И дори да разбираме, че желанията ни са егоистични, какво от това? Даже им се радваме, защото без тях как щяхме да достигнем цялото това великолепие? Да, ние се раждаме егоисти. Допускаме, че в определена степен това не е добре, за което ни говорят и религията, и морала. Но това не ни кара да страдаме. Плюем на морала и гребем купища пари, макар и по някога да чувстваме вина пред бедните и се стремим да им помогнем. Какво да се прави: всекиму – неговото. Така че, ако си затворим очите за това, което ни се струва негативно, може да се живее.

И едва с идването на глобализацията постепенно забелязваме, че не всичко е така просто в „датското кралство”. Глобализацията се стреми да обедини всички хора, живеещи на Земята, за което в самото начало много се радвахме. Появиха се нови възможности да се правят пари, икономиката стана глобална, най-накрая се появи възможност да се види най-отдалечената точка на планетата. „Тук беше Пешо!” Чувстваме се доволни и щастливи. Егото ни бушува, изискванията му нарастват. Искаме все повече да се издигнем над другите, да им покажем колко сме „печени”!

Заедно с това, обаче, сме свидетели, колко много се увеличиха ненавистта, войните, жестокостта, извращенията. „Така е било винаги, но са го криели от нас” – казват някои, „изключвайки” се по този начин от реалността, затваряйки се в своя тесен, но все пак личен, свят от интереси.

Но мнозина усещат все по-голяма празнота, разочарование, горчивина. Защо се случва така, че колкото повече учим и работим, в крайна сметка се чувстваме все по-зле, а светът става все „по-тъмен”?

Глобалната взаимовръзка е научен факт. Преди някъде живееха африканци, някъде – французи, китайци и всички бяха разделени. Днес всички сме взаимосвързани и взаимно зависими. Съединяват ни не само маршрутите за доставка на стоки и техните наименования. Ние сме свързани чрез някаква вътрешна мрежа, довела до глобализацията, а заедно с нея и до кризата, която да заяви „публично”, че връзката ни е неправилна, защото е егоистична и че цялото зло в света е от отсъствието на правилни връзки помежду ни.

Ние всички сме антиглобалисти. Не искаме друга връзка, освен тази, която ни диктува нашето его.

Искаме да си останем там, където се намираме, в егоистичното си разбиране за новия, тоест глобалния свят и затова да не го приемем. И да казваме: „Да става каквото ще!” Значи така ще стане. „Аз ще бъда” – както казва малката ми дъщеря. Ще продължавам да бъда вълк по отношение на другите, ще ръмжа по тези, които не приемам, ще им се нахвърлям, стараейки се да ги унищожа… Ще мисля само за своя малък, но същевременно голям проблем и ще съществувам само за себе си…

Ние – поданиците на егоистичната връзка, се страхуваме да я загубим, защото нямаме алтернатива. Страхуваме се от неизвестното и страдаме, страдаме …

Страхът е днешното общо състояние на света. Има малък страх – от това, че нямаме определени неща, например, пари или работа. И голям страх, роден от малките – страх от отсъствие на смисъла на живота. По-нататък какво? За какво да се живее? Страх от това, че не виждаме перспектива за добро бъдеще. И тогава, търсейки избавление от страха, започваме да търсим отговор у ближния си, започваме да мислим за него, като за необходим елемент от съществуването си, без който не виждаме бъдеще…

Сега, в днешно време, за пръв път в човешката история достигнахме точката на свободния избор.

Или се чувствам като горд индивидуалист, яхнал вълната на успеха си, и от такива като мен се състои социума. Или, чувствайки се като член на интегралното общество, преставам да мисля за себе си. Обслужвам тях и им осигурявам всичко необходимо. Обществото възпитава мен и аз възпитавам обществото.

Всъщност, това е колосален психологически момент, нова човешка психология, когато всеки усеща себе си и другите като единно цяло. Няма „аз” – има „ние”. Вече не се намирам на еднопосочна улица. Между нас има връзка, базирана на общата цел. Свързва ни желанието да не причиняваме зло на другия.

Така постепенно се изгражда абсолютно друга взаимовръзка. В нея аз започвам да разбирам, че грижата за ближния, за неговото благоденствие, ще ми осигури спокоен и щастлив живот.

