© Свет Светев Всички права запазени

КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

След като слязоха на станция Люблино и излязоха от метрото, Зулфакар и спътничката му за няколко минути изминаха стотината метра, които ги деляха от входа на комплекса, в който трябваше да отседнат.

Стрелковия комплекс се състоеше от пет ниски тухлени вили с плоски покриви. Страничната стена до входната врата на вилите беше украсена със скулптурно пано, изобразяващо диво животно или птица. Всяка от тях имаше по седем стаи, обзаведени добре и оборудвани  с всички съвременни удобства.

Никой не ги провери на входа и те безпрепятствено се отправиха по една от алеите към вилата.

Зарема Сеюнова, младата жена от Северен Кавказ, чийто съпруг излежаваше присъда за участие в Ногайския батальон, беше се справила перфектно със задачата си. Два дни преди да пристигнат, тя беше наела най- отдалечената вила в клуба, разположена на една алея встрани от останалите, почти изцяло скрита от дървета и храсти.

Разположена далеч от любопитните погледи на случайни минувачи и при липсата на видео – охрана, вилата щеше да  изпълни предназначението си на база, в която през следващите няколко дни на спокойствие да подготвят изпълнението на самоубийствената си мисия.

                                             *******

Когато приближиха входа на вилата, Зулфакар не се изкачи по малките стълби към него, а свърна встрани. Мъжът огледа внимателно околността, после клекна срещу стената, където на около метър височина имаше отвор на водосточна тръба. Запретна ръкава си, внимателно бръкна в нея и след секунда измъкна два найлонови пакета, в които имаше нещо опаковано във вестници. Прибра единия в джоба на шубата си. Бръкна във втория, от където извади ключа за вилата, а после пъхна и него в другия си джоб.

След като влязоха в сградата, попаднаха в малко антре, от което тръгваше дълъг коридор, по протежението на който се виждаха вратите на стаите.

Зулфакар се настани в първата стая по коридора, която беше най-близо до входа. С влизането им във вилата, той дръпна плътно тежките завеси на прозореца и извади от джобовете на шубата си двата плика. Започна да разопакова съдържанието им и от там един след друг се показаха два пистолета „Макаров” с по два пълнителя. Мъжът, явно доволен зареди пистолетите и ги постави на масата.

Когато се обърна, видя, че спътницата му все още стои нерешително в коридора пред вратата му с бохчата си.

- Избери си някоя от стаите и легни да си починеш. Ще те извикам, като стане време за ядене - каза той, докато се приближаваше към нея.

После затвори вратата на стаята си, а Гулкиз се отправи нататък по коридора.

Тя се настани в стаята в дъното, близо до банята. Хвърли бохчата си на едно от леглата в стаята, свали връхната си дреха и влезе в банята отсреща за да се измие и освежи след изтощителното пътуване.

После се прибра в стаята си, сви се на кравай върху леглото, придърпа завивката върху себе си и след няколко секунди потъна в дълбок и тревожен сън. Част 4

27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Тази история е продукт на въображението на автора. Всяка прилика с реални лица и събития е случайна.

Москва. Декември 2010 г.

           Това е една, за мен - невероятна история, която преди време ми разказа един мой стар приятел от тайните служби на Русия. Името и длъжността му ще запазя в тайна.
По разбираеми причини смених имената и на други герои от моя разказ, за да не бъдат направени асоциации с реални лица от близкото минало и настоящето.

Тази история е още едно доказателство, че понякога тя – Съдбата, си играе с нас – хората, по един неразбираем, а понякога и особено жесток начин.

………………………………………………………………………..

В навечерието на Новата година в Московския мегаполис всичко ни напомня за предстоящите празници. Навсякъде виждаме усмихнати лица на хора, нарамили шарени пакети с подаръци. Всички бързат да довършат последните приготовления за приятното прекарване на този така чакан от малки и големи празник.

За хората от ФСБ*, както и за редовите милиционери обаче, приближаването на Нова година означава само едно – извънредни, а понякога и инфарктни дежурства в името на опазването на обществения ред и на живота и здравето на празнуващите граждани. В тази последна седмица от старата година се засилва бдителността по отношение на криминалния контингент, активизират се срещите със секретни сътрудници, внедрени в престъпни групи. Работи се денонощно и по линия на тероризма.

Преди няколко дни от нашите агентурни източници получихме сведения, че мюсюлмански екстремисти от групите на „ногайците” се подготвят да извършат няколко терористични акта на оживени обществени места в Москва. Тези обезпокоителни новини допълнително опънаха и без това опънатите ни до скъсване нерви. И ни наложиха още по-трескаво да работим за установяване и залавяне на предполагаемите извършители.

