И така – след почти двумесечна пауза, да взема да го допиша тоя исторически пътепис. А защо такава пауза е тема на други постинги, но аз само да намекна, че престоят ни в България (наричан от някои близки с игриви названия като „ваканция”, „почивка”, етсетера) с нищо не допринесе за дори лекичко наличие на муза или поне някакъв миниатюрен муз....

Сега се чувствам някак по-намузирана да споделя спомените си и ще взема да се пробвам.

И така – последната част от пътуването е естествено свързана с пътя обратно. Като обръгнали автомобилни пътешественици вече няма какво да ни изненада. Ние, обаче, не бързаме да тичаме директно към къщи и решаваме да пообиколим още малко, защото като си изминал вече няколко хиляди километра, май си попретръпнал за няколкостотин допълнителни – нали така?

И така – вместо към родните мирикански земи, газ на запад към обетованите територии на Торонто, и оттам за граничното селце Ниагара (за пълна автентичност, да се произнася Наягъра или направо Наягра). Пътят до Торонто ни се видя някак доволно канадски. Като свършиха кебекарските франкофонски пътни знаци, окото ни започнаха да постоплят англоезичните такива, но провинция Онтарио все така предлагаше знаци в метричната система, което ни накара да останем на „чуждестранна” вълна.

Преминахме през сърцето на Торонто в разгара на купона – някъде около 2.30 ч., един все така доволно-пиков час за прекосяване на голям град.. Преминаваме край високи, високи стъргачи на небе, някои от които са в стотицата на най-високите сгради в света... Браво на тях. Ние, обаче, нямаме отношение към Торонто и след половинчасово колебание дали да се отплеснем в обяд с директора-отдел на огромен наш корпоративен клиент, което ще ни отнеме няколко часа ценно време, мнението на дечицата надделява и следобедният обяд с горенамекнатия Щефан (когото всички в Канада наричат Стеф’ан) остава културно отложен за друго време и други географски ширини.

Газ към Ниагара. Наясно сме с всичко написано, нарисувано и заснето от предшествениците ни, но друго си е да го видиш със собствените си очи. Както вече нашата монреалска приятелка Веси ни информира – „ще се изненадате колко по-малки от предполаганото са всъщност водопадите, но колко са величествени; човек очаква нещо далеч-далеч по-огромно....” Дали е така? Ние си ги представяме необятни, като всяко нещо в живота, което още ни е непознато. Мисля си какъв късмет имаме да можем да се разхождаме из чужди земи и да видим неща, които мнозина не успяват да сторят. Благодарим мислено за късмета си. Все пак Траяна е само на 6, но вече е видяла гледки, които нашите родители не са имали шанса да видят. Ама че късмет са извадили тия наши дечица с родители като нас, нали? И обратното, де, и обратното....

Зачестяват знаците край пътя включващи името Niagara Falls в себе си. Май му се вижда края... Някак чувстваме вече парата във въздуха и нетърпението почти придобива цвят и мирис. Младежта определено се изнервя, шава, не иска да гледа филми и обявява бойкот на тишината и спокойствието. Както вече обясних в една от предходните части, красотите на водопадите са насочени изцяло към канадските земи. Американците ги гледат под доста кос ъгъл и въпреки построените хотели и площадки, мдаааа, тълпите туристи са оттатък граничния мост – на канадска територия. Кофти, ама няма как. Природата така е обърнала нещата.... Най-после навлизаме в канадското селце Niagara Falls и пулсът ни се ускорява.

В далечината вляво се вдига някаква здрава пара - чели сме Алеко, това ще да е, нали? Детските викове отзад ни разсейват с разни билбордни атракции на Спайдърмен, но ние бързо се връщаме на лайтмотива – пАрата гледай! Дълго точене в колона по един на всички автомобили, желаещи да паркират на крайводопадните паркинги (паркинЗи, кое е по-правилно, все се чудя...). Изведнъж, отляво лъсват водопадите. Два на брой, Единият по-малък и отдалечен, другият като извита подкова, голям и дъхав от парата над него.... Мамка му, тук сме, а сега ще сме отдадени на паркиране. Сподавяме порива на подрастващите да скочат от колата и да хукнат към парапетите над водата. Жорката се въплъщава в един паркиращ Шумахер и след броени минути сме вече на самоход. Хоп на старта и се втурваме в галоп към парата.

Огромното количество вода предизвиква невероятен грохот, обаче аз май няма да мога да опиша в подробности звуци и гледки, защото вече това е сторено от мнозина и аз не бих могла да го направя дори отчасти тъй добре. Дали не е добра идея да направим един малък антракт тук – да си намажете по една филийка с нещо и да изровите Алековия пътепис, а аз ще ви изчакам, какво ще кажете? За момент ми мина през ума споменът за „колегата Джей Лено” (от цикъла простотии на Слави), но ще ви спестя лафа за „колегата Алеко”, че ми става силно гадно от него...

За онези, които нямате книжен вариант, или искате да пропуснете филийката, оставайки на компютъра – подавам ви културно едно линкче към Liternet.bg, към „До Чикаго и назад”, частта за Ниагара. Насладете й се! Няма как да се каже по-добре, пък макар и отпреди век и нещо.... Обърнете внимание и на последния абзац за преводите – за Михалакевите възпитаници, абичките и салашите, просто супер е!

Първо впечатление от водопадите: права е нашата Веси - вярно не е чак толкова огромно, както си си го представял! Някак има размери, но не са нещо невероятно. Величието е в стихията, не в размера. Несметни тонове вода се изсипват, разпръсквайки парата, която се вижда километри преди приближаването.... А пръските са неповторима атракция. Стоиш отстрани, но си намокрен от пара и пръски... Уникално усещане. Трябва да се преживее.

Покрай цялата красота има само една обикновена алея с парапет и множество огромнистационарни бинокли, които работят с монети – за по-подробно разглеждане на красотите. Или ако искате да видите по-отблизо някоя хубава кака в корабчето под водопада. Ама тя ще е плътно загърната със цветен водоустойчив анорак, така че по-добре да насочите бинокъла просто към водната стихия. Зад алеята, плътно изпъстрена с туристи, лежи китен парк с дървета и цветя. И много, много пейки – да поседиш, да погледаш, да поснимаш, докато наоколо тичат катерички и чуруликат птички.

Нашите изгорели от български цигании души се поогледаха със страх за заведения със силна музика по алеята, или бродещи улични музиканти/-тки, или чичо с детски джипчета, издаващи музика като от латерна, докато се движат, или ято мургави просячета, агресивно накацали туристите, които нервно да започнат да охраняват камери и фотоапарати. Да, ама не. Няма ги тез китни моменти. Няма и сергии, които да предлагат джапанки или анораци, очила за гледане на вода, триизмерни картички на водопадите с намигащи канадки на преден план. Няма. Има само туристи, които онемели, стоят чинно втренчени в изливащата се надолу вода...

Иначе туристическото селище си има леко-панаирна композиция, как иначе, но тя е разположена доста по-настрана от красотите. Уважение блика някак от замисъла... Комерсиалният момент е настъпил здраво чак оттатък парка. Там са изникнали хотели, казина, виенско колело (за уникални снимки отвисоко), увеселителни атракции, детски „капанчета”, магазини за прескъпи сувенири и разбира се, ресторанти. Но отсам парка е само природата. Вода, пара, грохот. И никой не се е сетил да продава билетчета, за да се насладите на тая уникална гледка...

А дъгата, която се издига пред Големия водопад (оня с формата на подкова) е направо нереална. И корабчето в основата на дъгата е като извадено от пътеписа на Алеко.... Корабчетата се подмятат от пенливата вода долу, но бавно и славно напредват към изливащата се с грохот край тях вода. Туристически емоции. Гледаш как наоколо щъка разноцветен народ с фотоапарати и камери, и пробва да заснеме за увековечаване всичко онова, което не може да се опише с думи. Пръските от водата покриват за секунди обектива на фотоапаратите и се налагат спешни мерки, но всичко си струва емоцията.

Разбира се, Траяна нацелва точния момент за начало на дългоотлаганото цупене и мусене, че само Калоян бил снимал наоколо, че имало много хора и й било топло, и че пръските много я мокрели и й ставало студено, и че водата много силно бучала, и че коремчето й ръмжало от глад - което внася остро приземяване в полета на вдъхновението ни от природните красоти. Някак осъзнаваш, че си определено земен субект.

Това го знае всеки родител, който се е качил на Айфеловата кула с детето си, на което тъкмо тогава спешно му се приаква. Ха сега, ходи се възхищавай на гледки, да видя как точно става таз магия пуста! Подобна радост се отнася и до посещения на Китайска стена, Мачу Пикчу или Стоунхендж.... Затова, западните тарикати обикалят света ПРЕДИ създаване на потомството. За после оставят само места като Дисниленд и Дисниуърлд, където поакването е определено стандартна процедура. Както и ръмженето на коремчетата, което бързешком и пътьом се опитомява с тлъсто бургерче.

Решаваме да отделим още малко време на възхитата по водните красоти, като обърнем глухото си ухо на ръмженето на коремчето. След няколко минути ах-и-ох, обаче, още едно, вече пубертетско коремче започва да ръмжи, и, даааа, става ясно, че на красотите се налага временен мораториум. Къде бяха ресторантите? Правилно, оттатък парка. Огромен поприклекнал Спайдърмен ни насочва към точната зона. Да, няма да пропуснем похапване в любимото си Hard Rock Café, макар че всекиму е ясно че Ерик Клептън не е пял точно на тази китара и точно тук край водопада. Но ние възпитано ще се насладим на колекцията китари на заведението предъвквайки, без да се издаваме че знаем истината. Хапваме, пийваме, децата накрая си заслаждат след соленичката вечеря с половинтонна мелба, на която и ние с Шумахер помагаме.

