Бутилка,самотна чаша,химикалка,празен лист.

Цигара, дим.Тъжен силует с душа изпепелена,

с надежда вдига чашата, та кога тъга и самота се слеят

в отчаяна целувка,дано съдбата бъде променена.

Сам,самотен сред тълпата развеселена,

вдига чашата поредна ,пълна с тъга.

Ех,ако живота  беше математика,както 

минус с минус прави плюс,

би се превърнала в радост и

                                   събраната тъга,

но уви в животът не  е така.

П.П.От доста време се въздържах да го пусна,защото ми се струваше недовършено,ама явно повече от това  не се получи,може би така е трябвало-кой знае.

Не желая аз на този свят

прегръдка последна да ми

                е хладната земя.

Не желая гроб да имам,

на него обичните ми хора

             за мене да тъжат.

Искам аз от този свят да си отида

 в огнена прегръдка,пламъкът

да стопли за последно изстиналото

                          ми сърце.

Искам вятърът, прахът мида

 разнася над Осъм и нашето

                                 море.

Нека последен знак за мене

бъде край реката,някоя бреза.

Когато дойдете при нея,погалете

                            бялата кора.

 Вие, мои милине тъжете за

                 моя изживян живот.

Аз може би  някога отново ще се

върна на този свят под формата

на дъждовна капка или нечия

                                       сълза.

Ще погаля нежно кожата ви хладна

 и  ще усетите отново

 любовта ми,събрала се само

в една,едничка капчица вода.

***

Разбира се, че те обичам!

Ти пазиш здравия ми разум.

Ти носиш нужната ми сила

и знаеш верните слова.

Разбира се, че те обичам!

Далеч сме от предсмъртен спазъм.

Подай една усмивка мила –

ще пробвам да я уловя...

Разбира се, че те обичам-

един отчаян архаизъм.

В очите си звезди съм скрила,

а ти забрави за това...

Аз не съм от снощния филм герой

и никога няма да бъда.

Красивите му дами нивга не ще

                                   бъдат мои.

Аз съм просто човек с надежда една,

че на този свят ще се намери поне

                           едно същество

     за което винаги да бъда №1

щрихи от тъмната страна-2

Град-мъртвец ,със зомбита

населен,

усмивката тук е почти

персона нон-грата ,позволена

е все още на децата,

и само някоя капчица любов

подсилва горчилката

в душата.

Хора бледи с души,в борбата

за насъщният изпепелени,

ходят като сенки по улиците

мрачни на отчаяния град.

И може би улисани в мисли

мрачни ,в нечия глава ще

проблеснат тез слова.

Бяхме орда,бяхме племе,сега

сме електорат от индивиди,

заети всекидневно със своето

спасение,

не виждайки своето унижение.

Кога ще бъдем хора уважавани,

живота си сами да управляваме.

   Ще те чакам на гара невъзможна

      със спирка последна “Любов”.

     Семафорът й  ще ме посрещне

       с целувката си кървавочервена

       и аз напразно ще го чакам

         да ми дари надежда с поглед

                             копнеещо-зелен

"Пари и вещи, власт и слава гоним
Завиждаме си, мразим се и пречим си,
А пътят ни стои самотен във очакване
да проумеем, че встрани от него сме.

Забравяме че сме дошли със мисия,
забравяме, че можем да обичаме…
И искаме, и трупаме, и бързаме,
и във фалшиви истини се вричаме .

А колко малко трябва ни наистина –
Да спрем за миг и в себе си да вникнем,
А после със любов да се попитаме :
Това ли искам и щастлив ли съм ?"