„Поздрави из Ниша”

с „Атлас S”

Времето превръща слънчевия диск в кротък и милостив спътник на нашата дружина пътешественици.Очите неспирно обгръщат непознатото и творят спомени.Възклицанията на околните ме връщат в реалността-приближаваме Ниш. Започвам оттук, защото Дяволския град е място, което не може да се опише. Само сетивата могат да разкажат за неговите чудни скални изваяния, червените варовикови „гъби” и бълващи сяра извори - вечни и неповторими. И „каменната сватба” на брата и сестрата, надживяла саксонците, старите сърби, ще надживее и нас, и човечеството дори. Дяволският град е монументалната вечност на камъка. Няма нужда от разкази за вечността, тя е по-силна и трайна от тях.

Докато Ниш е жив организъм, по който може да си „свериш часовника”. Бил съм в града с родителите си преди малко повече от три десетилетия като юноша. Смътно си спомням като на черно-бял филм откъслечни кадри от крепостните стени, от един голям магазин със странното название „Робна кукя”. И нищо повече.

Днес „колелото на живота” се превъртяло и пристигаме на гости на Ниш с вече порасналите ми дъщери и наша добра приятелка. Едно време дойдохме  в града скромничко със стария „Москвич” на баща ми, днес навлизаме триумфално с луксозния автобус на фирмата.

На входа и изхода на града ни очакват две „страшни” приключения. И наистина от стените на концлагера от Втората световна война и Челе кула ни гледат насилието и смъртта. И на двете места стотици хора са намерили края си без време, по насилствен начин. Само избледнелите снимки зад стъклата и запазените легенди свидетелстват, че са живяли. А ние четем горчивите страници на историята, за да се поучим от онези времена.

Момичетата ми, почти със сълзи на очи, поглъщат музейната експозиция и обясняват как сякаш се разхождат сред сенките на мъртвите. Успокоявам ги с източната поговорка, че „Никой не е напълно умрял, щом има поне един жив да си спомня за него”. Но наистина телените огради,постовете на часовите и дебелите стени на затвора пропити с болка предизвикват да ги запомниш за да цениш всеки свободен щастлив момент в този живот.

При Челе кула чувството е по-особено. Братята славяни, подобно на нас – българите, умеят да превърнат поражението в победа, погрома - в паметник на свободата. Вслушвайки се в изкусната реч на нашата екскурзоводка Анелия, разбираме, че сръбския народ никога не се примирява с неудачите. Той ги трансформира в памет, за да победи в следващите векове напук на „силните на деня”. И някак отвътре ти идва да стиснеш юмрук и до черепа на водача на първото въстание да извикаш по възрожденски: „Свобода или смърт!”

Родният град на Константин Велики е пред нас. Бил съм тук, търся града от онези детски спомени, но всичко е с ново лице. Болката идва от реалността, че   баща ми с „Москвича” вече го няма, но... „млъкни сърце”.

Ниш е все така слънчев, приветлив и чист. Има достатъчно модерни сгради на МОЛ-ове и магазини, но историческия център е същия, непокътнат. Ниш е от онези кътчета, които съхраняват своята автентичност и в свръхмодерните времена, за разлика от огромните мегаполиси. И хората са в хармония с града си. Навсякъде – в магазинчетата за дрехи, сладки и сувенири, дори на будката за сладолед, ни посрещат усмихнати продавачи, които разбират сродния български език, показват и обслужват с усмивки.

Минутите за пешеходна разходка текат неусетно, затова бързаме към крепостта. Нали „калето” е началото и символа, „Алфата” и „Омегата” на града и спомените на всеки, минал оттук. А крепостта е прекрасна! Превърната е в парк, в музей под небето. И качени на атракционното влакче, по време на обиколката може без паузи да снимаме стените и реката, паметниците, запазили спомен от миналите времена.

Една последна снимка пред крепостната порта. Това е и върховния миг, кулминацията на нашата екскурзия! Нашият миг докосване до вечността....

С „капитан” Анелия и печения шофер-пилот на нашия „кораб” Сашо поемаме пътя към дома. Благодарни сме им, че с магията на словото и колелата ни преведоха за ден през чудесата на природата, епохите и световете. И през „сребърната пътека” на спомените.

„Поздрави из Ниша!” приветливо кимат надписите на купените картички. Е, довиждане, Ниш! Както казваше великият Алеко Константинов, не се знае дали животът ще е толкова дълъг да се видим пак. Може би някога, след още години, с внуците и непременно отново с „Атлас S”.....

Светослав Минчев

гр. София

Разказвала съм за Метеора. Това е място на което човек трябва да отиде, за да разбере притегателната му сила, красотата и мистиката на спрялото време. Метеота - следвремие. Според легендата Метеора е била там преди хората и ще остане след хората - следвремие или място, което не се подчинява на времето и човешката представа за време.

Женският манастир "св. Стефан"

Градината му с форма на сърце, която се вижда от мосчето, което свързва скалта с манастира и планината.

Изгед към Калампака от градината на манастира.

Изгледи на градината зад манастирските стени.

До някои манастири може да се стигне и с помоща на технически средства.

Другият вариант е по стълбите... Това е начина, по който хиляди хора са извървяли пътя до манастира наречен "Голям Метеор" / "Преображение Христово"/

Ако забелязвате на дървения чардак има закачена бяла мрежа. Преди да бъде направена стълбата за посетители на манастира, това е бил начина за доставяне на продукти и изобщо единствения достъп до това място. Виждала съм снимка, на която в тази мрежа е поставен монах, което показва, че така преди векове са се изкачвали и хората на скалата.

В подножието на скалата е входа към стълбите за манастира.

По средата на пътя човек може да си почине и да хвърли една монета за късмет и завръщане на малкото олтарче в подножието на манастира.

Близо до входа е някогашната изба.

Следващата туристическа атракция е костницата на монасите.

После е входът към църквата на манастира с клепалото.

Градината на манастира "Преображение Христово"

Кухнята...

