И така – след почти двумесечна пауза, да взема да го допиша тоя исторически пътепис. А защо такава пауза е тема на други постинги, но аз само да намекна, че престоят ни в България (наричан от някои близки с игриви названия като „ваканция”, „почивка”, етсетера) с нищо не допринесе за дори лекичко наличие на муза или поне някакъв миниатюрен муз....

Сега се чувствам някак по-намузирана да споделя спомените си и ще взема да се пробвам.

И така – последната част от пътуването е естествено свързана с пътя обратно. Като обръгнали автомобилни пътешественици вече няма какво да ни изненада. Ние, обаче, не бързаме да тичаме директно към къщи и решаваме да пообиколим още малко, защото като си изминал вече няколко хиляди километра, май си попретръпнал за няколкостотин допълнителни – нали така?

И така – вместо към родните мирикански земи, газ на запад към обетованите територии на Торонто, и оттам за граничното селце Ниагара (за пълна автентичност, да се произнася Наягъра или направо Наягра). Пътят до Торонто ни се видя някак доволно канадски. Като свършиха кебекарските франкофонски пътни знаци, окото ни започнаха да постоплят англоезичните такива, но провинция Онтарио все така предлагаше знаци в метричната система, което ни накара да останем на „чуждестранна” вълна.

Преминахме през сърцето на Торонто в разгара на купона – някъде около 2.30 ч., един все така доволно-пиков час за прекосяване на голям град.. Преминаваме край високи, високи стъргачи на небе, някои от които са в стотицата на най-високите сгради в света... Браво на тях. Ние, обаче, нямаме отношение към Торонто и след половинчасово колебание дали да се отплеснем в обяд с директора-отдел на огромен наш корпоративен клиент, което ще ни отнеме няколко часа ценно време, мнението на дечицата надделява и следобедният обяд с горенамекнатия Щефан (когото всички в Канада наричат Стеф’ан) остава културно отложен за друго време и други географски ширини.

Газ към Ниагара. Наясно сме с всичко написано, нарисувано и заснето от предшествениците ни, но друго си е да го видиш със собствените си очи. Както вече нашата монреалска приятелка Веси ни информира – „ще се изненадате колко по-малки от предполаганото са всъщност водопадите, но колко са величествени; човек очаква нещо далеч-далеч по-огромно....” Дали е така? Ние си ги представяме необятни, като всяко нещо в живота, което още ни е непознато. Мисля си какъв късмет имаме да можем да се разхождаме из чужди земи и да видим неща, които мнозина не успяват да сторят. Благодарим мислено за късмета си. Все пак Траяна е само на 6, но вече е видяла гледки, които нашите родители не са имали шанса да видят. Ама че късмет са извадили тия наши дечица с родители като нас, нали? И обратното, де, и обратното....

Зачестяват знаците край пътя включващи името Niagara Falls в себе си. Май му се вижда края... Някак чувстваме вече парата във въздуха и нетърпението почти придобива цвят и мирис. Младежта определено се изнервя, шава, не иска да гледа филми и обявява бойкот на тишината и спокойствието. Както вече обясних в една от предходните части, красотите на водопадите са насочени изцяло към канадските земи. Американците ги гледат под доста кос ъгъл и въпреки построените хотели и площадки, мдаааа, тълпите туристи са оттатък граничния мост – на канадска територия. Кофти, ама няма как. Природата така е обърнала нещата.... Най-после навлизаме в канадското селце Niagara Falls и пулсът ни се ускорява.

В далечината вляво се вдига някаква здрава пара - чели сме Алеко, това ще да е, нали? Детските викове отзад ни разсейват с разни билбордни атракции на Спайдърмен, но ние бързо се връщаме на лайтмотива – пАрата гледай! Дълго точене в колона по един на всички автомобили, желаещи да паркират на крайводопадните паркинги (паркинЗи, кое е по-правилно, все се чудя...). Изведнъж, отляво лъсват водопадите. Два на брой, Единият по-малък и отдалечен, другият като извита подкова, голям и дъхав от парата над него.... Мамка му, тук сме, а сега ще сме отдадени на паркиране. Сподавяме порива на подрастващите да скочат от колата и да хукнат към парапетите над водата. Жорката се въплъщава в един паркиращ Шумахер и след броени минути сме вече на самоход. Хоп на старта и се втурваме в галоп към парата.

Огромното количество вода предизвиква невероятен грохот, обаче аз май няма да мога да опиша в подробности звуци и гледки, защото вече това е сторено от мнозина и аз не бих могла да го направя дори отчасти тъй добре. Дали не е добра идея да направим един малък антракт тук – да си намажете по една филийка с нещо и да изровите Алековия пътепис, а аз ще ви изчакам, какво ще кажете? За момент ми мина през ума споменът за „колегата Джей Лено” (от цикъла простотии на Слави), но ще ви спестя лафа за „колегата Алеко”, че ми става силно гадно от него...

За онези, които нямате книжен вариант, или искате да пропуснете филийката, оставайки на компютъра – подавам ви културно едно линкче към Liternet.bg, към „До Чикаго и назад”, частта за Ниагара. Насладете й се! Няма как да се каже по-добре, пък макар и отпреди век и нещо.... Обърнете внимание и на последния абзац за преводите – за Михалакевите възпитаници, абичките и салашите, просто супер е!

Първо впечатление от водопадите: права е нашата Веси - вярно не е чак толкова огромно, както си си го представял! Някак има размери, но не са нещо невероятно. Величието е в стихията, не в размера. Несметни тонове вода се изсипват, разпръсквайки парата, която се вижда километри преди приближаването.... А пръските са неповторима атракция. Стоиш отстрани, но си намокрен от пара и пръски... Уникално усещане. Трябва да се преживее.

Покрай цялата красота има само една обикновена алея с парапет и множество огромнистационарни бинокли, които работят с монети – за по-подробно разглеждане на красотите. Или ако искате да видите по-отблизо някоя хубава кака в корабчето под водопада. Ама тя ще е плътно загърната със цветен водоустойчив анорак, така че по-добре да насочите бинокъла просто към водната стихия. Зад алеята, плътно изпъстрена с туристи, лежи китен парк с дървета и цветя. И много, много пейки – да поседиш, да погледаш, да поснимаш, докато наоколо тичат катерички и чуруликат птички.