Получихме заповед да извършваме проверки на документите на съмнителни лица. И особено на такива, които носят пакети, раници и големи чанти. И всичко това - при тълпите пазаруващи по улиците и в обществения транспорт. Особено внимание трябваше да се обръща при проверки на лица от Северно-кавказкия федерален окръг.

                                               *************

Бързах към вкъщи. Беше един от онези януарски дни, в които рязко бе застудяло и целият треперех. Спомних си как посиняваха ръцете ми от студ и как едва свивах пръстите си като малък. Оставаха само няколко пресечки и щях да съм на топло. Щях да си взема горещ душ и след това да си пусна някой филм. Имаше и бира в хладилника, не бях гладен... Не бях пушил от две седмици.
Тъкмо пресичах поредната малка уличка, когато една кола едва не ме блъсна. Закачи ме само страничното огледало, което се изкриви от удара.
Залитнах и паднах по очи, а вратата до шофьора се отвори.
- Идваш ли? – попита тя, все едно не бе блъснала току що невинен пешеходец.
- Къде? – едва успях да се съвзема и смутолевих в недоумение.
- Идваш, или не...? Вратата се затвори рязко и колата потегли.
- Чакай, идвам! – извиках, опитвайки се да се надигна. Изтупах се. Беше валяло преди около час и по сакото ми имаше кални петна. Болеше ме лакътят...
Колата спря и вратата се отвори. Вътре беше топло. Заслушах се в песента и ми се стори позната, но не можех да се сетя на кого е...
- Искаш ли? – подаде ми бутилка уиски, наполовина празна. Димът от цигари, примесен с топлата струя от климатика създаваше странно усещане. Припуши ми се. Отпих голяма глътка и усетих как течността се стича по хранопровода и как цялото ми тяло се сгрява... Топлината беше приятна. Отново се сетих за песента, когато минахме на червено.
- Откъде си? - попита ме.
- Как откъде?
- Така... Откъде си? – очите й блещукаха закачливо в огледалото.
- Отникъде... U2. Най–накрая се сетих за името на песента: „Където улиците нямат име...”
- Искаш да ни убиеш ли? – попитах.
- Не. – настъпи неловко мълчание.
- Катастрофирала ли си някога?
- Не съм. –запали си нова цигара и пак минахме на червено. Сякаш правеше всичко наопаки.
- Може ли? – запалих цигара и аз и си опарих си пръстите в запалката. - Преди време катастрофирах. Бях обещал на един приятел, че ще отида с него за да оставим колата му на сервиз. Имахме среща около четири следобед... Дойде в пет... Вдишах дълбоко от цигарата. Пиян... Беше изпил поне литър бира, а в колата имаше още от бутилката. Бяхме на шестнайсет и едва стигнахме до сервиза. Предницата на колата не беше наред и кривваше в най-неподходящите моменти. Беше като насън.
- Обичаш ли орехи?
- Защо?
- За да усетиш вкуса им, трябва да счупиш черупката.
- Беше студено – прошепнах... като в онези зимни дни, в които ти замръзват миглите... Имаш хубави мигли.
Усмихна се с крайчеца на устните.
- Какво стана после?
- Тръгнахме почти веднага. Тогава носех очила.
- Защо сега не носиш?
- Не знам... Когато очите ти са замъглени, усещаш нещата по-ясно. Тогава ги свалих. Имала ли си чувството някога, че нещо лошо ще се случи, ей така... без видима причина? Помислих си, ако се блъснем, поне очилата да ги няма. Плашеше ме мисълта за хиляди забити стъкълца в ретината ми.
- Блъснахте ли се?
- Не... Личеше си, че не ми повярва.
- Разкажи ми.
- Блъснахме се.
- Как?
- Колата кривна изведнъж и се ударихме странично в кола, която се движеше в насрещното. После - в ръба на тротоара вдясно. Гумата се спука. После пак – в следващата кола вляво, и пак - в тротоара... Колата кривна рязко вляво. Блъснахме се странично в дърво до пътя.
- Какво е усещането?
- Плувала ли си някога при бурно вълнение?
- Не плувам.
- Когато те завихри вълната, не можеш да усетиш къде се намираш. Осъзнаваш се чак след секунди... Ударих се в страничното стъкло и то се счупи в главата ми. Или главата ми се счупи в него.
Натисна бутона вляво от ръката й и стъклото се смъкна с няколко сантиметра. Струята въздух трябваше да е освежаваща, но не беше. Втресе ме.
- Страх ли те е? – ръцете ни се докоснаха. Нейната беше топла.
- Не. – пак минахме на червено.
- Къде отиваме? – попитах.
- Не знам. Ти винаги ли искаш да знаеш накъде отиваш?
- Не... Излъгах.
Пътят свърши. Подминахме знак за задънена улица, а колелата изтрополиха и продължиха по пясъка.
- Знаеш ли, че така се стига до края на света? ... като не знаеш накъде си тръгнал...
- Била ли си там?
- Да.
- И как изглежда?
- Има хвърчила... И море. А то няма край... Плувал ли си някога, когато си бил ядосан? Когато не мислиш за връщане... Тогава стигаш до края му.
- Ти каза, че никога не си плувала.
- А ти, че не си виждал хвърчила...
Докато се замислих кога бях казал нещо подобно, колата се блъсна в един по-голям камък и едва го прескочи. Цигарата се загаси в ръката ми, а тя си удари главата в кормилото.
- Добре ли си? ...ръцете ни пак се докоснаха. Искаш ли да излезем? Обувките ни се напълниха с пясък. Чуваше се шум на вълни... и имаше хвърчила.
- Искаш ли да плуваме до края на света? ...