Изгеди от двора на манастира към околността

Моята малка лятна „Одисея” / V част /

 Моята малка лятна „Одисея” 2008

Днес реших да приключа този пътепис, от една страна, за да не оставям работата си недовършена, а от друга, защото в четвъртък започвам новото пътешествие към лятната емиграция. Заминавам, хора. Известно време ще присъствам тук тихо и от юг...

Пътеписът не е весел, защото и усещането за предстоящо  ми ново пътуване не ме радва особено. Всяка година е като за последно и все пак, никога не е за последно...

 Парче локум за всеки турист

По пътя от Лариса на юг, бързахме, но не защото щяхме да откриваме топлата вода, а защото трябваше да се  изкачим по планинския масив, за да достигнем от там върховете на скалите, където се издигат приказните средновековни манастири, от местността известна като  Метеора.

Така открихме  Калампака -  селището, което се намира в подножието на Метеора.

Точно на пътя, който води към скалите на Метеора има едно магазинче за сувенири, където всеки гост бива посрещнат още на входа с парченце истински гръцки локум. Няма защо да коментирам представата ми за гостоприемство, но това някак много ми харесва като търговска стратегия. Един обикновен магазин за сувенири, в който се изработват икони посреща клиентите си като гости. Приятно изживяване точно на пътя към манастирите.

От гостоприемното магазинче си купихме по един малък пътеводител и поехме към манастирите.

За онези, които са ходили по този край на Гърция, знаят, че Метеора е изключително природно явление, което представлява откъснати, огромни каменни блокове, върху които са накацали кокетни средновековни манастири.

Метеора преведено от гръцки означава следвремие. Защото онези вълшебни скали са родени преди времето на хората и сигурно ще останат и след времето на хората. Метеора – това е мястото на безвремието.

Първия манастир, които посетихме беше „Св. Стефан” и той представлява най-големият женски манастир на Метеора, но не и най-големият по принцип.

Изкатерихме с колата върха, щракнахме няколко снимки и след поредния завой видяхме първата цел – манастира „св. Стефан”.

Едно малко мостче свързва скалата върху, която е манастира  с планината, а зад манастирската стена, която по външен вид го представяше като приказен средновековен замък се гуши и средновековната църква.

Малката ни групичка от четири души тръгна към мостчето и по някаква причина погледът ми се върна назад и там, точно срещу стената, в наклона към пропастта видях, че монахините са си направили малка кокетна градинка с формата на сърце. Вълшебството от сблъсъка със средновековието продължи като приказка, която с всяка стъпка оживява точно пред очите ми.

Трудно ми е да опиша изключително подреденото място, на което ежедневно се изсипват огромни групи туристи, но всички се отнасят някак благоговейно и с уважение към миналото на това място и се стараят да не нарушават спокойствието им.
Вторият манастир, който посетихме беше и най-големият мъжки манастир на Метеора, до който се стига малко трудно, защото първо се върви надолу към дъното на пропастта, а после все нагоре. Не си направих труда да броя стъпалата, защото гледката към съседните скали е достатъчно красива, за да ме занимава през пътя на изкачването, но първото ми впечатление от гледката надолу и нагоре беше, че това приключение не е за мен и все пак, всеки път, когато имам възможност да го изживея се спускам по безбройните стъпала на стълбите и ги извървявам. Там на върха на скалата може да се види една прекрасна църква, с много красива градина, няколко музея и разбира се мноооого хора. Винаги, когато отивам в този манастир, известен на всички туристи като Големият Метеор, а наименуван „Св. Преображение Господне”, ме впечатлява градината му. Изключително кокетна и на върха на скала – просто красота. Освен това точно там – в неговата  градина има малка чешма, в която винаги хвърлям една монета с мисълта пак да се върна. Каквото и да напиша от тук на татък няма да е достатъчно, за да опиша усещането от сблъсъка между  масовия турист, жаден за красота, въоръжен с ненаситен фотоапарат и милостивият мир на средновековния храм.  До това усешане може да се стигне само на Метеора.

Големият Метеор и градината му.

Към Метеора с килограм праскови и трима спътници

       След като не станах по-млада при „Извора на Афродита” , скочих в колата с килограм праскови и трима спътници, които не обичат мъхести плодове, макар че тези, които купих не бяха от мъхестите, но все пак ми дадоха да разбера, че сама ще се боря за унищожаването им, като обитатели на неекологичната найлонова торбичка, в която ми ги продадоха. Разбира се доста бързо ги унищожих, но за нуждите на разказа ще свързвам различните части от пейзажа, през който минах с по една изядена праскова, това ще е като да кажа, че съм отминала нещо, което ме е впечатлило.

            Захапах първата праскова и се заслушах. По радиото на всички канали пускаха гръцка музика, но от онзи тип със силно източно звучене и понеже нямаше какво да слушаме започнахме да си говорим в минало свършено, но добре незабравено и от време на време в сегашно и още по-рядко в елинско и архаично време, не разбирайте, че не знаем нищо за Елада, напротив знаем достатъчно – в колата има един мъж женен за учителка по история, която предпочита да показва на дъщеря си историята, вместо само да и’ разказва и аз – неосъществената и’, като учителка по история, колежка от университета, която някак си много бързо забелязваше фалшификациите на история, още по-трудно ги понасяше, поне докато не разбра, че няма как да промени света, но до този момент на емоционално израстване се стигна бавно и болезнено – поне не успях да стана учителка по история, но пък каква емигрантка станах... Хайде, да не се хваля с изкормяне на риба!

По пътя преди Лариса има още едно място, което в последно време се превърна в забележителност – от онези зрелищните, защото е символ на скръб. Който е минал по пътя за Лариса знае за какво говоря. Тук е паметника на онези дечица, които преди няколко години загинаха в автобус по време на екскурзия. Гръцките пътища са пълни с паметници от катастрофи, но този паметник за гърците е като р. Лим за нас българите.

Наближаваме Лариса, крайната граница на географската област Македония и пред нас застава особена дилема – магистралата или околовръстния път.

           А аз захапах втората праскова.

