Снимка на нощен Пловдив, направена с дрон, успя да спечели симпатиите на хиляди, нареждайки се на второ място в престижен конкурс на National Geographic и Dronestagram.

Фотосът на потребител Ice Fire е видяна от над 13 000 души и има повече от 1200 харесвания. Снимката акцентира на Пеещите фонтани в обновената Цар-Симеонова градина. Победителят в категория любимец на публиката е кадър на бразилски фотограф от Маринга, Бразилия.

Новини Пловдив

В електронната ми поща непознат потребител ми изпрати снимка. Дълго се колебах дали да отворя писмото с прикачен файл (нали такива са компютърните вируси), но любопитството надделя. Беше от празника (някаква кръгла годишнина) на моето старо, родно школо. Явно някоя позабравена колежка бе решила да ми припомни миналото или завоалирано да намекне нещо от рода: „Виж колко сме готини, ама ти вече не си при нас!” Вярно, напуснах училището преди години, ала то все още не ме оставя на мира по разни начини.

Но снимката предизвика у мен непредвидени асоциации и размисли. Чували ли сте за диаболистичния литературен похват „игра на сенки”? Или за панаир на плашилата? Или за карнавал на  вехтите костюми (Светослав Минков имаше такъв разказ)? Именно! От снимката, макар и с шарени облекла ме гледаха ужасът и грозотата. Толкова изнурени, неадекватни лица, въпреки пластовете грим, толкова  смачкани същества може да видиш само на учителски тъжен празник. Хората срещу мен не бяха просто печални, въпреки фалшивите усмивки. Някак си по неестествените пози и изражения личи, че са болни – физически и психически.

Най-напред се размислих за изтичащото време. За това как годините си минават и на огледалото се появява някакъв смътно познат образ, който само далечно напомня някогашното момче или момиче. За старостта, която може да наричаме „зрелост”, но тя ни припомня за неизбежната предстояща среща с „Великото никога”.

После си припомних учителската орисия. Мизерните заплати, които все не достигат до края на месеца (нищо дето някои даскали послъгват за авторитет). Писал съм и в този блог много пъти за това на какви изпитания и гаври са подложени учителите: натиск „отгоре” (от директори и МОН), тонове тъпа бумащина за попълване, презрение и шамари от ученици и родители. За похабената и осакатена психика на хората, предназначени да възпитават децата ни. За тяхната морална и умствена деградация, дошла не само от възрастта, а и от постоянната „месомелачка” на учителското всекидневие, на стреса, шума, публичните унижения. Няма нищо учудващо във факта, че учители и учителки изглеждат по този начин, че доста посягат към шишето или избиват комплекси на интимна основа (миналата година прочетох за началната учителка-проститутка, дето научила занаята от други колежки).

Накрая се поинтересувах повечко за родното школо. Всъщност тенденцията се знае не само от мен, а и от целия жилищен комплекс. Водено от една от многото скапани, некадърни и корумпирани (и алкохолизирани) директорки и от не дотам скапаните, но покорни и безгласни учителки, то устремно върви към пълния, окончателен и неизбежен финал. Учениците са намалели повече от 2 пъти, въпреки че в столицата няма демографска криза (дори статистиката отбелязва известно увеличение на учениците). Училището се „рекламира” с печалната слава на пияни и дрогирани възпитаници, потрошен инвентар. Някои скандали стигнаха дори до националните медии. Пародията на учебен процес е умело „съчетана” с разпространение на дрога, побои над преподавателки, криминални и батални сцени. Хвалбите в това училище звучат рода: „Извадиха си ножовете, ама аз първи извиках полицията!”. Цитатът е буквален и верен, както и факта, че служители на детската педагогическа служба и полиция минават всеки ден в сградата да проверят за текущи инциденти и да се разпишат в специално изведена тетрадка.
Учителите в моето родно, старо школо не преподават, те натуралистично оцеляват. За съжаление максимата на д-р Снагълс, че „Операцията е успешна, когато след  нея лекарят остане жив!” важи в пълна сила за това и сума още учебни заведения.

