Към Метеора с килограм праскови и трима спътници

       След като не станах по-млада при „Извора на Афродита” , скочих в колата с килограм праскови и трима спътници, които не обичат мъхести плодове, макар че тези, които купих не бяха от мъхестите, но все пак ми дадоха да разбера, че сама ще се боря за унищожаването им, като обитатели на неекологичната найлонова торбичка, в която ми ги продадоха. Разбира се доста бързо ги унищожих, но за нуждите на разказа ще свързвам различните части от пейзажа, през който минах с по една изядена праскова, това ще е като да кажа, че съм отминала нещо, което ме е впечатлило.

            Захапах първата праскова и се заслушах. По радиото на всички канали пускаха гръцка музика, но от онзи тип със силно източно звучене и понеже нямаше какво да слушаме започнахме да си говорим в минало свършено, но добре незабравено и от време на време в сегашно и още по-рядко в елинско и архаично време, не разбирайте, че не знаем нищо за Елада, напротив знаем достатъчно – в колата има един мъж женен за учителка по история, която предпочита да показва на дъщеря си историята, вместо само да и’ разказва и аз – неосъществената и’, като учителка по история, колежка от университета, която някак си много бързо забелязваше фалшификациите на история, още по-трудно ги понасяше, поне докато не разбра, че няма как да промени света, но до този момент на емоционално израстване се стигна бавно и болезнено – поне не успях да стана учителка по история, но пък каква емигрантка станах... Хайде, да не се хваля с изкормяне на риба!

По пътя преди Лариса има още едно място, което в последно време се превърна в забележителност – от онези зрелищните, защото е символ на скръб. Който е минал по пътя за Лариса знае за какво говоря. Тук е паметника на онези дечица, които преди няколко години загинаха в автобус по време на екскурзия. Гръцките пътища са пълни с паметници от катастрофи, но този паметник за гърците е като р. Лим за нас българите.

Наближаваме Лариса, крайната граница на географската област Македония и пред нас застава особена дилема – магистралата или околовръстния път.

           А аз захапах втората праскова.

           Гръцките магистрали са много привлекателни за българските шофьори, заради хубавата настилка, розовите закуми и нощното осветление. И тук трябва да отбележа, че имат осветително тяло на всеки 2-3 метра по магистралата, а внасят 70% от електрическата енергия, пък тока за домакинството им е по-евтин от нашия, а ние сме страна производителка на електричество.

Околовръстният път спечели. Предпочетохме го не заради трафика, светофарите и възможността да се изгубим безвъзвратно, а защото знаем, че този град има историческа връзка със САМУИЛОВА БЪЛГАРИЯ. Там е някогашната ни южна граница, апланината е като каменна крепост, защото е от камък. Това е причината там да няма почти никаква растителност.

Когато бях малка не разбирах защо този град е бил толкова важна цел на Самуил, като знаех, че е заобиколен от голи планински била. Но тогава не знаех, че тези била са богати на руди важни за средновековната оръжейна индустрия. Голите планински скали са богати на желязо, кварц, мрамор и други природни ресурси. Дори в наше време там се намират най-големите гръцки каменоломни и там все още се добива кварц и мрамор. Но освен това, ако човек се загледа по-внимателно, няма как да не забележи, че планината обгръща града като скална стена и всъщност представлява естествена защита, но и граница по отношение на централна Гърция.

           А иначе, Лариса си е просто един голям и шумен град, като всеки съвременен промишлен център по света. Град като град. Прах като прах. Шум като шум.

Е големите бели гръцки къщи си бяха все същите – с големи балкони и много саксии пълни с цветя, главно Мушкато или Каскадна Петуния.

           И захапах третата праскова.

           На последния кръстопът преди да излезем от Лариса отминахме поредната истинска, гръцка катастрофа и за пореден път се учудих, че правят такива зрелищни катастрофи като пътищата им са значително по-добри от българските, но не се заглеждах дълго върху щетите, които са успели да си причинят двамата шофьори, защото полицаят ни даваше знак да се изнасяме по най-бързия начин. Казах си само: „Добре, че не сме ние ” и дори малко се зарадвах, че не ни държаха на светофара до катастрофиралите автомобили, защото не бяха красива гледка. Хубавото беше, че нямаше жертви. Или поне доколкото разбрах двамата шофьори се караха само за смачкани ламарини и счупени стъкла.

