След като слязоха на станция Люблино и излязоха от метрото, Зулфакар и спътничката му за няколко минути изминаха стотината метра, които ги деляха от входа на комплекса, в който трябваше да отседнат.

Стрелковия комплекс се състоеше от пет ниски тухлени вили с плоски покриви. Страничната стена до входната врата на вилите беше украсена със скулптурно пано, изобразяващо диво животно или птица. Всяка от тях имаше по седем стаи, обзаведени добре и оборудвани  с всички съвременни удобства.

Никой не ги провери на входа и те безпрепятствено се отправиха по една от алеите към вилата.

Зарема Сеюнова, младата жена от Северен Кавказ, чийто съпруг излежаваше присъда за участие в Ногайския батальон, беше се справила перфектно със задачата си. Два дни преди да пристигнат, тя беше наела най- отдалечената вила в клуба, разположена на една алея встрани от останалите, почти изцяло скрита от дървета и храсти.

Разположена далеч от любопитните погледи на случайни минувачи и при липсата на видео – охрана, вилата щеше да  изпълни предназначението си на база, в която през следващите няколко дни на спокойствие да подготвят изпълнението на самоубийствената си мисия.

                                             *******

Когато приближиха входа на вилата, Зулфакар не се изкачи по малките стълби към него, а свърна встрани. Мъжът огледа внимателно околността, после клекна срещу стената, където на около метър височина имаше отвор на водосточна тръба. Запретна ръкава си, внимателно бръкна в нея и след секунда измъкна два найлонови пакета, в които имаше нещо опаковано във вестници. Прибра единия в джоба на шубата си. Бръкна във втория, от където извади ключа за вилата, а после пъхна и него в другия си джоб.

След като влязоха в сградата, попаднаха в малко антре, от което тръгваше дълъг коридор, по протежението на който се виждаха вратите на стаите.

Зулфакар се настани в първата стая по коридора, която беше най-близо до входа. С влизането им във вилата, той дръпна плътно тежките завеси на прозореца и извади от джобовете на шубата си двата плика. Започна да разопакова съдържанието им и от там един след друг се показаха два пистолета „Макаров” с по два пълнителя. Мъжът, явно доволен зареди пистолетите и ги постави на масата.

Когато се обърна, видя, че спътницата му все още стои нерешително в коридора пред вратата му с бохчата си.

- Избери си някоя от стаите и легни да си починеш. Ще те извикам, като стане време за ядене - каза той, докато се приближаваше към нея.

После затвори вратата на стаята си, а Гулкиз се отправи нататък по коридора.

Тя се настани в стаята в дъното, близо до банята. Хвърли бохчата си на едно от леглата в стаята, свали връхната си дреха и влезе в банята отсреща за да се измие и освежи след изтощителното пътуване.

После се прибра в стаята си, сви се на кравай върху леглото, придърпа завивката върху себе си и след няколко секунди потъна в дълбок и тревожен сън. Част 4

27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Тази история е продукт на въображението на автора. Всяка прилика с реални лица и събития е случайна.

Москва. Декември 2010 г.

           Това е една, за мен - невероятна история, която преди време ми разказа един мой стар приятел от тайните служби на Русия. Името и длъжността му ще запазя в тайна.
По разбираеми причини смених имената и на други герои от моя разказ, за да не бъдат направени асоциации с реални лица от близкото минало и настоящето.

Тази история е още едно доказателство, че понякога тя – Съдбата, си играе с нас – хората, по един неразбираем, а понякога и особено жесток начин.

………………………………………………………………………..

В навечерието на Новата година в Московския мегаполис всичко ни напомня за предстоящите празници. Навсякъде виждаме усмихнати лица на хора, нарамили шарени пакети с подаръци. Всички бързат да довършат последните приготовления за приятното прекарване на този така чакан от малки и големи празник.

За хората от ФСБ*, както и за редовите милиционери обаче, приближаването на Нова година означава само едно – извънредни, а понякога и инфарктни дежурства в името на опазването на обществения ред и на живота и здравето на празнуващите граждани. В тази последна седмица от старата година се засилва бдителността по отношение на криминалния контингент, активизират се срещите със секретни сътрудници, внедрени в престъпни групи. Работи се денонощно и по линия на тероризма.