Следва кратко разтъпкване на храната из панаирната част на селцето (или може би е градче?). Смело качване на височкото виенско колело, но пък гледките определено си струват. Хиляда и една снимки отвисоко.....

I

После даваме свойта дан, задето сме били тъй наивни да се размножим бързо и да си водим челядта навсякъде с нас, но ние гордо носим своя трънлив венец и награждаваме детската благост, да речем, с балонче Niagara Falls, каскет с надпис Niagara Falls или слънчеви очилца с пеперудки и какво?, да, надпис Niagara Falls.... Не помня какво точно ни изпросиха дечицата ни, но определено е носило надпис Niagara Falls, защото дори на салфетката за избърсване имаше такъв. За да знаем къде сме били и да не забравяме това - до счупването на очилцата 5 дни по-късно...

После, изпълнили родителския си дълг, бегом пак край водата. Траяна кротко пита с горчивина в гласа: „Това не го ли видяхме вече? Защо пак ще я гледаме тая вода?” Детенце, простено да му е. Брат й се опитва да й обясни колко е глупава, понеже е малка и нищо не разбира от природни красоти, а тя троснато му разяснява какво пък тя мисли за него, големия, ха-ха, докато Жорко се опитва да се съсредоточи и да направи поредица нощни снимки на водопадите, осветени от мощни прожектори оттатък парка.

I

Аз се опитвам да слушам само грохота на водата, но когато спорът между дребното момиченце и поотрастналия му батко започва да позаглушава грохота, трябва да се намеся респектиращо. Иначе рискувам групата японски туристи да ме метнат при парата. И става всекиму ясно, че е дошло време да преминем границата и да потърсим хотела си в американското село със същото име – и то Niagara Falls. А и вече минава 8.30 ч. и е доволно тъмно... Извод: на Китайски стени и Ниагарски водопади – децата малко по-близо до бабите им у дома! Възхитата им трае не повече от половин час. Преходност детска...

И така – след петнайсетминутно лутане из разни криви улички (пак да спомена с добра дума Петия Елемент, виж част 1), се качваме на моста и ето, броени метри пред нас се вее заветния ни флаг с лентичките и звездичките. В колата, обаче, за 15 минути, дечица вече са успели да позадрямат и внезапността, с която се озоваваме на мириканското КПП е потрисаща за тях. Чичкото с фуражка иска да свалим задните стъкла, за да види дали дечицата ни дават признаци на живот след покъртитените гледки на природните красоти. Той е на работа и хич не му пука, че работи на няколкостотин метра от Ниагарските водопади. Голям праз.

Ние издаваме едносрична команда на „баткото” отзад да свали спешно щоричките на стъклото си, преди да свали прозореца, който се пада към чичкото с фуражка. Батката, обаче, е в ступор, защото още не се е съвсем разбудил от кратката дрямка и не разбира защо трябва да свали щоричката. За да отвори прозореца – щоричката ще се пръсне на съставни части, ако първо не я отлепи. Първа база – превзета. Ама защо му било да отваря прозореца? За да ви види полицая, просъскваме свирепо. Аха, разбира той. Умно момче, схватливо. Втора база – превзета. Ако сега и направи, каквото искаме – направо сме улучили в десятката откъм син.

Чичкото с фуражката вижда, че е настъпил голяяяям смут и съскане в колата покрай тоя прозорец, и вече почти се извинява, че е понечил да поиска да го свалим тоя свръхсложен прозорец, зад който вероятно тече пакетиране на чист хероин в движение. Най-после щоричката е отлепена и когато прозорецът се спуска и очите му срещат тъпия заспал поглед на един субект на 13 години, човечецът въздъхва облекчено – явно самият той си има няколко такива субекта вкъщи и знае колко време отнема да се обясни необходимостта от извършването на определени действия в определен порядък, бързо или почти веднага. Кой? Защо? Аз ли? Ама как? Не разбрах? Къде? Аз ли? Защо? Чувал ги е тия въпроси чичкото, чувал ги е....

Човекът светва с фенерчето в очичките на младите любители на природни красоти, те отвръщат на усмивката му със свъсен поглед, той вижда че хероинът има вид на желирани бонбони и кутийки със сокове и кока-кола, усмихва им се пак, връща ни документите, като не пропуска отчетливото „Добре дошли у дома!” Отзад прозорецът се вдига с апломб и след минута-две се чува равномерното дишане на две постигнали мир със себе си и помежду си души....

След няколко минути стигаме до хотела си и изтегляме децата на буксир до леглата. Заслужен сън след толкова красоти, а после още два дни шофиране, докато стигнем дома.

Втората нощувка на връщане, както вече ви бях споменала някъде, е в „култовия” Ди Мойн (столицата на Айова, вече писах по въпроса в предходна част), който пак беше удавен в дъжд. Ди-Мойнова им работа, там на мОйната си.... Имаше спряно движение за около час, но който си има Пети Елемент, може да се отцепи на изхода и да заобиколи из околните села, изпреварвайки групата. Такива емоции из Айова, какви други.

Да ви кажа честно, дълго сънувах Ниагара после. Не знам дали успях да ви опиша невероятното изживяване, но поне искрено се надявам да съм събудила любопитството ви, за да се поровите и да попрочетете нещо повече.

Това ме подсеща да ви поздравя с един любим на Жорко виц: „Връща се Манго от Париж и Айше го разпитва за видяното. Качи ли се, Манго, на Айфеловата кула? Качих се, Айше. Разкажи, бе Манго, какво видя отгоре.... Страшно, Айше, поглеждаш наляво – дА сийбе майката! Поглеждаш надясно – дА сийбе майката! Поглеждаш отпред - дА сийбе майката! Поглеждаш отзад - дА сийбе майката!...... Тук Айше започва да ридае. Защо плачеш, ма, Айше? Ами, вълнувам се, бе Манго, като слушам какви красоти си видял....”

До нови срещи!

Монреал. Англоезичните го произнасят Монтриал, с ударението на монт... А франкофонските квебекци (които в Квебек наричат „кебекари”), си имат своя неповторим начин за проинасяне на всичко наоколо, но ние не искаме да го научим. Ние просто минаваме пътьом оттук, само за няколко дни. Разглеждаме, снимаме, приказваме с приятели, зареждаме батериите, и бегом обратно в англоезичния свят...

Иначе френският език наистина погали ушите ни. Навътре и надълбоко.... Голям кеф, след две години все варианти на сухия американски изговор сме се позатъжили за подобие на европейски стил – затова и ако ни паднеше британец или шотландец – разкъсвахме го от радост. А сега – бонус: френска реч... Ме, уи! Голяяям кеф! И като погледнеш дамите кебекарки – имат сякаш някаква здрава европейска жилка, един изискан, небрежно-елегантен стил... Кеф, кеф! Зареждам батериите определено!

Сега, нека вметна – това НЕ е първото посещение на Жорко и Таничка (и отчасти Калоян) в Канада. О, съсвем не. Това е второто за нас, мда... За първото не нося топъл спомен. Нося студен, резлив, минус-двадесет под нулата спомен... И дори не искам да си го спомням много тоя спомен. И хората тогава бяха резливи, защото си имахме работа с оригинал кебекари, а не пловдивчани другари по душа....

Първото ни посещение се осъществи в древната 1994 г., когато Жорко имаше поредица бизнес пътешествия дотам, и първото от няколкото той реши да сподели с мен. С една леко бременна Таничка, която вместо да вземе да роди там едно франкофонско канадче (да речем, Жерар) и да вземе задграничния ни живот в ръце цели 11 години по-рано, взе че просто си развя корема по белия свят и се върна в 7-я месец да си доизносва пълнежа на българска почва, че да го пръкне Калоян...

Не искам и да си спомням полетът Торонто-София на тогавашната авиокомпания Балкан (нали тя беше онзи наш любим национален превозвач, звучи ми.... като превозвач на картофи все едно) – директен полет, около 11 часа и половина. Коремът осезаемо ми пречеше, а самолетът не беше от най-пълните, затова посред нощ, по пътя обратно, с подути крака и изобщо схваната от свръхкомфортната седалка на превозвача, се преместих на предния празен ред и си изтегнах корема в релакс. Тъкмо задрямах и дойде намусена Бг стюардеса, за да ме събуди с информацията, че не мога да седя на седалки, за които не съм платила. Преместих се чинно, но с Жорко наплюхме наум Балкан и майка му. И го затвориха горе-долу тогава май, мамка им гаднярска...

Понякога страх ни хваща, ама е доказано вече – отнесат ли се с нас гадно някъде, било в магазин, ресторант, авиокомпания, фирма, където и да е (;)) и възмутим ли се издълбоко (което ние свойски наричаме „да ги наплюем”), няма „рано или късно” – само рано е, край!, ликвидират ги почти завчас... Малеееее, каква сила носим скрита в дълбините си!Може да ни наричат „затварячите”! Сега вие да не вземете да решите, че вървим и кълнем наоколо – не, просто като ни обидят някъде, си казваме „И вие няма да изкарате дълго, щото сте гадове..” И така става – не изкарват дълго, щото са гадове.

