Пристигнахме на брюкселското летище сутринта на 4-ти юли. Споменавам датата, за да подчертая предимно ЮЛИ. Хората по нашите ширини, свързваме този летен месец именно с лято – жега, море, плажове, сладоледи и полуголи мадами. И така си живеех аз с тази мисъл в главата до въпросната дата, когато пристигнах в Брюксел. Идвам аз от 35 градуса на сянка и попадам на 15 градуса под приятен, напоителен дъждец. Аз, вярно, че преди това питах yahoo-то и то ми каза за 15-те градуса, обаче когато си по потник и едвам дишаш такива температури ти се струват имегинерни, далечни и някак си ти е трудно съвсем да вникнеш в нещата. А нещата се стовариха върху зиморничавата ми персона бързо и безкомпромисно. Понеже съм под постоянна заплаха да ми стане студено, аз по принцип се подготвям с подходящи дрешки. Този случай не е изключение – не бях тръгнала по потник и джапанки, а съвсем съответно се бях запасила с жилетчици, якенца и термо-чорапки. Това обаче съвсем не ме спаси, а и някак си самата мисъл да мръзнеш като куче през юли е достатъчна, за да ти стане още по-студено. В абсолютна противоположност на моето увито в направо зимни дрешоци, зинзирикащо тяло, белгийците се наслаждават на юлското лято, облечени с къси ръкави, полички и съвсем сандалести обущенца. Витрините на магазините изобилстват от потници с тънки презрамки и голи гърбове, обувки тип джапанка и къси роклета. И всичко това на фона на моят почервенял от студ нос и треперещи ръце. Надеждата ми да се стопля в хотела умря, завалийката, с влизането в стаята и разбирането, че парно няма (да не забравяме, че е лято). С оптимистичен устрем се хвърлих към някакво контролно табло на стената за вентилация тип климатик, която се оказа, че духа студено. Защо да духа топло, след като навън е юли и хората са по сандали. Последните агонизиращи остатъци надежда за малко топлинка в този „летен” ден загинаха, когато установих, че това което така хубаво напомня стенен отоплителен уред всъщност е уред за гладене на панталони с ръб, чумата да го тръшне. Най-вероятно този апарат се използва само зимата, тъй като сега е лято и все пак хората носят къси панталони, докато се радват на изобилното слънце. С финалният израз „три дни загинах от студ и мечтите ми бяха тясно свързани със софийската жега” мисля да прекратя мрънкането по повод брюкселското лято и моята любов към него.

Целият първи ден мина в разходки. Оказа се, че Брюксел е приятно малък град, с много добре развита система за градски транспорт. Ползвахме само метро, което се състои от три отделни линии, на различни нива и свързва всяка точка на града. Пътуването става лесно, бързо и удобно.


Тук се хвърлям на релсите на метрото

Първото, което ме впечатли, беше, че народо-населението представлява (тук ще перефразирам една реплика за роднините и милиционерите в любим филм) чернокож, арабин, европеец и пак – чернокож, арабин, европеец. Така...цветничко е, бих казала. Всъщност ме впечатли не толкова наличието на толкова много представители на различни раси, а наличието им именно в Брюксел. Явно аз съм с грешно създадена представа за някакъв сух, административен град, населен изцяло с костюмари с куфарчета, а действителността е съвсем друга. Градът е пъстър, разнолик и многолюден, без да е претъпкан.

Освен това, аз, бидейки пушач човек, оцених факта, че там народа пуши, не си играе. В заведенията няма разделени пушачи и непушачи, на всяка маса си има пепелник, който аз наричах „лочник” поради големия му размер и пред всяка сграда, а и по улиците на самия град, има поставени пепелници за улеснение на пушещото население. Това ме изненада, тъй като контрастира с представите ми за Европа като цяло и за Брюксел, в частност, като средище, в което се коват европейските закони, забраняващи този вид отдаване на порока на обществени места.