Последният „пирон в ковчега” го заби моя бивша ученичка с непредизвикано телефонно обаждане. Синът и на свой ред учи в „нашето” СОУ. Нали написах, че отдавна съм оставил зад гърба си многострадалното даскало, но то все не иска да ме остави! Извън добрите спомени отпреди около 15 години, разбрах и детайли, които не бих искал да разбера. Някога имахме 7-8 паралелки във випуск, сега са 2 (две!).  Следват жестоки съкращения – за пример учителите по роден език бяхме 11, сега са трима. Някои от преподавателите (включително и тези на снимката) се борят със сериозни заболявания и то не само на психическа основа.

Но най-страшното: училището устремно се циганизира! В двете паралелки 5-ти клас вече ромите (кой измисли тоя ефемизъм!) наближават мнозинство. Не става въпрос за расова дискриминация. Не е важен цвета на кожата, а „мангализацията” на образованието и цялото ни общество. Не е срамно да си българин, французин, циганин, англичанин, турчин (с този израз  започвах запознанството с всеки клас!). Срамно е да си „мангал”! Да крадеш вместо да работиш, да миришеш некъпан най-малко от месец, твоя естетически и жизнен идеал да гравитира около чалгата, ракийката, плюскането и съешаването с противоположния пол . Има ли „мангали” и сред българите? Разбира се. Но в циганското племе са 90%.

Що се отнася да училищата, механизмите са железни. Когато циганетата са малцинство в паралелките се траят и укротяват. Станат ли повече от 1/3 обаче показват природното си, агресивно лице. Тормозят българчетата, вземат им стотинките, бият ги, разнасят онези „аромати” от които сградите придобиват неустоимо ухание (и те се драйфа неустоимо!). На това място и време българите си отписват децата и училището става поредното „циганско”. Такава май ще е и съдбата на моето родно училище.

Снимката няма да споделя, за да не сънувате вампири и вие.  Но ето „незабравими” моменти от един скорошен абитуриентски бал в някое „случайно” школо:

 Абитуриентско веселие

Или от „нормален” час в него:
Нормален учебен час

Защо написах всичко дотук? Не, не заради безобидната закачка с фото-имейла. „На умряло куче нож не се вади!” – спомням си поговорката. Истината е, че сънувам учителките от снимката. В някакво мрачно приземие се лутат образите им. В съня си аз излизам през врата към светлината, но ми е жал, "нелепа жал" за тях. Да, аз имах шанса и помощта на близките да се откъсна от системата, да изляза „на видело”, но те нямат моите възможности и избор!

Затова като се върна в родната столица по празниците, ще посетя и родното даскало. Ако трябва ще даря и кръв за операцията на бивша колежка (пак от снимката). Ако пък разкажа всичко това и някой го прочете с необходимото чувство за хумор,  убеден съм как и кошмарите ще спрат да ме навестяват.

Фотографът Майкъл Денис-Хют, който засне тези удивителни кадри по време на сафари в Кения през октомври миналата година, е бил потресен от това, което е видял.

Той разказва следното. “Тези трима братя гепарди живеят заедно откакто са напуснали майка си, когато са били на 18 месеца. Изглежда не са били гладни сутринта, когато ги видяхме. Придвижваха се бързо, понякога се спираха, за да поиграят. В един момент те срещнаха група антилопи, които веднага избягаха. Но една млада антилопа не успя да избяга и за братята беше лесно да я хванат.” След това последваха тези неочаквани сцени.

И те просто отминаха, без да причинят вреда на антилопата.

Животът е кратък…прощавай бързо, обичай във вярност, смей се без задръжки…никога не съжалявай за нищо, което е предизвикало усмивката ти.

