Решихме да използваме чудесните слънчеви дни (t 12*C) и да прекараме уикенда в някой съседен щат на дивия запад... Къде? Изборът ни падна на Санта Фе – звучи доволно диво и западно. Какво знаем за Санта Фе, освен че звучи като поредния американски град с испанско име? Май почти нищо...

Санта Фе е столицата на южната ни съседка - щата Ню Мексико и се намира само на някакви си 325 мили (520 км) право на юг от Колорадо Спрингс.

Щатите са набраздени вертикално и хоризонтално от междущатски магистрали – в нашия случай: като почне от юг, от южната част на Тексас и сече вертикално нагоре, през Ню Мексико, Колорадо, Уайоминг, Монтана и...право в канадско - една магистрала, конкретно, тази нашата: с името I-25 (interstate 25). Не от най-големите: в по-голямата си част е само с две ленти в едната посока, тук-таме – с 3, около големите градове. Но двете платна на движение са разделени на повече от 10-тина метра, дори на много места с денивелация, за да се избягват челни удари....

И така, бързата справка със сайта на градската управа на Санта Фе ни уведомява, че градът, известен с названието си the "City Different" е разположен на 7000 фута надморска височина (2133 м) в подножието на Скалистите планини и е най-старата столица в Щатите с богато културно наследство... Градът бил основан през 1607 г. от испанските завоеватели – там са живели индианците от племето пуебло, после леко са ги завзели мексиканците, а после, внимавайте в термина: градът е „предаден” от Мексиканската федерация на американците през 1846 г. Санта Фе днес е третият по големина и значимост пазар на предмети на изкуствата, операта му е една от ключовите в САЩ с отлични постановки на опери и мюзикъли, и имал уникална архитектура...

Окей, вербуваха ни... Толкоз история досега не бяхме чували да има град тук... Леко отклонение, за да уточня отношението ни към „историческите забележителности” на Америка - преди няколко години фирмата ни изпълняваше голяма задача в Тексас и наши хора начело с Жорката се въртяха там половин година. Та, докато за 50-ти път вечеряли все в любимия си пържолен ресторант, сервитьорката Мери се появила за пореден път и при положение, че вече знае на кой зъб кой от нашите има кариес, си започнала рецитацията: „Добре дошли в най-стария ресторант на Fort Worth, Texas, съществуващ на това място вече 105 години. Този най-стар ресторант е истински исторически паметник в околността и ние сме горди да споделим историята си с нашите гости...” На това място, единият ни зевзек просто казал: „Хааайде, стига с тия исторически паметници на 105 години... Че ние имаме баби на по толкоз години, какво му е толкова старо на това?”

Оттогава си имаме кодова шега за „старините” по тия земи – изчисляваме дали, аджеба, са по-стари от „бабите ни”, или не съвсем... Такива ми ти работи със старините тук.

Санта Фе, обаче, ни зазвуча подозрително стар. Пък и изкуство предлага, пък и уникална архитектура. Еееее, при всичко това, не устояхме на изкушението и „Hit the road, George!”

Да кажа за пътя: пътят се „вие” доста прав, като с линийка драснат. Абе, хайде, не е съвсем прав, има леко-загатнати завои, но, в общи линии, включваш круиз-контрола на допустимите 75 мили в час (120 км/ч) и можеш да поиграеш на сантасе със спътника си, за да обориш дрямката. Верно, 2 ленти са само, но движението е спокойно, никой не кара значително по-бързо или застрашаващо и е скучно-спокойно.

520-те километра се изминават за около 5 часа, с едно спиране за да пуснем децата да се поразтъпчат, а всеки, който е пътувал по-дълго с деца, знае какво имам предвид ,нали?? Всъщност държа да отдам огромното си уважение и благодарност на децата за доста кроткото пътуване (както и благодарност към постиженията на съвременните технологии: Калоян игра почти през целия път и в двете посоки на своето PSP, а Траяна гледа DVD-та), така че ние се насладихме на възможността да си поприказваме кротко и да си послушаме хубава музика...

Пътят на колорадска територия е доста разнообразен, пейзажът е планински, като из Родопите, само дето на мен из Родопите ми харесва повече, защото съм пристрастна. След надписа „Добре дошли в Ню Мексико”, обаче, гледката на зеленина и хълмчета рязко се сменя с равни бледожълти полета, покрити с нещо ама много, много жълто, прилично на изсъхнала трева. Може и да не е точно изсъхнала тази трева, а просто такъв да й е сорта, нали е местна (демек, ще да е много различна), но на нас ни изглеждаше много закъсала... Учудващо беше, че на доста места имаше говеда и коне, които пасат край пътя, но тревата не е зелена дори и край блатата, езерата и гьолчетата.