Преди няколко дни от нашите агентурни източници получихме сведения, че мюсюлмански екстремисти от групите на „ногайците” се подготвят да извършат няколко терористични акта на оживени обществени места в Москва. Тези обезпокоителни новини допълнително опънаха и без това опънатите ни до скъсване нерви. И ни наложиха още по-трескаво да работим за установяване и залавяне на предполагаемите извършители.

Получихме заповед да извършваме проверки на документите на съмнителни лица. И особено на такива, които носят пакети, раници и големи чанти. И всичко това - при тълпите пазаруващи по улиците и в обществения транспорт. Особено внимание трябваше да се обръща при проверки на лица от Северно-кавказкия федерален окръг.

                                               *************

На завоя на моята улица

-1-

Странни същества са жените! И същевременно безкрайно логични по своему. Ето, рано сутрин, съпругата решава да ме изрита навън.

-         Ставай от тоя компютър! – безапелационно нарежда тя. – Разходи се малко, виж белия свят, мини по нашата улица да купиш закуски.

Изключвам слух автоматически, защото продължението на речетатива го знам. Как откогато ми е  побеляла косата се имам за пенсионер. Как ще си разваля окончателно очите на монитора. Как ходенето пеша било незаменим стимул за тялото и духа. И тъй нататък, и тъй нататък....

Но днес обичаната ми шефка като че ли е решила да разнообрази репертоара:

-          Нали все си спомняш за детското си пазаруване в квартала. Как на седем майка ти те пратила до близкия павилион и ти с песента за стария файтон си се върнал триумфално от първия си успешен пазар. А новия магазин от веригата супермаркети не се ли намира на същото място? Пускат му реклама през половин час по телевизията. Вземи каквото прецениш оттам.

Казано честно, бях забравил споделеното. Но жените помнят, особено червенокосите, помнят всичко дяволиците….

Навличам послушно сгънатите на фотьойла дрехи и мимоходом отбелязвам, че панталонът малко ми стяга.

-          Че как не! – с дяволито присвити очи ме прострелва жената. – Нали ти е от абитуриентския бал.

Хм, „ирония на съдбата”, поднесена от собствената ти половинка! Миналата седмица ме навлече със сакото от сватбата, днес с абитуриентския панталон.... Да и се чудиш на логиката, която и този път се оказва желязна. Обяснява ми значи как съм отслабвал и някак си съм се смалявал. Заради това вадела забравените, оцелели дрехи от вехтата ракла.
Сякаш бездънна ми изглежда тая мебел, съхранила в утробата си вещите от миналото. Понякога си мисля, че там – най-отдолу, като отслабна и се смаля съвсем, ме чакат моите детски къси гащи с презрамки и ризката ми на червени и бели карета.

Дипломатично запазвам подозренията за себе си, преодолявам стъпалата и след минута съм вече на нашата улица. Някога, през моето детство, тя беше наистина наша. По прашната и често кална пръст колите минаваха като белите лястовици. С децата от махалата точно тук правехме юнашки мачове. А пръснатите около улицата къщички създаваха уюта на стария квартал. Там бе и нашата къща – варосана и висока, отрупана с люляци до капандурата на тавана, дървета и алеи отрупани с цвят в градината отпред. И всичко, освен детската глъчка, се стопяваше в невероятната, космична тишина.... Даже понякога като далечно ехо се чуваше кристалният звън на камбаните на храма – на онзи, със златните кубета, в центъра на града.

Но всичко това принадлежи на миналото. Днес малцина си спомняме махалата, каквато беше. Нали все по-малко оставаме старите комшии, доживяващи дните си в този пренаселен комплекс, пресичан от асфалтовата лента на новопроизведения, пълен с потоци от коли, булевард. Няма нужда от справка в общинския регистър. Току пред погледа ми се мерне някоя позната физиономия, лепната на стълба с ореола на поредната жалейка.

Преди години попитах децата дали биха излезли да поиграят на улицата, а те ме погледнаха смаяно:

-          Тате, да не сме самоубийци?

Още една тъжна истина, при това неумолима.

 Все пак  усещам, че някаква бодрост ме обзема. Може би заради чистото, синьо небе отгоре. Поне то не се е променило. Или заради редиците стари дървета, които пропуснаха да изсекат навремето. И те си живеят и зеленеят напук на новото хилядолетие, урбанизацията и гадната отрова на отминаващите возила. И крият в клоните си птиците и техните песни, за да можем да ги чуваме сутрин и вечер.