Една любопитна снимка, на която попаднах случайно в Google Earth . Ето до къде са стигнали технологиите - да се заснемат извънземни вече е лесна работа! :))))

                                              Концерт на известен цигулар.
                                              След дългите ръкопляскания
                                              зрител му прави комплимент:
                                               --Вашата цигулка създава
                                              чудесна музика!
                                               Цигуларят вдига цигулката
                                              до ухото си и казва:
                                               -- Не чувам нищо!


Случвало ли ви се е да гледате някоя снимка и да се чудите защо изобщо е снимана? Някои хора реагират с безразличие, други веднага започват да критикуват, а трети изобщо не разбират за какво става въпрос--за тях няма лоши и добри снимки.
Почнах да снимам, защото не мога да рисувам. Няма да разказвам сега вица за бащата и сина, които гледали как художник рисува наклонената кула в Пиза:)***
...Ако има талант, който бих искала да притежавам, бих избрала да мога да рисувам. Но тъй като не мога--насочих се към най-близкото изкуство--фотографията.
Разбира се, рисуването и фотографията са безкрайно различни като изразни средства, да не говорим, че и маймуна може да направи снимка.( Но то и слоновете почнаха да рисуват, така че границите се размиват...).
Тук по-скоро говоря за художествената фотография.
За снимките, които СА произведения на изкуството и ти се иска да ги гледаш отново и отново. С два еднакви фотоапарата двама души могат да направят абсолютно различни снимки на един и същ обект. С най-евтиния фотоапарат, попаднал  в подходящи ръце, запечатаният миг наистина става безсмъртен...
И обратното--и най-скъпата техника не може да замени окото, сърцето и дарбата на истинския творец.

Имах късмета наскоро да участвам във фотосеминар,   организиран от National Geographic Traveler. Лектори бяха Eddie Soloway и Мichael Melford  (Заради авторските права не мога да поствам техни снимки, затова моля вижте линковете към творчеството им).
Eddie Soloway  снима преди всичко природата, много рядко сгради и хора, а Мichael Melford  работи за National Geographic. И двамата творят почти без да ползват програми като Photoshop, особено Melford, на когото като автор на NG му е забранено да манипулира физически снимките си по време на работа--дори и да премести  паднал есенен лист, задето му пречи на композицията.

И двамата създават чрез творбите си невероятно магични послания. Снимките им се доближават маскимално до изобразителното изкуство, до рисуването: с пастелните си тонове и размити очертания, с емоционалния поглед към природата.
За тях дигиталната техника е само средство да покажат на зрителя красотата на собствената ни планета.

 Бих искала накратко да предам най-важното от този семинар. Съзнавам, че всеки, който има дигитален фотоапарат, има и различно ниво на познания в тази област, затова предварително уточнявам--това не е ръководство за ползване на  Nikon d300.


                            За фокуса и фокусирането
         ("There is nothing worse than a sharp photograph
           of a fuzzy idea."-- Ansel Adams)     

            
В ерата, когато всички снимахме на лента, нефокусираната снимка беше грешка, не изкуство.  Но както казва Ansel Adams, една технически "правилна" снимка е безсмислена, ако идеята и е неясна.   
 Днес дигиталната фотография ни дава възможност за бекрайно експериментиране, защото можем веднага да видим резултата от снимката си, да направим необходимите корекции и пак да снимаме--и така, докато постигнем желания резултат. Привидно изглежда много лесно, но не е. Иначе нямаше да има толкова много безсмислени снимки...
 Принципът за фокусиране си е същият--при по-малък отвор на блендата се постига острота на фокуса, а ако искаме да смекчим линиите, използваме по-дълго време. Също така трябва да познаваме лещите, с които снимаме--къде се намира полето им на фокусиране. Но най-важно е преди да натиснем бутона, да визуализираме в главата си снимката, която искаме да създадем--да решим дали искаме всичко да е на фокус или не. Дали предният или задният план ще е на фокус зависи не само от това, което снимаме, но и от моментното виждане за даден образ, който искаме да постигнем.
 Всъщност принципът е същият като в изобразителното изкуство--ако снимаш портрет, ще предпочетеш задният план да не е съвсем на фокус, за да изпъква лицето на снимания.

