27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Бункерът в Сектор 5 както винаги изглеждаше смъртоносен и елегантен. Много рядко някой от местните дръзваше да се приближи на повече от километър от него и то само в слънчев ден.
Легендата гласеше, че около това място витае зла сила, която отнема живота на всичко живо, дръзнало да навлезе в нейните владения.
Затова Клод Малкия направо се втрещи, когато видя пред бинокъла си как един човек навлиза в зоната на Сектор 5 отвъд спасителния километър. Той сръга застаналия до него Сло и каза:
- Виж, човече! Ето един, който смята да се прости с живота си! – и бутна бинокъла в ръката му.
Сло го взе и го приближи към очите си. Погледа малко и го върна на приятеля си.
- Тоя не е от нашите – рече. – Виж му дрехите, виж му и ръста. Трябва да е Жрец.
- Жрец? Глупости! – отсече Клод Малкия. – Те отдавна са напуснали тази планета.
- Жрец, нежрец, давай да се омитаме, докато е време. От това място ме побиват тръпки.
Клод кимна в знак на съгласие, двамата се обърнаха кръгом и бавно започнаха да слизат от насипа, откъдето наблюдаваха странния човек, навлязал в зоната на Сектор 5. В селото щяха да разкажат новината и да станат героите на деня.
Но Сло беше познал. Мъжът, който смело приближи бункера наистина беше Жрец. Или поне така биха го определили старейшините на селото, ако има възможността да погледнат в очите му – в тях нямаше никаква милост, никаква следа от надежда. Тези очи можеха да убиват.
Мъжът застана до вратата на бункера и натисна бутона под комуникатора.
- Коук? Ти ли си, кучи сине? – пропука кисел глас от високоговорителчето.
- Разбира се, че съм аз, Мейкър. Да беше отворил, мътните те взели.
Вратата се плъзна навътре и Коук влезе във вътрешността на бункера. В контролната зала го чакаше Мейкъра, запалил неизменната цигара с чаша водка в ръка.
- Е време беше, пич – каза той и посочи към бутилката. – Влей си едно и да започваме. Положението излиза извън контрол.
- Чух, чух – рече Ейс и напълни чашата си до ръба. – Чиърс, май френд.
Двамата пиха до дъно.
- Имаме големи проблеми, приятелю, наистина – каза Ейс и избърса устните си с опакото на ръката. – Пробив в сигурността. Време е да навлезем в паралелното измерение.
- Прав си – отвърна Мейкъра. – Смъртта е привлякла нови хора и равновесието скоро ще бъде нарушено. Смяташ ли, че наистина трябва да влезем в паралелното измерение.
- Не ставай глупав. Това е единственият начин да разберем какво е намислила нашата приятелка.
- Рисковано е. Новите може и да не издържат.
- На кого му пука! Важното е да задържим надмощието си.
- Сигурен ли си?
- Абсолютно. Вади ключа.
Мейкъра извади ключа си и отиде до пулта за времево изкривяване. Ейс застана от другата му страна. Двамата в абсолютен синхрон вкараха ключовете си в жлебовете и завъртяха наляво.
- Господ да ни е на помощ! – каза Мейкъра и натисна червения бутон.
- Той няма нищо общо – отвърна Коук.
Мракът обгърна и двамата.