Отплеска: някога в дълбока младост разхождаме Калоян в количка из пловдивската Главна улица. И хоп, ето ни пред един магазин за луксозни чанти, портфейли, колани, етсетера. А на следващата вечер сме на тежък рожден ден, трябва ни доволно елегантен подарък. И хоп, отварям аз кавалерски вратата на магазина и Жорката ловко с количката – вътре! И като скочи онова маце продавачката срещу нас: „Не!!!! Не може да влизате с количката вътре! Веднага излезте!” Моля? Каква развръзка ни предлага госпожицата? „Ами вие пазарувайте, но количката трябва да е вън!” Така ли, маце? Защо? „Разпоредба на собственика – драска се мрамора непрекъснато, не може на който му скимне да влиза и излиза от магазина с колички...” Аааа, мраморът значи....

Жорко красноречиво обясни на мацето какво мисли за нея и за шефа й, после й обясни, че кирливият им луксозен магазин съществува благодарение на всички балъци като нас, които искат да пазаруват там и го правят в момент на увлечение.... Също така пласира и любимата ни фраза, че със сигурност магазинът им ще затвори в най-скоро време при подобно отношение към клиентите и ...още нещо по-грубичко за финал.

Мацето, обаче, твърда кака, не пропуква, и ни гледа възмутено. Ние, окей, кръгом и си излязохме. Обаче ги наплюхме наум.... След 2 месеца на това място направиха магазин за парфюми, който после стана ресторант, и накрая им загубих нишката. Оттогава се научихме да пазаруваме само в определени магазини, дето ни знаят по име и ни имат телефоните, и ни се обаждат за нови стоки или за организирани коктейли... Така де, ама ха! Нагли гъски, мраморът ще пазят.

Та и с превозвачът ни Балкан май стана така няколко години по-късно.... Ясно, че не съм си платила да ползвам цял един ред седалки, на които да изтегна бременно тяло. Ама те стоят празни и ме викат, викат „Ела, полегни си, изпъни ги тез крака надути”..... А като е посред нощ и не преча никому, все си мисля, че можеха вероятно да си затворят едното око каките стюардеси, както правят в доста цивилизовани авиокомпании. И да оставят многотонната бременна да се отпусне поне за час-два... Оттогава повече не пожелахме да чуем за национален превозвач на картофи.

Друг отплеснат спомен, пак авиокомпанен: 2000-та година летяхме с нашия кум Ицо (който е и СТО на фирмата) за Щатите. Авиокомпания KLM. Аз съм разпределена на супер седалка, взета с връзки в софийското бюро на KLM - първи ред, крайно място, мога да виря крака от Амстердам до Мемфис.... Ицо малко по-назад, на средна седалка. Да, ама аз искам да седя с него, не сама. Ха сега, дилема....

И тъкмо излитаме от Скипхол и се чудя как да си поискам преместване и идва шефът на стюардния екип, лъскав, ухилен, мазен холандец. „Мадам, дали случайно няма да имате нещичко против да ви развалим спокойствието Ви? Имаме възрастен господин с оперирано дясно коляно и Вашето място е идеално за него. Ще Ви бъдем безкрайно благодарни, ако се съгласите са отстъпите мястото си – в отговор ще Ви настаним където пожелаете в класата си.” Е, ако не беше казал „в класата” можех и да помечтая... Ама ясно, щом не го настаняват дядото в друга класа, значи сме с класово деление...:))

Аз лесна – веднага съгласна, до Ицо искам да седна. Ама как така, Мадам, това е на големият ред седалки, не искате ли нещо по-самостоятелно. Не, там искам, ей на онова крайно место до Ицето, става ли? Ама разбира се, мадам, толкова сте мила. И после ни почерпиха с Ицо мигновено алкохол някакъв, а после ни се мазниха и усмихваха, и ме питаха как съм, и студено ли ми е, и.... мда. Така правят хората. И ако се премести някой на друго, празно място, му казват „Окей, не се тревожете, стойте си”, щом на клиента му е удобно и пак ще пътува с тях...

Та, с Балкан тоя момент не беше така по холандскому, хич даже... И онова посещение в Канада хич не беше така топло... Интересното тогава бе, че квебекците упорито отказваха да говорят с нас на английски, а ние с френския сме в нерегламентирани отношения. Абе, ти им говориш любезно и усмихнато „така...онака..” на английски, а те без да трепне и мускул на лицето им отговарят само и единствено на френски. Е, да не съм луда да си родя момъка там, че първата му дума да е „мамА”... No, merci!   А и студ здрав, както ни се оплакаха всички. Температури и сняг като колорадските, но влагата им разкава играта.... Тая пуста влага. При нас е сухо и много слънчево – нещо, което е мечта за квебекската зима.

Монреал днес, обаче, ми се видя съвсем различен – адаптиран, модерен, забързан град. Много интересна архитектура, сгради в т.нар. френски колониален стил, красиви катедрали (включително и копие на Нотр Дам), изключително чаровна стара част, с кръчми и магазинчета, невероятно красивата река (всъщност - огромно речище) Свети Лаврентий, наричана тук Сен Лоран (или нещо много подобно, но да не взема да сбъркам, че не искам наказание....:))

Много шантава история, обаче, е паркирането в Монреал - като в европейски град. Ще приложа снимки, защото на мен леко ми се зави свят от пътните знаци за паркиране. Значи, може да паркирате от дясната страна на улицата в определени дни - да речем, понеделник и някой си друг ден (ще импровизирам малко) от 7 сутринта до 6 часа вечерта, а на лявата страна – във вторник и не знам кога още, от еди-колко-си до еди-колко-си.... Плюс на еди-коя-си дата от някой си месец.... Ох, обърках се. Пълен ребус. Но със сигурност има часове, в които колите се налага да кръжат в небето, понеже от никоя страна не им е позволено да спрат, милите те....

Тежко е да си автомобил в Монреал. Юркат те, по пътя те засичат други събратя, по-стройничките като SMART се мушкат да паркират на една кърпичка място, а ти обикаляш ли, обикаляш като идиот, докато накрая намериш местенце да си починеш почти ребром някъде заврян в тиха уличка, а пешеходците те подритват бързешком, защото място из улиците просто няма!

Мда.... Не е като по нашите колорадски територииииииии – отидеш да пазаруваш – паркинг за 1000 коли. Отидеш на ресторант – паркинг за 100 коли. Отидеш до банката – паркинг за поне 20 коли... МегАло, мегАло, както казват гръцките ни събратя...Земя бол, за всяка кола е рай. И затова ги карат 15-метрови пикапи, че и свойски има казват “truck”…. Ами да, камион можеш да паркираш негде, и да се разходиш. А в Монреал – ти трябва по-компактна машина, и маневрен водач, да умее френски паркинг само на кърпичка място....

И много шарен народ щъка из тоя Монреал – редом до елегантните дами вървят кришнари, наоколо улични музиканти, после прегърнати гейове, малко по-настрана скинари-пънкари-или-каквито-са-там, вляво индийки, вдясно арабки, зад нас цигани, а отпред някаква странна секта ортодоксални евреи... Влязохме в един от големите супермаркети и вътре беше като сборище на всички националности! Направо не бе за вярване.... И всеки си ломоти на неговия си език.

При нас, в Колорадо, е много различно - като един доста затворен откъм пришълци щат, говоренето на език, различен от испанския на меХиканците, минава за екзотика. И най обичам, когато минем край групичка младежи (те обикновено са най-отворени да задават въпроси) и изведнъж долети въпрос: „Извинете, вие германци ли сте?” Мдааааа, това ще да е, защото таткото е военен и излита и каца от базите в Германия, и за клетите ни съграждани няма друга държава в Европа, освен Германия. Та, и ние минаваме за германци.

Като им кажеш: „Не, сладурчо, от България сме, и тя е в Европа...”, те ахват: „Ау, нима? Колко екзотично!” Мдааа, много екзотично... Имаме трето око на челото и живеем в хралупи по дърветата. Досега, само една мадама в киното, съседка на Калоян по седалка, знаеше къде е България и каза, че съпругът й е посещавал някаква военна база у нас и бил с прекрасни впечатления от страната ни. Аз хич не й хванах вяра и попитах да не би случайно да е бил в някоя база в съседна Гърция или Турция? Мацата, обаче, печена – не, казва,”... в Гърция и Турция и аз съм била. За България говоря”. Искали да ходят да карат ски в България, за да видели как е там. Паднах.... Отиде ми филма! Станахме кръвни сестри, тя не спря да говори, докато почна филма и спряхме чак, когато киноманът Калоян ме заплаши, че ще се махне публично от седалката си, ако не спрем...

Та, нека се върна на шарения свят в Монреал и да се поотплесна малко за евреите – всъщност имат няколко разновидности, не знам дали са на една секта (или група, не съм наясно какъв е точния термин) или всъщност са няколко, но ние решихме, че са едно цяло, но се различават в йерархията според тоалетите.

Болшинството, които срещнахме бяха облечени с вталени черни манта до прасеца, надолу са с черни високи чорапи, които изглеждат като чорапогащник. На главата са с широкополи черни шапки, а под шапката висят дълги спираловидни бакенбарди – сякаш са ги навивали с маша. Много са сериозни на вид, и обикновено вървят придружени от деца и съпруги. За съпругите ни информираха, че са с перуки, което си личи, но не знаехме защо – оказа се, че отдолу са с бръснати глави, за да се изчистят от всичко женствено и изкусително, и така да се приближат до единствената женска функция – да се продължи рода. За тази дейност по продължението на рода също ни разказаха канадци още при първото посещение – то трябвало да става през чаршаф с дупка, за да се минимизира шанса да се изпита удоволствие. Останахме изненадани, но все пак вярата на хората е различна и няма как да я разберат всички, особено ако нямат достатъчно информация.