Неусетно повдигам глава, изправям отънялата си снага, поемам свежия утринен въздух и ускорявам крачката. След секунда отбелязвам, че птиците по близките дървета мълчат. И неочакваното скърцане на спирачки отзад ме кара да подскоча. Току залепнал зад гърба ми е спрял лъскав джип. От прозореца се подава чорлава глава  и  почва да ругае:

-          Дядка, къде рипаш? Кат те скивам, гробищата нема да ти избегат, не скачай толкова към трапа. Аман от пенсии, и сутрин не може да си паркираш колата спокойно!

Умиротворението изчезва. Понякога изпитвам безумен, ирационален гняв. Може би защото редиците от спрели таратайки са обсебили целия тротоар. Защото кофите за смет преливат, тревата е смачкана и по банкета на моята улица винаги се стеле килим от хвърлени угарки. Или защото хилядите пришълци, „граждани в излишък” не знаят и не искат да знаят какво унищожиха с идването си в стария квартал.

- Може да тренирам за световното за ветерани! – изтъпанвам се решително пред бронята и почвам предизвикателно да тропам по капака. – А ти, като гледам как го търкаляш това лъскаво яйце със сигурност ще ме изпревариш с паркирането в гробищата, селяндур смотан.

Грозната глава трескаво бута лостовете и върти волана, отдръпва колата метър назад, за да я предпази. По свитите му очи разбирам, че явно няколко секунди се колебае дали да ме размаже с преден ход или просто да слезе и да ми фрасне два унищожителни шамара. В крайна сметка явно решава, че го мързи и целта не си заслужава неприятностите. Заобикаля ме с ловка маневра отстрани и се задоволява само със стиснати зъби да подхвърли през отворения прозорец:

 - Не само дъртак, ами абсолютен кукундрел, нищо че не си от село!

-2-

 Дори след блестящата морална победа, радостта някак бяга. Вероятно понеже трябва един ден да призная, че това наоколо отдавна не е моята улица и моя стар квартал. Скоро май няма да има и такива дето ги помнят. Смениха на даже имената на улицата, на съседните, на квартала. Така звучали по-модерно… В такива мигове си мисля защо за убийците на миналото не се полагат по-тежки присъди от тези за убийци на хора.

Или съм тъжен, защото минавам покрай мястото, където беше къщата, а после и блокът на моя приятел от детството Асен. Асо се пропи след като навърши четиридесетака и остана демократично безработен. Движеше със съмнителни хора, приличащи на дилърите с вълшебен прашец. И един ден просто изчезна. Майка му търси някакви следи с години, за разлика от полицията, която бързо приключи случая. Съмнявам се да са го погребали подобаващо.

То, като изпратихме с почести и рев друг приятел от детинство -  Стефан, да не успяхме да го върнем! Стефчо си пресичал нашата улица една вечер след кратка визита в кварталното кръчме, ама объркал епохите. Вместо със сладкото безвремие на отминалото се сблъскал с насред платното с някакъв главорез, яхнал модерен автомобил като този, дето наругах преди малко.  Шофьорът бил пришпорил колата с над сто километра и го убил на място.

Властта и този път раздаде „всекиму своето”. Изкараха, че Стефан пресичал неправилно, бил пиян, а палачът му просто си летял с превишена скорост. Ние си погребахме приятеля, а те глобиха убиеца. И трагедията приключи с безпощаден екзод.

Ех, жената ме прати да се разтуша, пък аз си играя на тъжни асоциации край жалките, напукани входни козирки на панелните блокове! Съвсем помръкнал установявам как почти съм стигнал до целта си. Но не преди да заобиколя оградата от дялани камъни и ковано желязо на бистро „Мариана”. Чичо Киро беше единствения телевизионен техник в квартала, а истинската Мариана – неговата дъщеричка. И когато вълшебната торба с образи спираше да говори и не можехме да гледаме „На всеки километър” или „Шогун” заучената парола винаги влизаше в действие: „Извикай Киро!”.

Ала вековете се смениха, момичето порасна и тръгна по гаджета. Телевизорите също се модернизираха, но никога не сварих да питам Киро дали трудно се приспособява към ремонта на новата западна техника. Понеже в една дъждовна вечер приятелят на Мариана се вряза с автомобила в задницата на спрял камион. Пак на тази улица. И затри себе си и нея. Косата на чичо Киро стана като сняг за дни, после откри заведение на партерния етаж от къщата си с парите от старите години и името на изгубеното си дете. Но от много време барчето стои затворено. През ума ми минава пак тъмна мисъл, че комшията от ония времена или е сериозно болен, или се е пренесъл окончателно в по-добрия свят при дъщеря си.