Природата е единствената сила, действаща в цялата реалност. Спрямо нас тя действа като един закон – законът на съединението, сътрудничеството и любовта, законът на отдаването. Пример за това е привеждането в действие на всичките и части на неживо, растително и човешко ниво. Затова съществува понятието живот, развитие, което би било невъзможно без постоянно доставяне на топлина, храна и всичко необходимо за този процес.

Ако ние сами нищо не създаваме, как тогава можем да намерим сила в природата, която да обуздае нашия егоизъм и да ни даде възможност да го използваме положително? Това не значи, че искаме да понижим нивото на егоизма си, защото се развиваме благодарение на егоистичните си желания.

Например, техническият прогрес може да освободи за човек 8-10 часа на ден. Това ще ни позволи да се занимаваме с различни неща, като изключим грижата за храната, облеклото, жилището и здравето. Ще  се чувстваме свободни в живота и ще можем да посветим една трета от денонощието – своето така наречено свободно време – на занимания, които ще носят полза на всички.

Ако егоизмът ни е довел до високи достижения в техниката, можем да го използваме и за други добри дела. Как да го обуздаем, т.е. да го насочим от ненавист към любов към ближния?

Всъщност ние оставяме нашия живот такъв, какъвто е и продължаваме да се развиваме във всички сфери на нашата дейност – възпитание на децата, култура, изкуство, наука, усвояване на космоса. Това развитие ще бъде положително само ако се научим да управляваме природния си егоизъм, използвайки го за благото на обществото, ако възпитаме в човека способност да не взима под внимание личната си изгода, както сега, а да се съобразява с обкръжението си.

Човек трябва да се почувства така, както са се чувствали хората преди хиляда години, живеейки като едно голямо семейство. Всички били като братя и всеки мислел за другите. Тогава това се е получавало естествено, защото егоизмът не е бил развит.

А как днес да научим човека, чийто егоизъм се е разраснал максимално, да мисли за всички като за свое семейство? Възможно ли е това? Откъде ще се появят такива разум и чувство, за да можем да действаме инстинктивно? Защото такова отношение не може да бъде достигнато, независимо от това, какви огромни усилия полагаме!

Щеше да е добре, ако можехме да измислим такива хапчета, които да ни позволят да видим света през интегралните очила – всички като един! Ще усетя, че не съм знаел и не съм осъзнавал, че заобикалящите ме хора – всичките 7 милиарда – са части от мен! Не съм знаел, че те буквално са ми роднини, които чувствам не като сегашните си роднини – не ги пренебрегвам, не се гордея с превъзходството си, а се грижа за тях като за себе си или за малките си деца, т.е поставям ги над себе си.

Къде да намерим лекарство, с помощта на което ще се поправят отношенията помежду ни и отношението на всеки към обществото и към цялото човечество? Тогава ще можем да продължим да се развиваме и да процъфтяваме, въпреки кризата, която ни е вкарала в задънена улица и спира развитието ни във всички посоки. Чувстваме се загубени в пустинята и не виждаме как да напредваме по-нататък.

Трябва да помислим откъде да вземем сила, способна да обуздае нашата природа и да я използваме изцяло, променяйки само посоката. Сега аз действам единствено заради себе си, с желанието да подчиня целия свят. Мисля, че това е в моя полза, но в крайна сметка нищо не се получава – само страдам, но инстинктивно продължавам да се занимавам със себе си.

А ако променя отношението си и започна да мисля за ползата на ближния и цялото общество, ако всички станат за мен като мои деца – нима това е лошо? И такива ще станат всички! Ще дадем на всички това лекарство и светът ще се напълни с любов! Може би, тогава ще можем да разберем, че ние сами разваляме света и никой друг.

Може би, ако изградим помежду си отношения на добрина, съчувствие и внимание един към друг, в природата също ще се установят такива взаимовръзки. Защото съгласно съвременните научни изследвания всичките части на природата са свързани помежду си. Природата е единна, интегрална, а ние влияем на неживото, растителното и животинското ниво отрицателно.

Добрите отношения помежду ни биха променили не само обкръжаващата ни среда, която сега разрушаваме. Отношенията помежду ни всъщност са основните сили на природата – силата на мисълта, силата на желанието. Казват, че това са най-мощните енергии в реалността и се намират в онова силово поле, което пронизва целия ни свят от край до край, управлявайки всичките му системи – от междузвездните до междучовешките.