           Гръцките магистрали са много привлекателни за българските шофьори, заради хубавата настилка, розовите закуми и нощното осветление. И тук трябва да отбележа, че имат осветително тяло на всеки 2-3 метра по магистралата, а внасят 70% от електрическата енергия, пък тока за домакинството им е по-евтин от нашия, а ние сме страна производителка на електричество.

Околовръстният път спечели. Предпочетохме го не заради трафика, светофарите и възможността да се изгубим безвъзвратно, а защото знаем, че този град има историческа връзка със САМУИЛОВА БЪЛГАРИЯ. Там е някогашната ни южна граница, апланината е като каменна крепост, защото е от камък. Това е причината там да няма почти никаква растителност.

Когато бях малка не разбирах защо този град е бил толкова важна цел на Самуил, като знаех, че е заобиколен от голи планински била. Но тогава не знаех, че тези била са богати на руди важни за средновековната оръжейна индустрия. Голите планински скали са богати на желязо, кварц, мрамор и други природни ресурси. Дори в наше време там се намират най-големите гръцки каменоломни и там все още се добива кварц и мрамор. Но освен това, ако човек се загледа по-внимателно, няма как да не забележи, че планината обгръща града като скална стена и всъщност представлява естествена защита, но и граница по отношение на централна Гърция.

           А иначе, Лариса си е просто един голям и шумен град, като всеки съвременен промишлен център по света. Град като град. Прах като прах. Шум като шум.

Е големите бели гръцки къщи си бяха все същите – с големи балкони и много саксии пълни с цветя, главно Мушкато или Каскадна Петуния.

           И захапах третата праскова.

           На последния кръстопът преди да излезем от Лариса отминахме поредната истинска, гръцка катастрофа и за пореден път се учудих, че правят такива зрелищни катастрофи като пътищата им са значително по-добри от българските, но не се заглеждах дълго върху щетите, които са успели да си причинят двамата шофьори, защото полицаят ни даваше знак да се изнасяме по най-бързия начин. Казах си само: „Добре, че не сме ние ” и дори малко се зарадвах, че не ни държаха на светофара до катастрофиралите автомобили, защото не бяха красива гледка. Хубавото беше, че нямаше жертви. Или поне доколкото разбрах двамата шофьори се караха само за смачкани ламарини и счупени стъкла.

          Захапах петата праскова.

          Целта на моя жаден за туристически атракции поглед беше в края на града, където от пътя се виждаха откритите каменоломни - някой по-стари и отдавна изоставени, а други - изобщо не спират работата си покрай пътното строителство.

Хората, който разбират от метали могат да познаят по цвета на скалата какъв вид руда се добива там, но аз не съм от разбирачите и затова по червениквия цвят реших, че там има желязо или поне така ми се искаше. Просто ми се искаше да съм вътрешно убедена, че като са загивали толкова българи за тази земя е имало някакъв смисъл – нещо като по-добър живот.

Но както винаги се случва, когато човек търси икономиката на миналото, намира икономиката на миналото. И по времето на Александър Велики и по-времето на Самуил тук хората са се занимавали главно с животновъдство.

          На великите владетели целта може и да е била богатите на руди планина, но за местните хора планината е била цел главно като пасище. Понеже върху скалите не виреят дървета или ако има те са по-скоро рядко изключение, то планината е превзета от треви. Е, това не са онези тучни полски ливади, които един българин би си представил, а планината повече ми прилича на поредица голи хълмове, отколкото на планина подобна на Пирин, Рила или Витоша, но за овцевъдство става. И то какво овцевъдство!? Това трябва да се види... Нали сте чували всички онези европейски щуротии за правата на животните – колко квадрата минимално трябва да обитават и какви екстри трябва да им се осигурят. Просто няма начин да не сте чували. Е, всичко, което сте чували не се отнася за гръцкото пасищно овцевъдство. Оградите на овчарските обори по-скоро приличат на плет, като онзи, който плете Петър и са покрити с ламарини, найлони и други подобни подръчни материали, каквито успеете да си представите, ако не успеете, разгледайте някоя снимка на нашенско клошарско гето и ще придобиете реална представа. Е, поне в Гърция това са къщи за овце, а при нас е по-зле – има хора, които живеят при подобни условия. Трябва да си призная, че доста дълго коментирахме тези парадокси - еврото, овчия живот на Балканите и в Европа и главно калпавата ни, чисто, българска орисия, която , уж, все не приемаме, но, с която, някак си, все се примиряваме. И така чак до Трикала.

           Захапах последната праскова.

           Трикала - това е поредния спретнат и подреден гръцки град покрай, който преминаваме, а преди и след него преминахме, покрай цял низ спретнати селца, които сякаш оцеляват от земеделие или поне такова впечатление правят заради извадените край пътя сергии със дини и пъпеши. Казвам сякаш, защото знам, че не се произвеждат там. Но както и да е. Отминахме ги.

Просто бързахме да зърнем скалите на Метеора и колкото повече наближавахме толкова повече бързахме. Вече ми се струваше, че колата просто ниско лети, като мечтател, който се носи, с всичка сила, към хоризонта.

Предстои ми да разкажа поредния си пътепис. Както знаете началото е най-трудно. После, като почнеш, няма спиране. Ама, това пусто начало, с тая бяла страница в Word, най-ми е трудно.

Това пътуване беше специален подарък за нашите чудесни деца, които го заслужават на 100%. Пътуването до тези обетовани земи на детските мечти е като поклонение – един вид нужно е да се направи, защото е необходимо за душите на онези, които обичаш.

Ти самият би искал да не ставаш хаджия, а вместо това да отидеш на Бахамите, да речем - при мургавия ти другар Донован, и да слушаш океана, или гласа на мургавия ти другар Донован... Обаче, nobles oblige. Когато два чифта детски очи, особено едните доста пубертетни и вече на прага а-хааа да загубят интерес към обетованите земи – мдааа, куфарите се стягат тъкмо за поклонение. Палмите и "слушай прибоя на океана" (както казва Пипи Дългото Чорапче), ще чакат за друг път.