-3-

Дотъркалях се! Тук, на метри от модерния магазин на поредната хиперверига, е завоя на нашата улица. И е време да погледна на обратно. Знам, очите ми не са като едно време и жената все гълчи, че компютърът унищожавал зрението. Ала не е илюзия, че всеки път като погледна назад виждам странно „стерео”, в което картината някак си се раздвоява. От едната страна шуми булевардът – такъв, какъвто си е днес: с положения нов асфалт и крещяща маркировка, с колоните от минаващи коли, мигащите светофари и извисяващите се, сивеещи блокове. А от другата е моята улица: тясна и кална, обградена от старите, едноетажни къщи и бялата фасада на моя дом най-отзад. По нея се мяркат силуетите на близки и познати, позабравените образи на съседи и приятели. Те ми махат с ръка, поздравяват ме и ме канят да ида при тях.

И непременно ще го направя. Не днес, нали обещах на жената да се прибера със закуски.

 Но все ще дойде мигът да се събудя в едно магическо утро, докато тя още спи. Ще драсна кратка бележка на нея и децата: да не плачат, че заминавам, защото орисията на човека е винаги да се връща, откъдето е тръгнал.

Скришом ще измъкна от старата ракла детските панталонки, карираната, весела риза и някоя от старите торби в чекмеджето на шкафа-ветеран. Ще нахлузя презрамките и с детски устрем ще  припна до супер-магазина. Всъщност той ще се смали пак до паянтовия, ламаринен павилион, нацапан щедро със зелена боя. Ще напазарувам от него онези вехти, кръгли питки със замайващ, вълшебен дъх. И с песента за стария файтон ще свия по моята стара улица. Пътьом ще се отбия до чичо Киро, да му поръчам да мине за телевизора, а малкото момиченце Мариана ще си играе безгрижно в градината пред дома. На следващата пряка ще се уговорим с Асо и Стефчо да съберат отбора и да му спретнем един страхотен мач срещу другата махала след обяд на улицата. И най-сетне ще се приближа до портата на старата къща, където ме чакат моите родители.

-Браво, моето момче!  – ще ме погали с ласкавия си поглед мама.

-Казах ли ти, че ще успее? Той отдавна е истински мъж! – ухилен ще изрече баща ми.

И тогава ще настъпи най-прекрасният миг. Камбаните на „златния храм” ще забият за мен, а аз ще прекрача желязната порта на старата, незабравена къща. И ще остана без дъх. Както се случва винаги, когато докоснеш истинското щастие....

2026.
2026r.
Мейки –собственик на проспериращата издателска къща МАМС най после реши да разгледа странната и старинна книга,която преди врему му донесоха приятелите  Странник и Скитник.
В интерес на истината не можа да им обърне достатъчно внимание,защото както винаги в издателството кипеше усилен труд. С усилие успя да си спомни,че му обясняваха един през друг колко необикновена и странна е тази книга.В зависимост от това в чие ръце е,тя решаваше дали да му покаже миналото или бъдещето,за  това дали показва  и настоящето-двамата  му приятели изпаднаха в лют спор.Никой от досега разгръщалите я не беше отгатвал какво и кое ще му покаже тя.
   Той допи сутрешното си уиски и замислен се качи в книгохранилището в което държеше най ценните си книги.
Книгата го очакваше на изискана масичка в стил “Луи-не знам кой си”.Дръпна с въздишка и с леко чувство на безпокойство стола,сложи си и очилата последен писък на модата и оптиката-с кристални стъкла,които според производителят им-никога не се замъгляват и изпотяват.Отвори с малко страх и повече любопитство книгата. На титулната страница се четеше част от заглавието и от годината на издаването-“Спомени от….,нататък не се четеше от годината се виждаше само числото 20..
 Замисли се,кога ли е издадена,като по инерция разгръщаше страниците и`, по тях имаше съвсем малко текст и повече рисунки,така и не разбра кога стигна до първата.Неочаквано за него очилата му се замъглиха,докато се опитваше да ги изтрие с ръка за да вижда по-хубаво илюстрацията –на нея се появи старият му приятел Ейси,той стоеше на полянката в крайморската си къща.Пред него имаше някаква странна конструкция,която приличаше на обърната бутилка с крила и с остро върха шапка върху дъното си.Отстрани със златни букви грееше надпис МАС
 По дяволите каза си Мейки.
   Ейси си беше малко луд химик и изобретател,дали не е открил вече как да използва останалата 3 тона мастика,която  беше останала от една афера от младините им.От тогава  Ейс не лизваше от тази течност.Мейки си нямаше и представа колко близо е до истината,това което не знаеше е че приятелят му разработва космически кораб придвижващ се с мастика по поръчка на Наско –собственик на спедиторската фирма “Луна Марс Форевър  или накратко ЛМФ.