                                           За светлината
             (Any available light is any light available.)

За да направи снимка, фотографът се нуждае от светлина. Досега. Днес повечето прилични дигитални фотоапарати могат да снимат и нощем. Сюрреализъм...
Има програми, които компенсират липсата на достатъчно светлина (това е най-вече за хората, които обичат да си играят с  продукти като Фотошоп). Затова съветът на професионалистите е: използвайте малки стойности ISO--100-200. Само при наистина оскъдна светлина-до 400. Последният модел Nikon  снима добре и при ISO 1600, но вече уточнихме, че  не цигулката прави музиката..:).

Светлината трябва да се следва, а не да се преследва.
 Много важно е и да се има предвид, че това, което виждат очите ни, фотоапаратът не може да го "види" по същия начин или изобщо не може да го улови. Т.е. добре трябва да познаваме възможностите на фотоапарата,  с който работим. До каква степен улавя наличната светлина в целия и обхват. Да речем, снимаме в сенчестото  подножие на осветен връх. Над нас, "високо във небето синьо", грее слънцето. Очите ни бързо свикват със сянката и почват да различават подробностите в нея. Ако обаче снимаме небето и осветената част на върха,  в долната част на снимката ще получим едно голямо черно нищо. Просто защото фотоапаратът е изчислил съотношението бленда-скорост въз основа на светлата част на снимката. И просто защото и най-съвършената машина не може да бъде по-съвършена от човешкото око.

                                       За фона
                          ( За какво е тази снимка? )

Добрата снимка отговаря ВЕДНАГА на горния въпрос. Няма нужда да се ровиш из детайлите, да се питаш като учител по литература :) какво, аджеба, е искал да каже авторът???

Как да постигнем добра снимка?
1. Чрез фокусирането ( можем да "замъглим" ненужното, за да се открои идеята, която е "на фокус". Или обратното-- установено е например, че ако разфокусираме елемент с бял или жълт цвят от кадъра, окото автоматично е привлечено към този елемент--въпреки че не е на фокус).         
2. Чрез контролиране на фона--ако там, отзад нещо пречи--преместете се! Освен ако, както в този случай, не искате нарочно да постигнете такъв ефект!
3.Използвайте "танца на окото"--при разглеждането на един образ човешкото око има естествената склонност "да танцува", да следва линиите. Използвайте диагонални линии(да речем, ако снимаме ограда, е добре да я разположим диагонално, а не вертикално или напречно);     S-образни линии;        или принципа на контраста ( тип Давид-Голиат--онова малко присъствие, което има голямо значение в кадъра. Както тук, където контрастът е и цветови). 

               
            Как да правим още по-добри снимки?

Ключът е в  запазването на детското любопитство към света и в разнообразието. Опитайте да снимате нещо, което по принцип избягвате ( да речем, ако предпочитан обект за вас са предметите, снимайте хора). Снимайте в черно-бяло. Показвайте движение в снимките си. Движете фотоапарата в момента, в който натискате бутона за снимане. Прегледайте снимките, в които сте сгрешили нещо--може да откриете страхотни идеи.
Дори опитайте да намерите професионалист, чиято работа харесвате, и да го имитирате (естествено само с учебна цел!).

Не забравяйте, че както цигулката не прави музиката, така и фотоапаратът не може да снима сам--затова вместо да мечтаете за последния модел, по-добре насочете тази енергия в това да усъвършенствате себе си, а не апарата, с който снимате.

И един ден може да откриете, че ако преди сте снимали неща, сега вече сте започнали да изразявате( и провокирате) чувства чрез нещата, които снимате.
Не забравяйте да се забавлявате по време на тази еволюция!





--------------------------------------------------------------
***....Бащата и синът гледали  художника...и след известно време бащата казал:"Виждаш ли, сине, как се мъчи този човек, като няма фотоапарат!"