Разстоянието от Колорадо до Флорида е около 3200 км в едната посока. Нищо работа, за два дни сме там. :)))

Все пак, нека остане в архива, че аз този път бях узряла за самолетно пътуване плюс наемане на кола на място, но семейният съвет и, особено по-младите поклонници, ме сдъвкаха завчас. Те пътуват в около 18-20 часови полети до БГ през лятото и за тях самолетното пътешествие е скука безобразна.Поклонниците искат задната си седалка, искат DVD екраните си, искат цялото си  преносимо снаряжение от детска техника под формата на PSP-та, Nintendo DS-и и всякакви подобни, искат вдигнати крака с/без чорапи, искат когато ти е кеф да ядеш, когато ти е кеф да спиш, когато ти е кеф и разни други свободи да имаш....

Мдааа, не е лошо, но това се отнася само за задната седалка, запердена с щори на и без това тъмните стъкла. Както можете да се досетите, на предната седалка нещата са малко по-иначе, наситени с реализъм; слънцето прежуря отпред и отстрани, пътят се вие културно, скоростта почти по целия път стои в приблизително едни граници – 70-80 мили в час (110 – 130 км/ч), бавно и спокойно, без джигити или дупки наоколо за стимул, еднообразно, мдаааа, сънят ти казва „вземи ме, идваммм, мммм” и бум в дървото. Та, аз искам да съм много будна и да говоря с водача на нашето МПС безспир, за да му държа адреналина и тестостерона висок... И после се събуждам след 100 мили и виждам, че е било добре, дето не съм карала аз.

Водачът ни е луд за шофиране, горивото е в кръвта му... Той прекара последните си две години в безбройни пътувания и живот по летищата, и обожава педали и волан, и той да е in charge… E, аз съм на кантар – защото след 4 или 6 ч в самолет глезените ми пак ще са надути, само дето ще се разхождам по тясна пътечка (редовата класа в самолетите става все по-тясна в ханша - и като седалки, и като пътеки между тях..; лакомия самолетостроителна!).

Hit the road, Jack! Този път ще пътуваме с моя ахтомобил, той е по-малкия и по-икономичния от двете семейни SUV-та, и искаме да видим до какъв разход ще стигнем с него. Икономичност ще гоним тоя път, за да разсеем скуката. Иначе вътре е доволно просторен и поклонниците са щастливи.

Понеже вече сме обрулени пътни вълци, оставили зад гърба си миналогодишното автомобилно странстване до Канада, колата бива стегната за броени часове; цялата е обточена с удължители и раклонители за различните техно-системи на поклонниците; в багажника дреме любимият на всички ни супер-хладилник (още едно нежно кабелче и там, но пък водата ще е ледена) – е, по-големият поклонник ще се гъзурчи всеки път, за да извади поредната бутилка изотзад, но хладилникът е поставен зад него, понеже той е големият – който ще се бръсне догодина, той ще вади студените напитки.

Готови .... и потегляме, пак около 4.30 – 5 ч. сутринта.

Първият щат е Канзас. Канзас е голям, равен и скучен. Точка. Имал бил житни насаждения и затова видяхме големи зърнохранилища. Толкова за Канзас. Най-вълнуващото нещо, с което Канзас е свързан, е „Магьосникът от Оз” – затова в магазиничета за сувенири в щата продават сувенирни лъжички с червените обувки на Дороти. Ние си колкционираме такива лъжички и ще ги уважим, но Канзас да не чака друго от нас. Абе, направо да се превъзбуди човек от толкова интересни неща в тоя щат огромен. На отиване Канзас го прекарах в полудремки, но на връщане Канзас ми го върна тъпкано, тъпкано... Ама, като му дойде времето за обратното, тогава ще разказвам, ако не забравя...

 

Бялата черта по картата горе-долу ви води по правилната посока (тези вълнуващи кривини са от треперещата ми ръка – пътят е далеч по-скучен, отколкото аз съм го нарисувала). Та, както виждате, започва от Колорадо и преминава през чудните земи на Канзас, Мисури, южен Илинойс, западен Кентъки, Тенеси, Джорджия и заветните обетовани заеми във Флорида... Уморих се, докато го писах само.

Нека само кажа, че ние с Жорката сме на втори кръстоносен поход до Дисни Уърлд. Първото ни посещение бе през далечната 2000 г., когато един от продуктите на фирмата ни получи награда от ZDnet и ние отидохме да си я вземем лично до Тампа. От Тампа скочихме на лов за динозаври по поръчка на тогавашния 6-годишен Калоян и ги наловихме в Magic Kingdom.Траяна дори не беше планирана още, камо ли зачената... Мда, сега ни евтория поход и мислим да се справим успешно, защото причината да ходим дотам и мотивацията ни изобщо са тъкмо двамата поклонници на задната седалка.

Първи ден: Колорадо Спрингс, Колорадо – Нашвил, Тенеси. Оу, йе! Нашвил е люлка на кънтри музиката, намира се на 1200 мили (1930 км) от дома ни, та ще спрем чак там за сън, за да знаем че връщане няма – както и да знаем, че сме изминали по-солидното разстояние в ден първи, и за ден втори ни остават само някакви си там смешни 850 мили (1365 км)  до Орландо...

Това е Канзас Сити рано сутринта, минаваме го транзит. Намира се на границата между щатите Канзас и Мисури. Половината е в Канзас (сивата и доста безлична част), а другата е в Мисури (бизнес сгради и прочие). И така, този град се води в два щата и навсякъде фигурира със съответния щат, в който се намира интересуващия ви обект.

Най-интересното за ден първи е пресичането на три големи реки на този континент: р.Мисури, р.Охайо и р.Мисисипи. Огромни чудовища, колкото езера големи... Мостът над р.Охайо беше двоен, и в точката, в която минахме над нея - тя беше най-широката от трите. Мисисипи преминахме над по-тесен участък и беше малко по-голяма от Дунава, както го помня отпреди години.

                   снимката по-горе и по-долу:  р.Мисури, най-малката от трите...

Кротко и поотдалечко заобикаляме и град Сент Луис (Мисури). Градът се намира на границата между щатите Мисури и Илинойс (или както тък му казват Илъной, по хамерикански). Ето как изглежда Сент Луис отдалече ...