Пейзажът е равен, равен, равен, като изключим планините в далечината... Ако някъде се види къща – тя задължително е в мексиканския стил „хасиенда’, измазана с мазилка в цвят теракота/праскова/светло-оранжево-кафеникаво, с равен покрив, а около портата - декоративни извивки и масивни неравни колони... Навремето са били кирпичени, сега май са дървени и отгоре измазани, но те побиват тръпки от автентичност.... Както каза Жорко, „Абе, очакваш напрегнато да се появи Клинт Истууд с догаряща цигара в ъгъла на устата и да застане на прага” – разбира се, облечен в дебелото си тъкано пончо... Дори дочуваш мексиканската мелодия на хармониката, от който филм си изберете – „За една шепа долари”, „За няколко долара повече”, „Добрият, лошият и злият”..... Писклива, провлачена, мексиканска...

Самият Санта Фе страшно ни хареса – изглежда абсолютно неестествен за щатски град... Лично аз на няколко пъти, разхождайки се по залез слънце из историческата централна част, абсолютно забравях, че всъщност не сме някъде из самото Мексико. Няма високи къщи, всички са на по 2, максимум 3 етажа, и всички са в горепосочения цвят „теракота”. Много характерно за тях е, че имат видим край на гредите на гредореда – т.е. гредите излизат извън външните стени, които държат, и стърчат навън като украса. В добавка към това, по ръба на терасите или завършващата част на хоризонталните покриви, има поставени някакви странни правоъгълни „кубчета”, които ни се сториха необичайна архитектурна украса, но някак си претрупана... Обаче, като стана тъмно, и тия „кубчета” като светнаха, и накъдето ти стига поглед все такива светлинки - мммммм, страхотно се оказа! Съгласихме се веднага за уникалната архитектура, прави бяха в сайта на градската управа, да не повярваш...

Усещането е точно като в много стар град, с неповторима атмосфера – като в Созопол или Несебър или Пловдив, или за който стар гръцки, испански, италиански и прочие град се сещате... Пред нас се е опънала една Капалъ Чаршия, само че в мексикански вид – усещането е същото, само дето никой не ти досажда, не нахалства и не те дърпа в дюкянчето си. Покрита чаршия със стотици тъкани черги и глинени съдове със специфичните шарки и кръстчета (Х_Х_Х_Х_Х)

Всеки първи магазин е едно местно СБХ (няма как по-точно да го определя, ;)) предлагащо много красиви изделия от кожа, ковано желязо, ефектни бижута, дърворезба, картини, пластики... Разбира се, има и магазини на Картие и Булгари, но впечатляващите са тъкмо магазините с авторските бижута. Цели стъклени галерии с подобни СБХ-та. И бронзови статуи пред галериите и после пак огромно количество тъкани мексикански черги и тъкани пончота, и пак арт-галерии, и пак СБХ-та...

Разделят ги няколко малки кафененца – от едното, напълнено до преливане с хора и цигарен дим, излизаха уникалните звуци на джаз на живо! Представяте ли си, за нашите колорадо-спрингски уши, истински лайв джаз! Послушахме завистливо 5 минути отвън, редом с другите улични слушатели, а после едното от децата замина отсреща да гледа арт-галерия с картини, а малкото ни измъкна ръцете да ни дърпа и блъска, защо така сме се били спряли посред тротоара, какво правим, защо не ходим, тя искала да ходим, защо стоим...

Разходката ни по светло, при вече залязващото слънце, продължи по така наречения исторически площад (Santa Fe Historic Plaza), с множество паметни плочи, едната от които загадъчно посветена на героичните американски войници, паднали в битките с хххххххх индианци. Тук Жоро отдели поне 15-тина минути да гадае какъв е бил текста, който е бил изтрит, и какви точно са били тия хххххх индианци, че сега има само вдлъбнатина на мястото на прилагателното... Мистерия...

На броени метри от плазата се намира внушителната катедрала „Св. Франциск от Асизи” (била съм преди 15-тина години в оригиналната Св. Франциск, в италианското градче Асизи, една късна вечер, и българско падре отвори вече залостените врати към 7 вечерта, за да й се насладим – така че горещо я препоръчвам!!), но и в тази ни побиха тръпки...

Явно, поради невъзможността си да влизаме в подобаваща източно-православна църква в нашия град (имаме такава, но на Цветница вътре имаше и черни православни, а свещеникът говореше на английски и раздаваха палмови клонки, та ни беше твърде хамериканско) се умиляваме страхотно от достолепна църковна атмосфера – например, руската църквица в Денвър, където на кристален руски пееха „Господи помилуй” сред аромата на свещи и тамян, ни насълзи откровено.