Площадът “Grand Place” е едно от най-красивите места в града. Там се намира градската кула – сграда с невероятна архитектура, правена за да конкурира кулата в съседния град. Първо е построена кулата и дясната половина от сградата към нея, но когато съседния град построяват съответно по-голяма и по-модерна за времето си сграда, брюкселци плясват и лява част на кулата. Поради това, че двете части са строени в различни години, архитектурата на половинките се различава, което обаче в никакъв случай не загрозява гледката – просто я прави по-интересна.

Градската кула

Орнамент от фасадата на кулата

На площадът има още няколко сгради с величествена архитектура и всички те оформят кръг около него.

Една от сградите на площада

Видяхме и двореца на краля. Там си беше, човека (познавало се по вдигнатото знаме), но решихме да не го притесняваме, пък и той много време щеше да ни отнеме да пием кафета по всичките му там церемоний, а и да се наприказваме, та за това само се поснимахме пред къщето му.

Аз пред двореца (само да не види краля, че съм била там и не съм му се обадила)

Разгледахме и парка пред двореца. На картата, която имахме, парка представлява едно грамадно зелено петно, което те оставя с впечатлението, че ти трябват поне ден-два да го обиколиш и да му се насладиш. Тъй като не разполагахме с толкова време решихме просто да отидем до там и да се поразходим един час. Щастливи от решението си пристигаме ентусиазирани до портите на тази гигантска зелена площ в центъра на бетонния град и......установяваме, че другия му край е на около 200 метра пред нас, а и диаметъра не може да се похвали с подобаващ размер. Един вид – разходихме се бързо из парка, надишахме се с природа и хайде обратно в градската среда.

Изглед към парка (фотографката е в началото му, а фонтана е в самия му край)

Аз пред въпросния фонтан

Безспорно най-величествената и впечатляваща сграда в Брюксел е катедралата „Св. Михаил” – огромни размери, невероятна архитектура, богатство и красота от фризове, изпипани до най-малките детайли. Вътрешността й е не по-малко разкошна. Все пак от 1302г. до сега, там се женят кралските особи, като лично папата ги бракосъчетава. Вътре са сложени снимки от няколко сватби, като аз лично разпознах само тази на принц Фелипе и принцеса Матилда през 1999г. (ако не се лъжа). Определено вътре е като за сватба на принцове и принцеси – орнаменти, витражи, скулптори, всякакви красоти. Наистина много впечатляващо.


Гледка към катедралата

Част от интериора (подиумът, където папата венчава кралските двойки)

Витраж
Да не пропусна да спомена така популярния Брюкселски символ – Maneken Pis. Едва ли имате нужда от превод – пикае човека и вместо да го оставят да си пикае на спокойствие, народа го щрака ли щрака, щрака и себе си пред него, че даже преди известно време го откраднали (ей тъй, както си пикаел), та сега за капак на всичко и го следят с камери. Та, де що сувенир се продава се е с неговия.......лик (естествено не само лика е застъпен).

Ей го на пикльото

По-интересно е защо, аджеба, са го увековечили този кротко извършващ съвсем тривиално действие младеж. Далеч-далеч назад през вековете хората не са имали особено фини текстилни тъкани, тъй като за целта е трябвало нишките на плата да са тънки, а когато са тънки, те, разбираш ли, не са здрави. През това тъмно, осеяно с дебели и груби платове минало, хората не са знаели как да направят хем тънка, хем здрава нишка, а и тогава съвременната и обичана от някои от нас химия, се е явявала дефицит. Тоест нямало ги е тези прекрасни синтетични химични вещества, с които се обработва днес текстила, за да е здрав. Но тогава хората не са били чак толкова прости – те са открили (вероятно с след многобройни експерименти и поради наличие на много свободно време), че урината притежава така лелеяните свойства, за да може дамите да се кипрят във фини материи, вместо да се почесват като крастави по приемите, заради вълнените си одежди. За да стане качествена нишката е необходимо и обработващото вещество да е качествено, ето защо така модерният днес Брюксел имал цял квартал, в който се раздавала безплатна бира и хората били приканвани да дарят продукцията, след изпиване на бирата. И всичко това в името на текстилната индустрия. Мирославчо изрази желание също да има възможност да дава своя принос за икономиката, въпреки че всъщност май искаше само безплатната бира. Но не е сигурно. Та за това брюкселци са увековечили в статуя онзи някогашен техен предшественик, който е страдал и се е мъчил (но не от болни бъбреци) в името на фината тъкан и правото на всеки човек да я чувства на гърба си. Такива ми ти работи.