Да кажа две-три думи за нощен Нашвил – пристигаме в 10.30 вечерта. Води ни топлият глас на каката от навигацията (между другото се сещам да кажа, че имаш избор от сетингите за гласа на навигацията и съм чувала топлия мъжки глас като вариант; не много мъжки, но доста влажен - не си паднахме по него, но се обзалагаме, че  по крайбрежията, да речем в Сан Франсиско, както може би и в Холандия, се ползват доста навигации с този влажен тембър)...

Каката има зададено име на хотела, вместо точния адрес - умно, а?. И леко се обърква, понеже е дамма, и ни отвежда до някакви къщурки и храсталак. Жорката обръща и решаваме да спрем за минутка-две на близката бензиностанция, за да дадем задание на каката да ни отведе до адреса на хотела.

Бензиностанцията е обитавана от черни-черни батковци с дебели-дебели златни вериги. Казваме игриво на Калоян: „Твоите хора, брато! Нали ти си падаш да ги слушаш, я кви яки рападжии щъкат.”

В този миг, здрав и як рапър бавно тръгва към колата ни и аз се смалявам в седалката, за по-невинен вид.  Жоро, обаче, продължава да си вкарва в навигацията адреса на хотела, и кима на рапъра през затвореното стъкло, че "Не, няма да купуваме дрога". Рапърът, обаче, почуква с масивен златен пръстен на стъклото, за да отвори Жоро крепостта и да пуснем Троянския кон. Жоро пак му вика, не мерси, не искаме.

Калоян е тих и невидим отзад, а иначе често някой негов черен или тъмно-кафяв другар ми маха ухилено край училище. Ама тук сме на територията на рапъра и рапърът не иска да си тръгнем без покупка. Жоро вече е почти готов, но рапърът държи да имаме комуникация - и тъкмо тогава черен автомобил с много черни стъкла спира на няколко метра встрани от нас. Рапърът, заедно с още няколко немуподобни момци, наобикалят новия гост за поредна сделка, и .....ние тихомълком отгърмяваме.

След миналогодишното събитие в Кливланд, Охайо, с черния квартал (който не е чел това от канадските пътешествия, да го е чел:))), това е втори случай, в който не задаваме заданието на каката правилно и за отмъщение тя ни води при черни и страшни хора. Те май са на всеки километър тия черни и страшни хора, ама нейсе...

За щастие, след няколко минути, каката ни отвежда до хотела. Виждаме бели хора и решаваме, че можем да напуснем крепостта. Облекчение в душите ни....

Така изглеждаше първият ни ден като статистически данни в часове и мили - малко преди да пристигнем в Нашвил, Тенеси:

1143.9 мили са си 1841 км, откъдето и да ги погледнеш. Българи, Юнаци!!!  След това - къпане, мъртвешки сън, закуска, и в утрото сме пак на път...

Втори ден: Нашвил – Орландо, Флорида. Пътят се вие през по-живописни щати; уррра! Гледаме красивите акации карай пътя в Тенеси - голяма красота, езера, скали, пейзажни хубости. Това е езеро, покрай което минава магистралата:

              Много хубаво - все едно вулкан избухва от хълма....

Джорджия също е on my mind, както пее Рей Чарлз, и това е дори мотото на щата, на влизане в него...(“We are glad Georgia is on your mind”). Красиво, хареса ни - Джорджия, не Атланта. Атлантата беше по-мръсна и шумна,  от останалата част на щата, през която минахме, ама това си е нормално.



Тук преминаваме през Атланта, Джорджия - виждате същите ниски облаци, като над "вулкана" по горе

Джорджия пасна на вкуса ни.... Затова сигурно Атланта е втората по-големина Бг колония в САЩ след Чикаго или поне така сме чували – може би българите са видяли грешките с ветровития град (наричат Чикаго     - The Windy City) и са завзели по-южни, по-топли и красиви земи. Атланта е огромен град и незнайно защо магистралата води през сърцето й, по седемлентови връзки, кошмар. Но за половин час го прешляпваме и пак напред.

Флорида се показва огряна в ранно следобедно слънце. Още от Тенеси ни посреща красива зеленина около магистралата. В Колорадо тръгнахме с лек снежец, ватирани блузи, дълги дънки – около 2-4 *С... Та, Флорида е малко по-различна от Колорадо и Канзас по това време на годината ...



Във Флорида оставаме по тениски и събуваме чорапите, навън е над 25*С и много висока влажност. Топлината те натиска просто. Навлизаме в Орландо към 5.30 следобед. Билбордове за Disney парковете ни гледат отвсякъде. Наясно сме къде сме.... Няма мърдане.

Може би тук му е мястото да поместя ясно поредния си disclaimer - аз си пиша по един на всеки пътепис:

Всички знаем каква невероятна машина за пари са увеселителните паркове. Машината е страхотно разработена, добре смазана и перфектно организирана. Не искам, обаче, да навлизам в плюене в тази насока. Ако това ще ви е настроението и ако ще диплим защо правя пропаганда на Дисни индустрията - много ви моля, свършете с четенето дотук, с тази част. И аз съм гледала Фелини и Тарковски, и аз съм пушила цигари "Kent" и съм яла бонбони тик-так... Искам да споделя видяното, като съм абсолютно наясно с машината за пари на капиталистите. Capisci?

Сега възнамерявам да се разхождам в Дисни Уърлд парковете, да се возя на ролъркостери, да ме мокрят с вода, да пищя и да ям хотдог и хамбургери. В пълно съзнание. Ще се принизя до човек, който се радва да бъде весел и ухилен, и да се усмихва на другите весели и ухилени около него. За машината за пари - знам, вече потретих и почетвъртих.

Та, чао на онези, които остават дотук!

                                                     Линк към 2-ра част >>

Част 4,  Шведско нашествие на Балканите

 
Е, мили ми Смехурко, сори за едноседмичната пауза, но у дома беше Патиланско царство. Есноседмична шведска окупация от най-суров вид…. И тъкмо когато ги изгонихме по живо по здраво и понечихме да се озъбим в усмивка – густо, майна, Марица преля вчера, няма вода, суровото още продължава, само дето сме по-мръснички от обичайно. Няма само софиянци да се дуят, че им бил мръсен града. И ние имаме какво да дадем на тая държава, така де!