Нашите изгорели от български цигании души се поогледаха със страх за заведения със силна музика по алеята, или бродещи улични музиканти/-тки, или чичо с детски джипчета, издаващи музика като от латерна, докато се движат, или ято мургави просячета, агресивно накацали туристите, които нервно да започнат да охраняват камери и фотоапарати. Да, ама не. Няма ги тез китни моменти. Няма и сергии, които да предлагат джапанки или анораци, очила за гледане на вода, триизмерни картички на водопадите с намигащи канадки на преден план. Няма. Има само туристи, които онемели, стоят чинно втренчени в изливащата се надолу вода...

Иначе туристическото селище си има леко-панаирна композиция, как иначе, но тя е разположена доста по-настрана от красотите. Уважение блика някак от замисъла... Комерсиалният момент е настъпил здраво чак оттатък парка. Там са изникнали хотели, казина, виенско колело (за уникални снимки отвисоко), увеселителни атракции, детски „капанчета”, магазини за прескъпи сувенири и разбира се, ресторанти. Но отсам парка е само природата. Вода, пара, грохот. И никой не се е сетил да продава билетчета, за да се насладите на тая уникална гледка...

А дъгата, която се издига пред Големия водопад (оня с формата на подкова) е направо нереална. И корабчето в основата на дъгата е като извадено от пътеписа на Алеко.... Корабчетата се подмятат от пенливата вода долу, но бавно и славно напредват към изливащата се с грохот край тях вода. Туристически емоции. Гледаш как наоколо щъка разноцветен народ с фотоапарати и камери, и пробва да заснеме за увековечаване всичко онова, което не може да се опише с думи. Пръските от водата покриват за секунди обектива на фотоапаратите и се налагат спешни мерки, но всичко си струва емоцията.

Разбира се, Траяна нацелва точния момент за начало на дългоотлаганото цупене и мусене, че само Калоян бил снимал наоколо, че имало много хора и й било топло, и че пръските много я мокрели и й ставало студено, и че водата много силно бучала, и че коремчето й ръмжало от глад - което внася остро приземяване в полета на вдъхновението ни от природните красоти. Някак осъзнаваш, че си определено земен субект.

Това го знае всеки родител, който се е качил на Айфеловата кула с детето си, на което тъкмо тогава спешно му се приаква. Ха сега, ходи се възхищавай на гледки, да видя как точно става таз магия пуста! Подобна радост се отнася и до посещения на Китайска стена, Мачу Пикчу или Стоунхендж.... Затова, западните тарикати обикалят света ПРЕДИ създаване на потомството. За после оставят само места като Дисниленд и Дисниуърлд, където поакването е определено стандартна процедура. Както и ръмженето на коремчетата, което бързешком и пътьом се опитомява с тлъсто бургерче.

Решаваме да отделим още малко време на възхитата по водните красоти, като обърнем глухото си ухо на ръмженето на коремчето. След няколко минути ах-и-ох, обаче, още едно, вече пубертетско коремче започва да ръмжи, и, даааа, става ясно, че на красотите се налага временен мораториум. Къде бяха ресторантите? Правилно, оттатък парка. Огромен поприклекнал Спайдърмен ни насочва към точната зона. Да, няма да пропуснем похапване в любимото си Hard Rock Café, макар че всекиму е ясно че Ерик Клептън не е пял точно на тази китара и точно тук край водопада. Но ние възпитано ще се насладим на колекцията китари на заведението предъвквайки, без да се издаваме че знаем истината. Хапваме, пийваме, децата накрая си заслаждат след соленичката вечеря с половинтонна мелба, на която и ние с Шумахер помагаме.

Следва кратко разтъпкване на храната из панаирната част на селцето (или може би е градче?). Смело качване на височкото виенско колело, но пък гледките определено си струват. Хиляда и една снимки отвисоко.....

I

После даваме свойта дан, задето сме били тъй наивни да се размножим бързо и да си водим челядта навсякъде с нас, но ние гордо носим своя трънлив венец и награждаваме детската благост, да речем, с балонче Niagara Falls, каскет с надпис Niagara Falls или слънчеви очилца с пеперудки и какво?, да, надпис Niagara Falls.... Не помня какво точно ни изпросиха дечицата ни, но определено е носило надпис Niagara Falls, защото дори на салфетката за избърсване имаше такъв. За да знаем къде сме били и да не забравяме това - до счупването на очилцата 5 дни по-късно...

После, изпълнили родителския си дълг, бегом пак край водата. Траяна кротко пита с горчивина в гласа: „Това не го ли видяхме вече? Защо пак ще я гледаме тая вода?” Детенце, простено да му е. Брат й се опитва да й обясни колко е глупава, понеже е малка и нищо не разбира от природни красоти, а тя троснато му разяснява какво пък тя мисли за него, големия, ха-ха, докато Жорко се опитва да се съсредоточи и да направи поредица нощни снимки на водопадите, осветени от мощни прожектори оттатък парка.

I

Аз се опитвам да слушам само грохота на водата, но когато спорът между дребното момиченце и поотрастналия му батко започва да позаглушава грохота, трябва да се намеся респектиращо. Иначе рискувам групата японски туристи да ме метнат при парата. И става всекиму ясно, че е дошло време да преминем границата и да потърсим хотела си в американското село със същото име – и то Niagara Falls. А и вече минава 8.30 ч. и е доволно тъмно... Извод: на Китайски стени и Ниагарски водопади – децата малко по-близо до бабите им у дома! Възхитата им трае не повече от половин час. Преходност детска...

И така – след петнайсетминутно лутане из разни криви улички (пак да спомена с добра дума Петия Елемент, виж част 1), се качваме на моста и ето, броени метри пред нас се вее заветния ни флаг с лентичките и звездичките. В колата, обаче, за 15 минути, дечица вече са успели да позадрямат и внезапността, с която се озоваваме на мириканското КПП е потрисаща за тях. Чичкото с фуражка иска да свалим задните стъкла, за да види дали дечицата ни дават признаци на живот след покъртитените гледки на природните красоти. Той е на работа и хич не му пука, че работи на няколкостотин метра от Ниагарските водопади. Голям праз.

