било наказвано...само и само да си стои у дома.

   Може би в прав текст би трябвало да го напиша...няма как по друг начин...Да седне ли дете на столчето, защото се е поувлякло в играта и посяга на другите деца. Да, ще седне, но и аз сядам срещу него да си поговорим. Да разберем заедно къде е конфликта.

   Или усеща се напрежение между две деца. Практиката си казва думата и в очакване да се доказва кой е по-силен от двамата, най-често им предлагам да седнат на столчета, на маса, на килим - където желаят и да се разберат кой прав, кой крив в цялата тази история и защо се е стигнало до конфликт. Да си поговорят до разрешаване на проблема. Не след дълго ме викат и ми казват причините, породили спора...Много често ме изумяват, като кажат: И двамата не бяхме прави.

   Понякога се налага и вдетиняване. Карат се за играчка. И двете деца, дори и повече искат точно в този момент да си играят с нея. Е, в такива случаи вземам играчката и им казвам: След като тази играчка "не е слушала" и доведе до скарване на приятели, няма да си играе с вас. Най-честия въпрос е: Играчката наказана ли е? Не, защо да е наказана? Нека да си стои тук, никой да не си играе с нея и да види колко е хубаво така...

   Не мислете, че децата не усещат иронията и шегата. Напротив. Колкото са по-малки, толкова и реакциите им са по-спонтанни..."Виждаш ли сега? Никой няма да си играе с теб. Защо не слушаш?"

По-големите деца се усмихват хитровато и след малко идват и ме питат: "Хайде да я пуснем във играта. Няма да се караме повече за нея."

   Изрази, като "наказан", "наказана", "наказание" аз поне не използвам, но децата идват в първа група знаейки значението им. Има ли проблем, има и начин за разрешаването му и този начин не е свързан с горе изброените думи, а с разговор, привеждане на примери.

   Нещо от практиката - от групата с която бях миналата учебна година. Първа група.

   Първи ден в групата. Много балони - в занималнята, на верандата, навсякъде. Подредени кътове за игра. Така, както родителите и децата тръпнат в очакване да видят кого ще заварят, така и ние тръпнехме да видим кой ще дойде:)))

   Имаше и рев, имаше и усмивки...От всичко по малко...Красиви, умни деца. Създадохме си наш ред, с наши правила...Да, децата може и да не разбират от "правила в групата", но от "може" и "не може" разбират.

   ...За правилата в групата може да "си поговорим" някой друг път...

dobre doshli1.ppt 

dobre doshli.doc

С надежда, че информация за проект “Не се страхувам” ще достигне до максимален брой младежи, учители, директори и представители на МОМН и РИО, си позволявам да публикувам този пост и да представя това което е свършено до момента и това, което предстои да бъде изпълнено.

Проектът „Не се страхувам”, подкрепен от ЕК в рамките на програма Учене през целия живот, ключова дейност KA1 Политика Сътрудничество и Иновации, си постави  за цел да идентифицира най-добрите европейски стратегии за превенция и борба с феномена „насилие в училище” и да включи средни и професионални училища, преподаватели, директори, ученици и родители, както и хора вземащи решения в сферата на образованието в съвместно усилие за проучване на най-ефективните стратегии и подходи за ограничаването и контролирането на насилието в училищата на европейско ниво.

Консорциумът на проекта включва партньори от 9 страни – България, Белгия, Великобритания, Германия, Гърция, Испания, Италия, Литва и Румъния.

Към проектните дейности могат да се присъединят училища (представени от екип от директори, учители, ученици и родители), педагогически съветници и психолози, регионални инспекторати по образованието, местни власти, РИО, дирекции/отдели към МОМН, имащи отношение към темата на проекта.

От българска страна, желание за включване до момента са демонстрирали 17 училища (5 средни училища, 7 професионални гимназии, 2 помощни училища,  1 оздравително училище, 1 социално-педагогически интернат), 4 регионални инспектората, 11 психолози и педагогически съветници.

На портала на проекта (http://projects.pixel-online.org/iamnotscared/index.php) можете да откриете резултатите до момента - бази данни с публикации и добри практики в сферата на превенцията и борбата с насилието в училищата, както и профилите на включили се в проекта училища от страните партньори. За пълен достъп до информацията, може да се ползва потребителско име teacher и парола pixel.

На 3-4 юни 2011г. в Литва се състоя втората партньорска среща по проекта, а през септември ще преминем към изготвянето на ситуационни анализи с помощта на включилите се училища - анализиране на отделни епизоди на насилие от всички възможни гледни точки на отделните участници. Тази дейност (в периода на лятната ваканция) ще включи подготовка от наша страна на примерни ситуации на насилие/агресия в училище, които в началото на новата учебна година ще обследваме заедно с учители, ученици и родители. Впоследствие, ситуационните анализи ще бъдат представени на вниманието на хора вземащи решения – представители на РИО, МОМН, местни власти - за да могат да ги коментират. 

В случай, че темата на проекта е интересна за Вас и бихте желали да се запознаете в по-големи подробности или да се включите в предстоящите дейности, можете да прегледате публикуваното на портала на проекта(http://projects.pixel-online.org/iamnotscared/index.php) и да ни пишете на zinevart@gmail.com.