Само че първо – Швеция, тя е по-важна. Аз дори изядох една пържола повече, дар от пича на шведската маса в един ресторант, щото гледа футбол и знае каква футболна сила сме. Та ме почерпи за 5:0, или там с колкото сме били паднали. Ето в такива моменти, кактго казва един мой датски другар-лингвист, истински „мразям да съм българка”…

И тъй, миналата събота, в самия край на юни, самата Швеция дойде при нас. Във вида – ФЗап, нежната му шведска гаджка, която тук ще наричаме със звучното име Гунила и двата му отрока от мъжки пол – ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК и МАЛКИЯТ МАЛЪК.

А нашето единно българско семейство, водено от едновластния ми муж-Буб, свикнал да държи със стоманена ръка кормилото на семейно-фирмения кораб, бързо и качествено се превърна в семейство Лос Мехиканос -  „обслужващ персонал”… Досущ като мексиканско семейство, преминало северната граница, обаче без зелената карта. Затова обслужва муй биен. Та, за по-малко от 3 часа, настъпи метаморфоза и се превърнахме в Танита – добра чистачка, сервитьорка и камериерка, Хорхе – супер готвач, който е също пиколо за багажи, шофъор на седемместен минибус и закупчик на едро от Билла, Кало-Хуан –  компаньон-аниматор, преводач и задоволител на нужди откъм игри и забави на подрастващи, и дори 4-годишна Траханита – мини-сервитьорка, особено добра в отсервирване на чаши и чинии, под сподавените уригвания на мързеливи добре-преяли шведи…

Не зная защо тоз шведски народ всъщност не е с тегло като на американския му обезитетен побратим – има всиччките основания да е огромен, щото наистина лапат за световно… Ние сме добре оформено семейство, сред нас най-недохранено е момиченцето ни, но то има да си наваксва още – ама това, дето тия гости го излапаха за седмица, ние и на сватби не сме го виждали, бе братчета! Ужас! Няколко пазарувания за здрави трицифрени суми и всичко се изсмуква още по време на поднасянето, без забавяне в графика…

Много важно е обаче тук да схванете, че те не се хранят така обичайно. Т.е. не и когато сами си го плащат. Не. Те там си ходят полугладни у дома си, но когато са на гости (у мами, татковци, братя, приятели, бивши съпруги и други такива) винаги завършват вечерта със заклещване на вратата подобно Пух Мечо след преяждането с мед. А при нас, понеже сигурно много ни обичат, се отпуснаха истински, щото хем са като у дома си, хем са си на почивка. А Хорхе мята пържолите направо нарязани в устите им, докато те лежерно си подпръзкват край масата…

Прекарахме 3 дни и половина на любимата ни селска вила в живописно родопско селце. Ще ви опиша състоянието ни само с едно понятие – „потапяне”. Който внимава като слуша вицове, веднага ще се сети за оня грешник, който отишъл в в ада, дето всички мъчения изглеждали много ужасни, а той трябвало да си избере къде да се включи… И той си харесал единствено мястото с хората, седящи около мътно блато пълно с лайна, топейки само пръстчетата на краката си… „ Е, тука искам да остана”, казал грешника, а в това време от блатото се подал един дявол и извикал: „Хайде, почивката сврърши, потапяйте се!”

Та ние си прекарахме „потопени” безпаметно количество време. Ако имате намерение да сваляте шведка – следващите редове не са вас. Останете си със заблудата за русокосите ангели, тръпнещи за секс. Щото ние гледахме друг вид шведка. Мързелива и нахална до безобразие. Моля, всички добри думи, които съм изрекла за гаджката на ФЗап в част 1, 2 и 3 на моите предшесващи писания, да се считат невалидни – ще съм била, комай, преуморена или нещо по-стресирана, за да ме е избило на такваз жалост, че да кажа добра дума за нея… Не, сега съм решена да мъстя до край!

Момата не е учила приказки за „Примък, Отмък” и това е сложило траен отпечатък върху наглата й скандинавска същност. Такова „жувотно” не бяхме обслужвали досега… Каквито и гостита да сме посрещали, пичовете си носят чашите, помагат в храната, режат салати, отсервират, етсетера…. А тая хиена Гунила изобщо не помръдва. Всъщност, помръдва само, за да се насади ловко на най-стратегическото място (да речем онова, от което може най-удобно да се гледа ТВ, но е и най-далеч от възможност да те юрнат нещо да сервираш или други подобни мексикански работи…).

Хвърля се момата на диванчето, дърпа масата плътно към себе си – и брой я заклещена за вечни времена. А ФЗапът нали е нефелен, с прищипан кръст, и него не го търси за сервиране – значи стои си той и я гледа мило „Глей к’ва мацка съм забърсал” и геройски се криви по столчетата край нея.

А Танита и Хорхе подават горивото. Ако не сте имали шведски гости, едва ли ще знаете, че последната мода в храненето е докато им подавате горивото, те да го лапат още в момента…. Значи, полагаме огромна купа със шопска-салад на масата, следвана от блюдо с 10-15 сочни барбекютнати пържолки, и докато вземем, че принесем и наредим разните там глупави чаши, бири, етсетера, на масата имаме само какво? – да, остатъци, колкото да не ни прилошее от глад… Това е то шведския стил на хранене. Не го знаехме, щото тук все ни гостуват „мириканци”. Скандинавският модел обаче бе съсипващ за стресираната ни психика…. Почти трябваше да стоим прави и на куц крак, защото те все искаха и още нещо, което да им принесем, след като току-що бяхме положили морни задници в столчетата, за да се подкрепим и ние… Ама момата иска и some water, а всъщност свършили винцето от следобяд?, и ако може и една салфетчица, така както още не съм седнала…. Че е заклещено девойчето там, в ъгъла, и просто не може да помръдне, а иска, обаче не може… Лос мехиканос търчамос… А ФЗапът я гледа с томителен поглед „Ама кой е забърсал супер  мучачата, а?”