Ние издаваме едносрична команда на „баткото” отзад да свали спешно щоричките на стъклото си, преди да свали прозореца, който се пада към чичкото с фуражка. Батката, обаче, е в ступор, защото още не се е съвсем разбудил от кратката дрямка и не разбира защо трябва да свали щоричката. За да отвори прозореца – щоричката ще се пръсне на съставни части, ако първо не я отлепи. Първа база – превзета. Ама защо му било да отваря прозореца? За да ви види полицая, просъскваме свирепо. Аха, разбира той. Умно момче, схватливо. Втора база – превзета. Ако сега и направи, каквото искаме – направо сме улучили в десятката откъм син.

Чичкото с фуражката вижда, че е настъпил голяяяям смут и съскане в колата покрай тоя прозорец, и вече почти се извинява, че е понечил да поиска да го свалим тоя свръхсложен прозорец, зад който вероятно тече пакетиране на чист хероин в движение. Най-после щоричката е отлепена и когато прозорецът се спуска и очите му срещат тъпия заспал поглед на един субект на 13 години, човечецът въздъхва облекчено – явно самият той си има няколко такива субекта вкъщи и знае колко време отнема да се обясни необходимостта от извършването на определени действия в определен порядък, бързо или почти веднага. Кой? Защо? Аз ли? Ама как? Не разбрах? Къде? Аз ли? Защо? Чувал ги е тия въпроси чичкото, чувал ги е....

Човекът светва с фенерчето в очичките на младите любители на природни красоти, те отвръщат на усмивката му със свъсен поглед, той вижда че хероинът има вид на желирани бонбони и кутийки със сокове и кока-кола, усмихва им се пак, връща ни документите, като не пропуска отчетливото „Добре дошли у дома!” Отзад прозорецът се вдига с апломб и след минута-две се чува равномерното дишане на две постигнали мир със себе си и помежду си души....

След няколко минути стигаме до хотела си и изтегляме децата на буксир до леглата. Заслужен сън след толкова красоти, а после още два дни шофиране, докато стигнем дома.

Втората нощувка на връщане, както вече ви бях споменала някъде, е в „култовия” Ди Мойн (столицата на Айова, вече писах по въпроса в предходна част), който пак беше удавен в дъжд. Ди-Мойнова им работа, там на мОйната си.... Имаше спряно движение за около час, но който си има Пети Елемент, може да се отцепи на изхода и да заобиколи из околните села, изпреварвайки групата. Такива емоции из Айова, какви други.

Да ви кажа честно, дълго сънувах Ниагара после. Не знам дали успях да ви опиша невероятното изживяване, но поне искрено се надявам да съм събудила любопитството ви, за да се поровите и да попрочетете нещо повече.

Това ме подсеща да ви поздравя с един любим на Жорко виц: „Връща се Манго от Париж и Айше го разпитва за видяното. Качи ли се, Манго, на Айфеловата кула? Качих се, Айше. Разкажи, бе Манго, какво видя отгоре.... Страшно, Айше, поглеждаш наляво – дА сийбе майката! Поглеждаш надясно – дА сийбе майката! Поглеждаш отпред - дА сийбе майката! Поглеждаш отзад - дА сийбе майката!...... Тук Айше започва да ридае. Защо плачеш, ма, Айше? Ами, вълнувам се, бе Манго, като слушам какви красоти си видял....”

До нови срещи!

Красиво е това пусто Колорадо. Понякога искам да не ми харесва, защото имам чувството, че съм предала българската природа. Но ми харесва доста и това е.... И лете, и есен. А явно, то си е създадено от Бог за зимни условия, мдааа....

Лошото му е, че през зимата не можеш да посетиш дори за ден-два зимните курорти, защото са пълни-препълнени с почиващи/скиори/инвестиращи в покупки на имоти там... Пробваш онлайн резервации – не става. Пробваш телефонно – обясняват ти как сега бил сезонът и резервациите били направени отпреди месец поне. Е, да, ама ние не знаем от месец назад каква ще я диплим месец напред... А и сега можем да отделим само един-единствен ден за разходка... Да й се не види и работата и чудото...

Следователно, големите курорти Аспен и Вейл ще ги посещаваме лятото, да? Ама и тогава ще са препълнени, защото за разлика от българските ски курорти, които май не развиват бурна туристическа дейност извън сезона, колорадските са известни като „планински курорти”, а не само ски-курорти – т.е. зима-пролет, ясно, ще караш ски, но лято-есен можеш да се разхождаш по пешеходните маршрути (hiking) и да караш колело по съответните колоездачни маршрути (mountain biking). Зелено, чисто, красиво. Навсякъде маси за пикник, голяма част от hiking-алеите са почти утъпкани или насипани, за удобство на ходещите.

Обаче, сега е зима. Никакви hiking-маршрути. Само ски-преживявания. Което значи? Да, липса на хотелска наличност, извиняват се любезно от местните бюра за туризъм и настаняване (едни колорадски Балкантурист-и). Вейл и Брекенридж ги посетихме миналата зима през ноември 2005, броени дни преди откриването на сезона, значи сега ще пробваме някой от по-малките курорти. Пръстът ми падна на Winter Park. Защо?

Сега ще обясня. Искаше ми се видя Къщата-Мечта за 2007 г.

Всяка година от десетина години насам телевизионният канал HGTV (House and Garden TV), посветен на предавания за дизайн, обзавеждане, недвижими имоти и подобни („как за 2000 долара да преобразим редова местна къща в къща с добър дизайн, така че да повишим цената й с 10,000 до 20,000 долара”... – ей такива магии разни) раздава като награда една къща на мечтите (HGTV Dream Home), обзаведена от водещи дизайнери и от водещи мебелни производители, като реклама на възможностите им – тези къщи са с цена обикновено между 1.5 и 2.5 милиона долара. Както казва Жорко – „все ги печелят накрая разни куци пилета”...

Писъци, сълзи, припадъци... Ама наистина ли? Моя е къщата? Уаааааа..... После патетични предавания как обикновеното семейство от някъде-си в Тексас, с малката къщичка от 800 квардатни фута (махайте една нула и малко още и - чудо!, става в кв.м. – значи около 75-80 кв.м., така на око) влиза в палата от 5000-6000 кв.фута. Дебелата нова собственичка влиза малко ребром през красивата входна врата, а червенобузестият й съпруг, още ошашавен от спечеленото, вече мисли къде ще може да паркира стария си трактор... А наоколо камери, красиви репортерки с безупречни лица, фигури и коси ги заливат със сложни думи и изрази, с корени дълбоко из романските езици, а спечелилите нямат и завършен 9-ти клас (тия май бяха късметлиите за 2004, да речем)....