….О  Отнякъде се появиха две хлапета  и с викове-Тате,тате, хайде пак да ни разкажеш за “Окото на тигъра”Ейси се отпусна  уморено на полянката а синовете му го наобиколиха и със затаен дъх,чакаха началото на разказа му.

 КК     Книгата по някакъв свой необясним начин се отвори на следващата рисунка –От нея с цялото си приказно величие го гледаше Момо,тя водеше за ръце две две момчета а зад нея се виждаше надпис Приказна парти агенция “Златните копчета на….”Мейки не успя да дочете надписа,защото вляво от него видя още по странен надпис  казино-книжарница “светлИНа ИЯНа".
Прииска  му се да влезе да види  що за чудо е това,книгата сякаш отгатна мисълта му и той беше вече вътре.Наистина беше странно място,както собственичките си.Имаше страна рулетка,на която вместо цифри бяха изписани имената на литературни персонажи и известни писатели.Тук можеше да спечелиш или пък да загубиш някоя книга,ако пък си лишен от хазартен дух,можеше просто да си я купиш.
 Имаше и масички на които клиентите можеха да си поръчат всякакви питиета.В един ъгъл любопитството му привлече странен човек,които разговаряше с две дами-едната цялата в червено,а другата в стилно японско кимоно.Сети си,че го бе виждал някъде,само че сега беше малко напълнял и леко накуцваше.Мейки беше готов да се закълне,че в него има нещо от старите джентълмени,ако не го спираше странното му облекло което се състоеше от бермуди  и фрак под който нелепо се подаваше многоцветна хавайска риза.На друга маса стояха старите му приятели Тери,Дениджейн и Ангел.Последните двама спореха ожесточено за последният физичен закон,който бяха открили заедно.Тери и дамата до него ги гледаха отегчено.
Мейки ,още не можеше да разбере книгата-бъдещето или настоящето му показваше.
На следващата страница,той се озова в един град с необичайното име Заг Стар,видя в дома му Басиди Дивия,който с настървение пишеше нещо върху някакви листа и после с още по –голямо настървение ги  късаше и мачкаше.Жена му буля Басьовица тихомълком събираше не скъсаните листи и ги прибираше по далече от него.
   Отнякъде се появи и Слу  Чай На- готова до последен дъх и последна капка мастило да отстоява мнението си.Момченце и момиченце се въртяха около нея  и си шепнеха разгорещено нещо.Накрая момченцето се престраши, дръпна я за блузата и попита –Бабо,бабо кажи на Дона,че животните могат да се усмихват.Тъкмо мислеше да им обясни,че това не е възможно,но изведнъж се усмихна широко и се чу да казва-Да,понякога се усмихват,но рядко.
 Това усмихна и Мейки,но не само това пред него се появи и самият Жоре Ата-само че беше с главата надолу.А Жоре хич не обичаше нещата да са с главата надолу.Сети се,че отдавна не се бяха чували,а вече живееше на другият край на земята.
 Посегна да отгърне следващата страница  и чу гласът на внука си-Дядо няма ли да вечеряш,вече наближава полунощ,вдигна главата си от книгата и погледна през прозореца,навън наистина се беше стъмнило,после погледна към книгата беше някъде към средата и`Остави я на масичката  и се изправи.
Не знаеше дали някога пак ще има смелостта да я дочете или затвори…

През железопътната линия

                                                                                                 На Пламен Костов

Сядаме, приятелю. Няма значение, че заведението е от скъпите, обещал съм да черпя. Ще отпием от бутилката винце, нали в него е истината, и ще ти разкажа една история. То ти си ми един пияч, фабриките за алкохол ще фалират, ако чакат на тебе, ама нейсе... Не, не съм те повикал за финансови анализи и съвети по цените на пиенето, икономисте! Седи сега, отпусни вечно смятащата душичка, отпивай бавно и слушай.