          Захапах петата праскова.

          Целта на моя жаден за туристически атракции поглед беше в края на града, където от пътя се виждаха откритите каменоломни - някой по-стари и отдавна изоставени, а други - изобщо не спират работата си покрай пътното строителство.

Хората, който разбират от метали могат да познаят по цвета на скалата какъв вид руда се добива там, но аз не съм от разбирачите и затова по червениквия цвят реших, че там има желязо или поне така ми се искаше. Просто ми се искаше да съм вътрешно убедена, че като са загивали толкова българи за тази земя е имало някакъв смисъл – нещо като по-добър живот.

Но както винаги се случва, когато човек търси икономиката на миналото, намира икономиката на миналото. И по времето на Александър Велики и по-времето на Самуил тук хората са се занимавали главно с животновъдство.

          На великите владетели целта може и да е била богатите на руди планина, но за местните хора планината е била цел главно като пасище. Понеже върху скалите не виреят дървета или ако има те са по-скоро рядко изключение, то планината е превзета от треви. Е, това не са онези тучни полски ливади, които един българин би си представил, а планината повече ми прилича на поредица голи хълмове, отколкото на планина подобна на Пирин, Рила или Витоша, но за овцевъдство става. И то какво овцевъдство!? Това трябва да се види... Нали сте чували всички онези европейски щуротии за правата на животните – колко квадрата минимално трябва да обитават и какви екстри трябва да им се осигурят. Просто няма начин да не сте чували. Е, всичко, което сте чували не се отнася за гръцкото пасищно овцевъдство. Оградите на овчарските обори по-скоро приличат на плет, като онзи, който плете Петър и са покрити с ламарини, найлони и други подобни подръчни материали, каквито успеете да си представите, ако не успеете, разгледайте някоя снимка на нашенско клошарско гето и ще придобиете реална представа. Е, поне в Гърция това са къщи за овце, а при нас е по-зле – има хора, които живеят при подобни условия. Трябва да си призная, че доста дълго коментирахме тези парадокси - еврото, овчия живот на Балканите и в Европа и главно калпавата ни, чисто, българска орисия, която , уж, все не приемаме, но, с която, някак си, все се примиряваме. И така чак до Трикала.

           Захапах последната праскова.

           Трикала - това е поредния спретнат и подреден гръцки град покрай, който преминаваме, а преди и след него преминахме, покрай цял низ спретнати селца, които сякаш оцеляват от земеделие или поне такова впечатление правят заради извадените край пътя сергии със дини и пъпеши. Казвам сякаш, защото знам, че не се произвеждат там. Но както и да е. Отминахме ги.

Просто бързахме да зърнем скалите на Метеора и колкото повече наближавахме толкова повече бързахме. Вече ми се струваше, че колата просто ниско лети, като мечтател, който се носи, с всичка сила, към хоризонта.

                                     Доброто в мен

                      Есе на Маги Назер,ученичка в НГДЕК

          Ден след ден се лутаме безспирно: между любовта и омразата, между доброто и лошото, между живота и смъртта. Набелязваме си високи цели, жадуваме за пари и известност и колкото повече си мислим, че сме себе си, толкова повече се отдалечаваме от същността си. Горчиво плачем за изгубеното- любовта ни се размива от вечната алчност за повече, надеждата ни се струва все по-далечна и недостижима, остава ни единствено прошката, но на всеки е ясно, че да простиш на себе си е най-трудно…

