Дядо беше роден през последната година на 19 век, а баба през първите на 20ти,  в едно голямо и богато търновско село. Прадядо ми е бил народен учител, три пъти народен представител, личен приятел на Стамболов и имал голяма къща на центъра на селото, скоро отесняла за многобройната челяд. Тази къща, разбира се, за нашите съвременни представи, днес е едва ли не мизерна съборетина.Дядо, като се оженил, имал избор- или да остане при баща си, с малко земи, или  да отиде към края на селото, където баща му имал голям двор- и дядо избрал да се отдели. Струпал голяма масивна каменна къща  в този двор -с два балкона, като може би десетилетия нямаше по голяма от нея на село;  направил приказно имение. На къщата имаше огромен надпис-1927година. Бил е на 28 години- времето, когато България се отърсва от перманентните кризи. Беше невероятно работлив, пестелив и мълчалив човек. Сутрин ставаше в 5, изпиваше един чай от липов цвят и надробен хляб, слагаше в кожената торба каквото Бог дал, и потегляше. Обичаше много земята, ашладисваше овошки, гледаше животни. В село се движеше на немски велосипед, който се чудех как върви още, щото беше сигур на 50-60 години. от когато гопомнех. Имаше три костюма от английски плат, две кожени шуби и два швейцарски джобни часовника.Инак ходеше с дочени дрехи, а костюмите слагаше за града. В едно чекмедже  седяха тефтерите му и облигациите от заемите, нотариални актове, спестовни книжки и други документи- всичко изписано старателно, с обработен почерк . Непушеше и не близваше алкохол, макар да  правеше най-хубавото вино в региона. Наследените няколко дка се удесеторяват, отделно гори и акции въвразни предприятия, . Всичко обработва сам, с баба, като за сезонната работа наемали човек, защото дядо работел като машинист, на смени в собствената си фабрика. Тя била най-голямата на полуострова, собственост на прадядо ми и други двама братя, които години на ред си разделяли минимални дивиденти, понеже инвестирали спечеленото. Купили и хотел с кръчма, складове, и стопанисвали всичко, като в Америка. Счетоводителят раздавал сутрин карти, с които отчитал идването на работа и с които работниците ползвали обяд и разни други привилегии. На една Коледа преди 60 години им изземват всичко, заедно с влоговете на собствениците и техните деца-дядовите, на баба, леля и татко-към милион и нещо, а една крава е струвала 1000 лева, както пише Буров. Започва на ново-в ТКЗС то, по нивите и градините, на лев и двайсет надник..Докато го държаха краката-нейде до 78 мата си година..
За политика дядо не говореше никога, но четеше „Земеделско знаме”-открай-докрай, вечер, преди лягане.  "Никога не се занимавай с политика-ми внушаваше от най ранна възраст. Рано си лягаха и ядяха месо,собствено производство, сигурно веднъж на един- два месеца и то само ако ний сме там.Да, празниците обаче бяха истински празници-с тавите с пасти за децата,с бабините манджи и всичко.

Нищо вече не мирише така, както бабините манджи и и не е толкова вкусно.

После, след смъртта им, научих от леля за тормоза по държавните доставки, за надписите кулак по голямата порта, за списъците на коляно, заради които дядо е щял да изчезне на 10 .09.44та  и разни други неща.
Помагаха ни много, докато бяха живи. А, да обясня-фабриката я източиха и докараха до фалит, докато спорехме с държавата кому –кво,през Прехода. Ся даже не смея да спомена за нея. Останалото са  сталинградски руини; отказахме се от тях а от компенсаторки заради влоговете взехме пари за един трабант.
Добре, че ни дядо, ни баба, ни татко доживяха до това.