Историята е по-интересна и истинска от филм. От оня филм в стил италиански неореализъм, дето семейството за една нощ си вдигаше дом в бедняшкото гето, че да не му го съборят лошите полицаи.

Значи, навремето след войната, родителите на баща ми дошли в столицата, барабар с цялата сурия отрочета. Това място край железопътната линия било забравено от бога, властите и хората. Пущинак, кал, само сградите на фабрични цехове вият от машините и комините бълват гаден пушек. Само дето точно тук, в промишлената зона, било мъничкото свободно жизнено пространство за прокудените. Вдигнали новата къща на дядо през лятото, царевицата да я скрие. А когато безпощадната есен оголила истината, незаконната постройка била вече свършен, в бяло измазан факт. И си стоя жива, здрава и непобутната десетилетия след това.

Още я помня като на черно-бял калейдоскоп. Ниска, колкото един бой царевично стъбло, само керемидите се смеят подигравателно с червеното отгоре. Една единствена широка стая с двете огромни легла по ъглите. В средата също така внушителна маса, като център на домашното огнище. До прозореца печката думти и хвърля пламъчета по тавана. Портретите на прадядовците по стените, някак изкуствено оцветени, мязащи на литографии. Така и не им запомних имената....

А дворчето малко, ама спретнато по всички български обичаи. Двата реда ягоди от едната страна на неравната пътека от циментови плочи. От другата страна на пътеката, свряно до неизменната ограда от дървени тараби, важно се пъчи коритото на дворната чешма. Лозата е опряла гръб отстрани, вишните веят клони и върхове високо, до облаците сякаш. Ама какви вишни бяха! Сладки и ароматни като елексира на живота! От центъра чак идваха хора и молеха да си купят, истински били.

В тази къща като безгрижен фърфалак бях истински щастлив, но както се случва при всяко щастие, без да осъзнавам това. Катерех се безстрашно по дърветата, ровех подобно мишок в малкото сайвантче отзад и си играех с многобройните цветни чашки по рафтовете на вехтия шкаф. Или просто четях книжка на двора, опрял гръб на тарабите, и с часове гледах и слушах отминаващите влакове.

Нататък знаеш как беше. Нали и ти като мене си ми чепат и жизнен продукт на бедняшката махала. Баща ми и майка ми се уредиха като младо семейство с нов, панелен апартамент оттатък линията. Пораснах и доста по-рядко се отбивах в старата къща отвъд. Баба и дядо си отидоха млади, като баща ми. Къщата опустя, остаря изведнъж и кварталът се промени.

Железопътната линия го беше спасила от нашествието на панелните чудовища. След това при демокрацията и заводите фалираха, оголиха пространство. Напук на логиката някогашният забутан квартал се превърна в апетитно място в близост до разрастващия се център на столичния град. И на мястото на старите, незаконни и схлупени къщета  се нароиха нови кооперации и луксозни заведения с перфектни разрешителни, блестящи фасади и високи етажи.

Да, правилно си разбрал, приятелю! Никога не съм се съмнявал в твоя аналитичен гений. Така е, на мястото на тоя ресторант, в който седим, беше двора на моята дядова къща.

Не, казах ти, не ща лекции по пазарна, нечовешка икономика! Хич не ми пука за миграцията към големите градове, икономическата необходимост, цените и покупко-продажбите на недвижимите имоти!

Кажи, в какви пари на квадратен метър ще ми платиш онова детство в малкото дворче? За каква валута ще оцениш шума на отминаващите влакове – отначало силен като младостта, после затихващ бавно, бавно по релсите като ехото на живота?

Сега ако се надигна и отворя задната врата на ресторанта ще се озова пак там....

Грешка, в задния двор на заведението с нахвърляните щайги и счупени бутилки ще се намериш ти, невернико! Аз ще открехна дървената порта и ще прекрача по пътеката от напукани плочи. Ще погаля листата на вишните и ще намокря пръсти на дворната чешма. Ще пристъпя по-близо до дома и там пред прага ще ме чакат баба, дядо и татко. Нали така ги сънувам кажи-речи всяка нощ, откакто се помина баща ми – млади, някак щастливо и прощаващо усмихнати. Но още не съм достоен да ида при тях, затова ще се обърна обратно, за да потъна сред подредените като войници царевични стръкове и отново да се върна в сегашното....