Може би равновесието във нашите отношения ще предизвика равновесие в природата! Тоест не само ние, но и целият ни свят, включително и неопознатите от нас сили, ще придобият спокойствие и равновесие.

Любовта, или законът на пълното взаимно отдаване, е основното обединяващо свойство на мирозданието. На законът на всеобщата любов се подчинява цялата природа – „неживото”, „растителното” и „животинското” нива, освен нивото „човек”, където ние, оставени сами на себе си, вършим всичко, каквото си поискаме, действайки против него.

Като говорим за човека, ние нямаме предвид жизнените функции на нашия организъм на ниво животинско тяло. Разбира се, на това ниво неговото функциониране се подчинява на законите на природата.

Нивото „човек”, нашето „аз”, – това е нивото на нашите взаимодействия, усещания, мисли. Тук ние сме абсолютни егоисти. Ние не искаме да вземем под внимание интегралността на света, взаимодействието между неговите части. Явявайки се неразделна част от природата, ние чрез своите мисли, желания, действия нанасяме на тази интеграция огромна вреда на всички нива. И тя, в крайна сметка, се връща към нас във вид на отрицателно въздействие от страна на всички части на природата. Днес ние започваме да усещаме това. 

Съществуването на всеки организъм и неговото развитие има за основа пълното интегрално взаимодействие на неговите елементи. В съответствие с това, всяка клетка се грижи за поддържането на неговата жизнеспособност, тоест тя автоматично отдава всичко, което е необходимо, като даже се подчинява на заповедта за самоунищожението си. След като е изпълнила своята функция и е отработила своя ресурс – програмата се изключва и клетката се самоунищожава.

В наше време сме свидетели на пълното разпадане на човешките взаимоотношения. Всичко е изградено на проста егоистична сметка. Всеки се стреми да използва всекиго – в секса, в семейството, в обществото – за своето мнимо благо. Мнимо, защото накрая човек не получава никакво благо. И това е добре, защото виждайки истинското си лице, пагубността на своето поведение, ние все повече се приближаваме към проблема и неговото решение.

Искреното желание на човека доброволно да приеме закона на интегралното развитие ще му разкрие онези части на природата, които той все още не може да почувства. Нови измерения, нови светове, където съществуваме в изконно вечното си състояние, където се намираме до раждането и след смъртта си, където пребиваваме като неразделни части на природата – това, което за сега е скрито от нас.

Днес ни се дава възможност да разкрием тези области на мирозданието, които засега не усещаме. Но те са реални. Нашият егоизъм – защото в него е основният проблем – не ни позволява да направим живота си, нашите отношения в обществото и семейството прости и хармонични.

Не е възможна връзка между мъж и жена, които въплътяват в себе си две абсолютно противоположни свойства, ако между тях не се разкрие чувството на любовта, управляващо мирозданието. Но за това, трябва да видим как този закон действа на Духовно ниво, откъдето към нас слизат сигналите на управлението и на тази основа, да изградим отношенията помежду си.

Днес приемаме за любов свойство, абсолютно противоположно на това, което съществува в природата. Под думата „любов” ние подразбираме своето отношение към това, което ни носи наслаждение.

„Обичам тази жена” – днес означава, че обичам да я използвам за себе си. Аз имам такива потребности, празноти и тя ме насища, наслаждава. Тогава, нея ли обичам или онова наслаждение, което получавам от нея? – Аз обичам себе си, а нея я обичам като източник на наслаждение както, например, сутрешното кафе или следобедния сън…

Любовта не е получаване на наслаждение от някого, а отдаване, насочено към обекта на любовта. Почувствай какво желае любимият и напълвайки го, ти ще изразиш своето отношение към него, което се нарича „любов”.

Дори при получаването има възможност да изразиш любовта си, когато използваш получаването, за да отдадеш. Така, например, детето, знаейки, че любящата майка желае то да си изяде кашата, я изяжда, за да достави наслаждение на майка си. То трябва да се наслади от това, което тя му дава, и тогава тя ще се наслаждава, че то получава от нея.

Даже от такъв прост пример се вижда, че понятието „любов” е много сложно взаимодействие. Какво да кажем за такива сериозни системи, като взаимодействията на нива „жена – мъж”, „бащи – деца” и т.н. Това е цяла наука, която трябва да се изучава от детска възраст. Иначе човек не пораства и не разбира най-важното – как да живее, как правилно да изгради човешкото общество.