Та, докато си гледате този ТВ канал, непрекъснато ви показват поредното чудо на строителството и архитектурата – Къщата Мечта за 2007 г., разположена досами една от ски пистите в Winter Park. В Колорадо това, на стотина км западно от наш Денвър....В частен „квартал” в курорта, редом до още десетина подобни дворци, и с архитектурен план за построяването на още поне толкова в непосредствена близост. Цяла Америка участва онлайн за спечелването й. Ние няма да я спечелим, но решихме, че ще добре поне да я видим, докато можем. Скоро не си представям, че ще ни покани някой в чак такъв палат, та защо да не?

Бясното застрояване на планинските селца и курорти в Колорадо напомня много на темите, които Ванката-Ангела засяга в постовете си – просто дето са в колорадски вариант. Местните хора ги боли за изгубените склонове, но пък туризмът ги храни, и още как. И хем ги е яд, хем прибират парите. Земите, които се изкупуват, се сещате на какви цени са... И малките селца, сгушени в подножието на планината, за 20 години се превръщат в елитен „ски и планински курорт”.

Още една причина да не може да се наемат квартири например, както е било допреди десетина години – се крие в поголовното продаване на апартаменти. И се строи още по-бясно, със същата цел – продажби. Не само хотели за отсядане, но повече апартаменти за продаване. А пък собствениците после пак през тези агенции минават, за да ги дават от своя страна под наем... Приказка безкрай.

Както знаете, тук са популярни и „общо-притежавани апартаменти”: купуваш си времето да си собственик на апартамента няколко седмици в годината, редом с още десетина-двайсетина собственика. Изплащаш ипотеката на твоята част и знаеш точно в кои времеви граници имотът е за теб. И го освобождаваш стриктно, като в хотел, че идват другите съсобственици. Не знам дали при нас вече е въведен този принцип на съсобственост, или по-скоро, „покупка на време на позване” (Timeshare), ама няма как да ни се размине – нали сме вече в Европа, с нейните мурафети...

Та, ходи наемай място да прекараш ден-два, стига да можеш... А големите планински и морски курорти изпозлват всякакви трикове за примамка на купувачи на апартаменти или Timeshare – почти „подаряват” почивки в елитни хотели срещу символични цени за цяла седмица, за да можеш да разглеждаш спокойно апартаментите и те си знаят, че болшинството ще завършат с покупка. Гледките са неустоими, цените са по джоба на хората и няма начин да не стане.... Американците стават все по-платежоспособни и масово влагат парите си в имоти, чиито цени само поскъпват. Понякога цената се покачва стремглаво (например апартамент в Ню Йорк може да удвои покупната си цена за три-четири години), а на други места пъпли с по-костенурски темпове, но все нагоре е посоката.... Много често виждаме повишаване на цената с около 100,000 долара за три години на нечий имот, което си е страхотна печалба.

Както и да е, навръх националния ни празник 3 март, потеглихме за Уинтър Парк. Онова, което е било селце преди еди-колко-си години, а сега е ъпгрейднато в „кОрорт”, отстои само на шейсетина мили (стотина км) северозападно от столицата Денвър. Значи – един еквивалент на близко ски-място за софиянци, изберете си, което искате...:))

Близко е и до нас, 135 мили (около 220 км), нищо работа – ако не ни хареса, отиваме разглеждаме Къщата-чудо, пошматкваме се и се връщаме. Нощувката ни е в хижо- подобие, но с баня в статята. Която излезе стая 50 кв. – та ние с Жорката сме наемали по-малки квартири като младоженци... Ама тук Господ, или по-скоро на Винету хората, имали бол площи, дали на добрите бледолики, да имат сега по-големи стаички, нали трябва всичко да им е „megalo” - от бургерите до колите....

Пътят след Денвър, започна да става нещо като добре познатият ни път от Пловдив за Пампорово, но тук е с повечко и по-остри завои. Навигацията на колата ни насочва по един по-малък и по-стръмен, но далеч по кратък път. Окей, поемаме по него, но след петнайсетина минутни екстремни лакътушения и твърда заплаха от подрастващите пътници на задната седалка за „освобождаване от закуската, тате!”, пренебрегваме „водача” си и вече без мислещи елементи, вземаме посоката в свои ръце.

Превключваме на едно от по-големите шосета, значително по-широчко, но и то обаче също полека ни повежда само и единствено по завои. Някои от завоите бяха страшно забавни – абсолютно връщане обратно, но вече на друга височина и после пак леко криволичене, и пак минаваш точно над онази част от пътя, дето преди малко си бил - като бодове зад игла... Две напред, едно и половина назад, хайде пак натам, но малко по-нагоре си вече...

За щастие играчът на PSP отзад леко се е унесъл, а зрителката на филм не изпуска фабулата... Това обещава за нас да има глътка покой, поне без остри викове и дай Боже, без повръщания. Принципно, децата ни пътуват като куфари, но такъв път май и аз не бях минавала досега....

Пътят се вие заледен, отгоре маскировъчно покрит със сняг, а отстрани обрамчен със снежна стена, сякаш майстор е рязал пътя в снега с огромен трион. А отгоре над всичките завои стърчат красиви върхове, някои вече натъкани от следите на нетърпеливи скиори, все едно че великан си е играл да бродира в различни посоки на новата си шевна машина. Много забавно.

И навсякъде наспрели коли, кой докъдето стигнал, слага ските и надолу по склоновете. Някои склонове ми изглеждат подозрително стръмни, но местните скиори май са или много смели, или не особено интелигентни... Аз ги снимам, те ми се усмихват, а някои ме гледат тъпо, к’во толкова им снимам... И се хвърлят по склона.