07.06.2010 г.

„... тъмноруса коса... за подстригване… веждите... да се почистят... вирнат нос...  мънички бръчици около очите – почти не се виждат, обаче ти си знаеш, че са там… да си купя крем след работа... някаква маска май ще е по-добре... сякаш не си на тридесет и пет години, а на сто и пет… сутринта пак се успа... кафето изкипя… не се гримира...”

– … да ми се рисувате и да се правите на красиви! – довърши на глас самият шеф и се изправи с всичките си 161 см. над бюрото на Светла. – Вълкова, махни това огледало!

– Аз не се рисувам, г-н Бонев, както виждате! – обясни сухо тя, докато пъхаше огледалцето в чекмеджето на бюрото си. – Само исках да проверяколко скапана изглеждам.

– Стига си се оплаквала! Като искаш висока заплата, трябва и да се напънеш.

Явно още не му е минало, че го принуди да й увеличи заплатата преди два месеца. Каза му, че напуска: беше си риск, но пресметнат.

– Ама недей така! – подскочи в кожения си стол Бонев. – Светле, как ще ме оставиш точно сега! Ти си ми най-ценният кадър.

– И аз така мисля, ще прощавате за нескромността. Идвам първа и си отивам последна. Товаря се като магаре с моя и чужда работа, къщата си не мога да погледна… С потупване по рамото и усмивка вече не върви.

–Светле, разбирам те напълно, моето момиче, права си. Ама и сама виждаш – криза е.

Тя се ухили – очакваше този ход. Дори му се надяваше.

– Криза ли? Не съм забелязала. Ресторантът всяка вечер има клиенти – вярно, допреди няколко месеца бяха повече, но пак не можем да се оплачем. Хотелът не е претъпкан, но не е и празен. Идва май – банкети, абитуриентски балове… не броя частните партита. И на това ако му викате криза, здраве да е!

Бонев зачеса олисялото си теме.

– Извиваш ми ръцете, Вълкова – изпъшка той.

– А на мен гърбът ми се изви! И много добре знаете, че върша всичко, което трябва, че и отгоре. Без възражения. Болнични не ползвам. В отпуск не излизам…  Имам право поне да поискам пари за труда си, нали?

– Имаш – процеди той през зъби.

И с пазарлъка да си мълчи пред останалия персонал, й повиши заплатата. За сметка на това вече два месеца не пропускаше да я клъвне при удобен случай. Светла обаче отдавна се беше отървала от скрупули в това отношение и хапливите му забележки я трогваха колкото и носорог се трогва от комар.

– Обади ми се артистът, дето му организирахме изпращане в пенсия онази вечер.

„Организирахме… – тя направи гримаса. – Защо въобще се слагаш и ти? Организирах го аз, а ти даже не се вясна. Пък уж ти беше приятел...”

– Едва не се разплака – продължи Бонев и небрежно седна на бюрото й. – Шашнат е – от украсата, от менюто, от програмата… Страшна си, Светле! Не знам какво щях да правя без теб.

Пресегна се и я потупа по бузата, но ръката му нахално се плъзна и по шията й. Тя се наведе, за да вдигне изпуснатия си химикал, и ловко избягна милувката. Беше си отработила цял репертоар от номера, с които да се измъква от проявите му на внимание.

– Г-н Бонев, трябва да направя програмата за детското парти в сряда.

Той се намръщи, смъкна задника си от бюрото (само преди три дена нахока програмиста, че е седнал там) и тръгна към вратата, но на прага се обърна и заядливо се сопна:

– Какво си ми го измъкнала тогава това огледало!

