Това е случка с едно палаво дете, което много обича да дразни майка си. Разказвам я във връзка с интуитивния си дневник, които стана блогърски.

Вчера аз и майка ми отидохме да видим една приятелка, която наскоро започна работа във фурна, като продавачка на хляб и сладкиши. Тя има малко дете на около 5 години и понеже съпругът и’ отказва да го гледа тя го взима със себе си в работата си. Разбира се собствениците не одобряват това и мърморят – все пак това е магазин, а не детска градина, но какво да прави жената трябва да работи и да изхранва детето си.

Ние отидохме да го вземем за няколко часа, за да я отменим. Разходихме го по улицата край морето, заведохме го в парка да се полюлее на люлките и 3 часа минаха неусетно. Проблемът е че аз не съм родена с безкрайно търпение и не понасям постоянно непослушание, не водя политически преговори до безкрайност с малки деца и си падам малко командаджия, затова веднъж обяснявам, втори път правя забележка, а на третия се карам. Та общо взето малките хора не ме обичат от пръв поглед. Просто в компания с майки аз съм винаги лошата леля. В такива моменти си казвам добре, че няма деца, това изглежда ми е най-правилното житейско решение.

Та да не се отплесвам с моите решения, а да си продължа разказа. Ходихме, където ходихме и в 22.30 часа се дотътрихме при фурната, където работи майката на малкия Коста, защото мислехме, че трябва да затваря до към 23.00 часа. Решихме да поседнем отвън и да хапнем по един сладолед докато жената си приключи работата. Шефката и’ приключи касата и си тръгна, а приятелката ни поседна малко при нас. Разбира се детето и’ започна да тича наоколо между масите. Ще си кажете какво пък толкова, нали е дете. Аз обаче не мога да си го кажа. Направо издивявам, когато някое хлапе тича около мен и го хванах за ръката. Дръпнах го пред мен и майка му ме погледна сърдито сякаш съм извършила убийство, но мен не ме впечатли, просто реших да си поговоря с глезльото и не възнамерявах да му отстъпвам. Хванах го здраво за едната ръка и го попитах съвсем сериозно:

-Мога ли да те попитам нещо?

Хлапето не ми отговори, само ме изгледа много злобно и аз си повторих въпроса и го потретих докато не ми кимна, че може да питам. Тогава го попитах:

• Ти обичаш ли майка си? – и разбира се нямаше отговор, но забелязах, че този въпрос много го озадачи. Просто не очакваше, че някой може да се усъмни в чувствата му, но понеже бях решила да изгаднея докрай реших да продължа с въпросите:

• Искаш ли утре майка ти да ти купи нещо?

• Какво да ми купи? – това беше отговор за детето, а за мен осъществен контакт.

Казах:

• Каквото ти си избереш.

• Да – отговори Коста – Но не знам какво да ми купи мама.

Аз го придърпах по-близо до мен и му казах:

• Ако продължаваш да тичаш наоколо и да блъскаш всичко, което е около теб, ще счупиш нещо, ще изгонят майка ти от работа и тя няма да ти купува нищо, защото няма да има парички и ще е много тъжна. Искащ ли майка ти да е тъжна?

Не получих отговор, но хлапето се дръпна от мен, измъкна си ръката, отиде до витрината със сладоледа и започна да я блъска. Обърнах се към майката и казах, че детето и’ ще счупи нещо. Тя не му направи забележка, а ми отговори, че витрината е много тежка и нищо не може да се случи. Не беше права. Върху витрината имаше голяма, тежка стъклена купа са плодове, в която бяха изсипани лъжичките за сладоледа. Точно, когато тя отказа да озапти детето, то така блъсна витрината, че купата падна в краката му и се пръсна на малки парченца. Приятелката ми скочи от мястото си и започна да бие детето си, затова че е счупило купата и че ще има проблем с началниците си, че ще я изгонят от работа заради него и прочие глупости, изтърсени след бедата вече нямаха стойност, поне за мен. Тогава исках само да кажа:

• Казах ли ви?!

Но реших, че няма смисъл. Просто в моята представа за възпитание не влиза възрастен човек да не забелязва процеса на извършване на неправилно действие, което след извършването да бъде наказвано с бой и тъпа словесна тирада. Мисля, че не аз, а майката трябваше да спре детето и да си поговори с него и мисля, че то се изплаши достатъчно от пръснатите стъкла, така че боя му беше излишен, винаги съм казвала, че не трябва да се наказва дете за счупване на нещо, което може да се купи, но трябва да се научи да цени чуждите неща, така както цени и собствените си.

Тук трябва да си обясня защо това се случи? А всъщност нямам обяснение. Имам приятелка, която се е омъжила за мъж, които не желае да и’ помага в отглеждането на детето, вероятно той я игнорира пред сина си и на 5 години едно дете не обръща внимание на никаква забележка от страна на майка си или други хора, защото имитира подобно родителско поведение. Повечето хора изобщо не подозират, че възпитават децата си с поведението си, а не с поучителните си слова.

