Запей, Сърце, ако можеш -
с разкъсани  струни, запей!
Ако  това не щеш да сториш,
по-добре, навеки занемей.
Запей, за любовта красива.
За несбъднатите ми мечти.
За ужасната  тъга, тъй сива,
на обречените глухи дни.

Запей,  Душа, ако можеш -
със стиснатия от болка глас.
За полети неизбродни молиш
в горчивия си  пречупен час.
За вяра и неверие, за сила и страх.
За думи ,бездумие, за мигове зли.
За страдание, че любовта е грях.
За трепети нежни в тъжни очи.

Запей, Луна, сестрице сияйна -
за полети в твоето звездно небе.
За танци бурни в нощи омайни.
За думи прошепнати  от  сърце.
Запей , сестрице, пак сме двете,
преплели ръцете  с лунни лъчи.
Аз пак ще дам на тебе обета -
в дар да  даря кристални сълзи.

Запей, Ветре, луд и лекокрили -
яростна песен с барабанен звук.
Нека кръвта заври, закипи ми.
Ела и отнеси ме далече от тук!
Запей, Животе, мой, омачкан -
да излезне буцата лед от теб.
Хубав миг дали ще дочакам...
По-добре млъкни! Бъди проклет!

Бутилка,самотна чаша,химикалка,празен лист.

Цигара, дим.Тъжен силует с душа изпепелена,

с надежда вдига чашата, та кога тъга и самота се слеят

в отчаяна целувка,дано съдбата бъде променена.

Сам,самотен сред тълпата развеселена,

вдига чашата поредна ,пълна с тъга.

Ех,ако живота  беше математика,както 

минус с минус прави плюс,

би се превърнала в радост и

                                   събраната тъга,

но уви в животът не  е така.

П.П.От доста време се въздържах да го пусна,защото ми се струваше недовършено,ама явно повече от това  не се получи,може би така е трябвало-кой знае.

влюбвах се –обичах,

разлюбвах -тъгувах,

ожених се-живях,

дишах-остарях.

                    Бях.

               ЗАЩО?!?!

Някога, някъде там, всред жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова се изправяше черната снага на град. Хората вървяха из свъсените му сиви улици със свъсени сиви лица и почернели от тъга и злоба души. Над тях тегнеше вековното проклятие да нямат това, което искат и да искат това, което не могат да имат. Зад всяко от сивите лица и всяка от черните души се криеше малка розова мечта за райски живот, без страдание и без несгоди – кротък измислен оазис на нежността и любовта, които хората се бяха отучили да изпитват един към друг. И във всеки от малките измислени оазиси хората си мечтаеха да дойде Герой с бляскави доспехи и ясни очи, който да ги спаси от робството на тъгата и неуспеха. Всички тайно си говореха за това как един истински Герой би могъл да ги поведе към слънчевия простор на свободата. Но никой и никога не се наемаше неговите хилави плещи, пожълтели от сенките на града, да понесат бляскавите доспехи и той да бъде Героят.

-Истински Герой... как ни трябва един истински Герой – каза Някой си.

-М-да – отговориха му другите и продължиха да бродят из сивите улици, надянали своите сиви лица. Бяха си разменяли тези думи стотици пъти.

“Колко отдавна чакаме този истински Герой... и колко ли дълго още сме прокълнати да го чакаме...” - помисли си Някой.

“А как искам някак да го доведа този Герой, само да знаех кой е или къде да го намеря! Ами ако не се е родил? Ами ако той не се роди преди аз да умра?...”

“Казват, че Героят е последната ни надежда и няма кой друг да ни спаси от тъгата и робството... но как искам още утре да бъда щастлив и свободен!”.

Някой си седеше и си мислеше, а около него бушуваше морето от хора със сиви свъсени лица. И никого не тревожеше и никого не вълнуваше, че Някой си седи сред морето и тъгува. Всеки бе прекалено зает да тъгува сам за себе си.

“Ние сме тъй безразлични и безчувствени! Как ще ни спаси този Герой, ако ние сами не потърсим спасението си?”

“А дали Героят няма да ни се обиди, че сме тъй бездушни и груби?”

“Няма да стоя тук и да чакам! Ще направя нещо, за да бъдем готови, когато Героят дойде да ни спаси!”

“Но какво може да направи един Някой си?Аз нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, с които да се изправя срещу злото, тъгата и робството. Аз не съм силен и красив, аз съм просто един човечец със сиво лице и хилави плещи, който крачи из черния град. Какво мога да дам аз, за да ни избавя от мъките?”

И Някой си се сети, че имаше нещо, което би могъл да даде - нещо, което би могъл да жертва. Което никой друг не искаше да даде и да жертва - своя малък измислен оазис. Някой можеше да даде мечтите си, любовта си, копнежа си. Сърцето си.

И Някой си лекичко почувства как го обгръща нежен топъл вихър и многоцветни искри и лъчи бликат от гърдите му и любовта, щастието и мечтите от неговия малък оазис обсипват морето от сиви свъсени хора.

Някой си усети как бурният порив на криле го отдели от земята. Само миг след това, в небесните висини, мразовит повей развяваше косите му и галеше челото му със студени капчици мъгла.

“Жалко, че не съм Герой и не мога да ни спася от тъгата и робството” – помисли Някой си в последния си миг. – “И нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, а само моята малка човешка любов и моите малки човешки мечти. Колко ми е мъчно, че те няма да ни спасят...”.

А долу, на земята, морето от хора със свъсени сиви лица беше застинало в потрес, със съсечено безразличие в ръце, вторачено в безжизненото тяло на Някой си. Някой си лежеше с огромна кървяща рана в гърдите и изтръгнато сърце. И нито един човек със сиво свъсено лице не го подмина с безразличие и хлад. Защото кръвта, любовта, мечтите и устрема на жертвалия се Герой нарисуваха в черната снага на града първото петънце свобода и щастие.

В далечните полета жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова, се появи малък стрък. Зелен, крехък и свеж.