Около нас коли всякакви, има и много смелчаци без 4х4, разбира се и без вериги, тук всички са джигити! Затова и леко занасят по пътя, но овладяват посоката и пердашат смело напред. Малко са колите без ски и сноуборди закопчани на покривите. Пътят е с по една лента във всяко платно, но с екстра - трето платно за изпреварване на качващите се коли. Напомня ни пътя Хисар-Карлово. Само по това, обаче. Иначе настилката е видимо изложена на невероятни атмосферни екстреми, но няма пукнатини. Туризмът е доходоносна индустрия, няма слаби пунктове, явно пътят се асфалтира ежегодно... Опесъчен е, и дори виждаме как минава един огромен оранжев снегорин, който върви в третото платно, право срещу нас. И ни бляска с разни светкалки. Ако искаш да задминеш някого – хизненада, насреща ти чудовище! Но скоро оранжeвият звяр отпрашва в страничен път.

Минаваме интересно място - вододелът на Северноамериканския континент (надм.височина 11.307 фута = 3445 м). Реките, течащи наляво се вливат в Тихия океан, а тези течащи надясно - в Атлантическия. Четем бързо, докато преминаваме табелата.... Уау, забележителност видяхме!!



Все по-нагоре автомобилите започват да стават скучни – въпреки разнообразието, нещо почват да се редуват все три марки: Jeep, Subaru, Toyota... Jeep, Subaru, Toyota… Е, има и от всички други, ама изобщо не се повтарят така настойчиво... Хоп и някоя Хонда, и Форд, и дори няколко Фолксвагена и едно-две Порше-Кайенчета, но тия Субару са като призраци – накъдето се обърнеш, все те, като дежа-вута...

Тъкмо завие нанякъде и гледаш го съвсем същият Субар пак те гони. Че и цветовете им като че ли са само три-четири, и на всеки километър едни и същи коли, буквално.... Spooky! Иначе грозни и едни такива базови, без особени гъдели, ама иначе много държат на сняг и лед, а цената им е направо народна. И ги купуват бясно, като на разпродажба – с Жорката се майтапихме, че може би като си купиш един автомобил, ти дават още един безплатен (Buy one, get one free). Иначе как ще са толкова много навсякъде?

А по статистика, Хонда май бил най-популярният автомобил в САЩ, следван от Тойота. Ама може и да не е така – има множество мнения по въпроса. Ама това Субаро те преследва на всеки завой. Което е добре, от безопасна гледна точка, нищо че гледаш все една и съща кола – златист Outback, сребриста Tribeca и бял Forrester.... Нищо, така е по-добре!

Иначе е много забавно да гледаш Колорадо Спрингс в снежно-леден ден – нали е разположен на хълмове и възможностите за пързалки са неограничени. И ако сте виждали или пък не сте виждали най-огормнейшият американски пикап, с размер два пъти по-голям от средноголям джип, си представяте колко ли ще е икономисал готиният пич, като си го е купил 2х2, щото тук обичат да минават по-тънко. Спестява около 3-4,000 долара от модификация „не 4х4”, после и още 1000, като не си купува зимни гуми, защото в нашият град битува поверието, че не ти трябват зимни гуми и кола 4х4, защото „имало не повече от 15-тина снежни дни в годината”. Ако следихте репортажите ни, само тази зима бяха поне 100-тина зимните дни, но не!, ние грешим, те са прави. И леко, плавно, на пързалката...

Има нещо безкрайно зловещо в това плавно плъзгане на огромен, камионо-подобен пикап край теб. Понякога ги вдигат допълнително и само колесата се движат някъде около нивото на главата ми.... А аз не седя в нисък седан. Гадно е, чувстваш се някак безпомощен край тия глупаци. И не знаеш как ще измени посоката си с хлъзгането и накъде ще се насочи.. И нямаш изход, освен да заключиш диференциала и да побързаш да се измъкнеш. И да го видиш как почва се отнася зад теб в разни посоки, и се надяваш гадът да не подбере следващия неподозиращ зад теб.

Исфинете! Отплеснах се. Но така неусетно, в преследване с разни коли от разни марки, достигаме закачливи планински височини – часовникът покава надморска височина 3400 м. Ооооо, задминахме я Мусала-та отдавна!



Уинтър Парк лежи по-ниско, едва на 2650 м, но за да стигнем, трябва да изкачим високите проходи. Преглъщаме бойко, защото музиката позаглъхва в ушите ни. Отзад е подозрително тихо. Ех, какви добри деца! Награда за родители, обожаващи да пътуват и винаги принудени да влачат децата си със себе си....

Уинтър Парк се оказва точно онова, което очаквахме. Разпръснати постройки. Хотели, писти, хижи, красиви хотело-подобни блокчета с разпродадени вече апартаменти... Коли, скиори... Скиори, придвижващи се на автостоп или с местните автобуси-тип-маршрутки, но безплатни... Браво за безплатното, че как иначе?

Настаняваме се в стаята и децата решават, че не им се разхожда на -15*С външна температура. Резливичко е малко, верно. Ама слънчево и така ни лъже, примамвайки ни да излезем и да ни сгризка. Нашият млад момък се отдава на електронни развлечения, които си мъкне цели 135 мили, за да им се наслади, а девойката ни се посвещава на рисуване и четене... Идилия. Ние, обаче, бързо ги изоставяме и се мятаме в колата, за да да разгледаме чудото-къща.

Най-нагло се довличаме с автомобила си до самия клуб, от който започват разходките из къщата-мечта. Защо така нахално? – ами решихме, че след като е открита за разглеждане, можем да пренебрегнем леката бариерка, известяваща ни, че оттук нататък пътят е частен, достъпен само за собствениците на имотите напред. Е, може пък и ние да вземем да я спечелим тая къща и тогава тоя знак няма да важи за нас, а? Таратанци. Услужлива девойка излиза от клуба и ни дава великодушно разрешение да паркираме пред техните служебни джипове, като с този жест ни спечелва за цял живот. Сладурана, с напукани и изпръхнали от студа устни и добро сърце! Сигурно баба й е славянка....

Влизаме в клуба. Нека сега да го обясня какъв е тоя клуб. Всичките десетина къщи, включително и Мечтата, си споделят собствеността върху този клуб, който прилича на голяма къща с огромни колони от цели стволове на дървета....





Вътре има голямо помещение с общ бар, маса за билярд, лични шкафчета за ски и сноу-бордовете на баровците от тия точно къщи, а долу с фитнес зала с ох!, хайде да ги нарека „добри уреди”, плюс сауна, и сега слушайте внимателно – с две боулинг писти, професионални, с екрани за резултатите и всичко.... Гадове! Абе, като всяка средностатистическа къща у нас, нали?