Та, много колоритни хора видяхме из улиците. Имаше и още една група евреи, решихме, че са с по-висок ранг от първите – с големи кръгли шапки от някаква козина, като че ли с по-лъскави манта и докато ходеха, държаха ръцете си кръстосани отзад на кръста – както някога децата в училище са правили... Живеят предимно в централната част на града, вероятно в квартал населен само с евреи. Но сред цялата шарена тълпа от националности, носии, езици и култури, някак бързо спираш да наблюдаваш всеки отделен индивид с интерес. Не посмяхме да ги снимаме, обаче, защото не е редно да нарушаваме правата им....

Монреал бе свързан за нас с поредица безсънни нощи за наваксване на изгубеното. Направихме опит за наприказване с нашите приятели. Мохабети до късни нощи, безкрайни разходки из града, разглеждане, смях, пиене на бира, дори мини купончета с техни приятели – сладки Бг зевзеци. По повод трудното паркиране из града и нуждата от автомобили-миньони, зевзеците дори си бяха правили множество майтапи с нашия „ЗИЛ” – наддаване как ще го вкарат Наско и Жоро в подземния паркинг, без да отнесат покрива му, понеже измерили височината и заложили как ще му се поразмаже таванчето (е, бяха пропуснали подробността, че височината му се изменя с копче..., нали сме от хората на оф-роуда..:)). Та се посмяхме с весели българи и ни стана мнооооого домашно, много....

Дори отпразнувахме шепа празници на кръстница и кръщелница – единият ден Веси имаше рожден ден (който бе и поводът на огромното ни пътешествие дотам – тя бе поласкана, че някой може да измине хиляди мили, за да бъде с нея на рождения й ден :), а после и именният ден на Траяна (тя празнува на Св. Троица). Та беше много, много хубаво да сме там на тези дни. Значи – яли, пили и се повеселили, а после – хайде, пак на разходки, да ги поизгорим тия калории в разглеждане на града.

Голяма част от къщите в центъра на Монреал са от типа townhouse (или онова, което любимите ми британци наричат row houses или terraced houses) – дълга редица от къщи на калкан, като ония сред които се разхождат Кари Брадшоу и останалите нимфи от „Сексът и градът”...

Видяхме и прекрасни еднофамилни къщи, някои по-прекрасни от други (и с още по-прекрасна цена от по няколко милиона всяка), и къщи край брега на реката (която всъщност прилича на истинско море, защото бряг отсреща не се вижда)... Много бяха атрактивни къщите на хълма, който свойски наричахме Бунарджика, нали сме пловдивчани....

I

Цетралните улици на Монреал са изпъстрени с ресторанти и кафенета с много европейски дух. Посетихме пекарна с кроасани (мммм...), и кафене с кафе (да, истинско европейско еспресо, не половинлитров американски пикоч, с лек примес на нещо като дъх на кафе), и прясно-изстискани сокчета без половин килограм лед вътре, и омлетчета по френски модели и пържени филийки (които на тоз континент наричат French toast) и изобщо една домашност да те настане.... И изобилие от разнонационални ресторантчета, стопанисвани от цялото това изобилие на представители на различни култури.

Видяхме и скромни хорица с няколкометрови яхтички, които се разхождаха по реката – от каки по бански, които мама е извела на разходка, до чичковци, които явно разклащаха бирата в коремчетата по реката... Както каза нашият приятел Д-р Наско „Е, мамка му, сега и лодка трябва да добавяме към списъците”... Да, ще трябва, каза Таничка замечтано.

Между другото, да си доктор в тоя свят е добре. Даже, много добре. Дори в наше Колорадо на т.нар. Physician Parking, докторските паркинзи демек, има паркирани едни по-различни и по-кабриолетни играчки.... Не сме видяли на докторски паркинг пикап, да речем, не не сме... Все са автомобили, малко сведени до максимум 9-10 елитарни марки, и някак си приличат помежду си... Така се получава в тоя гаден капиталистически свят – учиш добре, после работиш добре и живееш още по-добре.

Та в тази връзка, една от добрите страни тук е, че децата ни се научава бързо, че образованите хора имат добри професии, което означава и шанс за множество други добри неща... И не те питат „Ами, къф е смисъла да уча?” Оказа се, че и докторското детенце в Канада вижда нещата в абсолютно същия план. Силно ми хареса израза му; „Тоя трябва да е много свестен човек да кара това Порше, нали мамо?” Свестен ще е, ами как.... Добре, че не си е ходило детето в родината 4 години и вече е успяло да забрави какви точно „свестни хора” карат поршета, мазератита, ягуари и прочие хищници из родните БГ улици. Всички сме ги гледали тия свестни батковци и още по-свестни каки.

Та, и в Монреал, както и по земите колорадски, е радостно да видиш достолепна дама в последен модел кабрио някакво, или чичко със стиковете за голф сгъчкани отзад в двуместката.... Свестни хора трябва да са, както казват децата.

Всъщност, като се замисля, това с лодките е мечта май за много свестни и много порастнали хора... Ние с Жорко си имаме изразче: „Като порастнем, ще направим това..или онова...” За лодките ни чака голям растеж, много витамини трябва да изпием, че сме доста „мънънки”...:))

В Монреал цените ни се видяха доста като за порастнали и свестни хора. С една дума, скъпичко, според колорадските ни стандарти, но май няма начин – голям град, както му казваме „градски град”... Дори в кафенетата цените бяха според нас малко попрекалили чак. Но пък кафенетата бяха много задушевни, вече ви разказах за ония вълшебни кроасани, омлети с чудновати имена, и всякаквите вкусотии – даааа, явно или съм пригладняла доста или май са ми харесали много....

Разходихме се из хълма, който, както вече казах, досущ ни напомни за пловдивския Бунарджик – опасан е с пешеходни алеи и е много зелено и красиво. От една тераса нависокото се разкри божествена гледка към града – шепа небостъргачи плюс хиляди други сгради, реката, мостовете, парковете.... Реката изгежда доволно огромна, навсякъде, където бяхме на брега й почти не се виждаше отсрещен бряг – няма си милата. И като си помисли човек, че Монреал е всъщност остров, направо страшно му става от всичките тези размери....

Както знаем от местните щатски реклами за морски и речни круизи, Св Лаврентий е плавателна дори за най-огромните многоетажни лайнери от типа на Queen Maryили Norwegian Cruise Line за по 2000 души на борда... Например един от круизите е по линията Квебек Сити, през Монреал, до Чикаго. Представяте ли си каква ли красота ще е това? И макар да мечтая за круиз до Аляска „като порастна”, признавам че и този не би бил за пропускане...

Друга интересна информация - за Монреал и българските емигранти: 70% от бизнеса с разнасяне на пици из града се изпълнява от българи. Както прочетохме в колоритния разказ на Тиквата за Холандия, това не е особено тежка работа, а и явно винаги може да попаднеш на интересни събития.... Явно, обаче, причината е в това, че за този тип работа не се изискват лингвистични умения – е, няколко изречения, колкото да кажеш няколко думи и да вземеш бакшиша, те оправят...

Пак покрай Тиквата и разказа му за тротоарните плочи и изливането на асфалта, се подсетих за самолетен спомен от първото ни посещение в Канада през 1994 г. Пътувахме с доста българи и в двете посоки, и чухме доста интересни емигрантски разкази. Една жена разказваше за брат си, който също като нея и съпруга й, и той станал „канадец”. Майката на двамата, обаче, не жалела двете си деца по равно, а жалела само момчето. Защо? Защото момчето й редяло тротоарни плочи 4-5 часа седмично (?!?), и все не му стигали парите. Сестрата каза, че ако работи малко повечко, без да се умори дори, братчето ще си има достатъчно пари. Но той много се страхувал от умора, дори хипотетична.

Освен това излизал с номера, че „човек трябвало с малко да се задоволява и да не ламти за много”.... Хитро, а? А друга работа не можел да намери, защото не знаел никакъв език. А не искал да научи поне малко, защото те канадците били гадняри, и дори и той да научел, пак нямало да има смисъл, щото те пак нямали да му дадат свястна работа, .... нали разбирате? Та, защо да инвестира в труд да учи езици, като „нямало смисъл”? Между другото, тя тая идеология май е заразна, защото и българите в Колорадо я изповядват - нищо нямало смисъл, защото те винаги щели да си останат чужденци.... А и една интересна кълка на която се лежи май навсякъде сред мързеливите ни съсловия е, че САЩ и Канада са явяват новите „гурбетни дестинации за българите” – т.е. онова, което нявгаш бяха Либия и Алжир, сега се е ъпгрейднало до Северна Америка.

Идваш тук със зелена карта за няколко години, не се много преуморяваш с езици и работа, разнасяш пици само колкото да не умреш от глад, презираш всички работари, защото си стесняват кръгозора с това преработване... Въобще не инвестираш в нищо, и караш така 6-7 години, като все пак успяваш да заделиш нещо (това вече не мие ясно на каква магия става).

Междувременно, не спираш да мрънкаш, да се оплакваш, да мразиш и изобщо все кусури да виждаш във всичко около теб, освен в теб самия, надприказваш се с подобно-мислещи сънародници колко гаден е живота в Северна Америка, сред „тия тъпаци местните”... Възпитаваш и децата си в същото, така че и те да не пожелаят някога  да се потрудят за нещо, щото няма смисъл от усилията... Накрая се надяваш, че ще вземеш заделените няколко десетки хиляди долара и с тях ще се върнеш в България, за да „започнеш бизнес” – баничарница, магазин за зеленчуци, или ресторантче, и с вродения си мъзел ще успееш да завъртиш нещата към „порастване”... Такива работи.