Фините брюкселски дантели (вече знаем защо са така нежни)

Следва Стоковата борса. Също много красива сграда, но в по различен стил – малко по-римски. Част от фризовете й са правени от Роден. Тук малко история – първият скулптор, който въвежда в Европа желязото и стъклото като строителен материал и част от архитектурата на сградите е брюкселец, но не си спомням как се казва и сега се срамувам. Важното е, че въпросната сграда на Стоковата борса има един много голям прозорец (за нашите представи сега, след като сме виждали цели сгради от стъкло, не е чак толкова голям, но за времето на строежа явно е бил огромен) и това я прави първата сграда от онова време, снабдена с толкова много светлина, тъй като само в Белгия тогава желязото и стъклото са се използвали в строителството (станете на крака).

Стоковата борса
Срещу борсата има кафене, което е едно от малкото (ако не и единствено) в Европа, в което като поръчаш чаша кафе, освен нея ти носят и парче торта и чаша сок. И представяте ли си.....за това се плаща. Малко намирисва на изнудване, но карай. Причината за този лукс е, че кафенето е автентично, запазено от 15-16 век и в него играчите на стоковата борса сядали след като завършат някоя сделка. Това са били бизнесмените на онова време и са били склонни да дават доста пари за престижа си. Ако денят на борсата е минал добре те пиели шампанско, а ако не – пиели нещо, което там наричат half-a-half, т.е половинка бяло вино, половинка вода. Изглежда също като шампанско, но е доста по-евтино, а „късметлиите” от борсата не са искали да се издават, че са имали лош ден и че са изгубили пари.

Сега да ви уведомя нещо – аз не обичам сладко. Изключително рядко ям такива неща като торти например - само ако някой има рожден ден. С бонбоните нещата стоят по същия начин. Сладолед ям най-много три пъти годишно и то със зор. Обаче такова шоколадово чудо като в Брюксел не бях виждала. Десетки магазини с хиляди вида бонбони, а на витрините им има фонтани от шоколад.

Шоколадов фонтан
Нагледах се на невероятни красоти от шоколад – направо в изкуство са го превърнали – изключително красиви опаковки, като за изискан подарък. И да ви кажа ли - хич не е гаден този шоколад. Аз си похапнах, че и насам довлякох, за да може и мъжлето да опита от тез амброзии. След като аз, необичащата шоколад, го намирам за много, много вкусен, представете си за какво става въпрос. Друг е въпросът, че сега поне няколко седмици няма да погледна каквото и да било шоколадово. Интересното е, че тази шоколадова феерия е била измислена и превърната в индустрия от един аптекар. Причината е, че разголените дами, отиващи на бал, често си простудявали гърлото (интересно защо – там е такава горещина), а хаповете за гърло не били от най-вкусните. Ето защо на човека му хрумнало да им добавя захар и разни плодови вкусове и така се родил така популярния и вкусен белгийски шоколад. В центъра има една т.нар галерия, която е запазена в автентичен вид – кафенета, магазини, осветление и т.н. Там е прожектиран и първия филм на братя Люмиер. Та, в тази галерия е и първата шоколатиерна на въпросния аптекар, която също изглежда по същия начин както преди векове, т.е вътре си прилича на аптека.
Няма да е честно да не поприказваме малко и за т.нар. Европейски квартал, т.е квартала, в който се намира Европейския парламент, Съвета на министрите и прочее символи на така любимия ни ЕС. Право да си кажа не наблягахме много на този квартал. Обучението ни се провеждаше в сградата на университета „Еразмус”, който пък е локализиран в този квартал и за това успях да мерна част от сградите на институциите, но ми направи впечатление, че хората не ги смятат за забележителност и не ги споменават дори. Даже един от белгийските колеги се оплака, че всъщност за да бъдат строени всякакви такива модерни, стъклени сгради, принадлежащи на институциите на ЕС, всъщност се налага да бъдат събаряни старите ренесансови постройки и да се изселват хората, живеещи в квартала, защото той се превръща в напълно административна градска част. Намирам го за малко грубо. Съгласна съм, че без тези постройки не може, но пък Брюксел не е кой знае колко голям град и спокойно този квартал може да се обособи извън града, без да е отдалечен от него. Но какво ли разбирам аз.