Та, в клуба, какта с изпръхналата уста и една друга, Валери, дето само на нея разбрах името, ни дават да попълним едни формуляри как ще ни отрежат топките (кеф, да му мисли, който е с топки!), ако нещо повредим или задигнем в Къщата-мечта. Предразположиха ни момичетата отведнъж. Ние образувахме групичка от 6 възрастни с други две мирикански семейства, подписахме докЮментите, и каката с изпръхналата уста ни метна на служебния джип Ford Expedition с три реда седалки и така, задружно, дупе до дупе, изминахме огромното до разстояние от клуба до къщата-мечта (около 15-тина метра). Каката не ни обясни защо не ходихме, но вероятно не биваше да газим обетованата земя. Като си помисля как ние с Жорко обругахме святостта й, прегазвайки я с нашите земни гуми! Тайна, която ще трябва да заровим пред клуба..... Штттт!

И така, каката дърпа ръчната спрачка пред гаража на Къщата-мечта, ролетната врата се вдига бавно и ето ни в Уинтър-Паркския Лувър. Мда, гаражът е за два автомобила, но назад има площ като за една нелоша работилница. Един добър апартамент може да се разположи в проклетия гараж. Валери е посветена в тайнството да върви пешком по средната земя и вече ни чака в гаража. Нашата скромна група мечтатели е призована да закачи връхни якета на специален щендер със закачалки и да събуе ботушите, за да постави на нозете си специалните незамърсяващи хирургически найлонови цвички. Казах ви аз, че е като местен Лувър....

В гаража дебне добавката към къщата – седемместния джип „Acadia” на GMC. В цвят бордо, с бежови кожени седалки и всякакви екстри. Чистичка, бляскава, нагла. Но само за кривогледата мексиканка, дето сигурно ще спечели Къщата-мечта. Е, ние само си разглеждаме.

Двете каки чакат някого. Явно гид-ката. Ето я идва, нашето чичероне, в света на мечтаните къщи. Когато, обаче, Чичерония отваря уста, всички любезно прехапваме устни, за да изпуснем някой заблуден смях. Спомняте ли си една госпожа Ризова (май Илияна), беше бивша говорителка на Централната Избирателна Комисия? Дето се представяше като „Ивияна Визова, гововителка на Центвавната Избиватевна Комисия”? Е, Ивияна е като „пвеподаватев по автикувация” пред Чичеронията ни – по-точно казано нашата Тлшитлшетшлония.

С нас имаше и малко момченце, което откровено пита на висок глас мама си защо тази леля, която не може да говори, иска да ни говори за Къщата-Мечта? То не иска тази леля.... Майка му учтиво го заглушава.... На Тлшитлшетшлония не й пука много, тя се усмихва широко, нещо което ни харесва на всички – нека се усмихва, стига само да не говори. Всички звуци подобни на т, ч, ц, р, л, и още двайсетина от азбуката се предаваха като едно обикновено „тлш”, ама с лека плюнка отзад. И някак палатално произнесено (за всички непросветени в света на фъфленето: небно, звукът размазан горе на небцето). Чудо! Това е то светът на мечтите ( в превод: тлшетлшитлше, нали разбрахте?), ура!, потопихме се в тях....

Къщата-Мечта е на стойност 2,5 милиона щатски долАра, както и посестримите й наоколо, с които дели клуба. Абе, народен дом, за масите създаден, като в Драгалевци и там другите подобни масови квартали с милионни къщи. След десетина дни ще видим на коя точно от кривогледите мексиканки ще се падне тая Мечта, сигурна съм, че няма да е на доцент по астрономия, да речем....

Валери, за чийто говор всички си спомняхме с носталгия, ни уведоми още в клуба, че от всичките досегашни спечелили, само едни собственици си запазили Къщата-Мечта. Данъците и таксите били непосилно високи и поддръжката била убийствена. Значи, пичовете реват в самозабрава на награждаването, разправят как не били виждали такива къщи в живота си (че кой е виждал?) и после ловко инкасират стойността й и хайде, ранно пенсиониране.... И аз искам да спечеля, но по-скоро Тлшитлшетшлония ще стане ТВ водеща, отколкото аз, такова де, да спечеля такава къща...

Домът не е чак толкова голям, просто акцентът е върху дизайна. Скъпо обзавеждане от елитни дизайнери с име. Да, супер е вътре, сега няма какво да си кривя душата, че е кисело гроздето. Сладко си е. Просто не мога да го стигна и вместо това ще пия изкуствен сок с гроздов аромат. „Гвоздов авомат”....

Едни каменни стени с камини, едни изгледи към ски пистата и околните къщи, едни тераски за обедно кафенце, когато не е -15*С навън, докато гледаш дупетата на скиорите как профучават в поза-яйце под тераската ти...


Рустикални мебели, и тук дебели колони от стволове на дървета, кухня, в която ако вляза, ще се превърна в Ута Бъчварова от приготвяне на гозбени вкусотии... Мдаааа, каза тя завистливо и продължи обиколката.

По едно време Тлшитлшетшлония се отказа все да настоява да й задаваме въпроси, защото ние почнахме тихо да си мрънкаме между нас впечатления и я изоставихме на един от долните етажи.
 




Къщата е на три етажа и според Тлшитлшетшлония можела да поеме 15 души компания. Хм, че нашите БГ вилички от по 80 кв общо поемат по 20 човека наведнъж. Магия? И не са по 2.5 милиона долАра всяка.... Но това няма значение, защото кривогледата мексиканка ще доведе около 50 братчеда на един път и след като я опустошат и изтърбушат, ще я продадат пак за 2.5 милиона.... Пфу, че съм завистлива. Може пък да си я задържи жената и да я направи “Bed and BreKAfast”…Ама как ще идват гостите с тоя затворен частен път? Ох, тя ще му мисли....

Да, видяхме я Мечтата отвсякъде и вече ще си ходим. На малкото момченце му се прияде от толкоз разкошност и взе да мрънка... А то, по неизвестни за нас причини, беше и без чорапки. Събу си ботушките, извади едни голи синкави крачета и ги мушна в найлоновите хирургически цвички, така на голичко. А мама му беше с плътно хавлиено чорапче. Но това е друга, отплесваща посока, водеща към грижовността на местните майки-орлици.... Това не е тема тук. Тук се говори за Къщата-Мечта.

