Може би на някои от вас, които са слушали Nightwish, им е позната тази фраза (Kuolema Tekee Taiteilijan). Не знам дали сте мислили колко истина може да има в нея или сте решили, че е просто поредната странна фраза в текстовете на Туомас...
Е, от известно време ми е познат толкова добър пример, че не знам дали по-добър би се намерил... Това е едно прекрасно момиче, което се е преборило със смъртта с музиката си. Тук можете да прочетете историята й и да чуете музиката й:
http://cf.geocities.com/missantrophe/А за тези, които имат затруднения с английския и френския, ето и един набързо направен превод:
Едно време имало пианистка, която мечтаела за човечност...Родена съм на 23 март 1988 в болницата в Сейнт-Агат в Квебек. Животът ми е труден за описване, защото много добро описание на това, което съм преживяла, би ми отнело остатъка от живота ми. Но хайде... ще ви го разкажа на кратко.
Още, когато съм се родила, съм се срещнала много отблизо със смъртта. Умирала съм най-малко 4 пъти на операционните маси. Родена съм с болест на хранопровода-1 инч от него е липсвал. Заради тази болест, видях небето на година и половина и спрях да ходя редовно до болницата на 6 годишна възраст.
Заради болестта си не бях способна да ям през устата си, така че ми направиха (това не мога да го преведа) гастростомия (отваря се стомаха и се почставя тръбичка, през която човек се храни, предполагам сте чували...). Носих това ла*но (извинявам се, правя буквален превод) на кожата си 6 години. Заради неуспешна операция, имах трахеотомия и не можех да дишам сама. Решили са да ме оставят да дишам сама 3 години след рождението ми.
След като отминаха тези последствия, баща ми ме накара да открия пианото. Най-лесният начин да се уча беше, когато той изсвири нещо и аз опитвах да го повторя ня пианото, същите ноти като неговите.
На 8 годишна възраст тъмнината отново докосна сърцето ми, роди ми се брат и това ме накара да изгубя част от себе си; баща си. Винаги съм го ревнувала от брат ми и все още продължавам. На около 14 годишна възраст ме повикаха от болницата Сен-Жустин и ми казаха, че през 1989 съм имала голяма операция, заради която съм получила възпаление на черния дроб. Казаха, че тази болест може да ме убие до 30 години.
След тези новини полудях. Започнах да искам да се самоубия. Започнах да се дрогирам, да пия и станах момиче без жалост. "Лудостта" ми беше толкова тежка, че реших да отида в дом за тийнейджъри с проблеми. Там съм от една година и през тази година спрях да пия и да се дрогирам. В тези трудни времена ми помогна пианото. По това време започнах да композирам. Това беше единственият начин да изразявам себе си. След като напуснах това място, се преместих в Монреал, защото Сейнт-Донат не беше място за мен. Там срещнах мъж, моят приятел, който прави живота ми толкова по-добър. Благодарение на него започнах да взимам лекарството за борба с болестта си. Това лечение може да се сравнява с химеотерапия, но няма нужда от хоспитализация. Трябво просто да се инжектирам веднъж седмично от 11 месеца насам. Има 80% шанс да съм свободна след това. Ще съм свободна! Вече съм преминала половината от лечението.
През октомври 2006 реших да уча в колеж по Musitechnic in Applied digital techniques for sound and music (това не ми се превежда ), за да стана това, което винаги съм искала-композитор на саундраци за филми или видео игри или за театрални представления и т.н. Ще взема дипломата си през август 2007.
Явно тези на пръв поглед странни думи- "Смъртта ражда творци" са изпълнена с наистина дълбок смисъл. Странно е, че творческата страна на човек по-лесно се развива и показва, подбудена отрицателните емоции, от болката. Но пък именно родените от болка творения са просто прекрасни. Мен лично безкрайно много ме докосват текстове и музика, написани като резултат от истински емоции, които авторът е изпитал, докато е творял. Просто всичко звучи по-искрено и красиво. Хората, които създават такова изкуство-плод на собствената си болка и съумяват да го споделят наистина заслужават възхищение-представям си какво е да покажеш разголената си душа пред всички...
Comments6
1980 година. Последен, осми семестър. Нашият випуск е на финала на следването си. Предстои ни пробна практика и държавна практика.