Моитедядо и баба бяха това, което Хаджийски описва в  "Оптимистична теория забългарския народ". Хора трудолюбиви, чистофайници, естети, пестеливи-да има за черни дни, мълчаливи, не обичащи лакърдии, празни приказки и обобщения, но уверени във възможността си да се справят с живота със собствения си труд .Държащи на сериозните неща-семейство, труд, почтеност. И Божието-Богу-Кесаревото-Кесарево. Може да се каже, че това поколение изпита най-много. Спокойно те са живели малко: като деца - десетина години в началото на века, като млади семейства - десетина години между 1927-1939, като пенсионери - пак десетина години между 1963-1974. През останалото време са писали българската история на гърба си -от пленичество в Солун, окупация в Гюмюрджина,  мобилизации,  стрелби отляво и отдясно, интернирани, кооперирани, национализирани, държавни доставки, децата в трудовилагери,  преценявани според класови и партийни критерии,  разрешениеза учене на децата им, всячески тормози. Заклеймявани  идеологически- като еснафи, но заради справянето им с живота-те бяха тези, избутали България напред, от руините.  Със смъртта им свърши историята на средната класа в България. Винаги се сещам за тях, когато кажат-времето е такова, не е подходящо- а те спокойни времена не бяха живяли, но  две-три поколения  сучехме от тяхния труд.

Истината е, че днес на всеки успял висят по няколко неуспели,  живеещи на гърба им, и самозаблуждаващи се, произлизащи от собствената им околна среда.За съжаление, на саможертвата на малцината  успелите-тук и навън, се крепи щастието на едно подавляващо мнозинство, оценяващо себе си като реализирано. Когато партията-държава громеше преди години еснафствотои  възпитаваше  в единство, творчество икрасота ,  същевременно  тя употребяваше властта за лично ползване на партийната  си върхушка.  За да се разпорежда в името на въображаемите си идеали със собствеността на хората , но всъщност  за да запази така  собствеността върху властта. И така уби всякави ценности у новите, които тя възпита. И когато всичко  спихна като балон, защото  беше илюзия, но и под външен натиск, тя, за да запази държавния произволвърху собствеността, а и оттам на властта  използва  същите методи,че и преките наследници на всички управляващи през последните петдесет години.Средната класа у нас в  мнозинството симисли левичарски-факт, установен от наблюдателите отдавна.  Разбира се, днес е по-лесно да се убеждава. Няма ги еснафите, които можеха да уточнят  живота си в рамките напатерналистичните ценности-дом, Бог  и семейство-те измряха отдавна.Синовете им са навън-изгонени, немили-недраги.  Иначе квадратен метър нива пак струва  колкото  трамваен билет Толкоз, за средната класа..Бог да я прости. И нас.

Ето резултата и причината

Екзюпери беше описал за възхода на Хитлер с няколко думи.. ".. "Хората изпитваха потребност да се възхищават отнякого!" Когато я  няма вярата в Бога и  добрият код на душата и   столетните ценности и традиции,  няма кой  да предпази от заблуждения, близки до слепота . С други думи, когато има вакуум на стойности,  задължително идва времето, когато всеки решава, че може всичко. Тогава идват всякакви спасители и  изобретатели на емоционален барут.  Когато  моралната девалвация залее бита,  въпрос нашанс е кой ще извика "В името Божие!". В” Зорба Гъркът” с тези думи пребиха с камъни пред църквата в Крит нещастната вдовица,  с пълната увереност, че вършат добро дело. Да не говорим, че именно в такива времена чертите на масовия характер  стават социална идеология и просто чакат водача си. Който обаче трябва задължително да прилича на тях. Когато няма мнозинство, възпитани именно в тези ценности, винаги идва изкуствен, измислен, бутафорен. Трагедията е,че манията завеличие сред посредствеността също може да приеме опасни измерения, обличайкиги с богоугодни намерения.

 Когато няма диаманти, тогава решаваме, чесчупеното стъкло, пречупено през ъгъла на нашето отчаяние, може да блести катодиамант. Въпрос на гледна точка е разпознаването..Както и самооценката-изобщо, щото нали, сичко е суета, накрая..Просто не ни е дошъл реда,  или времето да го разберем.И ако се чудите къде сбъркахне-просто изпълнявайте сънищата-пийте Спрайт!