Слизаме пак в гаража, обуваме си обратно ботушите, слагаме якетата и сме готови да се върнем в реалността, като пресечем улицата, за да се качим на нахално паркираното пред клуба наше возило. Но не. Каката с изпръхналите устни ни покатерва отново цялата групичка на Форда Експедиция и ни „закарва” на 15-ната метра обратно до клуба, този път надолу по светия път. Ние, хулиганите, се мятаме на возилото си пред клуба, а каката откарва другите две семейства до паркинга, където те възпитано са оставили колата си. Детенцето най-после ще осъществи заветната си мечта да си напълни коремчето, което вероятно ще стопли и краченцата му. Не бива да се забравя, обаче, че всяко хранене тук е придружено от чашка с вода, пълна на ¾ с лед, който е залят допълнително с абсолютно ледена вода... Това също стопля много душата. Мно-го...

.............................................

Хм, върнати в реалния свят на нещата, които не струват милиони, разгледахме главната улица на селцето-курорт, наподобяваща сцена от филм с Клинт Истууд, ама оня Клинт, дето е захапал недопушената смачкана цигара в ъгъла на устата си и носи пончо като черга на раменете си (не оня Клинт със смокинга, дето миналата неделя беше номиниран като режисьор на „Писма от иво Джима”)... Наоколо едни дървени къщи, квадратни, боядисани в различни цветове. С огромни надписи на платно на всяка от тях, И един с един надписите нито си приличат, нито си подхождат. Един продава железария, я съседът му се нарича „В света на изисканите аромати” и е посветен на аромотерапия, масла, сапуни и ароматни свещи... Следващият е, да речем, собственик на кръчма „Пръцкащият кон” и сервира пържен боб с наденица, а следващата съседка има мотелче за скиори. И така докрая на реда – схаванахте поредицата....

Пистите бяха много хубави, с влекове, както си му е реда. Мисля, че и системата с безплатните автобуси беше много удобна за всички, които искат да обиколят пистите, за да си изберат къде да карат.

Вечерта направихме отчаян опит да навечеряме децата в културен австрийско-германски? ресторант в алпийски стил с немско име. С разни фондю и засукани менюта, които прочетохме в списание за заведенията.... Но се оказа, че понеже явно е най-известното място в Уинтър Парк-а, там било с резервации. Отпреди няколко дни. Че нали никъде не било с резервации, бе братя? Отиваш, нареждаш се и чакаш като кияк половин час и проклинаш всичко... Ама тук, с резервации... Да, немско ще да е било заведението, автентише германише.

Прибрахме си гладните стомаси и отидохме в друг, ирландско-американски ресторант (може би някакъв „кръчъм” – идва от кръчма, но е някак по-мъжественообрулен) и задоволихме първичните си страсти с високо-холестеролна храна от месото на крава.... Това поне могат да го готвят и май няма къде да сбъркат. Поне така се заблуждаваме, де.... Винаги има къде...Вечерята не беше нищо интересно, освен леко подозрително вкусна, защото в американските ресторанти с местен колорит не очакваш да е вкусно и обикновено не се нахранваш. Е, има и изключения...

Закуската, обаче, ни изненада. В същото това информативно списание, се образовахме за кафенето за закуска, което бе наречено „пекарна”, и ние романтично си представихме разни домашни кифлички, печени на място и такива разни... Е, оказа се дори много интересно. Малка хижа, затрупана до средата на прозорците със сняг. Верно! Отвън висят половин метрови ледени висулки. Отваряш дървената врата, правиш крачка и се блъскаш в стена от кротко чакащи да седнат и закусят гладни хора.

Заведението има около осем маси, щастливците, които имат маса си закусват, пият прясноизстискани сокове и кафенце, ядат омлети, бъркани яйца, димящи гофретки и пържени филийки, поляти с кленов сироп, а до тях, на 5 метра тежко диша гладна тълпа от петнадесетина човека, която не съвсем дискретно им брои залъците. И преглъща трудно. Няма стена, която да отдели чакащите от ядящите, и така температурата в заведението се поддържа постоянно висока... Интересно, много интересно....

Някои от щастливците си разглеждат вестници, докато отпиват от кафенцето пред очите на гладните, но никой не скача да удуши наглеците. Не, чакат си. Тихо, кротко, с размяна на леки шегички и коментари кой след кого бил.... Идва ти реда, завеждат те на масата, папкаш, пиеш, после плащаш и хоп, следващите от опашката се насочват към маса. Нареждаш се към 10 и нещо на опашката, ядеш към 11.30, после тълпата леко прелива в обедната група, сигурно после и във вечерната.... Такива реалности местни. Убиват ме с това културно чакане. Все си мисля, че ако у нас го организират така, кръв ще се лее... „Ако умра ил загина, немой да ме жалите...”

Ох, да взема да приключа с разказа, че стана Паисиевски по дължина.... Малко хранителен ми стана финалът. Извинете, дано имате нещо за хапване подръка, че иначе ще ми тежи на съвестта...:((((

Поздрави на всички издържали до края!

Миналият уикенд бях на гости на Марито в Благоевград. Беше доста интересно и сега ще Ви обесня защо:

Ами тръгваме ние в Петък. В Плодвид ужасен дъжд. Пътуваме си ние с автобусчето, стигаме малко преди Велинград и започва да вали сняг. Минаваме Юндола, предела, Липница(там където направиха приют за мечки. Дано да не бъркам името). Няма смисъл да ви разказвам колко красиво беше. Родопите през зимата, докато вали сняг. Можете да си размърдате въображението малко :) Има снимки, но не знам кога ще ми остане време да побликувам няколко.

Че вали ни снега, после минаваме предела и малко след Симитли започва да вали дъжд. Пристигаме в Благоевград. Излизам от автобуса. Сухо. Там е валяло малко предиобед. Имахме малък проблем с автобуса по пътя. Възглавницата се била счупила и малко друсаше. А аз и Марито бяхме седнали точно над тази гума, където беше проблема. Шофьора каза, че сме били много тежки и сме счупили автобуса :))

Посреща ме хубавото време. Отивам в апартамента на Марито. Майка и беше направила много хубаво ястие за хапване. Аз не можах да спра да пия водата им. Беше много пивка и приятна на пиене. Все едно пиеш трапезна вода. Легнахме, поспахме.