Малко преди да излезе, явно размисли, защото се върна и се спря до счетоводителката. По лицето му се разля онази лигава усмивка, която Светла за себе си наричаше „маргаринена”. Как я мразеше само... От онзи банкет, когато за първи път я видя. Празнуваха Коледа в ресторанта с целия персонал и шефът я бе поканил на танц. Светла се заблуди и помисли усмивката му за дружелюбна и непринудена. Той също се заблуди, защото взе нейната усмивка за позволение да я стисне за задника. После… Тя още беше благодарна за слабото осветление и големите тонколони, които караха чак стените да вибрират. Заряза Бонев да се държи за шамаросаната буза, изтича навън и хвана първото такси, което видя. И докато таксито бавно пълзеше в оживения пловдивски трафик, свита на задната седалка, тя се разплака от унижение и срам. После се паникьоса: ”Сега ще ме уволни!” Почти две години обикаляше Бюрата по труда, започна с връзки тази работа (при това работа, за която много хора биха извършили повече от два  смъртни гряха) и след някакви си 4 месеца – пляс! – с един шамар я прати в историята. Един след друг, като зърна от градушка, върху пламналия й мозък зачукаха проблемите: банката; токът; водата! Курсът по английски на детето! Новата библиотека в хола! И тя на изплащане, божичко!...

– Господине, извинете… Ще ме върнете ли обратно?

Шофьорът на таксито я изгледа сърдито в огледалото за обратно виждане:
            – Като не можеш да носиш, що пиеш бе, госпожа?!

Светла влезе с нахакана походка в ресторанта – толкова, колкото й позволяваха разтрепераните крака, и малко се поуспокои, когато видя, че никой не й обръща внимание. Бонев, облегнат на прозореца, я забеляза и направо я разкъса с поглед.

– Съжалявам! – каза бързо тя. – Наистина ужасно съжалявам! Вие забравете за шамара, аз ще забравя за другото, става ли?

– Ти условия ли ми поставяш ма, пикло? – изръмжа шефът й.

– Да! – твърдо отговори тя, опитвайки се да не обръща внимание на мравчиците по кожата си. – Освен ако не искате жена Ви да научи с кого спи Атанасова в президентския апартамент на хотела...

Бонев замълча. После махна с ръка и на късия му показалец проблесна златен пръстен, увенчан с грамаден топаз.

– Утре те искам на работа! И да си затваряш устата!

Светла охотно си замълча. Вече шеста година. Постара се да докаже на всички, че си заслужава заплатата. Бонев неохотно трябваше да признае, че откакто тя работи за него, незабележимото преди заведение живна и от непретенциозна кръчма с калпава кухня, в която да се хранят гостите на хотела му, стана един от най-изисканите ресторанти в Пловдив. С търговския нюх на акула, за пет години той разшири хотела и го направи тризвезден. Новата сервитьорка взе да преследва шефа и да му надува главата с откачените си идеи. Първата от тях бе да освободи малко място в ресторанта и да наеме оркестър. Отначало Бонев мърмореше, че това са излишни разходи и нямало смисъл да губи ценни клиентски места.

– Само ще опитаме – не мирясваше Светла. – Ако не върви, ще ги освободим.

След това неканена се включи в кастинга, който шефът реши да проведе лично. Първият му избор беше изрусена хубавица с преливащо деколте. Пеела само от година, но пък имала богат репертоар.

– Всичко,  за което се сетите – обясни тя, леко оскърбена от иронично вдигнатите вежди на слабичката жена, застанала до шефа. – Гръцко, сръбско, поп-фолк…

Светла я отряза категорично:

– Не ставаш!

– Вълкова, к’во ти става, бе? – подскочи Бонев. – Кой е шефът тук, мама му стара?

– Вие, разбира се, но ви моля да ми се доверите. Нали не искате нашият ресторант да бъде един от много с жива музика, а единственият с хубава жива музика? – И го погледна изразително с големи сини очи. Ефектът беше поразителен – тя получи разрешение сама да намери подходящия оркестър, с който да разбият конкуренцията. Светла това и чакаше – обади се на двама познати от съседния вход – пианист и певица, които все не можеха да си намерят работа. И как иначе – кой уважаващ  клиентите си ресторантьор ще наеме музиканти, които свирят и пеят всичко, а не могат да ти изкарат един свестен кючек. След три седмици шефът омекна и призна, че ударът е повече от успешен:

– Можеш ли да си представиш, Светленце, вече се налага да правим предварителни резервации. На хората им харесвала стилната музика. Идеята ти беше гениална!