А защо ли пък на мен ми се случи да стана свидетел на това? Няма представа защо се случи така, по скоро беше случайност, но в такива моменти се радвам, че нямам деца, защото в ежедневието си сигурно и аз щях да се науча да игнорирам някой техни грешки, а това щеше да е моя грешка и изобщо не знам как аз бих реагирала в такава ситуация, когато ще искам 5 минути за себе си, а един дребен човек наоколо би се борил с нокти и зъби за непрекъснато внимание. Добре, че не се замислям твърде често по такива въпроси.

                                     Доброто в мен

                      Есе на Маги Назер,ученичка в НГДЕК

          Ден след ден се лутаме безспирно: между любовта и омразата, между доброто и лошото, между живота и смъртта. Набелязваме си високи цели, жадуваме за пари и известност и колкото повече си мислим, че сме себе си, толкова повече се отдалечаваме от същността си. Горчиво плачем за изгубеното- любовта ни се размива от вечната алчност за повече, надеждата ни се струва все по-далечна и недостижима, остава ни единствено прошката, но на всеки е ясно, че да простиш на себе си е най-трудно…

         Къде съм аз в този кръговрат от отчуждение и злоба? Къде е мястото ми в този свят, изпълнен с болка и сълзи? Тук съм, но въпреки това ме няма. И може би се страхувам повече от това, че и аз мога да се превърна в част от тази ужасяваща реалност, повече и от самото разочарование и мъка. Понякога си мисля,че имам прекалено огромни изисквания и очаквания към хората, без значение дали са роднини, познати или приятели, понякога си задавам и друг въпрос, а именно дали самата аз отговарям на тези критерии .Твърде вероятно не, но има ли значение, щом се опитвам и стремя да го постигна. Знам, че не съм нито най-хубавата, нито най-умната, но желанието ми да се развивам, обогатявам и променям ме прави не по-малко достоен човек, напротив. Всеки си има своите слаби моменти, отклонения от правия път, дни, венчани със знака на неуспеха и отчаянието и може би донякъде основната ни цел е не да се научим как да намалим броя им, а по-скоро как от всяко изживяване да извличаме най-доброто. Такава съм си аз- искам от всичко да опитам, да изживея всеки един момент, било той щастлив или тъжен.Искам да си спомням болката, за да оценявам максимално дори и дребните неща, които животът ми е поднесъл, но искам и да не забравям щастието, за да намирам сили за изправяне след всяко падане. Искам да съм дете- да бъда неподправена, импулсивна, себе си. Ако да стана възрастен, означава да изгубя способността си да преценявам (и съответно да греша), да обичам (и съответно да страдам), то определено никога не бих желала да се откъсна от детството.

          Дълго се търсих , сякаш бях изгубила себе си... И колкото повече ме болеше и колкото повече лица сменях, толкова повече се отдалечавах от собственото си Аз... Отчаяна от живота, от хората и собственото си безсилие, бавно крачех към смъртта- сама и изгубена! Но ето, че един ден, макар отдавна да бях изгубила надежда за това, животът ми се усмихна- посочи ми пътя, по който да тръгна... Аз знаех, че ще срещна много трудности, ясно ми бе, че тъгата и разочарованията да съпътстват всяка моя крачка... Знаех, че малко ще ме подкрепят, но предпочетох да бъда себе си (и следователно да бъда мразена от някои), пред това да живея чужд живот (харесвана от всички). И не съжалявам- много спечелих!Да знаеш, че си себе си във всеки един момент от живота си, да си неподвластен на чуждата омраза, да живееш своя живот, по своя начин е безспорно най-силното и велико чувство! Щастлива съм! За първи път от много време насам, нямам нужда от ничие одобрение, защото знам, че хората, които истински ме ценят и обичат, ще ме подкрепят във всичко.

          Казват, че когато искаш да се почувстваш богат, е достатъчно да преброиш всички неща, които не си купил с пари. Съгласна съм, но също бих добавила, че е много повече от щедрост да даряваш на хората това, от което знаеш, че се нуждаят най-много ,просто за да ги зарадваш. Много пъти в живота си съм се чувствала самотна, тъжна, изоставена... Колко пъти само мъка е издаряла сърцето ми, но днес вече знам- след всеки залез следва изгрев, просто трябва да се въоръжим с малко повече търпение и оптимизъм, да не губим увереност и да се учим от грешките си, защото винаги има начин, винаги има как...

