Душата ми е старо вино,

нектар, от който пият боговете.

В кристална чаша изсипи ме,

отпий от мен и ще усетиш

Безкрая, в който съм израсъл,

лъчите слънчеви и аромата

на жарките лета и люти зими,

в които сила пил съм от Земята.

Отпиеш ли веднъж от нея

ще зърнеш цветовете на дъгата

и ще обикнеш лудо чародея,

превърнал те завинаги в приятел.

Почувствах се отново жива,
след твоята слънчева поява.
Учиш ме, подкрепата красива
ме кара дълго да мечтая.
 
Показваш ми по начин непонятен,
че държиш на моята осанка.
С жестове и думи на учител властен
извират тайни чувства от душата.
 
Не говориш много и всеки ден
усещам скритата ти топлина.
Повярвай ми, искам ти да си до мен
да ме даряваш с обич, светлина.
 
Уж си близо, а всъщност си далеч.
Нежен лъч от утринно сияние.
Вечер в съня ми провираш се и веч
рисуваш краски от любовното мечтание.
 
Моля остани до мен, недей си тръгва!
Ти си нежен полъх в моята душа.
Докосваш като слънце , като светлина –
разкрасяваш живота, стопяваш моята тъга.

Автор :Виктория Милчева

Когато се спомина,приятели
и близки може би
за пръв и последен път
ще ме четат.

И ще се питат-Не бе ли по добре,
да го бяхме чели докато бе
жив и млад.
Ще си кажат също:Как не го
разбрахме,докато беше на този
свят.

Ето тук днес са се събрали последна
почит да ми отдадат.После ще си
тръгнат с мисли за преходността
ни на таз земя.

Едно стихотворение на Алина Стоянова от поредицата Чужда муза

Панаири,панаири…
Дим,карначета-ерзац
И се пие яко.Свири
на дудук брадат свирач.

Стан извива хубавелка
 и разтриса тлъст гюбек.
някаква беззъба лелка
ми предлага чушкопек.

Давя се във екстра стока-
тенджери,кюлоти,боб,
плитичка тава,-дълбока
и фенерчета за гроб.

Евтини червени блузки,
свирки,захарен памук…
Тук дойдох да закуся-
две карначета със лук.

И защо ли се оглеждам?
Търся оня тъжен пес
с рунтавите вежди.
Но го няма.Липсва днес.

Панаири,панаири…
Дим,карначета,фарси!
Кучка вие,куче дири..
Да закуся ли?Мерси!

Горда стара планината
химни слуша. “Чака-рак”
Панаир ни е Съдбата.
Тя пък глозга кучи крак.
      автор:Алина Стоянова
от стихосбирката й “Черно на бяло”

След мене тръгна сляпо куче.
и май си нещо пожела?
Храна ли иска да получи
или да зърне светлина?

Валеше,ала то вървеше.
Студено бе.То не разбра.
Една надежда го крепеше,
че още стават чудеса.

Опитах се да го нахраня,
Но опитът ми не успя.
Остави всичко без желание.
Отляво тъй ме заболя!

Погледна ме с очите стъклени,
в душата ми пожар запали
от тлеещи заспали въглени…
Ръката моя го погали.

 Храната не докосна то.
Ръката ми не спря да ближе.
Било е гладно за добро!
А мракът е последна грижа.

 Било е гладно за душа,
която да го приласкае
и няма друга светлина
 по истинска  от таз,то знае
            автор:Румяна Иванова

Помниш ли онова вино –

май беше стар пелин –

сърцето му беше горчиво,

напомняше на рицин...

Дълго ли пихме от него,

та устните ни загорчаха,

докато дните ледени

над стряхата ни валяха?

Горчиво ли се целувахме

над тишината бездънна?

Отровихме самотата си.

А после – помниш ли?- съмна....