Стартовият изстрел бе даден, вторият удар бе организацията на частни партита: Светла се ровеше в интернет, вземаше идеи за нови менюта, за украси, за специални тържества – за всичко, което можеше да докара нови клиенти. Бонев, който в началото изобщо не се беше впечатлил от дипломата й на отличник от Висшия институт по хранителни технологии, сега трябваше да признае, че не е взел на работа случаен човек. А след като се убеди, че нейните приумици се превръщат в успешни проекти, които носят пари, реши да задържи ценната си служителка, като я повиши в асистент-управител. Колегите й трябваше да преглътнат този факт не без завист и не без клюки, но тя намери решение – просто ги остави да минат през този период, без да го драматизира. Акуратността и прецизността й страшно дразнеха колегите, но не им трябваше дълго време, за да свикнат. Започнаха да се чувстват неудобно, когато тя самата се втурваше да им помага. Вечер, щом изпратеха и последния клиент, тя разтребваше и метеше заедно с тях, за да могат всички да се приберат малко по-рано. Сама слагаше украсата, която измисляше. Ако й трябваше помощ, молеше: без да повишава тон, без да размахва пръст и без демонстрация на началническо превъзходство. Бавно и с търпение, Светла се сдоби със своя малка армия предани воини. Всички признаваха единодушно, че с госпожа Вълкова се работи много по-лесно, отколкото с онази надута пуйка, управителката Атанасова.

Ако в ресторанта имаше някой, който да не обича Светла, то това бе именно старата управителка. Какво ти „не обича” – мразеше я с всеотдайна страст, но все още нямаше никаква идея, че тази дребничка блондинка, иначе невинна до глупост, така здраво ще й разклати трона. Първо сериозно се скара с шефа заради унижението да дели почти едноличната си власт, като си мислеше, че това е достатъчно, за да разкара Светла от пътя си. Но после, когато видя, че в неговите очи те я много по-ценна, защото му носи пари, наистина се стресна. Кой я бие по главата тая откачена жена да организира тържества, да измисля сценарии за тях, да се катери по стълбите като котка, за да украсява залата?… Нека се катери, щом й е толкова акълът, но от няколко месеца Бонев взе да натяква, че Атанасова я мързи, че Атанасова е небрежна и не се старае достатъчно за парите, които й плаща. И управителката прибягна до единственото, което й оставаше: да направи така, че малката натрапница сама да напусне. Нищо не помогна обаче – нито клюките, нито дребните заяждания, нито двата опита за саботаж на партита, организирани и провеждани от Вълкова. Единственият резултат беше, че получи ценна информация от шефа на коя улица точно се намира Бюрото по труда:

 – Ако не искаш да даваш автографи там, върши си работата! – сряза я той и на нея й стана ясно, че не е в състояние да го задържи дори като любовница. Тогава Атанасова се задоволи с дребната радост да съска зад гърба на колежката си, която обаче бе извоювала достатъчно заслужено самочувствие, за да се тръшне от това. Самият Бонев пък беше прекалено зает с нова любовница и единственият му ангажимент в ресторанта беше броенето на пари.

Очите на Светла разсеяно се спряха върху изчервеното и изпотено лице на счетоводителката,  която отчаяно се опитваше да не забелязва ръката на шефа, уж случайно плъзгаща се по голото й рамо. Спасиха я звучните ритми на най-хитовия кючек. Бонев с досада вдигна мобилния си телефон и след няколко секунди физиономията му доби доволното изражение на щука, забелязала изгубено шаранче.

– Да… да, минутка само… – И с бързи крачки тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и изръмжа:

– Вълкова! Плана за детското парти – до утре да го направиш! Атанасова, не си ми щатна манекенка, вземи да свършиш нещо!

Вратата на малкия им офис изтрещя след него. Радко, шофьорът на доставките, побърза да отвори прозореца и да запали цигара. Счетоводителката трескаво зарови ръце в чантата си, но той й махна с кутията в ръка и й подаде от своите. Кацнали на перваза като врабчета, те нервно запалиха, а очите им току подскачаха към вратата да не влезе шефът. Светла се засмя – подсказаха й идея за игра на детското парти. С приповдигнато настроение тя отвори файла с любимата си песен и тихичко си я пусна, докато нахвърли идеите си на лист.

– Вълкова пак взе да ни тормози с нейната извратена  музика – изсъска Атанасова. Светла не й обърна внимание.

– Спри я, бе! Егати малоумната жена!

– Пречи ли ти? – попита „малоумната”, без да вдига глава.

–Да!

– На кое – ти си редиш пасианс.

– Я си гледай работата!

– Точно това правя. Ти нямаш ли си?

Това извади Атанасова от равновесие:

– Слушай бе, мадам…

Светла сладко се усмихна на колежката си, плавно наду децибелите и гледайки я в очите, запя с тънък фалцет:

• Душа рвется в клочья...

Душа, одетая в лохмотья,

И ноет ... и болит... и плачет...

И все еще живая ..значит!

Душа прощенья просит... и пощады

Покоя ищет... Тщетно ли теперь?

Когда грехи, такому пиру рады,

Съедают душу, словно зверь!

– Стига! – кресна управителката. – Изнервяш ме с твоите тъпи песни. Как можеш да го слушаш тоя гаден руски?