Та точно така ни подейства и влизането в катедралата „Св. Франциск Асизки” в Санта Фе – внушителна католическа архитектура, изпълнена с невероятните звуци на орган и златен женски глас, пеещ на английски. После излезе падре Ххххххх, и както се казва, бързо и стегнато развали всичко. Първите му реплики бяха, че урните за дарения за вечерта вече са отворени и очакват даренията на всички от паството от по 700 долара и нагоре... Точно тук се пробудих от мексиканския си унес и внезапно осъзнах, че ние сме си точно в Америка и никъде другаде.

Зашумяха чекове, а ние излязохме, за да се насладим на първите запалени „кубчета” по ръбовете на хасиендите наоколо.

 
Дори многоетажните обществени паркинги, които всеки посетил Америка, веднага нагледно си представя с типичния им бетонен вид, тук са построени в същата тази мексиканска архитектура и измазани със съшата тази мазилка в теракотен цвят и...., разбира се, украсени със същите тези лампички-кубчета. Красота! И хотелите, на по максимум 4-5 етажа, и те в същия стил... Как да не се унеса, че съм в Мексико.

На всичкото отгоре навсякъде те гали испанска реч и наоколо щъкат „гаучо” пичове (т.е. мексиканската разновидност на „cowboy”-ите) – е, някои гаучоси изглеждаха доста като мургавите ни „търговци” по руските пазари, но някои имаха и доста автентичен вид – с високи шапки сомбреро, ботуши със шпори, и кожена връвчица на врата вместо вратовръзка, да речем... Иаааааоооооуууууу! Страхотно, балсам за душите ни!

А да не говорим с какви туристи се разминахме по улиците – прилично облечени хора, повечето удивително стилно облечени - специално като за разходка по стъргалото, в този случай: в историческия център на града. Мъжете бяха с панталони (сещате се, онези типични спортни американски панталони с басти и ръб, обикновено в цвят „ка’ки”, но може и във сякакъв друг), риза и обувки, а жените – наслада! - с ризи, поли!, ботуши, модерни и стилни дрехи, и с красиви коси. О, искам още в Санта Фе! Хората имаха вид на културни хора - разглеждаха галерии и спираха да послушат джаз музиката... Както каза Жорко, „давай, да зареждаме батериите”, за да издържим по-леко на пижамено-джапанковото ежедневие в нашия град.

Дори видяхме една много елегантна сватба – отначало помислихме, че семействата, облечени в черни тоалети бързат към сградата на операта (според обявите даваха „Фантомът на операта”), но после видяхме сватбата. За разлика от британските сватби, в които дамите са облечени в светли пастелни тонове и шапки, тук дамите са много красиви, с елегантни черни тоалети, голи гърбове и хубави минималистични прически, а кавалерите им са всичките със смокинги или черни костюми. Аз лично много харесвам черно за официален случай и пастелните сватби са ми твърде смел колорит за окото...

В Санта Фе сватбарите изглеждаха много хубави и публиката спря да им се наслади... Сватбата беше в параклиса Loretto на един от най-красивите хотели на града (Inn at Loretto), радващ се на същата онази гореописана архитектура.

На следващата сутрин закусихме във френска пекарна (явно семейна - вероятно на квебекски канадци?, едва ли ще са истински французи) с кроасани и гватемалско кафе (имахме избор между по-силни и по-слаби версии на кафето: от колумбийско, през гватемалско, до някакво не-знам-колко-препечено-много-силно френско такова). Сладкарничката - с 10 маси, всички пълни с хора, които се наслаждават на момента. Всичко се пече на място, ухае на хляб и кафе, плюс десетки видове чай, а Калоян получи и поръчания омлет. И горещ шоколад, и прочие... Мазно и питателно, както се казваше в „Цар Лъв”. Но пък ни достави естетическа наслада...

После разтъпкахме закуската из галериите наоколо, където стисках напрегнато ръката на темпераментната ни подрастваща, защото пластиките бяха на стойност от 1,500 до 45,000 долара едната... Калоян бурно се възхищаваше, но аз бях по-скоро напрегната и съсредоточено наблюдавах разстоянието между пластиките и ръцете на Траяна да остане константно половин метър, за всеки случай... Бронз, бронз, ама не го знам кога може да се пропука отнякъде.

После пак черги, пак глинени съдове, пак СБХ бижута, пак хасиенди в цвят теракота, пак гаучоси.... Само Клинт Истууд не излезе отникъде, жалко...

Такива спомени остави Санта Фе у нас. Ще ни държи влага задълго, няма как. Определено добре ще е човек да се позарежда с въздух на такива места, преди отново да се потопи в пижамения свят..... Гмур!

няколкото снимки в повече, които успях да кача засега - тук