В нашия свят започваме да откриваме, че сме абсолютни егоисти, че не обичаме, а само се опитваме, по пътя на компромисите, да се договорим помежду си, защото друг път няма. Ту се караме, ту се помиряваме, свързват ни общи деца, живеем като съквартиранти – но това не е любов! Без свойството на отдаването не е възможно съществуването на елементарна човешка връзка, затова истински съпруг и съпруга могат да бъдат само тези, които работейки върху себе си, се издигат до това ниво.

Това не е никак лесно, но страданията от опустошеността, от разбиването на взаимоотношенията – в семействата, между децата и родителите, в обществото – ще доведат до там, че хората ще са готови да положат всякакви усилия, за да достигнат това свойство. Подсъзнателно, инстинктивно те ще започнат да разбират, че този идеал съществува, той е далечен, но трябва да бъде достигнат. Именно в дълбините на падението те ще усетят възможностите за възход и ще бъдат принудени да го направят.

Проблемът е там, че човекът не е достатъчно развит, за да разбере, че неговият вътрешен свят – това е светът на наслажденията. Когато той се наслаждава на красива картина, музика, жена, дете, супа, – това е едно и също. Протичащите в нас процеси са чисто животински, потребителски. Незнайно защо, представяме някои от тях като някакви нереални чувства и искаме от другите същото. За каква любов говорим? Ще ви инжектират определен вид хормони и съвсем по друг начин ще започнете да се отнасяте към обекта на любовта.

Любовта се изгражда от взаимни отстъпки, от придобиването на алтруистично движение един към друг, когато всеки живее в другия, напълва другия. Такава духовна двойка култивира взаимоотношения над нашите животински желания и на тази основа създава единение. Ние имаме потребност от това – чрез сливането на телата да достигнем сливане на душите.

Нивото на висшите животни и човека е изградено на основата на взаимодействието.

Защо? Природата се стреми да извиси човека до такова ниво на развитие, когато той би взел съзнателно участие в този процес, би разбрал, оценил, постигнал вселенския му мащаб и би го одобрил.

Израстването заема една трета от живота на човека. Човешкото дете – за разлика от животинското, което от първите дни на живота си се приспособява към заобикалящата го среда, – се нуждае от грижи, от огромен обем информация, за да стане годно за съществуване в този свят. Затова бракът – съединяването на мъжката и женската част – трябва да бъде дълъг и съвършен. Природата предизвиква в нас любовта към децата, иначе ние не бихме се съединили и не бихме им дали възможност да просъществуват.

Институтът на брака не е създаден за таткото и майката, за съпруга и съпругата, а изключително за продължаването на рода, тоест за децата. Недоволството, че в семейството нещо не е така, че не получавам достатъчно, че по-малко ме обичат, по-малко ме наслаждават, е следствие от това, че всичко се прави в противоречие на отдаването – всеки търси в брака собственото си наслаждение, без да разбира, че бракът е създаден за детето.

Днес в развитите страни хората не искат да имат деца, стремят се към егоистично напълване, към усещане за свобода. Да съединят живота си с друг човек, да живеят в един дом, да раждат деца, да ги възпитават, да мислят за тях от сутрин до вечер… Защо? Какво удоволствие ще ми даде семейството?

Семейството е необходимо, за да може човекът да се научи да се грижи за ближния си. То съществува само за това. Затова сме създадени с желанието да раждаме, да отглеждаме и да възпитаваме. Природата влага в нас инстинктивна, животинска любов, за да можем по неволя да се учим и постепенно да се издигаме на други нива на отдаване.

Целта не е да родиш подобен на себе си малък егоист и безцелно да го отглеждаш. Човек трябва да осъзнае, че крайната цел е достигането на най-висшето природно ниво – свойството на отдаване и любов. Затова мъжът и жената са създадени такива, че да имат нужда един от друг и от деца, за да могат – на примитивно животинско ниво – да разберат, да почувстват това свойство и да го издигнат на човешко ниво. Ето тази е причината да сме създадени като разделно съществуващи мъжки и женски елементи, които, съединявайки се, пораждат следващото поколение. В това е смисълът на съществуването на института на брака.

А на животинско ниво никакви задължения и клетви няма да помогнат. Ние искаме да удовлетворим ежеминутните си желания. Ние не търпим нито натиск, нито ограничения. Не се нуждаем от постоянни връзки. Такъв е днешният егоизъм. С това се обяснява статистическият бум на разводите по света.