Та, онази канадска сестра бе доста афектирана от факта, че мама, вместо възпитателно да призове канадския си син към повече работа, или към друг вид работа, или изобщо към нещо съзидателно, пращала пари от пенсията си на синчето да не умре от глад (?!? – не знаех, че пенсиите през 1994 г. са били толкова солидни...:)), плюс буркани с консерви, русенско варено, лютеничка и прочие, по всякакви познати, летящи затам.... А като капак на всичко, мама се сърдела на дъщеря си и зет си, че като работели на две места и имали повече средства, не искали да помагат финансово на „малкия”, ами все го карали да работи повече. Какво искат, детето да си остави червата по улиците ли?!?

Мда... Това е по емигрантско-имигрантската тема по тия земи. Но не са се променили нещата, да знаете! И в Канада, както и в Щатите, мрънкането не престава нивгаш, и се разиграва сценката със „заточението”, сякаш някой насила ги е влачил по тез земи далечни, за да ги измъчва тук с работа. И те, горките, оставили трапезата в родината, дето всеки ги гощава с хляб и сол от радост, че ги има, и тръгнали по земите тилилейски да страдат...

Отплеснах се. За Квебек, обаче, трябва да се знае, че има програма за заселване, така че там зелените карти не се печелят, ами малко нещо се раздават. И като уж поназнайваш езика и искаш да се заселиш там, ти плащат и социална помощ, и аз не знам точно за какво - сигурно за награда, че си се съгласил да станеш кебекар? Е, много щедро е така, не бива. Та и тия помощи разглезват хората, да, така става...

А иначе, „порастнали” монреалци видяхме много. Доста много. И дори ни показаха едно култово кафене в центъра, с мазератита и ламборгинита паркирани отпред. Дори вдишах въздуха, като минахме оттам и го задържах половин минута в дробовете си – може да пък прихвана от „растежа”, ами ако е заразно, а?

Интересен спомен ще остави у нас това ни посещение в Монреал – както вече уточних, първото от 1994 г. мозъкът ми е пожелал да изтрие с гумичката на забравата....

Много разнолик, атрактивен, забързан град, с чудовищно водовъртежно движение и гадни задръствания (видяхме дори супер смешна катастрофа – полицейска кола ударила отзад багажника на предния автомобил в задръстване! – ха сега да видим кой прав, кой крив...). Елегантни хора, редом до хора в носии. Красиви луксозни квартали с уникални къщи, включително и най-привлекателните за мен – на брега на реката, и квартали с жилищни блокове тип Люлин с обитатели от целия свят. Скъпи магазини, кокетни френски кафенета, задушевен ресторант, а на съседна улица арабско кафене с аромати на наргилета и индийски магазин за подправки. Виждаш някой и друг бездомник, а после се разхождаш край пристана с яхтите и наблюдаваш как две каки с бебетата си, заспали в детските столчета, отвързват моторната лодка за разходка по реката.

Хареса ни много Монреал. Дори в един момент, точно както понякога детенце се срамува от баща си зидаря и лъже, че е „строителен инженер”, и мен ме налегна някаква депресия и лек срам от селското ни градче. Чак ме обхвана неприязън, че не живея в космополитен град, не че знам какво да го правя тоя космополитен град, ама на – да живея в него...

Интересното, обаче, настъпи като се върнахме „на село” (както се шегувкаме с Жорко за нашия град от селски тип). Ха, че „на село” настанала една лятна прохладка, ветрецът шава в най-популярните тук дървета – трепетликите. Названието на трепетликата на ангийски е „aspen”– оттам и названието на един от най-елитните ски курорти в Щатите, както знаете намира се тук, в Колорадо (Aspen). Трепетликите имат обща коренова система и като видиш горичка от тях, това всъщност се явява едно централно дърво, а онова, което е излязло над земята около него, са тип разклонения на все това едно основно дърво... Много интересно дърво е трепетликата, и я има навсякъде тук. Имаме я и в предния, и в задния си двор. Прилича на бреза, но малко по-различна...

Та, като усетихме бриза в трепетликите, като видяхме ежедневното ни слънце, усмихнатите хора наоколо, липсата на решетки по прозорците на къщите – напротив, денонощно-отворените гаражни врати, и всички вещи (колелета, косачки), зарязани по ливадките пред околните къщи, красивите градинки с цветя и дървета, изгледа на Скалистите планини на запад, и.... се почувствахме у дома. Извиних се в душата си на „нашия град”, че така лесно и бързо съм се поотрекла от него, замаяна от атрактивността на големия побратим. Да, май вкъщи се оказва най-хубаво...:))

...........................................................................................

Остана ми да напиша само още една глава от това огромно пътешествие – за Ниаграския водопад, но явно ще я пиша на българска земя, в пловдивското „вкъщи”... Да минат посрещания, целувания, някой и друг мохабет, и ще взема го напиша и последната, част 4 - обещавам!

/КРАЙ НА ЧАСТ 3/
.........................................................................................


<< Линк към ЧАСТ 2                                                                        Линк към ЧАСТ 4 >>

ДО КАНАДА И НАЗАД – СУХОЗЕМНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗА ЧЕТИРИМА

(ИЛИ КАК СЕ ИЗМИНАВАТ 3100 КМ В ЕДНАТА ПОСОКА ЗА ДВА ДНИ)

ЧАСТ 1 – ДЕН ПЪРВИ: ДА ИЗМИНЕМ 1650 КМ ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ПЕТИЯ ЕЛЕМЕНТ

И така – следва разказ за нашето семейно пътешествие до братска Канада, от което се завърнахме в края на миналата седмица. Пътешествието трая общо 10 дни – 5 прекарани в Канадата и останалите 5 прекарани в колата на път за там (2 дни) и обратно (3 дни). Това пътешествие бе свързано с огромно количество пропътувани с кола километри, но въпреки, че на мнозина би се е сторило като един дребен терористичен акт спрямо децата ни, на всички нас ни хареса, и то много.... Четирима души в една кола, за щастие поне нямаше куче, ако ще полуперифразирам Джером К. Джером...

Първо – да изясним защо тъкмо с кола? Разстоянието от Колорадо до канадската провинция Квебек (в частност, Монреал) е доволно голямо: любимият ни Google Earth ни помага с точни данни – 1950 мили в едната посока, което си е около 3100 км път. И да го превръщаме в км май не помага, щото става повече. И изглежда повече. Затова – по-добре да си стои в мили, че цифрата е по-дребна. И започва с единица.... Виж ако сумираме общото кандилкане – стават над 6000 км, доволно внушителна сума, нали?

Значи как ние българите да си представим 3100 км в едната посока – ами с европейски разстояния ще е най-добре: от Москва до Рим с кола би било 3030 км, но още по-точно: от Атина до Копенгахен (Дания) е 3140 км. Е, улучихме – вече имате представа какво ни чака, нали? (каза тя доволна)

Та, верно бе, защо с кола? Самолетни полети като слънце. Та защо? Защото сме малко нещо луди. Или много нещо луди. И понеже моята мъжка половинка прекарва доста дни месечно в полети над великата мириканска земя, искаме с кола. Обичаме да пътуваме с кола, стига да е здрава и удобна, и да опира само до зареждане с бензин, нали разбирате..... Или може би обичаме да ни е трудно, дълго и тежко, кой знае. И понеже лудостта не върви сама, тя често се съпътства и от луда половинка, че и от луди деца. Ура, ще пътуваме до Канада! С кола! За два дни! Мда, всъщност, дори втората вечер искаме да сме там и да имаме мохабет, на маса.... Ееееее, хайде, де!

Май аз ще се окажа единственият скептик, който поставя под съмнение добрият изход на начинанието. Страх ме е, така е. Казвам, че ме е страх заради децата, но всъщност ме е шубе, че май аз няма да остискам на толкоз път. Падат ни се по около 16 часа дневно в кола. Верно – това сме го седяли в самолети на път за България. Миналото лято летяхме например по силно-атрактивен маршрут: вместо на изток, от Колорадо Спрингс потеглихме на запад, за Сан Франсиско. Защо? Ами за да е интересно вероятно... Иначе: ами за такъв полет имаше билети. После - от Сан Франсиско за Франкфурт. Като стигнахме там, задниците ни бяха станали плоски като тави за печене. От Франкфурт можехме и пеша да се върнем до София – то това брои ли се за разстояние изобщо?

Та 16 часа по самолети е едно, да го караш с кола ми изглежда друго. Около мен, обаче, трима ентусиаста, радостни, приготвят хладилници с напитки, нагласяват DVD екрани, и са готови да прекарат часове в гледане на всички филми, пропуснати или позабравени. Тонове DVD-та. Браво, чада мои! И възглавници: две големи и две малки за всеки подрастващ, и по едно одеалце. И много ентусиазъм, много, много ентусиазъм.

Мама им на чадата, обаче, нещо не мисли така. Мама не знае какво да очаква от дечица на такъв дълъг път. Мама се готви за война – лекарства, дрехи (отиваме още по на север – е, татко казва, че слизаме надолу от 2100 м до нулева надморска височина, по бреговете на р. Свети Лаврентий, но мама приготвя и по-инакви дрехи, като за късна есен). Накрая, мама вижда че няма накъде и свиква с мисълта за лудия преход.