         Къде съм аз в този кръговрат от отчуждение и злоба? Къде е мястото ми в този свят, изпълнен с болка и сълзи? Тук съм, но въпреки това ме няма. И може би се страхувам повече от това, че и аз мога да се превърна в част от тази ужасяваща реалност, повече и от самото разочарование и мъка. Понякога си мисля,че имам прекалено огромни изисквания и очаквания към хората, без значение дали са роднини, познати или приятели, понякога си задавам и друг въпрос, а именно дали самата аз отговарям на тези критерии .Твърде вероятно не, но има ли значение, щом се опитвам и стремя да го постигна. Знам, че не съм нито най-хубавата, нито най-умната, но желанието ми да се развивам, обогатявам и променям ме прави не по-малко достоен човек, напротив. Всеки си има своите слаби моменти, отклонения от правия път, дни, венчани със знака на неуспеха и отчаянието и може би донякъде основната ни цел е не да се научим как да намалим броя им, а по-скоро как от всяко изживяване да извличаме най-доброто. Такава съм си аз- искам от всичко да опитам, да изживея всеки един момент, било той щастлив или тъжен.Искам да си спомням болката, за да оценявам максимално дори и дребните неща, които животът ми е поднесъл, но искам и да не забравям щастието, за да намирам сили за изправяне след всяко падане. Искам да съм дете- да бъда неподправена, импулсивна, себе си. Ако да стана възрастен, означава да изгубя способността си да преценявам (и съответно да греша), да обичам (и съответно да страдам), то определено никога не бих желала да се откъсна от детството.

          Дълго се търсих , сякаш бях изгубила себе си... И колкото повече ме болеше и колкото повече лица сменях, толкова повече се отдалечавах от собственото си Аз... Отчаяна от живота, от хората и собственото си безсилие, бавно крачех към смъртта- сама и изгубена! Но ето, че един ден, макар отдавна да бях изгубила надежда за това, животът ми се усмихна- посочи ми пътя, по който да тръгна... Аз знаех, че ще срещна много трудности, ясно ми бе, че тъгата и разочарованията да съпътстват всяка моя крачка... Знаех, че малко ще ме подкрепят, но предпочетох да бъда себе си (и следователно да бъда мразена от някои), пред това да живея чужд живот (харесвана от всички). И не съжалявам- много спечелих!Да знаеш, че си себе си във всеки един момент от живота си, да си неподвластен на чуждата омраза, да живееш своя живот, по своя начин е безспорно най-силното и велико чувство! Щастлива съм! За първи път от много време насам, нямам нужда от ничие одобрение, защото знам, че хората, които истински ме ценят и обичат, ще ме подкрепят във всичко.

          Казват, че когато искаш да се почувстваш богат, е достатъчно да преброиш всички неща, които не си купил с пари. Съгласна съм, но също бих добавила, че е много повече от щедрост да даряваш на хората това, от което знаеш, че се нуждаят най-много ,просто за да ги зарадваш. Много пъти в живота си съм се чувствала самотна, тъжна, изоставена... Колко пъти само мъка е издаряла сърцето ми, но днес вече знам- след всеки залез следва изгрев, просто трябва да се въоръжим с малко повече търпение и оптимизъм, да не губим увереност и да се учим от грешките си, защото винаги има начин, винаги има как...

           За съжаление предубеждението е станало неотлъчна част от сивото ни ежедневие. Разделението започва още от училище- метъли, емота, фешъни… , животът затяга примката около врата ни още повече. Но какво от това, че си се доказал пред обществото, щом душата ти се е превърнала във вехта дрипа. Още от пръв поглед човек си създава впечатление за събеседника си, тъжно е обаче, че напоследък се отделя много повече внимание и “почит” на дрехите и стилът на обличане като цяло, отколкото на очите, излъчването… На повечето хора стилът ми ще се стори дързък, донякъде арогантен (щом подборът на цветовете е извън черно-бялата гама) и дори признак на лош вкус, но за мен това е моят макар и символичен начин да изразя себе си, да влияя на околните… Дръзка съм! Чувствителна и преливаща от емоции. Сега се усмихвам, след 5 минути може да заплача- незрялост, противоречивост- както щете го наречете, такава съм и не искам да се променям!Искам да творя,да създавам,да преоткривам хората,да им въздействам…Помислете си само колко красиво би било, след уморителен работен ден да ви бъде подарена просто една усмивка, един топъл жест от човек, който дори не познавате… Друг въпрос е, че от личен опит съм разбрала, че усмивките не винаги са споделени, но дори и тогава ми остава тайната надежда, че все пак съм станала повод за един размисъл- за отминалата младост и скътаните надълбоко спомени на някой отдавна пораснал Пораснал… И както си седя в метрото започвам да си представям какъв е бил на млади години, какво е научил от живота, с какво чувство би посрещнал смъртта, че дори и какви пакости е вършил, какъв ученик е бил, с какво ли е ядосвал родителите си… И ето, че въобще не осъзнавам как съм започнала да се смея- силно и на глас, без никаква видима причина, без никакъв повод, другите ме гледат втренчено, а в очите им чета хем упрек, хем мъничко завист за тази бодрост,  жизнерадостност и младост.