Вярно, може би просто съм вече стар и пиян. Твоята чаша е наполовина пълна, бутилката пред мен окончателно празна. Но като казах чаша, знаеш ли, сетих се нещо. Пазех у дома една от бабините чаши, от стария сайвант. Миналата седмица не можах да я намеря и попитах жените в къщи. Всички гузно вдигаха рамене, само съпругата нещо промърмори, че била вече много вехта и напукана. Тъй и не можах да я открия. А вчера ровя за портфейла в якето и чашката ми надува джоба там! Същата, бабината, ама беше като нова и хич не беше напукана.... Ако щеш вярвай, ще ти я покажа щом искаш! Това си е чисто рационално доказателство, че и аз съм закрачил към миналото. Защото в някой хубав ден и то по-рано, отколкото очаквате всички, аз ще се върна там. Ще прекрача прага на старата къща и ще прегърна всички изгубени близки, за да остана при тях и да бъда вечно, безмерно и безкрайно щастлив.

Дай ръка, приятелю! Не е случайно, че тебе избрах да ме придружиш дотук. Знаех си, че само облегнат на твоето прагматично рамо ще мога да премина през железопътната линия, да се върна през времето в другия свят. Ти придържай здраво, пък аз ще ти разправям как Боре Макаренко (викахме му Макаренко, щото лежа в пандиза) се бе проснал смертелно поркан върху линията. Не, не те плаша, бащата го спаси в последната минута преди мотрисата да го смаже! Истинска си е историята като всичко, което ти разказах...............

Част 1

- Хммм, кво става пич? – заинтересува се Коук.
- Не знам, но ела бързо, лаптопът изгасна и вместо съобщението за блога на смъртта вече излиза съобщение за грешка.
- Добре, идвам веднага. Само да се обадя на Фрости, тя е в банята.

След около половин час, Мейкъра и Коук пиеха водка в кухнята на Твореца и обсъждаха новото съобщение. Сигурно това е краят на изпитанията, предположи Коук. Ще трябва да се чуем с Лирика, Страто, Яничка и останалите. Ще спретнем едно купонче по случая. А, дааа, да не забравим и по-новите участници, а и другите момичета. Двамата прехвърляха всевъзможни версии. Трябваше да си набавят и картофена ракия. В тази борба имаше и жертви, но без такива бе невъзможно. От унеса ги изкара продължително звънене на входната врата. Мейкъра се надигна и бавно тръгна към входа. Отвори вратата със замах и долната му челюст увисна от удивление. В устата му можеха да влязат поне 50 мухи. На входната врата пред него стоеше Щепселинка, свободна и по-изумителна от всякога.
- Копелеееееееее, ревна Мейкъра към Коук, истина е. Бръкна с ръце в джобовете, чудейки се какво друго да каже и напипа нещо в левия си джоб. Странно се вгледа в предмета – беше едната от сините обици на Пестицидното момиче. Беше му я подарила преди да отлети за срещата със своя Ковчежник.

Заесени се рано. Дърветата леко поклащаха жълто- червените върхове,  а гората тънеше в глуха тишина. Носеше се мирис на дъжд, на мокра, горска земя, на мъхове и гнили листа... С една дума – красота. Селото също беше тихо, всички прозорци бяха затворени, всички порти – залостени, по дворовете не се щураха жени, по улиците не се прибираха животни. Сякаш нямаше хора. Беше тиха привечер и нищо не нарушаваше крехкото равновесие в планинското селце.

Един възрастен човек бавно слизаше по стръмната уличка към старата си къща, която сякаш въздъхна облекчено при звука от тежките му стъпки. Старецът се спря до ниската порта и занарежда полугласно :”Ти, Георге, като заключваш тая пуста порта, ключа къде дяна? Ех, мъко моя, с тия ключове ли все да се разправям на стари години!Щото то едно време портата само се бутваше – и  човек си влиза, а сега...”

Под асмата в двора се надигна един тъмен силует и старецът отскочи стреснато назад.

-         Ти кой си, бе?- подвикна той стреснато – Как влезе, като портата е заключена?