– Мога, защото го разбирам. И ми харесва. И на никого не преча, защото си го пускам тихо. А ти иди си лекувай нервите! Много са се раздрънкали от осмомартенското парти насам…

Атанасова подскочи, а лицето й придоби моравочервен цвят: точно това парти я превърна в персона нон грата.

– Момичета, недейте де! – опита се да ги помири счетоводителката.

– Светле, стига – меко каза и Радко, – не ставай гадна.

И като се огледа, метна цигарата си през прозореца.

– А пък ти не си хвърляй боклука на улицата! – контрира го Светла.

– Май още някой ще трябва да си лекува нервите. – Шофьорчето се ухили с нахаканата усмивка  на младите. – Не се цупи, како Светле, не си вървежна.

Атанасова се изправи и с отсечена крачка тръгна към вратата, но не пропусна да перне с ръка книжата от бюрото на колежката си и да ги пръсне по пода. Вълкова не каза нищо, само се наведе и започна да ги събира. Край на хубавото настроение! Майната му! Още час и половина и ще си отиде. Ще надуе уредбата, ще пее с пълен глас любимата си „Душа рвётся”, докато готви, а съседката отдолу нека пак тропа с точилката по тавана.

Точно когато Атанасова отвори вратата, Бонев влетя в стаята и едва не я събори.

– О, Ваше Величество… къде?

– До тоалетната – нацупено отговори тя.

– Ще постискаш малко. Слушай сега, важно е. В хотела пристигат двама руснаци. Искат довечера да дадат неофициална вечеря за свои делови партньори. Ще им приготвиш малката зала, защото държат да са в дискретна и спокойна обстановка. Вечерята е по тяхна покана, но тъй като нямали време, за менюто се доверяват на нашия избор. Тази вечер ти си на смяна, искам всичко да е перфектно. Приготви залата, обади се за цветя, направи подходящо меню…  ‘айде де, какво ме гледаш като натровена?

– Ама…

–Без „ама”! Няма да заслабнеш. Вълкова, в петък имаш ангажимент. Вълкова, чуваш ли ме?

– Да – мрачно отговори тя, докато приглаждаше смачканата снимка на любимия си певец. Снимката бе имала късмета да се озове под купчината съборени документи и сега приличаше на мекица.

– Тогава ме гледай, като ти говоря! – изнерви се Бонев. – Ставрев, хирурга, има юбилей – чукнал е шейсетака. Колегите му поръчаха купона да е един път. Измисли там нещо оригинално.

Последното изречение действаше като ”ентър”. И беше за предпочитане пред тъпите му предложения като това, което изтърси:

– Какво ще кажеш за торта, направена като кост? Някоя по-големичка...

„Върхът, шефе – въздъхна наум Светла, – да поднесем на уважаван възрастен човек торта като за доберман… Все пак ще измисля нещо... Нещо докторско... Украсата ще я направя в бяло и червено. Рози. Червени рози и…”

– Светла, чу ли?

– Да, чух. Ще се погрижа.

– Атанасова, действай! Вечерята ще е в 8. Да не ме изложиш, че!... – И той размаха късия си показалец, а топазът на пръстена му проблясна заплашително.

Светла хвърли бегъл поглед към киселата физиономия на колежката си и едва се сдържа да не се разсмее с глас. Е, хайде, на съседката й се размина руската музика. По-добре да излязат с Георги и малкия някъде. Да кажем на... пица?

На завоя на моята улица

-1-

Странни същества са жените! И същевременно безкрайно логични по своему. Ето, рано сутрин, съпругата решава да ме изрита навън.

-         Ставай от тоя компютър! – безапелационно нарежда тя. – Разходи се малко, виж белия свят, мини по нашата улица да купиш закуски.

Изключвам слух автоматически, защото продължението на речетатива го знам. Как откогато ми е  побеляла косата се имам за пенсионер. Как ще си разваля окончателно очите на монитора. Как ходенето пеша било незаменим стимул за тялото и духа. И тъй нататък, и тъй нататък....

Но днес обичаната ми шефка като че ли е решила да разнообрази репертоара:

-          Нали все си спомняш за детското си пазаруване в квартала. Как на седем майка ти те пратила до близкия павилион и ти с песента за стария файтон си се върнал триумфално от първия си успешен пазар. А новия магазин от веригата супермаркети не се ли намира на същото място? Пускат му реклама през половин час по телевизията. Вземи каквото прецениш оттам.

Казано честно, бях забравил споделеното. Но жените помнят, особено червенокосите, помнят всичко дяволиците….

Навличам послушно сгънатите на фотьойла дрехи и мимоходом отбелязвам, че панталонът малко ми стяга.

-          Че как не! – с дяволито присвити очи ме прострелва жената. – Нали ти е от абитуриентския бал.