              Твърде често си мисля, че сякаш не съм за тук- за този свят, за тази планета… Отварям широко прозореца с плахата надежда, че някоя звезда ще влезне в стаята ми, за да разсее това тягостно чувство… В тези моменти усещам как просто не се вписвам в света на околните, по същия начин, по който и те не се вписват в моя… В моя розов свят, както биха го нарекли някои, свят само мой- чист и изпъстрен с красота, любов, мечти, спомени и моменти…Свят, където не ме е срам да изплача неудовлетвореността от собствените си постъпки или постижения, както и огорчението от чуждата омраза. И макар да знам колко сила се крие в мен, макар и невидима с просто око, се чувствам все толкова крехка и уплашена. Хората винаги ме нараняват…Четох в една книга, че има вярване, според което всеки човек, преди да се роди, избира как да протече живота му, все едно, че са му предложени няколко сценария, от които трябва да избере един. Човек обаче отново избира и сам моделира собствения си характер каква личност да бъде и докъде да стигне в духовното си израстване ,посредством способността си да променя настоящето. Основното според мен е сам за себе си да разбереш какъв искаш да бъдеш и да положиш воля и устрем в постигането на целите си. Моите цели- да допринеса с нещо за всеобщото съществуване, да изградя от себе си не Човек, а Личност. Не е въпросът в това да натрупаш определен капацитет от знания, знанието не е равносилно на мъдрост. Мъдростта се изгражда на основата на житейския опит, на способността да виждаш невидимото… А аз искам да помагам на хората, да им даря от своето щастие, да им покажа,че има много прекрасни неща, които очакват да бъдат видяни, че има много върхове и места, очакващи своя откривател. И не е нужно да си Магелан или Колумб, за да ги превземеш: ”Търсенето на дребни победи осуетява извършването на велики дела”. Да,може би съм наивна до глупост, може би изречените от мен до тук неща граничат с богохулство, но аз вярвам- вярвам в любовта, макар да съм била разочарована, вярвам в приятелството, въпреки че са ме предавали и съм повече от убедена, че мога да постигна всичко, щом го правя по моя начин и с моите средства- без фалш и измама, без лицемерие и с много любов.

            Каква съм аз и дали пазя доброто в себе си, оставям на всеки да реши поотделно.Тази година преживях много неща, израснах неимоверно много благодарение на училището си- моето училище- и на своя собствен стремеж към това. Прекарах най-тежката зима (период на дълго търсене и голям преход), но и най-незабравимата пролет, затова желая на всички да открият и пазят повече от всичко на света истинското си “Аз”, да даряват обич и радост, да се радват на всяко едно разцъфнало цвете, на всяка прелетяла покрай тях птичка, на всяка макар и безвъзвратно отишла си любов!

Весело, слънчево и щастливо лято на всички учители и съблогери!!!

http://www.vbox7.com/play:093296f6

Направих този клип по безсмъртната песен на покойния Петър Чернев -"Песен за българката". Получи се доста голям, затова не успях да го вмъкна директно в моя пост. Наложи се да го кача във vbox7-а и да копирам линка.

Въпреки, че загуби част от очарованието си /снимките се размазаха/ надявам се да ви хареса.             

    Дойде лятото,  напече ни слънцето, жегата ни подгони! И започнаха да се раждат в главите ни мисли за ваканция, мечти за почивка и пътешествия! Къде да отидем, къде да избягаме от градската мръсотия, от напечения бетон и асфалт! Дали на море? Дали на планина? Или в чужбина?

  Да, но мечтите са едно, а реалността е друга! Знаете какво става по  нашето Черноморие, превърнато в строителна площадка от алчни "бизнесмени"! В планините пък цари тотална сеч на горите и безхаберие! Ето каква е картината на туризма в нашата родна страна :http://www.novinar.net/?act=news&act1=det&stat=center&mater=MjY0ODs0Mg==&sql=MjY0ODsyOQ==

  И защо да е така, като само от туризъм (стига да има кой правилно да го управлява, а не да граби)  бихме могли да изхраним цялата нация! Та нали  имаме такива красиви места, такава омайна природа! Но не, тук шепа корумпирани, алчни хора искат да владеят всичко, и владеейки го, рушат, грабят и самоуправстват! И така, накъде през лятото, май навсякъде другаде, но не и тук......Как мислите?