-         Не е, татко, не е заключена! – каза спокойно силуетът и излезе от сянката на асмата. Беше строен мъж на средна възраст, с хубава, гъста коса, в която на места проблясваха сребърни нишки. Той дръпна портата към себе си и тя се отвори, после отстъпи от пътечката, за да може старецът да влезе.  – И от кога я заключваш?

-         Ами то... аз вярно, че забравям...

Старецът наклони глава на една страна и загледа сина си с най- топлия си поглед. Не поздрави, но покрай очите му се появи една забравена ситна мрежа от лукави бръчици...  

-         Отдавна не си идвал, затова заключвам – каза накрая и впери упорит поглед точно над гостенина си.

-         Вярно е – рече синът. – Бях доста далеч, нали ти казвах, нямах възможност...

-         Е, сигурно... – съгласи се старецът. – Ми `що стоим на портата като изгонени? Влез, че да вляза и аз!

Синът се усмихна и тръгна по пътеката към къщата. Старецът пристъпи след него, вперил поглед в широките му рамене, в познатата осанка... Двамата влязоха заедно в къщата, седнаха един срещу друг в ниската кухня и замълчаха.

-         Е, разказвай, как живееш? – попита първи бащата

-         Ами – различно. Веднъж добре, друг път зле – както се случи... – синът разглеждаше дървения под и на устните му играеше странна, тъжна усмивка.

-         Че то така ли се живее? – намръщи се старецът и загледа изпод вежди сина си.

-         Ами може и така. То в днешно време, татко, нищо сигурно няма...- каза синът, изведнъж вдигна глава и погледна баща си право в очите.

-         Времето ти е все виновно! Сякаш някой може да спори с времето – ами то си е време, тече си. А човекът по него трябва да се води, не да спори с него! Цял живот не се научи да живееш ти! Човек трябва да се радва на живота си, а не да го мъчи! Живота е като дете - обич иска, и благост, не като тебе...– каза старецът и стана от столчето. Скоро на масичката се появиха две малки чашки, бутилка с някаква прозрачна течност и парче прясно сирене, поръсено с червен пипер.

-         Добре си дошъл! – каза бащата и вдигна чаша. Бръчиците около очите му станаха сякаш повече, а лицето му грейна.

-         Добре заварил, татко! Наздраве! – отвърна синът. Чашките се докоснаха леко, мъжете отпиха от острата течност и в малката кухня отново настана мълчание.

-         А ти, татко, как живееш? – попита синът и наруши мълчанието.

-         Ами как – днеска добре, утре пак добре... Защо живее човек, ако не живее добре? – усмихна се старецът.

-         Така е! – съгласи се синът с усмивка.

Вечерта поглъщаше бързо сенките на двора. Изгря ярка луна и светлината `и падаше косо върху масата. Никой от двамата не ставаше да запали лампа. Мъжете мълчаха и се взираха един към друг в полумрака.

-         А ти как се сети днес да дойдеш? – попита старецът.

-         Вчера пристигнах, всъщност – отговори синът. – Имах малко работа по града, та затова дойдох днеска.

-         Не те питам това – каза бащата и наля в чашките от острата течност. – Питам те защо всъщност дойде?

-         Не знам, татко – отговори синът просто и се загледа през малкото прозорче към тъмния двор. – Исках да те видя, да знам, че си добре...

-         Е, и сега знаеш ли? – тихо каза старецът и също погледна през прозорчето към двора.

„Знам! – каза си наум синът - Знам толкова, колкото знаех и без да съм те видял... Ти си като воденичен камък – и след хиляди години пак ще мелиш брашно...” А на глас нищо не каза, само се усмихна пак – тъжно, далечно...

После се събуди. Сърцето в гърдите му се мяташе като диво животинче в клетка. Ръцете му трепереха, а пред още сънения му поглед все беше онази картина на полутъмната кухня и лукавите бръчици около очите на стареца...

Синът стана от голямото си легло, отиде до панорамния прозорец и запали цигара. После вдигна телефона да провери кога има самолет за България. А после се замисли за всичко – за дългия път, за многото работа, за бъдещите си проекти, за тежкото мълчание на масата в малката кухня...

Денят озаряваше ниските хълмове над предградието. Дори облаците тук са различни... В Африка пролетта разцъфтяваше в целия си блясък, а в едно малко село от другата страна на глобуса, листата покриваха вече тясната, стръмна уличка. Един мрачен човек отиваше на работа в същия час, в който един усмихнат старец затваряше ниската си портичка и се отправяше към есенната рилска гора...