Хм, „ирония на съдбата”, поднесена от собствената ти половинка! Миналата седмица ме навлече със сакото от сватбата, днес с абитуриентския панталон.... Да и се чудиш на логиката, която и този път се оказва желязна. Обяснява ми значи как съм отслабвал и някак си съм се смалявал. Заради това вадела забравените, оцелели дрехи от вехтата ракла.
Сякаш бездънна ми изглежда тая мебел, съхранила в утробата си вещите от миналото. Понякога си мисля, че там – най-отдолу, като отслабна и се смаля съвсем, ме чакат моите детски къси гащи с презрамки и ризката ми на червени и бели карета.

Дипломатично запазвам подозренията за себе си, преодолявам стъпалата и след минута съм вече на нашата улица. Някога, през моето детство, тя беше наистина наша. По прашната и често кална пръст колите минаваха като белите лястовици. С децата от махалата точно тук правехме юнашки мачове. А пръснатите около улицата къщички създаваха уюта на стария квартал. Там бе и нашата къща – варосана и висока, отрупана с люляци до капандурата на тавана, дървета и алеи отрупани с цвят в градината отпред. И всичко, освен детската глъчка, се стопяваше в невероятната, космична тишина.... Даже понякога като далечно ехо се чуваше кристалният звън на камбаните на храма – на онзи, със златните кубета, в центъра на града.

Но всичко това принадлежи на миналото. Днес малцина си спомняме махалата, каквато беше. Нали все по-малко оставаме старите комшии, доживяващи дните си в този пренаселен комплекс, пресичан от асфалтовата лента на новопроизведения, пълен с потоци от коли, булевард. Няма нужда от справка в общинския регистър. Току пред погледа ми се мерне някоя позната физиономия, лепната на стълба с ореола на поредната жалейка.

Преди години попитах децата дали биха излезли да поиграят на улицата, а те ме погледнаха смаяно:

-          Тате, да не сме самоубийци?

Още една тъжна истина, при това неумолима.

 Все пак  усещам, че някаква бодрост ме обзема. Може би заради чистото, синьо небе отгоре. Поне то не се е променило. Или заради редиците стари дървета, които пропуснаха да изсекат навремето. И те си живеят и зеленеят напук на новото хилядолетие, урбанизацията и гадната отрова на отминаващите возила. И крият в клоните си птиците и техните песни, за да можем да ги чуваме сутрин и вечер.

Неусетно повдигам глава, изправям отънялата си снага, поемам свежия утринен въздух и ускорявам крачката. След секунда отбелязвам, че птиците по близките дървета мълчат. И неочакваното скърцане на спирачки отзад ме кара да подскоча. Току залепнал зад гърба ми е спрял лъскав джип. От прозореца се подава чорлава глава  и  почва да ругае:

-          Дядка, къде рипаш? Кат те скивам, гробищата нема да ти избегат, не скачай толкова към трапа. Аман от пенсии, и сутрин не може да си паркираш колата спокойно!

Умиротворението изчезва. Понякога изпитвам безумен, ирационален гняв. Може би защото редиците от спрели таратайки са обсебили целия тротоар. Защото кофите за смет преливат, тревата е смачкана и по банкета на моята улица винаги се стеле килим от хвърлени угарки. Или защото хилядите пришълци, „граждани в излишък” не знаят и не искат да знаят какво унищожиха с идването си в стария квартал.

- Може да тренирам за световното за ветерани! – изтъпанвам се решително пред бронята и почвам предизвикателно да тропам по капака. – А ти, като гледам как го търкаляш това лъскаво яйце със сигурност ще ме изпревариш с паркирането в гробищата, селяндур смотан.

Грозната глава трескаво бута лостовете и върти волана, отдръпва колата метър назад, за да я предпази. По свитите му очи разбирам, че явно няколко секунди се колебае дали да ме размаже с преден ход или просто да слезе и да ми фрасне два унищожителни шамара. В крайна сметка явно решава, че го мързи и целта не си заслужава неприятностите. Заобикаля ме с ловка маневра отстрани и се задоволява само със стиснати зъби да подхвърли през отворения прозорец:

 - Не само дъртак, ами абсолютен кукундрел, нищо че не си от село!

-2-

 Дори след блестящата морална победа, радостта някак бяга. Вероятно понеже трябва един ден да призная, че това наоколо отдавна не е моята улица и моя стар квартал. Скоро май няма да има и такива дето ги помнят. Смениха на даже имената на улицата, на съседните, на квартала. Така звучали по-модерно… В такива мигове си мисля защо за убийците на миналото не се полагат по-тежки присъди от тези за убийци на хора.