За наша радост присъствахме на празничен парад по случай някакъв празник, чието име забравих и който се провежда всяка година на 5-ти юли. Свързан е с пренасянето на статуята на Дева Мария през града. Всъщност тази статуя е била открадната от съседния град заради един сън на високопоставена брюкселска девойка, която три нощи по ред сънува как статуята я моли да се върне в Брюксел. Хващат се будните граждани и я забърсват от другия град - като иска жената, няма да й трошат хатъра я. Пък и то това е Дева Мария, не е някоя минувачка. Иначе парада е много интересен. Имах чувството, че половината население на града е ангажирано със събитието. Имаше много народ, всички облечени в страхотни старовремски одежди, носеха лъкове, пики, знамена, водеха красиви дами. Имаше един, който страхотно въртеше знамето и го подхвърляше, пък то изглеждаше тежичко. Друг, пък жонглираше със огън. Снимките не са станали чудесни, тъй като вече се стъмваше, а и студът напираше със страшна сила и ръцете ми лееееко притеперваха.

Парада

Пак той
И така да се ориентирам към приключване. Хареса ми Брюксел – не голям, не претъпкан, съвместил много стара история с най-модерната такава, пъстри хора, но пък не особено вкусна бира. От друга страна аз съм си фен на нашенската, така че съм пристрастна.

Повече снимки тук: http://www.flickr.com/photos/9851065@N06/sets/72157600726657577/
Благодаря за вниманието!

Решихме да използваме чудесните слънчеви дни (t 12*C) и да прекараме уикенда в някой съседен щат на дивия запад... Къде? Изборът ни падна на Санта Фе – звучи доволно диво и западно. Какво знаем за Санта Фе, освен че звучи като поредния американски град с испанско име? Май почти нищо...

Санта Фе е столицата на южната ни съседка - щата Ню Мексико и се намира само на някакви си 325 мили (520 км) право на юг от Колорадо Спрингс.

Щатите са набраздени вертикално и хоризонтално от междущатски магистрали – в нашия случай: като почне от юг, от южната част на Тексас и сече вертикално нагоре, през Ню Мексико, Колорадо, Уайоминг, Монтана и...право в канадско - една магистрала, конкретно, тази нашата: с името I-25 (interstate 25). Не от най-големите: в по-голямата си част е само с две ленти в едната посока, тук-таме – с 3, около големите градове. Но двете платна на движение са разделени на повече от 10-тина метра, дори на много места с денивелация, за да се избягват челни удари....

И така, бързата справка със сайта на градската управа на Санта Фе ни уведомява, че градът, известен с названието си the "City Different" е разположен на 7000 фута надморска височина (2133 м) в подножието на Скалистите планини и е най-старата столица в Щатите с богато културно наследство... Градът бил основан през 1607 г. от испанските завоеватели – там са живели индианците от племето пуебло, после леко са ги завзели мексиканците, а после, внимавайте в термина: градът е „предаден” от Мексиканската федерация на американците през 1846 г. Санта Фе днес е третият по големина и значимост пазар на предмети на изкуствата, операта му е една от ключовите в САЩ с отлични постановки на опери и мюзикъли, и имал уникална архитектура...

Окей, вербуваха ни... Толкоз история досега не бяхме чували да има град тук... Леко отклонение, за да уточня отношението ни към „историческите забележителности” на Америка - преди няколко години фирмата ни изпълняваше голяма задача в Тексас и наши хора начело с Жорката се въртяха там половин година. Та, докато за 50-ти път вечеряли все в любимия си пържолен ресторант, сервитьорката Мери се появила за пореден път и при положение, че вече знае на кой зъб кой от нашите има кариес, си започнала рецитацията: „Добре дошли в най-стария ресторант наFort Worth, Texas,съществуващ на това място вече 105 години. Този най-стар ресторант е истински исторически паметник в околността и ние сме горди да споделим историята си с нашите гости...”На това място, единият ни зевзек просто казал: „Хааайде, стига с тия исторически паметници на 105 години... Че ние имаме баби на по толкоз години, какво му е толкова старо на това?”