И накрая – идва деня/нощта/каквото там е. Планираме всичко дни преди деня - как ще натоварим колата от предходната ранна вечер и ще легнем да спим към 8 ч. После, наспани и свежи ще станем към 3 ч през нощта, като за около 15 мин ще събудим две спящи деца, ще се натоварим на жорковия железен автомобил (както весели българи го нарекоха в Монреал „този чаровен ЗИЛ”) и ще оставим в нощта спускащата се зад нас ролетна щора на гаража като последен спомен за дома. Мдаааа, хубав план. И добре обмислен. Малко като „ще построим петилетката за 2 години”.

Разбира се, в съдбоносната вечер преди пътя, към 10.20 вечерта (когато трябваше да сме заспали по план поне от вече 2 часа и 20 минути!!!) се наложиха спешни покупки в последния миг на две малки хладилни сакчета за детските сокчета на Траяна и за баничките с праз, които някои видни плановици виха и пекоха докъм полунощ... После товарене на багаж. После... е, вече почти наближи часа, дето трябваше уж да ставаме...:))) Е, следват три-четири часа сън и навън пуква зората. Докато събудим две мнооооого добре заспали деца и - става 5.30, т.е. време за съгражданите ни да се юрнат за работа. Пътят ни започва с движение в североизточна посока, което значи преминаване през района на Денвър в глупав пик час – между 6 и 6.30 ч. Много весело.

Някои от шофьорите на нашата семейна група (подсказвам: с брада) не са весели, макар че други (без брада) искат да ги развеселят. Освен това, заспалите у дома деца са вече едни много будни деца и не искат за нищо на света да спят повече. И си говорят, и се приготвят да почват гледането на филми, предвидено от плановиците за доста по-късен час. Напрегнатост в отношенията на пътуващите, поради изостаналост в графика на плана. Лошо започваме.

Щом сме на пътя в 5.30, значи ни се очертава път докъм 22.30 ч. според тежката присъда на вградената в автомобила навигация (иначе маскирана под формата на кака с мазен глас). Наричам я „Петият Елемент”, защото тя е активен участник в общуването на останалите 4 члена на колектива ни. Абе, много наш човек с една дума.... Щом тя отсъжда 17 чАса път, значи трудно ще ги направим 10, да речем. А ще трябва и да позареждаме ламята, да разтъпкваме снаги, да изпишкваме деца....

Най-дългият засега наш преход на мириканска замя беше до Санта Фе, надлежно описан в Пътешествията на Бглог – някакви си 325 мили (около 525 км), които взехме за общо 5 часа с паузите. Какво да го броим това?? Онова, което ни предстои обаче е серизоно предизвикателство. Да изминеш около 1600 км за един ден май не е толкова трудно, но мен си ме плаши, май вече го казах това... Ама ще го повтарям още дълго, за което се извинявам, но да знаете – така ще е.... Ще го повтарям, потретвам, почетвъртвам, .....

Сега, моля ви да погледнете картата на щатите по-долу. Вижте къде е Колорадото (СО) и после погледнете нагоре и вдясно от Отава на оранжевата канадска територия – горе-долу там, където се пада долното дясно ъгълче на вградената снимка с Аляска, е.... там отиваме – в сърцето на франкофонски Квебек: Монреал!

Пътят ни включва преминаване през следните осем щатa: Колорадо (CO), Небраска (NE), Айова (IA), Илинойс (IL), Индиана (IN), Охайо (OH), Пенсилвания (PA) – на горната карта е леко сгъчкана с Мериленд (MD), и Ню Йорк(NY). На канадска територия ни остават някакви си две техни провинции: Онтарио и Квебек. Е, от какво да се плаши човек, глупаво е нали?

Защо отиваме тъкмо в Монреал? За да посетим едни от най-близките ни приятели, двама млади пловдивски лекари с таланти и амбиции (съпругата е едната от двете кръстници на дъщеря ни, и с нея се запознахме преди 6 години при описаните от мен в Общност Бебе сложни перипетии около раждането на Траяна). Та, искаме да ги видим тез любими хора – с Веси не сме се виждали 4 години, с Наско – 2. Затова сме решени на подвизи безчет....

Задните стъкла на колата са си изначално повече от тъмни, но за да елиминираме всякакъв момент на детска хизненада, предвидливо сме запердили и с допълнителни щорички, по 2 на всеки детски прозорец. Като в „Темната дупка”. А на най-задните прозорци, там дето се пада третия ред седалки, залепихме тъмно фолио, за да работи хладилника безпроблемно. Затова и отзад може да се правят само две неща – сън или филм... В тоя мрак, какво друго?

Сън, сън, ама нашият стюард-тинейджър все спи, а Жорко като пътува иска да консумира по много и по често от студените напитки (онези напитки, дето ги реди и прережда десетки пъти, за ги да събере всичките вътре). А синът ни с тоя сън ни обрича на обезводняваща диета. С носталгия установяваме (на около 4 часа от дома), че сме забравили детските сокчета, заради които купихме хладилно сакче, но после го напълнихме със сандвичи, но Траяна, дете добро и сърцато, великодушно ни прощава – тя ще пиела водичка, ние да си пием каквото искаме. Златно чедо. Чедото само ми се усмихва чаровно, намества си слушалките и ми прави знак да не й преча да си гледа филма, в който е потънала.

А аз гледам тъпо в Петия Елемент, а каката подло и безпощадно ме информира, че, уви, ни чакат още 750 мили път (1200 км), които трябва да изминем за предстоящите около 11 ч и половина.... Мразя техниката, като е тъй безскрупулна в истината. Идва ми наум една любима книжка с рисунки и размисли на Иван Кулеков. Там имаше един любим израз „да съ примайнът мислищити илименти”. Искам да го примайнъ тоз илимент, но знам че пак е прав „илиментът”, защото неведнъж ни е отвеждал точно на метри от зададената цел, даааа, знам го, че е прав и го „мразям” за това....

Е, щом няма връщане назад, и аз почвам да се отпускам. Крайно време е. Тук вече е момента, в който почвам да се оглеждам наоколо и да поснимвам пейзажчета. Значи, много е интересен един израз за пътуването с кола, който чуваме щедро. „Човек като пътувал с кола виждал много неща, които нямало как да види със самолет”.... Хубава притча... Много пътували познати изповядват тая вяра и убеденост. Дори любимият ни шведски другар ни е разказвал как от Ню Йорк се качил на големия автобус с хрътката и пропътувал до Лос Анжелис цяяяяяялата Америка. Било неповторимо преживяване. Та и ние така. Дайте го преживяването!!! Тръпнем в очакване какво ще видим и научим от него (преживяването, де).

Жоро вече е тотално размазан от кеф, пуска музика, припява.... Кефи се, очевадно, момчето... Не му стои дупето в самолетна седалка, в автомобилна е, удобна при това. Говорим си, смеем се, времето си тече, километрите също, и по някое време почвам да се усещам разочарована, че пътят не е онзи теееееежък преход, който чаках напрегнато. Някак гладко си върви дотук, а аз все едно съм изработена, излъгана...

Та, да се върна на гледките. Кои гледки, казвате? Няма гледки. Пътят дълъг напред, дори не се вие, стои си като конец, с две ленти във всяка посока. Движението нормално, камионите се задминават отвреме навреме, с което създават живописно разнообразие в битката срещу приспивната унесеност. Те затова нашите не бързат да построят магистралата в БГ до морето – защото ще стане спокойно-скучно на водачите и като го няма елемента на изненада съз задминаването и това да видиш кола точно срещу себе си – е , отпускаш се някак, доста се отпускаш....

След като слязохме от високите земи и гледката на планината постепенно потъна в долината, всичко стана като тепсия наоколо. Равнинен пейзаж, кротък добитък пасе, тук-таме храстчета и по някоя заблудена ферма. Еееех, няма ги вече Скалистите планини, само равнинни територии... Долната земя много скучна. Снимам за доказателство. Небраска не само е скучна, ами е и дълга – ще я прекосяваме почти по цялата дължина (е, направили са ни промоция, махайки едно гадно ъгълче от нея, точно над Колорадо) - това не ни харесва. Но пък таим надежди за Айова – може пък там да бликне една разнообразност??

„С какво да запомня Небраска – преразказ с елементи на разсъждение”. С какво ли? С нищо. А, да – тук отглеждат трева. Верно? Верно. За красивите тревни площи пред къщите из Америката. Тревата се оформя на рола или чимове, и се извозва до магазините, откъдето се купува в съответно желаната форма. И много интересно напояват тук (както и в Колорадо, май и навсякъде другаде) земята/т.е. тревата - с една предълга поредица мобилни пръскалки, наредени на ред, хванати в единия край неподвижно. Така полученият „радиус” обикаля в пълен кръг около основата на окръжността, напоявайки всичко вътре в нея. Дано го обясних добре. Не знам дали и у нас има такава система на напояване – ако има експерти да кажат, да не рекат после, че се заяждам и пренебрегвам родните мелиоративни тънкости....

Столицата на Небраска е град Линкълн (познайте на кого е кръстен – тук го произнасят „Линкън”). Пътят не минава през града, но се виждат отделни сгради. Абе, все едно че разглеждаме забележитености в галоп. Бързо, отгоре-отгоре, и без много навлизане в същността.

Най-колоритната гледка в Небраска бяха красивите пунктове за отдих. Имат магазинче, съответно чисти тоалетни към магазина; някъде с ресторантче тип fast food, някъде с бензиностанция, а отвън, сред дърветата – малки кабинки като беседки, с масичка, за да поспре пътника и да похапне от бохчичката си... Или да впие зъби в мазен, току-що купен бургер. Но все сред природата, докато лекият равнинен бриз обдухва изпотеното му седалище. Има спрели коли, ванове, камиони. Иначе си има специални спирки за камиони, но могат да спират и на тези места. Ред, дисциплина. Колите отворени, прозорците отворени, вътре чанти, портфейли, слънчеви очила, телефони... Всеки седнал, ядящ, почиващ, подскачащ... Но да кажа за тоалетните, че ми харесва тоя момент.