Цялата ни история е процес на постепенно, но непрекъснато развитие на егоизма, който в наше време хиперболично нараства и не се поддава на никакви ограничения и рамки. Затова институтът на брака не може да бъде опазен нито от морала, нито, още повече, от лицемерни забрани. Всички разбират безполезността и безсмислеността на такъв подход. Значи, на човек ще му се наложи да осъзнае истинския закон на природата, духовния закон, а за да го направи, ще трябва да се издигне над животинското си ниво.

Желанията слизат в човека свише и се проявяват вътре в него.

В следващия миг в мен ще се прояви някакво друго желание. Аз мога да го потисна, заплашвайки го с наказание, но няма да мога да спра да желая. Да заповядаш на човека „не желай” – това е равносилно да заповядаш на котката да не желае мишка. Това е невъзможно, защото противоречи на природата. Да не желаеш – значи да се поправиш. Поправянето е издигане на нивото на отдаване, на нивото на силите, които ни управляват. А това е процес на полагане на осъзнати усилия и задълбочено обучение.

Ако имахте достатъчно време, достатъчно пари и достатъчно енергия, кои са двете неща, които ще направите на всяка цена :)?

Ще ви (по)кажа моите, когато вие ми кажете вашите :)))...

Когато приближава Коледа всеки се сеща за най-съкровените си желания и по свой собствен начин си поръчва подарък, който след няколко дни ще потърси под коледното дърво, украсено блестящо и очакващо пристигането на добрия старец, съпътствано то песента на вълшебните звънчета, които огласяват пътя на елените.  После на това свещено място, за всяко дете, там, край елхата щеше да се съберат всички хора от семейството, които я бяха украсили с толкова надежда и нетърпеливо очакване, за да си намерят очаквания подарък.

 А малко по-рано, в самото навечерие на Коледа с най-голямо удоволствие всеки от тях би протегнал ръце към топлината на камината, би се насладил на уханието на живия огън, смесено с уханието на домашния хляб и препечената, червена, суха чушка, би взел два ореха между дланите си и би ги счупил със собствени сили, само, за да задържи по-дълго усещането за истинското и неподправеното в този толкова специален ден, когато семейството се събира около огнището и ритуално си поделя пухкавия бял хляб.

Ще си припомнят невероятните ловджийски истории на дядо, ще послушат приказките на баба или просто ще си спомнят, че са били деца и че всичко това вече им се е случвало толкова много пъти, че една нощ, пък дори и толкова вълшебна като Коледа, не може да побере в шепите си толкова много спомени, някой  се процеждат между по-ярките и падат в забравата, както пясъка в стар пясъчен часовник,  после изчезват завинаги или за малко, но онези мигове на топлина, в която се сгушват всички от семейството сякаш остават да витаят из въздуха, като добри духове, който се развилняват точно в коледната нощ.

Коледа е онзи празник, които пристъпва с тихи стъпки към дома на всеки християнин, приканва го да намери най-доброто в себе си и около себе си и да преоткрие цялото си човешко благородство.

А там някъде в съзнанието на всяко дете се загнездва образът на един благ и справедлив старец, който има изключително важната задача да прецени добрината им и да награди усилията им да бъдат добри с най-желаните подаръци. До вечерта на Коледа той седи в своя люлеещ се стол и чете безбройните писма на малчуганите, преценява колко послушни са били и после им подготвя желания подарък.

Но тази Коледа щеше да е много трудна за добрия старец, защото той очакваше едно много специално писмо. Това от детето, което щеше да му пише за първи път и той трябваше на всяка цена да изпълни това желание, защото беше първото желание на едно самотно дете.

***

Същевременно на едно друго място и в едно друго време, на едно дете щеше да му се случи интересна случка, защото то не знаеше нищо за красивия Дядо Коледа, който показваше разни промоции по рекламите, тъй като нямаше как да ги гледа, нито пък се досещаше за тях. Това дете си нямаше  коледно дърво, защото си нямаше нито своята детска стаичка, нито дори свой  роден дом. Но то безумно вярваше, че някъде там из огромния свят има един Дядо Коледа, който изпълнява и най-съкровените, и най-трудните и най-неизпълнимите желания. За него просто беше зима и идваше Коледа. А каква зима беше само.