Оттогава си имаме кодова шега за „старините” по тия земи – изчисляваме дали, аджеба, са по-стари от „бабите ни”, или не съвсем... Такива ми ти работи със старините тук.

Санта Фе, обаче, ни зазвуча подозрително стар. Пък и изкуство предлага, пък и уникална архитектура. Еееее, при всичко това, не устояхме на изкушението и „Hit the road, George!”

Да кажа за пътя: пътят се „вие” доста прав, като с линийка драснат. Абе, хайде, не е съвсем прав, има леко-загатнати завои, но, в общи линии, включваш круиз-контрола на допустимите 75 мили в час (120 км/ч) и можеш да поиграеш на сантасе със спътника си, за да обориш дрямката. Верно, 2 ленти са само, но движението е спокойно, никой не кара значително по-бързо или застрашаващо и е скучно-спокойно.

520-те километра се изминават за около 5 часа, с едно спиране за да пуснем децата да се поразтъпчат, а всеки, който е пътувал по-дълго с деца, знае какво имам предвид ,нали?? Всъщност държа да отдам огромното си уважение и благодарност на децата за доста кроткото пътуване (както и благодарност към постиженията на съвременните технологии: Калоян игра почти през целия път и в двете посоки на своето PSP, а Траяна гледа DVD-та), така че ние се насладихме на възможността да си поприказваме кротко и да си послушаме хубава музика...

Пътят на колорадска територия е доста разнообразен, пейзажът е планински, като из Родопите, само дето на мен из Родопите ми харесва повече, защото съм пристрастна. След надписа „Добре дошли в Ню Мексико”, обаче, гледката на зеленина и хълмчета рязко се сменя с равни бледожълти полета, покрити с нещо ама много, много жълто, прилично на изсъхнала трева. Може и да не е точно изсъхнала тази трева, а просто такъв да й е сорта, нали е местна (демек, ще да е много различна), но на нас ни изглеждаше много закъсала... Учудващо беше, че на доста места имаше говеда и коне, които пасат край пътя, но тревата не е зелена дори и край блатата, езерата и гьолчетата.

Пейзажът е равен, равен, равен, като изключим планините в далечината... Ако някъде се види къща – тя задължително е в мексиканския стил „хасиенда’, измазана с мазилка в цвят теракота/праскова/светло-оранжево-кафеникаво, с равен покрив, а около портата - декоративни извивки и масивни неравни колони... Навремето са били кирпичени, сега май са дървени и отгоре измазани, но те побиват тръпки от автентичност.... Както каза Жорко, „Абе, очакваш напрегнато да се появи Клинт Истууд с догаряща цигара в ъгъла на устата и да застане на прага” – разбира се, облечен в дебелото си тъкано пончо... Дори дочуваш мексиканската мелодия на хармониката, от който филм си изберете – „За една шепа долари”, „За няколко долара повече”, „Добрият, лошият и злият”..... Писклива, провлачена, мексиканска...

Самият Санта Фе страшно ни хареса – изглежда абсолютно неестествен за щатски град... Лично аз на няколко пъти, разхождайки се по залез слънце из историческата централна част, абсолютно забравях, че всъщност не сме някъде из самото Мексико. Няма високи къщи, всички са на по 2, максимум 3 етажа, и всички са в горепосочения цвят „теракота”. Много характерно за тях е, че имат видим край на гредите на гредореда – т.е. гредите излизат извън външните стени, които държат, и стърчат навън като украса. В добавка към това, по ръба на терасите или завършващата част на хоризонталните покриви, има поставени някакви странни правоъгълни „кубчета”, които ни се сториха необичайна архитектурна украса, но някак си претрупана... Обаче, като стана тъмно, и тия „кубчета” като светнаха, и накъдето ти стига поглед все такива светлинки - мммммм, страхотно се оказа! Съгласихме се веднага за уникалната архитектура, прави бяха в сайта на градската управа, да не повярваш...