Който е гнуслив и горд с родните БГ тоалетни, моля да прескочи седващите два абзаца. Страх ме е да не накърня нечии национални чувства, но ме сърби отвътре да споделя ценни мисли за пикаенето из местните земи.... Окей? Разбрахме се, значи: продължавам смело – среща долу след два абзаца.

И така, тук никой (разбирай: от шофьор на ТИР до редови автомобил) не пикае прав край пътя, докато ветрецът дружелюбо гали накрайника му. Глобата е няколкостотин долара и затова всеки ползва тоалетните на тези „спирки”. Тоалетните са чисти, макар че аз някак искам да бъдат по-мръсни, защото ме е срам заради родната ми България. Тук няма тоалетни „долу в земята”, както казват нашите мирикански приятелки. Те не разбират защо трябва да има тоалетни в земята и какво е удоволствието да си опикаваш краката. И ние, българите, не го разбираме, но отстояваме гордо правата на сънародниците си да пикаят както си искат. И в БГ тоалетните ни да мирише на каквото си иска.

Толкова ли е трудно в тоалетните да е малко по-чисто и по-приятно? И да няма леля Милка, която намусено да ти взима 20 ст на човек на изпикаване (толкова ли е все още?), докато ти подава странно късче от нещо, наподобяващо тоалет папир? Как да обясня на другарките американки, гостуващи в БГ защо е нужно всичко това? Те все сравняват България с Мексико, защото за тях май това е най-изостаналата държава, до която те са близко по територия и отношения. И в Мексико крадат, и в Мексико може да те нападнат. Споко, значи не сме толкова назад, виждате ли? Колко години след падането на комунизма още е така в българските тоалетни и колко още ще бъде? И когато водя чужденки до тоалетната, как да им обясня защо не се оставя тоалетната хартия в самата тоалетна, и какво значи „циганка краде тоалетната хартия”? И защо само в елитни ресторанти е различно, но в редовите места е все едно и също на вкус и мирис? Не я обичам тая болна и миризлива тема и не знам защо изобщо я захванах.

Не искам да водя войни в защита на Бг начина на опикаване на териториите, но ясно подчертавам: харесвам местния. Някак ми е невидим и неароматен. Става ми подозрително спокойно, та чак мога да пропусна да окантя с тоалетна хартия седалката, която дъщеричката ми ще използва.... Точка, край. Та, с тези места за отдих ще запомня Небраска. А какво ни чака напред?

Отзад гледат филми. Никой не се оплаква. Вече е късен следобяд, а е тихо и спокойно. Подозрително чак. Тия деца не се ли уморяват? Удобно, широко, окей, ама тялото си е тяло, моите нозе почват да се понадуват от обездвижването. А те? Дечица ядат банички с праз, банички без праз, банички с шунка; сандвичи с шунка, сандвичи без шунка. Желирани бонбони червеи внасят леко раздвижване в тихите тъмни детски ъгли. Кратък смях, оригване, пак смях, още малко Кола за наместване на храната, пак оригване, пак кратък смях и..... слагат слушалките и нов филм. Ще им изтекат очичките, жали ги майчицата им, т.е. аз. Дечицата игнорират терзанията на майчицата си и потъват в своя свят – тя гледа Немо, той гледа някой от Властелините..... Да, пътуването е „дълго и продължително”, както гласи един мой любим цитат. Плюс минус бекрайност.

Татко им, обаче, е в еуфория и както многократно подчертава – мноооооого му е кеф, много, много. Редуваме CD-тата, ама на мен вече ми се приспива от всичко – слушахме радио, слушахме Джони Митчъл, после радио, после U2, после някакви пачанги, после май заспах, но не съм аз шофьорът- защо да не спя, ще кажете вие... Защото съм навигатор (нищо, че си имаме Пети Елемент), аз съм онзи пич с картите и атласа в ръце, и следователно - нямам право на дрямка. Аз съм будната съвест на водача на нашето МПС и трябва да съм буквално будна, свежа и изпълнена с мотивация. Някой обаче ми дърпа клепачите надолу, като в ония филмчета с Том и Джери.....

„Гледай какви неща виждаме, гледай, гледай”! Гледам с тежък поглед – крави, ферми, зелено, равно, пътят все така безпроблемен, скучно ми става в душата.... Но това сигурно е защото нося образът на скептично мрънкало. Иначе, опитвам се да се поразбудя, правя опит да се смея и да разговарям по-игриво, но дрямката ииииииидва тиииииииихо..... След двайсетминутка, отварям очи, и изпълнена с вина, се вземам в ръце. Наоколо е като „дежа вю”, все едно и също, все едно, че караме в малък кръг и ми се е приспало, защото ми се завил свят от въртене в долната равна еднообразна земя....

Вече съм будна, обаче, и готова за подвизи. Жорко е трезв като морковче, весел и игрив, децата тихи, гледат си фимлите отзад в тъмното. А на мен слънцето ми пече почти в очите – отразява се в онзи игрив бял цвят „перла с капка златисто” и ми боде очичките.... Хайде, да се активизирам малко – време е душата ми да почне дебне за беди, за оплаквания, за смут в детското спокойствие. Не е задължително да знам какво да го правя после тоя смут и дали ще ми хареса като дойде. Всъщност знам, че хич няма да ми хареса, но като съм го чакала тоооолкоз дълго – може пък да взема да се поуспокоя? Не го викам тоя смут, нито ще го натривам в нечие доволно лице с брада. Но някак ме смущава спокойствието, разочаровани са терзанията ми.... Абе, лудост с една дума.

Тъкмо излизаме от Линкълн и по пътя за Омаха (на границата на Небраска с Айова) и – ето ти смут, сестро! Доволна сега? Колите по пътя лека полека почват да намаляват бодрия си ход и накрая вземат, че спират изобщо. Напред само коли, назад – пак същото. Изведнъж, напред, близо до моста в далечината – пушек, като от горяща кола. Ха, смутът дойде. Ние график гоним, имаме нощувка в градче под Чикаго. Каката от навигацията топло ни е информирала, че имаме още над 7 часа път и не го щем тоз пушек. Запушваме се здраво - може би до след Линкълн назад. В колона по 2 автомобила, всички спрени от другари полицаи... Около нас загасват автомобилите и юруш на пътя, да гледат сеир. Дечицата ни, обаче, удрят лека пауза на филмите, но не искат да гасим колата, защото климатикът се явява животоспасяващ. Температурата сочи 80*F, което е малко под 27* Целзий.... Не е много, ама тук ландшафтът е равен и напечен, а и ние сме като хора от Батак дошли в Айтос (лятото в Колорадо рядко надвишава 27-28* Целзий – тоест, климат тип Батак, Велинград, Сандански, прохладна планинска топлина, без прежуряне).

Жорката е отдаден на буйна почивка, той пие с пълни шепи от живота, затова като активист слиза, почва да гледа в далечината горящата кола, говори с околните побратими, и в тоя миг край нас профучават гласовитите сирени на още полицейски коли и линейки. Услужливо пристига и пожарна, но никой не почва да гаси нищо. Поне така се вижда от нашия ъгъл.

Жорко обсъжда събитията с група шофьори на камиони и няколко лели от околни коли... Стават като едно голямо сплотено семейство. Ей сега можех да си дремна, но имам висока гражданска съвест и не мога да спя, докато нечия кола гори. Хората май отдавна са извадени от колата, но полицаите са запердили всичко и не дават на никой да мине.

Тук, в Небраска, май не си падат по пропускането на колите покрай мястото на катастрофата. В Колорадо също спират движението, но като дойдат всичките екипи – тук вървят в комплект полиция+ линейка+ пожарна, след малко почват да пропускат колите бавно и тържествено, като на шествие, една по една... Неудобно, но поне се движат.

Тук стоим. След десетина минути пушеци, които никой очевидно не смята за нужно да гаси, отгоре почва да кръжи хеликоптерът на местните новини. И по радиото вече предупреждават за огромното задръстване и да заобиколим мястото. Много благодарим, ама ние вече сме в центъра на събитията. Спират и отсрещното движение. Това пък защо? От солидарност, може би? Ама, моля ви се, вървете си поне вие..... Не, йок. И те ще стоят 10 минути, за да видят какво е. После великодушно ги пускат в колона по един. Жорко бързо щрака снимки като репортер на Нашънъл Джиографик. Браво, Жорко! После линейката си тръгва. Ще ни липсва, ама щом е решила....

После колата почва пак да пуши. Първо сив, после наситен черен дим. Тия от пожарната разговарят с полицаите. Защо бе, момчета и момичета, гасете! Наоколо се разтъпкват шофьори тираджии. Хвърлям око на един дългобрад и дългокос тип обут в тясно жарсено клинче до над коляното. Жорко ме бъзика да съм го заговорела, можела съм да го отвлека в кабината му... Времето пъпли тягостно. Поне се позаоблачава леко... Пуснаха една-две коли покрай катастрофата и всички се изпълват с надежда. Може би ще потегляме, а? Не искаме и да мислим докъде е задръстването назад. Може би цяла Небраска? Е, едва ли, но е забавно да си го представиш. И гадно.

Накрая долита полицейски хеликоптер, който смело кацва на самата магистрала, почти под моста. Е, край, запердени сме за вечни времена. Колата леко избухва и разпръсква черен дим, почти обгръща всичко наоколо, но това вече не впечатлява никого. С полицаите не се случва нищо, никакво раздвижване. Решаваме, че сигурно чакат да избухне и хеликоптера, затова го "паркираха" тъкмо там....