С няколко колеги от групата сме при таблото пред Учебен отдел, на което е изнесена седмичната програмата. Шумно я коментираме и не обръщаме внимание на стоящи наблизо непознати лица.
От таблото четем на глас: IV група, музикален профил, практика, Димитър Кр. Димитров. - А? Този пък кой е? (Последен курс сме, познаваме всичките преподаватели и асистенти и изведнъж... непознато име. Пък и "вятърът" не е донесъл нищо за него от СУ. Той, "вятърът", до този момент все ни е носил предварително по нещо за всяко ново име, появило се в програмата).
Тогава облегналият се на прозореца срещу таблото мъж се приближи и само каза:
- Аз съм Димитър Кр. Димитров. И подаде ръка на всяка от нас.
Представяйки се, попитах:
- Вие от СУ ли идвате?
- Не - отговори той. Ще ви чакам ( в посочения на таблото ден) в ОДЗ ( не помня номера) в Бараково (квартал на Благоевград) в 8.00 часа. Предайте и на колегите си. Усмихна се и... си тръгна.
А сега де? Не идва от СУ, а от къде? Отгоре на всичко мъж ще ни води практиката, че и ще бъде ръководител и наблюдаващ на държавната ни практика! А! И още първия ден от пробната практика - среща в ОДЗ-то и то в 8 часа. О-оо, трябва да го проучим! И започна едно питане.... Някой от колегите беше стигнал до много важната информация , че е завършил СУ, специалност Предучилищна педагогика и че дипломната му работа е била "а бе нещо свързано с играта". " Ау-у, с играта!"- започнахме да се вайкаме ние.
В ОДЗ-то от 8.15 до почти 11 часа влизахме по групите и наблюдавахме режимни моменти. Работеха учителките.
- От следващия път, колеги, започва вашата практика - рече Димитров. Утринна гимнастика в I гр., занятие във II гр., СРИ в III гр. и музикално занятие в IV гр. Разпределете се сами, 4-те момичета да си вземат задачите и от утре (до предхождащия практиката ден), могат да идват при мен на консултация от ... до... часа в стая... Довиждане.
Господиии, що за късмет точно на нашата група! Че и СРИ! Та ние ще работим като музикални ръководители!
Някак си се договорихме за занятията и утринната гимнастика. Със СРИ никой не смее да се нагърби. То, играта, си е сложно нещо! По настояване на колегите ( бях завършила Полувисш институт преди това) ще ги провеждам аз. Повярвайте, ако имах време да пътувам до София, сигурно щях да изровя библиотеката на СУ, за да прочета и дипломната му работа.
Тайно се надявахме, че така, както не конферирахме наблюдаваното през първия ден ( "защото сигурно бърза да пътува за някъде"), няма да конферираме и този първи ден от нашата работа с децата. Конферирахме. 2 часа. Слушаше ни. И задаваше въпроси.
Дойде ред и на СРИ. Много, много въпроси. И след обосновката ми, и след мненията на колегите.
Накрая каза: - Колежке, много от времето за игра на децата загубихте, за да ги учите как да играят.
Урок в едно изречение, но за цял професионален живот. Помня го! И днес, Учителю, много дискретно присъствам в играта на децата и се намесвам, само ако възникнат конфликти.
Поклон, Учителю, за всичките уроци, които съм научила от теб:
- Не робувай на авторитети!
- Чети и мисли!
- Действай и аргументирано защитавай работата си! Много знаят как трябва, но никой не знае по-добре от теб как точно трябва с децата, с които ти работиш.
Искам да благодаря:
На колегите му от СУ, ЮЗУ, ВТУ, за респекта към приноса на доц. д-р Димитър Кр. Димитров за предучилищното възпитание в България и неговата личност.
На Галя Трифонова, че качи презентацията тук веднага след мига, в който е разбрала че я има.
На Шели, че с идеята за "паметник от думи и спомени" ми даде възможност да напиша тук това, което пожелах в мига, в който изгледах презентацията.
На скъп за мен колега и приятел, доц. Веска Вардарева, за онова, което е направила, за да държим в ръцете си издадена последната монография на доц. д-р Димитър. Кр. Димитров.
На издателство "Изкуства", че е повярвало в мисията на такъв ерудит в областта на предучилищното детство като доц. д-р Димитър. Кр. Димитров и прави така, че идеите му да претворяваме не само ние, неговите студенти.
БЛАГОДАРЯ ВИ!