Усещането е точно като в много стар град, с неповторима атмосфера – като в Созопол или Несебър или Пловдив, или за който стар гръцки, испански, италиански и прочие град се сещате... Пред нас се е опънала една Капалъ Чаршия, само че в мексикански вид – усещането е същото, само дето никой не ти досажда, не нахалства и не те дърпа в дюкянчето си. Покрита чаршия със стотици тъкани черги и глинени съдове със специфичните шарки и кръстчета (Х_Х_Х_Х_Х)

Всеки първи магазин е едно местно СБХ (няма как по-точно да го определя, ;)) предлагащо много красиви изделия от кожа, ковано желязо, ефектни бижута, дърворезба, картини, пластики... Разбира се, има и магазини на Картие и Булгари, но впечатляващите са тъкмо магазините с авторските бижута. Цели стъклени галерии с подобни СБХ-та. И бронзови статуи пред галериите и после пак огромно количество тъкани мексикански черги и тъкани пончота, и пак арт-галерии, и пак СБХ-та...

Разделят ги няколко малки кафененца – от едното, напълнено до преливане с хора и цигарен дим, излизаха уникалните звуци на джаз на живо! Представяте ли си, за нашите колорадо-спрингски уши, истински лайв джаз! Послушахме завистливо 5 минути отвън, редом с другите улични слушатели, а после едното от децата замина отсреща да гледа арт-галерия с картини, а малкото ни измъкна ръцете да ни дърпа и блъска, защо така сме се били спряли посред тротоара, какво правим, защо не ходим, тя искала да ходим, защо стоим...

Разходката ни по светло, при вече залязващото слънце, продължи по така наречения исторически площад (Santa Fe Historic Plaza), с множество паметни плочи, едната от които загадъчно посветена на героичните американски войници, паднали в битките с хххххххх индианци. Тук Жоро отдели поне 15-тина минути да гадае какъв е бил текста, който е бил изтрит, и какви точно са били тия хххххх индианци, че сега има само вдлъбнатина на мястото на прилагателното... Мистерия...

На броени метри от плазата се намира внушителната катедрала „Св. Франциск от Асизи” (била съм преди 15-тина години в оригиналната Св. Франциск, в италианското градче Асизи, една късна вечер, и българско падре отвори вече залостените врати към 7 вечерта, за да й се насладим – така че горещо я препоръчвам!!), но и в тази ни побиха тръпки...

Явно, поради невъзможността си да влизаме в подобаваща източно-православна църква в нашия град (имаме такава, но на Цветница вътре имаше и черни православни, а свещеникът говореше на английски и раздаваха палмови клонки, та ни беше твърде хамериканско) се умиляваме страхотно от достолепна църковна атмосфера – например, руската църквица в Денвър, където на кристален руски пееха „Господи помилуй” сред аромата на свещи и тамян, ни насълзи откровено.

Та точно така ни подейства и влизането в катедралата „Св. Франциск Асизки” в Санта Фе – внушителна католическа архитектура, изпълнена с невероятните звуци на орган и златен женски глас, пеещ на английски. После излезе падре Ххххххх, и както се казва, бързо и стегнато развали всичко. Първите му реплики бяха, че урните за дарения за вечерта вече са отворени и очакват даренията на всички от паството от по 700 долара и нагоре... Точно тук се пробудих от мексиканския си унес и внезапно осъзнах, че ние сме си точно в Америка и никъде другаде.

Зашумяха чекове, а ние излязохме, за да се насладим на първите запалени „кубчета” по ръбовете на хасиендите наоколо.

Дори многоетажните обществени паркинги, които всеки посетил Америка, веднага нагледно си представя с типичния им бетонен вид, тук са построени в същата тази мексиканска архитектура и измазани със съшата тази мазилка в теракотен цвят и...., разбира се, украсени със същите тези лампички-кубчета. Красота! И хотелите, на по максимум 4-5 етажа, и те в същия стил... Как да не се унеса, че съм в Мексико.