Пуснаха отсрещното движение. В смелите ни офроудни души се прокрадва идеята да минем в нарушение през широката разделителна бразда, която не е никак дълбока, и да тръгнем обратно, до откриване на паралелен път. Нали и каката от навигацията е с нас, с топлия влажен глас? Поглед в картата ни разубеждава. Алтернативният друм е далеч....

Продължваме да чакаме. Най-накрая, възнаграждават търпението ни и батковците полицаи почват да ни пропускат в колона по един. Следва удивително организирано прегрупиране от колона по двама в колона по един. Огромна цистерна ни пуска пред себе си, ние пък културно пускаме други две коли. Цари обич и другарство. Едвам успявам да щракна обърнатата кола, не че е важно, ама някак от уважение, да й отдам дължимото. Така и не разбрахме защо не я гасиха....

Газ до Омаха и – влизаме в дългоочакваната Айова! Колорадо е през цяла една Небраска назад, пътуваме вече 10 часа и всички забравени включени котлони, кафеварки и компютри са невъзвратимо назад. Така че – не ми пука, бейби! Hit the road, Jack (a.k.a. George!), and don’t you come back no more….

Имаме още цели 390 мили и 6 часа в кутията, наречена автомобил... Каката с топлия глас умело ни превежда през букети от „пътни детелини”, надлези и връзки и ние я обичаме все по-силно. Петият Елемент на пътешествието ни.

"Добре дошли в Айова!” Добре сте ни заварили, скъпи айовци! Давайте я, вашата дългочакана Айова! Произнасят я, както добре знаете, ама и аз пак да кажа – Айоа. Бравос! Какво ще видим в Айова? Пак нищо.... Айова е още по-еднообразна и от Небраска. И местата за „отдих” дори не са тъй атрактивни, по-обикновени някак.... Има малко повечко говеда, пасящи край пътя. И фермички. Хоп, правя още десетина снимки за щата.... Скука.

По пътя се сещаме с Жорката за един любим филм „Майкъл” – помните ли го, този архангел беше Джон Траволта („просто ангел, не светец”), който се появи в живота на Уилям Хърт, Анди Макдауъл и Боб Пасторели? Та, уж те го водеха в Чикаго при шефа на вестника си, Боб Хоскинс, като новинарско събитие – убедени, че е певдоангел с крила, който умело манипулира наоколо, а накрая се оказа, че той си е верно архангел, но в доволно човешки образ, чаровен и мъдър, и промени живота на всички около себе си за добро. Абе, сещате се за филма – ако не сте го гледали, горещо ви го препоръчвам. Та, Майкъл, не летеше със самолет, а държеше да пътуват с кола из треторазредните пътища - в търсене на себе си, докато уж търсеха „най-големия тиган за пържене”, изложен в някакво селце, или „най-вкусния плодов пай” някъде другаде... такива работи.

Та сега и на нас ни се приисква да се покаже нещо като „Това е селото с най-голямото вълмо неизпреден памук”, или с „най-голямото криво огледало”, или с „най-високото дърво в Америка”.... Но, не би... Вместо това видяхме „Най-големият паркинг за нощувка на ТИР-ове в Америка”! Каква забележителност! Бях си приготвила фотоапарата да отразя тази уникална забележителност, но като се заприготвях, вместо да щракна снимката – натиснах копченцето за изключване. Така българският блогер няма да узнае как изглежда това кътче, разтуптяло сърцата ни, затова посипвам главата си с пепел... Виновна съм. Много.

После притъмня и Айова остана в спомените ни като „щатът с оня дъжд”. Беше към 5.30 следобяд, а притъмня – значи като на торнадо отива работата, и Жорко взе напрегнато да прави сметки минават ли по това трасе торнада. Ами като не можем да се сетим? Отдолу, в Тексас и Оклахома – със сигурност, той е преживявал наживо едно от тежките торнада във Форт Уърт, Тексас, 2000-та година. Аз самата видях щетите две седмици по-късно – видоките сгради бяха като след бомба или най-малкото, все едно че някой е стрелял здраво по тях – половината фасада беше отнесена, остъка беше на големи дупки.....

А как да се сетим сега има ли торнада в Айова? Какво значение има, щом е тъмно като при торнадо и няма къде да се скрием. А от филмите знаем, че то и ТИР-ове мята във въздуха, значи - избор нямаме, само напред и това е... После почва един уникален дъжд – все си мислиш, че уж е облак и аха... ще излезем след десетина минути от него, но няма излизане, братче. Шантава работа е американското време. Различно от всичко, което сме виждали.... И така, валя цял час на облак (?!?), на суперпроливни обороти. Няма никакво спиране, нито индикации за спиране. И частачките едвам насмогват. Жорката надскочи себе си – направо Шумахер. Наоколо вода повече от педя, камиони, коли, едно здраво пръскане, а ние смело порим с амфибията, докато отзад в тъмното дечица си гледат фимчетата. Идилия.

Така, в крупен дъжд, преминаваме култовата за семейството ни столица на Айова – град Ди Мойн. Защо култова пък? Ами, просто обичаме го това име.... Тази година Калоян учи световна география, включително и Щатите. Та, как да запомни тоя пусти град, чието име се пише Des Moines, но се произнася /Ди Мойн/? Накрая го свърза с някакво Бг рап парче с вметка „мой”, и по някакъв такъв идиотски способ името на тоз град му остана в съзнанието... Оттогава жадуваме да зърнем тоя пусти Ди Мойн...

Е, наоколо падаха капки като в британския идиом „валят котки и кучета” (в Колорадо никой не разбира британски идиоматични изрази) и какво да видим между кучетата? Нещо сиво и мокро, град явно... Не е както гетото, което видяхме в слънчев Клийвланд (Охайо), ама ще ви държа в напрежение за гетото. Като му дойде времето. Почти се напиках от страх там, ама няма да го разказвам сега. Ако пропусна – да знаете, този Клийвланд се пада на връщане, моля скръцнете ми със зъби и веднага ще го включа, окей?

Та, на отиване, Ди Мойн бе обгърнат в гаден сив облак и потопен дъжд. Оттам, след още малко каране, право напред (т.е. право надясно на картата) е любимият на всички българи щат – Илинойс (местните не произнасят „с”-то и звучи като Илъной, мда....). Тук е родното на огромната колония български имигранти Чикаго, на което вече мнозина завърнали се на гости в България му казват Шикаго (както всички мириканци), от което винаги ме засърбява цялото тяло, но нали „те веше тшуждентси”, „не спомнят как касвальо по българшки”....

„Добре дошли в Илинойс”! Поредният щат от многото по пътя ни... Ще спим тук, влизаме леко на смрачаване, но още се вижда добре.... Газ към градчето Жолиет, на педесетина мили южно от Чикаго. Избрахме нощувката си там, защото нямаме никакво, дори най-миниатюрно намерение да влизаме в рамките на Чикаго. Не знаем дали Жолиет се води в рамките му или не, но движението затам ни поглъща в стил метрополис. Камионите ни отпочнаха още от Небраска, защото обслужват трасето от западното крайбрежие (да речем щатите Вашингтон или Орегън) и така през възела Детройт към Канада; или пък продължават през щата Ню Йорк надолу до източното крайбрежие. Ясно, стоки разнасят хората. Обаче с влизането ни в Илинойс, и по-скоро, с прибижаването на Чикаго – лудостта става пълна! Стрелкат се отвсякъде. А и пътят придобива 4- и 5-лентов вид и е далеч по-напрегнато от досегашната целодневна сънлива картинка... Ха, спи сега де, що не ти се спи?

Отзад в темната дупка, обаче, тишина и спокойствие. Момъкът спи отново след поредния там Властелин, а девойчето е зомби, с опулени очички и слушалки на ушичките, гледа ли гледа в транс. Дори не ни задава любимият си въпрос, от който ни излизат фисури някъде отзад: „Are we there yet?”.... Обичаме го тоя ингилизки въпрос, направо не му издържаме от обич – той обикновено се задава с протяжен, леко лигав тон и после се повтаря циклично на всеки десетина минути, докато от родителските уши бликне кръв... Но сега детето си мълчи, а аз изнервена почти до втрисане от седенето в седалката, се чувствам ужасно засрамена как целият отбор ме би по издръжливост. Всеки се занимава с личната си дейност – един си шофира майсторски, друг кротко си спи, трети си гледа филмите... Всеки изпълнява договорката си да се държи прилично и се съобразява с околните. Само аз леко нервнея. И шавам, с което явно нагнетявам момента..... Ясно, аз съм онзи, дето дава фира....

Става тъмно. Вече предчувстваме съня и всички почваме да гледаме лошо.... Най-накрая малката любителка на филми клюмва като отсечена, но за сметка на това брат й отпочва поредния Властелин. Заедно с мрака, наоколо почва да наляга и тишина, като с нож да я режеш, както казваше любим мой писател... И като погледна назад към детския отбор, срещам уморен и лош синовен поглед... Аууууу, най-после героите са уморени!

Петият елемент мазно ни отвежда точно пред хотела в Жолиет. Навън е почти 23 часа. Влязохме си в разписанието, защото почивахме организирано, под строй... Е, така завършва ден първи - след 18 часа автомобилен път. Първите 1650 км са вече зад гърба ни.

Да видим какво ни чака утре....:)))

/КРАЙ НА ЧАСТ 1/

                                                                                                        Линк към ЧАСТ 2 >>