На другия ден Марито и Надя (това е приятелка на Марито и моя колежка и съквартирантка(тя ни запозна) )имаха работа и ни оставиха сами с приятеля на Надя(той пък е от Русе и това му беше първият път на гости в Благоевград). Че решихме 2мата да запълваме времето. Надя и Марито се майтапеха, че не сме можели да стигнем центъра. Дори преди да тръгнем ни казаха адреса, на който живият, ако се изгубим и хванем такси да кажем къде да ни закара.

А в Благоевград таксито е много предпочитама форма за транспорт. Евтини и удобни и по много. Автобусите им са почти празни, а по улиците срещаш повече таксиата отколкото лични автомобили.

Че Марито и Надя живят на края на града. Града е доста разпръснат между хълмовете и е доста обширен за град с 70 000 жители. Хванахме се с него и гледайки главно накъде се движат такситата стигнахме центъра. А той е доста красив и голям. Не е като центъра на Пловдив само с една улица. По него също няма коли. Пълен е с заведения, които ми харесаха повече от заведенията в Пловдив. Хора бол. Времето отново хубаво(не вали и слънцето от време на време се показва). Нямахме време да го обиколим целия. Стигнахме до Американския университет. Влязохме, но ни забраниха да снимаме на първия етаж. Личеше си, че не е български :) По стените имеше картини на студенти. Посредата на партера виждаш мазето, в което е библиотеката, която бе със стъклен покрив. Нямахме много време да оглеждаме, защото имахме около 2 часа на разположение. На 3тия етаж ако не се лъжа започваше някакъв факултет на ЮЗУ(югозападен унуверситет). На излизане ми направи впечатление огромната реклама на Загорка на един блок и я заснех (Благоевград е града на Пиринско). Забравих да спомена, че предната вечер бяхме излезли в едно кафе, а там нямаше пиринско, че харах на Каменица. Сервитьорката беше новичка(2ри работен ден) и изтърва таблата до нашата маса :), но и простихме. Че направих няколко снимки. А има доста за снимане по този център. Наистина е много красив и раздвижен и после влязохме в едно от многото заведения, което за пореден път доказа, че в Благоевград има хубави барчета за младите(и чувстващите се млади) хора. Пихме по 1 кафе и се прибрахме отново. После момичетата не вярваха, че сме отишли и сме се върнали пеш до центъра.

Вечерта беше вечер за кръчма. Хванахме такси и до Воденицата. Това е много готина кръчма в битов стил. Намира се в един парк в града(нещо като Борисовата градина). Парка се казва Бачиново и е много красив. Основно представлява дълга алея. От едната и страна има река, а от другата площадки за игра и заведения. Че стигнахме воденицата. Това беше най-добрата кръчма в която съм бил. И като интериор, и като атмосвера и като музика. А и благоевградчани знаят как да си правят веселото. Кръчмата беше пълна. Постояно хора и народна музика. 

Пропуснах да спомена няколко думи за интериора. На първия етаж има огромна камина, с няколко много дебели бъдника в нея. На втория са много красиви масички и оркесъра. Всичко  е в автенчен стил. Над оркестъра имаше един прът с окачени на него чанове, които от време на време звъняха. Сервитьорите както сигурно се досещате бяха в народни носии. За жалост беше тъмно и не можах да видя кръчмата отвънка, но екстириора не отстъпва на интериора.

Че вътре си поръчах плескавица. Който не го е ял, това е по-голяно кюфте, със специфичен лютив вкус. Хареса ми. Пийнахме няколко бири, изядохме няколко чинии с картофки и хайде на дискотека.

Ако не се лъжа името и беше Екстрийм. На 2 етаца. Посредата кръгъл бар. Над него на покрива му са тонколоните. По този начин го няма гадния ефект колоната да ти гърми в ушите. На втория етаж има още няколко бара и доста маси за сядане. Пропуснах да спомена, че на 3 от стените на първия етаж също имаше дълги барове. Музиката беше всякаква без чалга. Ако искаш чалга до дискотеката има още една, в която можеш да влезеш безплатно, ако вече си платил вход за първата(и 2те са с общ вход). Станах много красиви снимки. Сервитьорката беше много контактна и жизнерадстна и ти правеше удоволствие да поръчваш :) Прекарахме чудесно, въпреки, че бях изморен.

В неделя основното което правехме бе да почиваме и да гледаме телевизор. Отидохме за малко на гости на Надя. После с един приятел на Марито отидохме до едно от кварталните заведения. Квартално е само името му. Цялата стена беше отрупана с аквариуми с всякакви рибки. В единия имеше костенурки, които ти правеха огромно удоволствие да ги гледаш как си извиват дългите главички във водата. Единствения недостатък за мен бе, че беше доста шумно.

За жалосто дойде и понеделника и трябваше да се прибираме. Прибирането ми направи най-голямо впечатление.

Автобус. Дълъг прав път. Някъде около Самков. От едната ти страна побелелите склонове на Пирин. От другата побелелите склонове на Рила. Слънцето се отразява в короните на дърветата. Между пътя и планините има поле със сняг и няколко самотни дървета. Като погледнеш към Пирин и виждаш един орел да кръжи. Невероятен изгрев. Марито спи в скута ми. И като за капак на всичко в автобуса звучи Blaze of Glory  на Бой Джоуви. Беше невероятен момент, който никога не исках да свърши.

После малко след Боровец подобна красота. Слизаш по пътя. От едната ти страна пропаст с побелели дървета. От другата страна изгряващото слънце се отразява в короните на високи смърчиве. Албума на Бон Джоуви продължава да свири, а на теб дори не ти се диша, за да не развалиш красотата на момента.

Няколко невероятни часа, които напълно съотвестват на невероятния край на един незабравим уиекенд на гости на семейството на любимният човек.

Ако имате възможност да посетите Благоевград непремено го направете. Страхоте град, със страхотни хора и страхотни заведения. Ако сте от мъжки пол, ще се насладите на огромното разнообразие от красиви македонски девойчета, кое от кое по-хубави и от липсата на момчета около тях. Само да сте ергенче и да действате.