За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”
Предългият ми пътепис вече клони към своя край и е добре да ви кажа няколко думи за самия Пекин, преди да поставя последната точка. Името на китайската столица в оригинално произношение е Бейцзин (близко до английското Beijing) и означава ’северна столица’. Всъщност то е тясно свързано с историческата съдба на града и с неговия статут. В периодите, когато Пекин не е бил столица, е наричан Бейпин – ’северно спокойствие’. По време на монголската династия Юан (1280–1360) той е известен като Даду (кит. ’велика столица’) или като Ханбалик (монг. ’велика резиденция на хана’). И други имена е имал Пекин през вековете, може би защото често е преминавал от едни ръце в други: владели са го монголци, манджури, японци. Голям разцвет преживява по време на династията Мин (1368–1644), когато са построени Забраненият град и Храмът на Небето, а китайската култура и изкуство изобщо достигат своя апогей.
По брой на населението Пекин е вторият по големина град в страната след Шанхай (18 420 000 души). Днес тук живеят повече от 15 млн. души. Любопитен факт е, че китайската столица е била най-големият град в света през ХV и през ХVIII век.
В Пекин впечатление правят широките булеварди, които минават дори през историческия център на града. На картата те имат вид на концентрични кръгове и радиално пресичащи ги лъчи. Пръстените, които опасват столицата, са четири, а в момента се изгражда петият! Най-дясната лента на булевардите е запазена – наистина е запазена – за автобусите и когато трафикът е натоварен, пътуването с градския транспорт пести време.
От двете страни на булевардите са разположени велосипедни алеи. Както знаете, колелото е доста популярно средство за придвижване в Китай. Според Добринка, която е била в Пекин преди няколко години, броят на велосипедите чувствително е намалял. Като гледам и самите колелета, си мисля, че са на изчезване. Толкова очукани, изтормозени и мръсни возила, запазили далечен спомен от фабричната си боя, в България могат да се видят единствено в пунктовете за вторични суровини. Просто стоиш и се чудиш коя неведома сила кара тези развалини да се движат и свързва в едно цяло съставните им части.
Тук се сещам за една публикация, която навремето – заедно с коментарите – прочетох с интерес. Асоциация по контраст. Ех, Дани, ех, THE_AI, какво ти изкуство, каква ти поддръжка! Ако отидеш в Китай, не поглеждай велосипедите – очите ти ще се насълзят при вида на тези страдалци!
За да не решите, че съм черногледа, ще кажа няколко хубави думи за пекинския автомобилен парк, които той напълно заслужава. Леките коли са доста по-млади и съответно по-лъскави от софийските. Обяснението в голяма степен се съдържа във факта, че автомобилната промишленост в Китай набира голяма скорост в последно време. За тази година се очаква производството и продажбите да достигнат 9 000 000 броя. В бившата Поднебесна империя се сглобяват не само модели на Volkswagen, Citroen, Toyota, Hyundai, но и родните Chery, Great Wall (“Великата (китайска) стена” – ако още не сте направили връзката), Geely, Mudan, ZX Auto... Страната има най-бързо развиващия се автомобилен пазар в света със среден годишен растеж от 26 % за периода 2001–2006 г. Освен това Китай е голям износител на автомобили – вече се правят прогнози, че до 2009 г. ще настигне и дори ще изпревари първенеца Германия в това отношение.
Разбира се, медалът има и обратна страна. Голяма част от продукцията дава сериозни дефекти още през първите шест месеца от експлоатацията. За причините и сами може да се досетите: използване на евтини и съответно нискокачествени материали в стремежа към конкурентоспособност, съкратени срокове за разработка и изпитание на новите модели.
Да се върнем все пак към уличното движение и да не пропуснем пешеходците като участници в него. За тях са изградени многобройни надлези – на кръстовищата и на доста места над самите булеварди, което изобщо не им пречи да вършат безумия. Така стигаме до една болна тема не само за България, но и за Китай, както се оказва. Вие може би си мислите, че нашите шофьори са страшно недисциплинирани, а пешеходците пресичат когато и където намерят за добре? Всъщност те са хрисими овчици в сравнение с жителите на Пекин.
Първи пример: с очите си видях как се прави успешно ляв завой на червено, при натоварено движение – и това съвсем не беше единичен случай. Втори пример: пешеходците системно и категорично отказват да се съобразяват със сигналите на светофара. Затова в пиковите часове на големите кръстовища могат да се видят специални хора с червени флагчета в ръка (защо не ги снимах?!) – те предотвратяват масови самоубийства и пускат тълпата да премине, когато светне зелено. Допълнителна паника всяват велосипедистите, които, в унисон с общата недисциплинираност, се провират между коли и пешеходци.
В тази почти апокалиптична обстановка аз намирам достатъчно смелост у себе си и излизам съвсем сама на разходка в Пекин. Набелязала съм си два обекта, за които, в интерес на истината, не бях и чувала, преди да започна да събирам информация за китайската столица: будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”.