През пръстите ми като пясък  изтече

                                                пролетта,

като лист отронен лятото ми отлетя.

От тежестта на времето приведен към

                                     есента си аз вървя.

Снегът на спомена,посипал е моята коса,

гледам и се питам  струва ли си да продължа.

Това е една обикновена история, която, странно, не започва с “Веднъж, когато се бяхме напили”....

Ето и самата история:

23.05.2007 г. (събота)

Днес ще ходя на сватба. Не да се веселя, а да се видя с ди-джея, да го агитирам да свири на нашата. По някаква случайност,сватбата щеше да се състои на същото онова място, където (ако няма минаващи котки) ще празнуваме и ние с Яна след малко повече от два месеца.

Най-сетне успях да се понаспя. Спрях си звукана телефона и никой не успя да ме разбуди преди обед. Даже се и поуспах. Имах час и нещо да се поосвестя и трябваше да тръгвам. Обади ми се Краси да сме севидели и .... видяхме се.

Реших днес да не пия бира. Поръчах си хубава мастичка на кристалчета, която, както е известно, е един от най-добрите приятели по жегите. Та пийнах две и Краси ме закара до хотела.

Малко бяхме подранили и седнахме на по кафенце в едно кафенце (май магазинче с масички беше). Продавачът беше странен образ?!

Там се видях с момчето – много готин тип, и се уговорихме. Видях началото на сватбата, прикрит под стълбището, и ми стана някак мило. Хем не познавах младоженците, нито гостите. Но все пак ми стана топло на душата. Толкова топло не ми беше ставало откакто се научих как да използвам функциите на Open GL :))

Сватбата започна и агентката (ни) дойде дапушим по цигарка. Благодарих й (вече) лично за готините покани и за точната й дума и се заприказвахме за фото и видео. Май ще стане и тая работа през седмицата.

***

Върнахме се в квартала и Краси си замина по задачи. Аз обаче нямаше какво да правя, та реших да се обадя на Негъра и дапийнем по нещо. Той естествено, щом не се е обадил, значи не му требвам, убедих се за пореден път. Но като по поръчка се обадиха двойка приятели, които щенарека Мо и Били.

Взеха ме с колата и седнахме пак в заведението, дето бяхме с Краси. Аз реших да продължа с разучаването на метеорологичната обстановка и взех нов купестодъждовен облак, а Били отиде да си остави колата и се върна с желание за навлизане в дебрите на НИМХ.

И така, неусетно, няколко облака се изваляха встомахчето ми. И настъпи затъмнението. Като че ли всички облаци се събраха в ведин – огромен, черен и страшен, който закри слънцето на съзнанието...

Винаги си тръгвам на най-интересното. Добре,че понякога се оказва, че си се напил с верни другари, които те доставят на майка ти цял и невредим. Е, невредим, доколкото си позволил. Асфалтовото скалнокатерене си е оставило белезите, но юнак без рана не може, нали! И после ти разказват филма, който си изпуснал :)))

***

Усещам как си заминава. Онзи, другият, Коук,май е за последното си лято тук. Ще си тръгне завинаги и ще се връща само понякога,да пийнем по едно-пет за доброто старо време. Идва друг. Човек, когото не познавам(е). Човек отговорен и работлив. Ходещ на работа и грижещ се засемейството си.

Дали ще дойде – несъмнено. Това е естествен процес на развитието на индивида. И за едни на 18, за други на 28, изпращаш стария боен другар, с когото сте претърпели хиляди наранявания заедно и посрещаш новия наивник.

Не знам какво се разбира под “средна възраст”, но може би точно това е този наивник. Коукът на средната възраст, който си езакупил еднопосочен билет за насам и май ще остане за по-дълго. Да се запознаем...

Рея поглед над фонтаните
и отпивам глътка бира.
За кого звънят камбаните,
за кого блести ефира?

Забавлявам се. Не спирам.
Цветни сънища избирам
в жълто, синьо и зелено.
Лятна радост. Споделена.

15.08.2006