На всичкото отгоре навсякъде те гали испанска реч и наоколо щъкат „гаучо” пичове (т.е. мексиканската разновидност на „cowboy”-ите) – е, някои гаучоси изглеждаха доста като мургавите ни „търговци” по руските пазари, но някои имаха и доста автентичен вид – с високи шапки сомбреро, ботуши със шпори, и кожена връвчица на врата вместо вратовръзка, да речем... Иаааааоооооуууууу! Страхотно, балсам за душите ни!

А да не говорим с какви туристи се разминахме по улиците – прилично облечени хора, повечето удивително стилно облечени - специално като за разходка по стъргалото, в този случай: в историческия център на града. Мъжете бяха с панталони (сещате се, онези типични спортни американски панталони с басти и ръб, обикновено в цвят „ка’ки”, но може и във сякакъв друг), риза и обувки, а жените – наслада! - с ризи, поли!, ботуши, модерни и стилни дрехи, и с красиви коси. О, искам още в Санта Фе! Хората имаха вид на културни хора - разглеждаха галерии и спираха да послушат джаз музиката... Както каза Жорко, „давай, да зареждаме батериите”, за да издържим по-леко на пижамено-джапанковото ежедневие в нашия град.

Дори видяхме една много елегантна сватба – отначало помислихме, че семействата, облечени в черни тоалети бързат към сградата на операта (според обявите даваха „Фантомът на операта”), но после видяхме сватбата. За разлика от британските сватби, в които дамите са облечени в светли пастелни тонове и шапки, тук дамите са много красиви, с елегантни черни тоалети, голи гърбове и хубави минималистични прически, а кавалерите им са всичките със смокинги или черни костюми. Аз лично много харесвам черно за официален случай и пастелните сватби са ми твърде смел колорит за окото...

В Санта Фе сватбарите изглеждаха много хубави и публиката спря да им се наслади... Сватбата беше в параклиса Loretto на един от най-красивите хотели на града (Inn at Loretto), радващ се на същата онази гореописана архитектура.

На следващата сутрин закусихме във френска пекарна (явно семейна - вероятно на квебекски канадци?, едва ли ще са истински французи) с кроасани и гватемалско кафе (имахме избор между по-силни и по-слаби версии на кафето: от колумбийско, през гватемалско, до някакво не-знам-колко-препечено-много-силно френско такова). Сладкарничката - с 10 маси, всички пълни с хора, които се наслаждават на момента. Всичко се пече на място, ухае на хляб и кафе, плюс десетки видове чай, а Калоян получи и поръчания омлет. И горещ шоколад, и прочие... Мазно и питателно, както се казваше в „Цар Лъв”. Но пък ни достави естетическа наслада...

После разтъпкахме закуската из галериите наоколо, където стисках напрегнато ръката на темпераментната ни подрастваща, защото пластиките бяха на стойност от 1,500 до 45,000 долара едната... Калоян бурно се възхищаваше, но аз бях по-скоро напрегната и съсредоточено наблюдавах разстоянието между пластиките и ръцете на Траяна да остане константно половин метър, за всеки случай... Бронз, бронз, ама не го знам кога може да се пропука отнякъде.

После пак черги, пак глинени съдове, пак СБХ бижута, пак хасиенди в цвят теракота, пак гаучоси.... Само Клинт Истууд не излезе отникъде, жалко...

Такива спомени остави Санта Фе у нас. Ще ни държи влага задълго, няма как. Определено добре ще е човек да се позарежда с въздух на такива места, преди отново да се потопи в пижамения свят..... Гмур!

няколкото снимки в повече, които успях да кача засега - тук

Решихме да използваме чудесните слънчеви дни (t 12*C) и да прекараме уикенда в някой съседен щат на дивия запад... Къде? Изборът ни падна на Санта Фе – звучи доволно диво и западно. Какво знаем за Санта Фе, освен че звучи като поредния американски град с испанско име? Май почти нищо...

Санта Фе е столицата на южната ни съседка - щата Ню Мексико и се намира само на някакви си 325 мили (520 км) право на юг от Колорадо Спрингс.

същинската част - в общност "Пътешествия"..:)))