Или съм тъжен, защото минавам покрай мястото, където беше къщата, а после и блокът на моя приятел от детството Асен. Асо се пропи след като навърши четиридесетака и остана демократично безработен. Движеше със съмнителни хора, приличащи на дилърите с вълшебен прашец. И един ден просто изчезна. Майка му търси някакви следи с години, за разлика от полицията, която бързо приключи случая. Съмнявам се да са го погребали подобаващо.

То, като изпратихме с почести и рев друг приятел от детинство -  Стефан, да не успяхме да го върнем! Стефчо си пресичал нашата улица една вечер след кратка визита в кварталното кръчме, ама объркал епохите. Вместо със сладкото безвремие на отминалото се сблъскал с насред платното с някакъв главорез, яхнал модерен автомобил като този, дето наругах преди малко.  Шофьорът бил пришпорил колата с над сто километра и го убил на място.

Властта и този път раздаде „всекиму своето”. Изкараха, че Стефан пресичал неправилно, бил пиян, а палачът му просто си летял с превишена скорост. Ние си погребахме приятеля, а те глобиха убиеца. И трагедията приключи с безпощаден екзод.

Ех, жената ме прати да се разтуша, пък аз си играя на тъжни асоциации край жалките, напукани входни козирки на панелните блокове! Съвсем помръкнал установявам как почти съм стигнал до целта си. Но не преди да заобиколя оградата от дялани камъни и ковано желязо на бистро „Мариана”. Чичо Киро беше единствения телевизионен техник в квартала, а истинската Мариана – неговата дъщеричка. И когато вълшебната торба с образи спираше да говори и не можехме да гледаме „На всеки километър” или „Шогун” заучената парола винаги влизаше в действие: „Извикай Киро!”.

Ала вековете се смениха, момичето порасна и тръгна по гаджета. Телевизорите също се модернизираха, но никога не сварих да питам Киро дали трудно се приспособява към ремонта на новата западна техника. Понеже в една дъждовна вечер приятелят на Мариана се вряза с автомобила в задницата на спрял камион. Пак на тази улица. И затри себе си и нея. Косата на чичо Киро стана като сняг за дни, после откри заведение на партерния етаж от къщата си с парите от старите години и името на изгубеното си дете. Но от много време барчето стои затворено. През ума ми минава пак тъмна мисъл, че комшията от ония времена или е сериозно болен, или се е пренесъл окончателно в по-добрия свят при дъщеря си.

-3-

Дотъркалях се! Тук, на метри от модерния магазин на поредната хиперверига, е завоя на нашата улица. И е време да погледна на обратно. Знам, очите ми не са като едно време и жената все гълчи, че компютърът унищожавал зрението. Ала не е илюзия, че всеки път като погледна назад виждам странно „стерео”, в което картината някак си се раздвоява. От едната страна шуми булевардът – такъв, какъвто си е днес: с положения нов асфалт и крещяща маркировка, с колоните от минаващи коли, мигащите светофари и извисяващите се, сивеещи блокове. А от другата е моята улица: тясна и кална, обградена от старите, едноетажни къщи и бялата фасада на моя дом най-отзад. По нея се мяркат силуетите на близки и познати, позабравените образи на съседи и приятели. Те ми махат с ръка, поздравяват ме и ме канят да ида при тях.

И непременно ще го направя. Не днес, нали обещах на жената да се прибера със закуски.

 Но все ще дойде мигът да се събудя в едно магическо утро, докато тя още спи. Ще драсна кратка бележка на нея и децата: да не плачат, че заминавам, защото орисията на човека е винаги да се връща, откъдето е тръгнал.

Скришом ще измъкна от старата ракла детските панталонки, карираната, весела риза и някоя от старите торби в чекмеджето на шкафа-ветеран. Ще нахлузя презрамките и с детски устрем ще  припна до супер-магазина. Всъщност той ще се смали пак до паянтовия, ламаринен павилион, нацапан щедро със зелена боя. Ще напазарувам от него онези вехти, кръгли питки със замайващ, вълшебен дъх. И с песента за стария файтон ще свия по моята стара улица. Пътьом ще се отбия до чичо Киро, да му поръчам да мине за телевизора, а малкото момиченце Мариана ще си играе безгрижно в градината пред дома. На следващата пряка ще се уговорим с Асо и Стефчо да съберат отбора и да му спретнем един страхотен мач срещу другата махала след обяд на улицата. И най-сетне ще се приближа до портата на старата къща, където ме чакат моите родители.

-Браво, моето момче!  – ще ме погали с ласкавия си поглед мама.

-Казах ли ти, че ще успее? Той отдавна е истински мъж! – ухилен ще изрече баща ми.

И тогава ще настъпи най-прекрасният миг. Камбаните на „златния храм” ще забият за мен, а аз ще прекрача желязната порта на старата, незабравена къща. И ще остана без дъх. Както се случва винаги, когато докоснеш истинското щастие....