           За съжаление предубеждението е станало неотлъчна част от сивото ни ежедневие. Разделението започва още от училище- метъли, емота, фешъни… , животът затяга примката около врата ни още повече. Но какво от това, че си се доказал пред обществото, щом душата ти се е превърнала във вехта дрипа. Още от пръв поглед човек си създава впечатление за събеседника си, тъжно е обаче, че напоследък се отделя много повече внимание и “почит” на дрехите и стилът на обличане като цяло, отколкото на очите, излъчването… На повечето хора стилът ми ще се стори дързък, донякъде арогантен (щом подборът на цветовете е извън черно-бялата гама) и дори признак на лош вкус, но за мен това е моят макар и символичен начин да изразя себе си, да влияя на околните… Дръзка съм! Чувствителна и преливаща от емоции. Сега се усмихвам, след 5 минути може да заплача- незрялост, противоречивост- както щете го наречете, такава съм и не искам да се променям!Искам да творя,да създавам,да преоткривам хората,да им въздействам…Помислете си само колко красиво би било, след уморителен работен ден да ви бъде подарена просто една усмивка, един топъл жест от човек, който дори не познавате… Друг въпрос е, че от личен опит съм разбрала, че усмивките не винаги са споделени, но дори и тогава ми остава тайната надежда, че все пак съм станала повод за един размисъл- за отминалата младост и скътаните надълбоко спомени на някой отдавна пораснал Пораснал… И както си седя в метрото започвам да си представям какъв е бил на млади години, какво е научил от живота, с какво чувство би посрещнал смъртта, че дори и какви пакости е вършил, какъв ученик е бил, с какво ли е ядосвал родителите си… И ето, че въобще не осъзнавам как съм започнала да се смея- силно и на глас, без никаква видима причина, без никакъв повод, другите ме гледат втренчено, а в очите им чета хем упрек, хем мъничко завист за тази бодрост,  жизнерадостност и младост.

              Твърде често си мисля, че сякаш не съм за тук- за този свят, за тази планета… Отварям широко прозореца с плахата надежда, че някоя звезда ще влезне в стаята ми, за да разсее това тягостно чувство… В тези моменти усещам как просто не се вписвам в света на околните, по същия начин, по който и те не се вписват в моя… В моя розов свят, както биха го нарекли някои, свят само мой- чист и изпъстрен с красота, любов, мечти, спомени и моменти…Свят, където не ме е срам да изплача неудовлетвореността от собствените си постъпки или постижения, както и огорчението от чуждата омраза. И макар да знам колко сила се крие в мен, макар и невидима с просто око, се чувствам все толкова крехка и уплашена. Хората винаги ме нараняват…Четох в една книга, че има вярване, според което всеки човек, преди да се роди, избира как да протече живота му, все едно, че са му предложени няколко сценария, от които трябва да избере един. Човек обаче отново избира и сам моделира собствения си характер каква личност да бъде и докъде да стигне в духовното си израстване ,посредством способността си да променя настоящето. Основното според мен е сам за себе си да разбереш какъв искаш да бъдеш и да положиш воля и устрем в постигането на целите си. Моите цели- да допринеса с нещо за всеобщото съществуване, да изградя от себе си не Човек, а Личност. Не е въпросът в това да натрупаш определен капацитет от знания, знанието не е равносилно на мъдрост. Мъдростта се изгражда на основата на житейския опит, на способността да виждаш невидимото… А аз искам да помагам на хората, да им даря от своето щастие, да им покажа,че има много прекрасни неща, които очакват да бъдат видяни, че има много върхове и места, очакващи своя откривател. И не е нужно да си Магелан или Колумб, за да ги превземеш: ”Търсенето на дребни победи осуетява извършването на велики дела”. Да,може би съм наивна до глупост, може би изречените от мен до тук неща граничат с богохулство, но аз вярвам- вярвам в любовта, макар да съм била разочарована, вярвам в приятелството, въпреки че са ме предавали и съм повече от убедена, че мога да постигна всичко, щом го правя по моя начин и с моите средства- без фалш и измама, без лицемерие и с много любов.

            Каква съм аз и дали пазя доброто в себе си, оставям на всеки да реши поотделно.Тази година преживях много неща, израснах неимоверно много благодарение на училището си- моето училище- и на своя собствен стремеж към това. Прекарах най-тежката зима (период на дълго търсене и голям преход), но и най-незабравимата пролет, затова желая на всички да открият и пазят повече от всичко на света истинското си “Аз”, да даряват обич и радост, да се радват на всяко едно разцъфнало цвете, на всяка прелетяла покрай тях птичка, на всяка макар и безвъзвратно отишла си любов!

Здравейте, мили мами!

За първи път пиша тук, но ми е изключително приятно. Реших да Ви предложа няколко ценни бележки-правила, които всяка от нас си обещава да спазва.

С поздрав и пожелание за мн. истински мигове с бебоците: marq_4

на моето дете.doc

Покрай последните две публикации на Атлантик си спомних, че някъде из архивите имам много ценни бележки-правила, които всяка майка си обещава да спазва. Реших да ги ,,предам " и на Вас, а на есен ще украсят родит.табло и нека сутрин нашите  майки си ги припомнят.

на моето дете.doc

А Вие имате ли някакви хрумки за актуализация на родителското табло?!

Видя ми се хубава тема за Часа на класа, а защо не и за родителска среща:)

Меморандум на едно дете.ppt

Keiko Matsui - 03 - Steps of Maya.mp3  (забравих да прикача мелодията преди малко)

Ама много са сладки :)

От ляво на дясно - Антто Вуоринен, Миро Хиетала, Луна Невалаинен, съответно деца на Емппу Вуоринен, Марко Хиетала и Юкка Невалаинен от Nightwish.

Антто дори според мен прилича много на татко си в чертите на лицето.

Снимката е правена на концерт в Хелзинки преди 4 години, по-нова не можах да изкопая.

И на мен ми се ще да си имам едно такова малко сладко метълче един ден :)