А Танита разглезена – свикнала разни там съдомиялни да й мият чинийките…. Хоп, хопченцето, брррррррр, хоп копченцето, вадя и редя в шкафа… А на вилата – с другите български моми сме свикнали да се редуваме и така можем да отдъхнем край езерото с лай---та… А със шведската мома, няма отдъхване, стоя сисамо под вода… Че и шнорхел нямах. Седях си потопена от сутрин до вечер…

Сутрин станем, Гунила чака Хорхе да сложи филтърчето в кафеварката, защото това е една дейност „муй дифисилна”, а и той прави най-стархотното кафе на света, щото то неговото е „муй ароматно”, хвалби не се жалят в тая стратегия… Примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха (т.е. чупка от полето за действие на обслужващия персонал), после пак примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха…, и тъй докато Марица преля, мамка им!

А кафенцето голо не върви -, Хорхе врътка и гофретки, мекички, катмички, по 5-6 на шведска глава, а Кало-Хуанито ги разнася по лапачите със стаена тъга в погледа, щото чака ред детето, нали е бугарски пич! А ония лапат и дори не забелязват, че и Траханита чака ред…Не че тя е от най-ящните. Но всъщност, те хората, се грижат за физиката й – като е по-гладничка, ще е по-слабичка, и няма да ‘възмъжее’ като мама и татко… Те добро правят, а аз гадна!

След закуска (завършила къмто 11.30 – 12 часа) следва отмък, разходки, да си поразтъпчат снагите, а аз – потапяне. Седя си на мивката и разсъждавам за Ницше, Шегел, Юнг…. Да не пропусна някого…. И за световната драматургия. И си мисля с лошо за Ибсен и за Стриндберг. С много лошо…..

После, тъкмо приседна на ъгълчето на масата, с изстинало кафенце, и народът се завръща, малко пригладнял… Това е едва към 13.30, бе хора…. Честно казано, не зная защо сме възмъжали така в нашето си семейство – явно и стресът ще да е спомогнал. И биричката, Смехурко, и биричката… Но, принципно, ако ние закусваме – после само хапваме за вечеря… Ама такова шведско лапане през 2 часа – егати лудницата!!!

Та връщат се Гунила и ФЗап, отпочинали, поразходени сред природата (дали не са си светнали по една лампа в храстите?...- тук обаче моят Буб се изхилва така убедително-презрително, че аз разбирам, че от много миене на чинии съм се натровила от препарата, защото то през кожата много бързо минават отровите…) и са какво? Да, гладни. Твърде гладни.

Чакайте, бе, хора – нали изядохте хиляда катми за закуска? Ако 100-килограмов български мъж изяде 6-7 броя катми (с мая, както ще ви ги направи само жива баба, ако имате такава, щото майките ни станаха нещо по-модерни в тия пост-комунистически времена…), специално направени от Хорхе с диаметър 30-40 см и дебелина около ? см, със пълнежи от сирене, сладко, стъргана шунка и кашкавал, и разни там други опции – честно, как ще сте гладни след 2 часа? Нямаме такива мъже ние… Обаче шведите имат такива жени.

Всъщност - ако искате да поспра за малко – да си врътнете по една палачинка с каквото имате в хладилника, а аз ще ви чакам да си продължим мохабета, а? Споко, хранителна пауза. Можехме с Хорхе да ви врътнем и по едно виртуално омлетче, че сме събрали страшна инерция – направо имаме неустоим мерак да слугуваме някому, но при условие, че говори булгарски, а ти, Смехурко, отговаряш на изиксването! Обаче пуста виртуалност! Язък! Нищо, петминутка и после продължаваме…

Хапнахте ли? И така – в 13.30 се потапяме отново. ООООх, забравих да натъртя – тя Гунила ВЕЧЕ не е вегетарианка. Само големият малък. Това ще рече големия му син на ФЗап, на 13 години. Големият малък си е точен – той си е такъв от малък. Всияки ядат месо, той риба. Окей, поне сме му свикнали и си го уважаваме за избора. Обаче, тоя туист на Гунила не ви ли нещо смущава? Аз познавам хора вегетарианци – то това си е култура, начин на живот. Точка. К’во е това – днес съм вегетарианка, утре – карнивор? Щото хубаво ми миришело месцето….? Та тя била 2 (две, two) годин веджи гърл, обаче й замирисало на агнешко през юли и си го пожелала… Е, нещо още да ви казвам за шведките?

И така, в 13.30 следва лек обяд. Без плътност, съвсем ефирен, някак…. Около 2 кила шопска салад, леко така запеченки 2-3 кила пресни картофки с коричка, 10-15 кренвиршчета, 10-15 ребърца и десетина пържолки. Фино, леко, без преяждане. И това поляно с  литър и половина Каменица или Загорка (оооо, да не забравя – наши чуждестранни приятели, които се провират в дебрите на българския език, ги наричат „Семеница” и „Гъзорка”…..  -  е, к’во друго да пием оттогава?). Ако съм пропустнала да ви посоча борйката лица, които се хранят – общо осем: четирима шведи, сред които една шведка, върнала се в средите на месоядните 20 дни преди гостуването си при нас, да благодарим на Бога, защото иначе трябваше да оберем мандра, за да я изхраним…., и ние четиримата, обслужващите.  Да не решите, че нещо годеж сме дигнали на село с петнайсетина души рода…

Докато понаредим масата, Гунила отдавна се е простнала на диванчето-двойка, заклещена зад масата, и хич не я интересува, че невръстната Траханита реди вилички и ножчета сам самичка. Затова и ножчетата ни четири дни стояха вляво от виличките, но това придаде трогателно-личен момент в надяждането… Някак human touch. Гунила дори наднича над главата на Траяна, която е едва 1м височка…, а по ТВ-то тече филмче някакво…, и детенце й се пречка пред очите, докато нарежда приборите. Готини шведки, а? Да не ви възбудя нещо? Ако е така и не можете да устоите – казвайте и ще превключа на футбол… Щото те, пведките, са си направо неустоими….