Зима, но от онези пухкави зими, за които сме чували и които все по рядко ни се случват. Имаше от онзи безкрайно бял, пухкав сняг, който хрупка като пресни солетки и е просто удоволствие да се пързаляш и дори като се почувстваш уморен да не ти се иска да влезеш и да се стоплиш до камината, а ти се иска да вдигнеш глава, да поемеш дълбоко въздух и да усетиш, цялата свежест на студения, щипещ бузите въздух. 

Точно в този ден малкият палавник Гошко се беше измъкнал рано рано от завивките, защото му се стори, че чу вълшебните звънчета на Дядо Коледа и реши, че е дошъл неговият вълшебен миг, в който някой ще е готов да изпълни и най-трудното, най-невъзможното и най-неизпълнимото, точно неговото, желание. Изровил беше, веднага,  химикал и стара тетрадка от ученическата си чанта и беше написал първото в живота си писмо. И това писмо беше особено важно, защото щеше да го изпрати на самия Дядо Коледа и щеше да си поиска дом, стая и коледно дърво, но най-трудно му беше да напише писмото така, че да не изглежда, че иска твърде много и наведнъж.

Седнал на земята и тихо сгушен до леглото, което му бяха дали в детския дом за временно настаняване, Гошко стисна очички и се опита да си представи какво е да си има дом, не такъв временен, а дом като онзи на другите деца, които му бяха съученици от първи клас и бяха със семейство и дом, който идваха на училище с мама или баба, дори понякога ги докарваха татковците им с кола. Защото си помисли, че за да си го поиска, значи би трябвало да може да си го представи. Желанията не биха се сбъдвали, ако не бяха истински.

Гошко беше виждал много къщи – някои бяха големи, а други още по-големи, някои бяха малки и спретнати или пък много стари и небоядисани, едни му изглеждаха сиви, а други – още по-сиви. Беше виждал и блоковете, но някак си не можеше да си представи какво е апартамент, защото никога не беше влизал в апартамент, но като че най-трудно му беше да си представи какво е мама или баба да го хване за ръчичка и да го заведе у дома. Как ставаше това? Всеки ден виждаше как майки и баби водят деца на училище, дори виждаше как ги чакат след училище, за да ги заведат у дома, но как ставаше всичко това му беше толкова необяснимо, просто, защото не му се беше случвало.

***

Веднъж, когато беше в първи клас се опита да си представи какво е да си има баба, като тази на Дани от неговия клас. Тази баба беше ниска, дебеличка със олющени обуща и пазарска чанта в ръка и всяка сутрин купуваше баничка на внучето си.

Гошко се огледа сред хората, които познаваше и забеляза, че лелката, която чисти втория етаж на дома за временно настаняване, малко прилича на бабата на Дани. Един ден я причака на стълбите и я попита:

-         Леличко, може ли да те питам нещо много важно?

И когато тя му кимна утвърдително, той си пое дълбоко дъх, за да събере всичките си сили и я попита:

- Искаш ли да ми станеш баба?

А тя му обясни, че не може да му стане баба, защото си има свои деца и свои внуци. На Гошко му стана още по-тъжно и самотно и затова реши да я попита още нещо:

- А можеш ли да ми купиш баничка?

Той знаеше, че ще му дадат за закуска баничка още на другия ден, но просто искаше да знае какво е някой да му купи баничка, някой, който да прилича на бабата, за която си мечтаеше.

Тогава Гошко въздъхна тежко и си каза:

-         Дядо Коледа, искам такава баба, същата като бабата на Дани.

Но миналата Коледа, добрият старец, не му беше донесъл желаната баба и Гошко реши, че не е получил подарък само, защото не е написал писмо, а не беше написал писмо, само защото тогава  не можеше още да пише.

****

А сега, когато очакваше поредната самотна Коледа все по-често се опитваше да си представи какво е майка.

Преди няколко дни дойде майката на Асенчо. Той никога не я беше виждал, но му казаха, че е майка му и той и’ се радваше, за да го вземе, но тя не го взе, защото нямаше къде да го заведе, но му беше купила шоколадче и той си го изяде сам, защото беше от майка му.

В очите на Гошко тя беше много слаба, много висока и черна. Асенчо  му каза, че не я харесва, но след като си беше изял шоколадчето.