Улицата, която води към манастира “Юнхегун”. В тези симпатични магазинчета се продават благовонни пръчици и сувенири
“Юнхегун” се намира в северната част на някогашния императорски град и до него може да се стигне с метрото. Той е най-известният будистки манастир в Пекин. Построен е в края на ХVII в. като дворец за престолонаследника Юн Цинван, а половин век по-късно е преустроен в храм, в който китайските императори всяка година са извършвали специална церемония за възпоминание на предците.
В “Юнхегун” живеят монаси, изповядващи тибетския будизъм, наричан още ламаизъм. Това е едно от теченията на будизма, чието оригинално название е ваджраяна (санскр. ’диамантена колесница’). Изкушавам се да кажа още няколко неща, за които доскоро имах твърде повърхностна представа. Будизмът не е религия в класически вид, а по-скоро може да бъде определен като учение, насочено към освобождаване от страданието и постигане на пробуждане (просветление, нирвана). Самият Буда не е обожествяван (като Исус Христос), нито има статут на пророк (като Мохамед). Буда може да бъде наречен всеки човек, който се е пробудил от съня на незнанието.
Едва ли има смисъл да продължавам в тази посока; ако учението на Сидхарта Гаутама ви интересува, може да намерите богата информация в интернет. Забележителното в манастира е неговата атмосфера – в прекия и в преносния смисъл. За първи път попадам в будистки храм и виждам как вярващите палят благовонни пръчици, молят се, а после ги пускат в големи, открити метални съдове, където те продължават да димят. Въздухът е наситен със странна смесица от аромати, каквито до този момент обонянието ми не е долавяло, тежи от съкровени желания, изказани мислено. Сякаш усещам как човешките надежди и молитви се издигат към небето, подобно на дима от благовонните пръчици. Тук дори туристите забавят своя ход и някак смирено разглеждат манастирските постройки.
Горната част от портите на манастира
Най-значителната сграда в “Юнхегун” е Павилионът на десетте хиляди радости (сполуки). В центъра му се издига огромна дървена статуя на Бъдещия Буда (Майтрея), който според вярванията ще предложи спасение на хората и с неговата поява ще започне ера на мир и възход. За основа на статуята е послужил един-единствен ствол на сандалово дърво, докаран от Индия. Това произведение на изкуството е високо 26 метра, 8 от които са вкопани в земята. Не знам защо, но не успява да спре дъха ми. Много по-голям интерес за мен представляват вглъбено молещите се хора навън.
После се отправям с метрото към парк “Бейхай”. Слизам при южния вход на Забранения град и минавам пеш покрай дългата му стена, за да стигна до някогашните императорски градини. Те са разположени около голямо езеро, носещо същото име – Бейхай (кит. ’северно езеро’). Паркът е огромен (около 70 хектара), но вина за това има водният басейн, който заема почти половината от площта му.
Тук е красиво и спокойно. Жителите на столицата идват в “Бейхай”, за да се поразходят и да си отдъхнат, но също така и за да... потанцуват и да почетат вестници по един непознат за нас начин – всекидневниците са сложени в специални стъклени витрини, каквито впрочем могат да се видят и на други места в града, например в близост до спирките на градския транспорт. А танците може би е по-добре да бъдат определени като гимнастика с музикален съпровод. Но гимнастика с много плавни и ненатоварващи тялото движения.
В стъклените витрини са поставени вестници, които всеки би могъл да прочете, стига да разбира китайските йероглифи
Едно от заниманията на столичани в парк “Бейхай” – гимнастика с музикален съпровод. Жената с червената блуза показва движенията
Щях да пропусна едно от развлеченията – разходка с лодка. Така може да разгледате от (почти) всички страни изкуствения Нефритов остров, който е насипан в езерото. На него се издига най-красивата сграда в парка – Бялата пагода. В “Бейхай” се намира и най-известният паметник на китайското изкуство от ХVI в. – оригиналната Стена на деветте дракона, на чиито две страни са изобразени по девет разноцветни фигури (копие на стената има в Забранения град). Драконът според китайските вярвания символизира властта, но също така добротата, смелостта, благородството и плодовитостта.
Нефритовият остров с Бялата пагода
Стената на деветте дракона
Ще си позволя накрая да ви дам един съвет: ако искате истински да се насладите на красотите на парка, отделете повечко време. Аз обиколих езерото с бърза крачка и по-скоро се изморих, отколкото си отпочинах. Впрочем този съвет важи също за Забранения град, за Великата китайска стена, Храма на Небето, Летния дворец и т.н., понеже те са сравнително големи по площ и са нужни часове, за да ги обходите. В края на деня резултатът в общи линии е следният: умора за тялото, радост за очите и ума.
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера
Аз бях в Китай! (2)За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица
Аз бях в Китай! (3)В околностите на Пекин, където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище, и, разбира се, Великата китайска стена!
Аз бях в Китай! (4)За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната
Аз бях в Китай (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин
Аз бях в Китай! (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление
Аз бях в Китай! (8)За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня
В страната има не една или две фирми, които се занимават с рециклиране на стари автомобили. И действително, много от автомобилите, които вече са твърде стари или повредени нямат друго бъдеще. Но как да разпознаем истинските професионалисти?
Comments