Следват чашки-машки, чинийки, салатката, месцата…. Ох, салфетчици, че Гунила пак ще се оцапа… Ох и веджи-храните…. А сега, и лос мехиканос да поседнат… Ха, че защо? Да похапнат? Че какво да похапнат? Че то каквото е имало, се е нагризало, докато мехиканос сервиранос…. Щото в чинийките на шведите се насипват храни с връхче, нагризват се и после се оливат със салата, наплюват се и се хвърлят. Къде? На боклука, Смехурко!

Ако си имал гости „мириканци”, ще си узнал как се хранят те – вземат пилешкото бутче, избродирват го с ножчето и виличката наполовина, отделят го в чиста чинийка за left-over, и тогава вече, ако ще изливат салати или ще плюят в чиниите – окей. Може да не ги долюбваме американците, обаче те са фанатизирани на тема „да ни остане храна и за утре” или „да помогнем на нещастните домакини да хапнат и те, а ние ще разчистим после”…. А тия – не, братче, като че ли война водят, презапасяване с припаси, плюскане до спукване, а после всичко – на боклука.

А, да не пропусна – ако в тенджерата е останало последно парче месце – тук, в БГ, обикновено се предлага на детенце някое - ние настояваме, вземи, чедо, ние можем и без него. А в Скандинавия как е? Познахте? Сексапилът трябва да се подкрепи. Дори и ако е само, за да го наплюе и изхвърли пред замечтания поглед на преглъщащото слюнките си детенце. Хайде, наздраве! И, ако може така главичката, по-вляво, че пречим на Гунила да гледа… Е, да завършим с половин диня, така като лек десерт. И кафенце, ако може, но прясно, не отпреди 3 часа – онова, плийз, да се хвърли и да направим прясно, защото, както казва Гунила „тя е кафе-фашист”. Моля, който знае какво иска да каже Гунила, да ми го разясни, защото Танита има да чисти и не пита господарката да й разтълкува шведскто си брътвежене….

Към 15 – 15.20 ч. сме поприключили с уригването и децата се отдават на PlayStation игри, рисунки и междузвезни войни с виртуални мечове… Влюбената двойка отива да се понатисне горе на леглото си (Хорхе пак се смее заклеймяващо…, обаче аз искам да съм шведка, не мексиканка без зелена карта), защото аз се потапям отново…

Тъкмо приключвам към 17 ч. и хвърлям горд поглед на блесналата селска кухничка, където всичко се приготвя и респективно почиства ръчно (разбирай: мануално) и си казвам „Е, Танита, дойде и за теб време за кафенце..” и игривата Гунила долита, след кратко раздвижване по полянките, за да си сипе на 60 см пред мен последното готово ароматно кафенце с приготвеното за мен стоплено млекце, защото тя Гунила е с предимство, а е и „кафе-фашист”, а нашето кафе е „soooo tasty it kills her”…. Аз се устремявам да сменям филтърчето и да творя ново кафенце. За да долети ФЗапът и да ми го отнеме, но само ако аз не го искам това точно ново кафенце, а аз нали съм с това добро сърдце… Мразя се! Но те пък ме обичат. Защото аз чистя страхотно. И съм най-страхотната слугиня!!! И чиниите просверцват в мрака от чистота, така да знаете. И си стоя ВСЕ потопена.

А към 18 – 18.30 ч. става какво? Ама, че сте умни – разбира се, настъпва огладняване, защото този високопланински вуздух е тоооолкова чист, просто скърца, и такаааааа разяжда! Такаааааа…… Хайде, Хорхе, че хората прегладняха. Менюто е все така вкусно и угоително – а за нас пак, ако остане. Детенце Кало-Хуан позаслабна малко, но това е добре, нали така? Следва вечерна чашка уиски, но за тях без лед, защото ще го похабят с лед, а те не искат да се случва това… Ако може, така както съм станала да поомия чинийки, само да подам фъстъчките, обаче с третата ръка, че да не ги намокря, защото той ФЗапът е, да речем, „фъстъчен фашист”… Ама, моля ви се, стойте си, за Танита е чест да сервира на господарите… Си, сеньорес! А сеньората иска ли прясно кафенце, не от следобед? Но, грасиас?

Към 23 ч. следва драстично налягване на умора в шведските редици, защото те, горките, на това темпо не издържат…. И Гунила се залоства в банята, защото тя е 100%-ва даммма и трябва първа да се обслужи под изпонапиканите погледи на четири деца…. Ето, тук е момента да взема да обърна аз резбата – то в тия жени е истината! А тя стои 20-30 минути в банята, защото е с много чувствително-нежна кожа и трябва най-паче да си направи основно почистване, ексфолииране, намазване с протектори за през суровата планинска нощ…. Когато вече всички сме напикани и за никого няма значение ще оцелее ли Гунила в банята или ще я изкопаят оттам след вековете на новата ледена епоха (но тя ще е ослепително красива и само с някакви си трийсетина пъпки по бузите, но те почти няма да се забелязват…), тя взема че излиза и гордо се оттегля в покоите си.

Преди дори да се раздвижим, ФЗапът ловко се мята в банята и звукът на ключа отеква в съзнанието ни. Ние обаче дружно сме се облекчили в панталоните си и си гледаме „Най-доброто от Слави” , всички еднакво мокри (щото в тая високо-планинска точка на Родопите се лови само първа и втора програма със стайна антена – без значение кои две програми ще да са това – в случая, БНТ и БТВ…) Нежното шведско сърце не се трогва от вопли като „Мамо, пишка ми се…”, щото сексапилът и красотата са по-важни. А и Гунила е изяла среднодневната дажба на десетина мъжа в разцвета на силите си, и тя напира в нежните Гунилини черва…

Да ударим по наздравица за шведките? Тези руси нимфи? Гунила обаче е светло кестенява, с червеникави кичурчета. Хайде да не ви расзстройвам преди лягане… Вече не съм мексиканка и утре ще работя!!! Уррррраааа!

Чао до утре! Следва продължение – очаквайте част 5! Но дали действието ще се развива в БГ или в Svenska – не може да ви каже дори инспектор Стрезов…

<< Линк към Част Трета                                Линк към Част Пета >>