А иначе, Гошко отдавна беше разбрал, че Асенчо си харесваше за майка леличката, която раздаваше закуските в столовата. Тя беше добра. Понякога даваше допълнително храна и нея всички я обичаха. Беше… никой не гледаше каква беше. Тя пазеше диета и разделяше нейната порция между послушните. Всички я обичаха и пред нея бяха послушни. 

А Гошко си харесваше за майка една госпожа от училището. Всички казваха, че който не слуша свършва при нея и като се отиде при нея става страшно.

Той беше палаво дете, но много внимаваше да не направи беля, защото, ако идеше при нея тя щеше да си помисли, че е лош и нямаше да му стане майка, а за него това беше най-страшното нещо на света.

  Всеки ден той заставаше близо до вратата на нейния кабинет, за да я види, просто да я погледне и да се почувства по-щастлив, защото щеше тайно да и’ обещае, че ще е най-доброто дете на света.

Тя беше много хубава.  Според преценката на Гошко тя носеше много красиви дрехи. Приличаше на есента. Имаше зелен костюм, но не онова пролетното свежо зелено, което се промъква между снежните преспи, когато пониква първото кокиче или онова зелено, което украсява розовия вишнев цвят, точно в онзи момент, когато розовото листче се отронва и полита към земята сякаш танцува валс; нито приличаше на онова лятното наситено зелено, което натежава пред очите през дните на най-голямата жега, а  беше от онова зелено, което преминава в леко жълто и с оранжевия шал, който понякога го украсяваше, приличаше на най-красивото дърво в училищния двор. Тази жена му вдъхваше необяснима топлина и мекота и на Гошко му беше необяснимо странно защо всички деца се страхуват от нея. А като я погледнеше в очите виждаше само уморена добрина и не можеше да си представи, как тя можеше да е зла към някого.

Тя, неговата избрана майка, имаше светла коса, не беше точно руса, а просто истинска, кафява, не много тъмна и не много светла и Гошко не знаеше какъв е този цвят, но беше сигурен, че е като тази на Любимка.

****

 А Любимка му беше съученичка и всички много я харесваха. Тя беше най-красивото момиченце и на Гошко му се налагаше да се сбива с някой всеки ден заради нея, защото си я беше харесал – за сестра .

Първия ден дори седяха заедно, но после ги разделиха, защото баща и’ не искаше тя да седи с него. 

Гошко не беше виждал бащата на Любимка да я довежда или взима, както правеха родителите на другите деца, защото това беше работа на детегледачката. А всички казваха, че Любимка е от богаташко семейство. Но понеже нейните родители не идваха и никой не ги беше виждал, Гошко си представяше домът на Любимка като неговия, пълен с чужди хора и смяташе, че тя е като него, защото майка и’ я е оставила да я гледа някаква чужда жена. Следователно тя беше перфектната сестра.

Той често си говореше с нея. Казваше и’, че има най-хубавата коса и най-хубавата рокля, и най-хубавата блуза, и ....всички най-хубави неща и дори веднъж и’ каза, че иска да му бъде сестра, но тя, май не го чу.

Всеки ден първо и’ казва, че е много хубава и има много хубава нова рокля.

 Тя отговаря, че всичките и’ рокли са нови и красиви, след това се врътва на някоя друга страна, където не вижда Гошко пред себе си, а той отдавна си е  решил, че се е врътнала за да си покаже роклята, но тя после не се обръща към него, ама никога. Тя винаги така си се завърташе, а след това той винаги си отиваше на мястото. После дълго я гледаше как седи в другия край на  стаята и после влизаше госпожата и започваше да ги учи на буквите, и после идваше междучасието и всичко се повтаряше. И така през цялото време откакто се познаваха.

Дори беше успял да си хареса и татко. Когато го преместиха от стария дом в новия, го бяха качили в един микробус, шофьорът го почерпи с бонбонче и го попита:

-         Как си юнак?

Ето такъв татко искаше. Да кара микробус. Татковците на съучениците му имаха коли, а неговия, специално избран татко, караше микробус и го наричаше юнак.

Гошко отвори насълзените си детски очи, стисна химикала здраво, за да придаде увереност на разтрепераната, от вълнение, ръчичка и написа:

Дядо Коледа,

Искам дом с майка и татко. Мама може и да е черна, а татко може и да не кара микробус. Аз много ще ги обичам и ще съм най-послушен на света.