Вчера
постингът на Сечко, освен че ме размисли, отключи светли спомени от детството и аз отново си спомних за една песен, която съм я слушала няколко пъти в един-единствен ден от живота си и никога повече не я чух отново.
Била съм може би пети или шести клас, когато отидохме на село, на гости у баба ми. Всяко ходене там ми носеше неописуема радост, защото това кътче беше оазис на смеха и веселието. Вуйчо ми, когото много обичам, човек с техническо мислене и голямо въображение, беше домъкнал тогава отнякъде грамофон с няколко плочи и го беше вързал по един интересен начин така, че да озвучава цялата къща и двора. Между няколкото песни, тогава чух и тази, за която ви разказвам.
А на мен музиката ми въздейства по особен начин – много силно и трайно. Може да се каже, че една мелодия влиза завинаги в съзнанието ми, дори ако съм я чула само веднъж. Спомням си, че за изпита по музика в университета ни бяха дали да научим 200 упражнения по ноти. Тогава вкъщи дойде колежката на майка ми, която преподаваше музика в тяхното училище, изсвири ми ги само по веднъж и си тръгна. Дори на мен ми стана чудно как съм успяла веднага да ги запомня, защото където и да отворех учебника, в момента щом погледнех нотите, можех да изпея без проблем упражнението.
Това отклонение беше само с цел да илюстрира моята музикална памет. Де да можех и друго да помня така, както музика, щеше да е прекрасно, но уви – там нещата стоят съвсем другояче.
Да се върна на темата. Тогава, в онзи прекрасен ден, песента за бялата къща така ме грабна, че аз прилежно си записах текста, за да не го забравя, след което той беше преписан в тетрадката с песни. Тази тетрадка, която никога не съм наричала песнопойка, но точно такава се явяваше, съдържаше най-доброто от българската музика, което чувах. Почти всеки ден с моята приятелка от ученическите ми години сядахме на някое тихо и усамотено място и изпявахме песните, които ни харесваха. Та тази тетрадка с времето се беше разпаднала, листовете й бяха вече в насипно състояние, а от няколко години вече и не мога да я открия. Съмнявам се, че по погрешка може и да съм я изхвърлила.
Въпреки че текстът на песента за бялата къща си беше заминал заедно с тетрадката, аз продължавах понякога да си пея песничката, без да съм сигурна дали точно така бяха думите й. Вчера обаче изпитах остра нужда да си я припомня, след като прочетох
„Дисонансите” на Сечко. Исках да възстановя текста и да го напиша в коментар, но не бях сигурна, че го знам правилно. Нещо ми убягваше и тогава се обърнах за помощ към гугъл.
Написах в търсачката „бяла къща” и „песен” и тя ми изведе едно парче на Тоника, при което заглавието „Бяла къща с двор зелен” даже се дублира с началния стих, но всъщност е една съвсем, съвсем друга песен. Другото, което извеждаше търсачката, беше някаква стара градска песньовчица, която започва ето така: ”Малка къща в двор зелен беше моят бащин дом...”. Гледах текста и си мислех, че вероятно това е търсената от мен песен, защото може да се изпее със същата тази мелодия, която аз знам, но текстът й е страшно променен и не ми харесва особено. Стана ми мъчно, че песента съвсем се е изменила, явно всеки е допринесъл с нещо за припомнянето й и може би завинаги се е загубила.
Ей такива ситуации обаче провокират ината ми, и аз продължих с търсенето в торенти и български търсачки. С ключовия израз „бяла къща” продължи да излиза само песента на Тоника. Започнах да пробвам на латиница всички варианти, в които „я” е „ia” или „q”, а „ъ” е „y” или „a”, използвайки всевъзможни съчетания, и... нищо.
По едно време реших, че трябва да спра, защото вече изчерпах всички възможности, а и се запитах с кой акъл си мисля, че една толкова неизвестна песен, която никога не съм я чувала нито по радиото, нито по телевизията, която някога, може би през 60-те години, е била записана на грамофонна плоча, някой ще я помни, а и на всичкото отгоре ще я качи в интернет. И щях да спра с търсенето, но ми мина през ума за един последен вариант – да напиша ключовата дума членувано - „бялата”, а не „бяла”, и приключвам с диренето.
Хе, не мога да ви опиша изненадата си, когато в търсачката на data.bg се появи файл със това име! Ах, казвам си, няма да бързам да се радвам, че кой знае какво ще чуя, когато я стартирам. Изтеглих я, пуснах плеъра, и първото, което чух беше пращенето, да, пращене на грамофонна игличка. О, тя е, тя е! И наистина беше тя, същата песен, която винаги ме връща назад във времето и ми разказва за онази бяла къща, със зеления двор, за белите птици под стрехите и белите пътища, които вървят към нея. Някой добър човек се беше погрижил да съхрани песничката и беше направил запис от грамофон. Също така при пускането на песничката с Windows Media Player излиза името на певицата - М. Енчева, което никога не съм чувала - признавам си.
Споделих я в блога на Сечко, но това не ми беше достатъчно, защото искам да я имам и в моя блог. Освен това ми се ще тази песен да бъде чута от повече хора, и – надявам се един ден да бъде възкресена в нов аранжимент, защото тя заслужава да живее и да бъде слушана.
Бялата къща
Под зелени върхове
зная бяла къща скрита.
Бели птици под стрехите
пеят с бели гласове.
Бях аз птица между тях -
ах, къде са те, къде са?
И във сетните им песни,
и във звънкия им смях.
Припев:
Гоних бели ветрове,
бели облаци навън.
Все към мойта бяла къща
бели пътища вървят.
Като спомен бял трепти
там едно безгрижно детство
с още недопети песни,
с недокоснати мечти.
Птиците и моят смях
те са толкова далече...
Ах, дали ще мога вече
да се върна пак при тях...
. Може би е заради присъщия ми оптимизъм... Иначе някога един познат диригент казваше така:
. Явно вече съм безстрашна. Но както казваше същият мой познат: Пей фалшиво, но от сърце, може да се каже, че може да не танцувам прекрасно, обаче пък е с усмивка и с голямо удоволствие! 
Comments2