Тя обаче сякаш предусети – почти заздравялата рана на бузата `и я предупреди с рязка болка, от която очите и се присвиха. Яничка се втурна в бараката да вика мъжете, а през това време Случайното момиче сякаш се взриви. Отскочи леко напред, пъхна се под ръката на обезумялото нещо и с точен удар успя да изкара въздуха от трахеята му. Роботът захъхри, но успя да стреля още веднъж. Тогава тя просто му счупи ръката и изрита пистолета към вратата на бараката.
- Що за нещо си ти? – попита Случайното момиче, но нямаше много време за обяснения, защото той се хвърли към нея. Тя отстъпи назад, тръсна глава за да отърси косата от очите си и се опита скочи достатъчно високо, за да му счупи гръкляна окончателно. Но не успя – ударът се получи високо в гръдния кош, където не му беше мястото. Тя се ядоса сама на себе си. Някаква досадна болка в лявото рамо правеше ръката `и почти безполезна, което още повече я ядосваше. Реши да събере ядовете си накуп и да ги стовари върху полудялото същество с празен поглед. Тялото `и се стегна и един точен удар попадна точно в средата на гръдния му кош, като го накара да залитне назад.
- Спри – тихо каза тя, така че само Вал да я чуе. -  Ти нищо не знаеш за мен. Не ми е необходимо да те убивам, можеш да бъдеш полезен...
Но той не спря и отново тръгна към нея. Очите `и потъмняха съвсем, тя рязко нанесе последния точен удар в гърлото и нещото в човешки вид се срути на земята. Тя се отдръпна на крачка назад и тогава видя, че Яничка и мъжете стоят в очертанията на вратата. Намръщения човек в черно, който всъщност беше познат като Лорда на мечовете, измъкна от някъде голям меч и пристъпи до тялото. Главата с образа на Вал се търкулна по улицата.
- Леле, колко откачено! – заяви той и се взря с интерес в мътните, мъртви очи.
Намръщеният мъж с бутилката водка в ръка, който всички познаваха като Борис, също пристъпи напред и каза :
- Аз така и не разбрах, защо всъщност беше откачил? Ти ли го ядоса нещо?
- Мисля, че в главата му може да се намери нещо полезно все още – каза третия мъж, когото наричаха Ейс Коук, като се стараеше да стои по- встрани от останалите. - Ама трябва да му бъркаме в мозъка внимателно...

В сенките една тъмна фигура изфуча ядосано и отпи от бутилката си. „Смъртта на два робота е толкова тъпо удоволствие, че дори не е удоволствие – помисли си тя и изфуча още веднъж. – Но ако тая компания намери кристалите, може да стане опасно...”
Случайното момиче гледаше рамото си намръщено. Влезе в къщата и намери в разхвърляните си вещи красив нож с рогова дръжка. После седна на земята и извади от рамото си куршума. Почти припадна от болката, но преди окончателно да излезе от тоя свят, успя да пусне в джоба си глупавия куршум. Той се намести при още няколко подобни – с различен калибър, различни парченца кост или мозък, различни капки кръв – някой по- стари, други съвсем пресни....

За "Блогът на смъртта" иде реч, ако некои още се не сещат.

В тоя ред на мисли - давам време до 27 юли на всички автори, които искат да се включат за довършването на проекта.

Справки и записвания тук.

Това е една от онези истории, които децата сигурно си разказват като малки, докато се се сгушили в скиривалищата си от клони на двора и току са си сглобили една от онези восъчни свещи с импровизирани фитили.

Като бях малък, често ходехме на гости при баба, вуйчо и вуйна в Панагюрище. По цял ден измисляхме приключения с брат ми и братовчедите ми, които да запълнят деня ни.

Или търкаляхме гуми по улицата и се блъскахме с тях, или се промъквахме тайно в двора на леля Цеца, където имаше една стара къщурка, до сами нейната, или ...

Като си спомням сега, след около десетина години, имам чувството, че е било вчера.

Та, в къщичката в двора на леля Цеца имаше несметни богатства : стари списания, които бяха прашасали и бяха сортирани на вързопи, старовремска ютия, която почти беше ръждясала, оловни войници, кутии с отрова, с които явно се пръскаха овошките, и още какво ли не... Всякакви неща, които биха погъделичкали любопитството на едно десетгодишно хлапе.

На етикетите с отрова дори имаше огромни червени удивителни и черепи с два кокала, които още повече ни пренасяха в пиратската действителност.

Веднъж дори смесихме съдържанието на няколко от тях в стара бутилка от веро, покатерихме се на гаража, където имаше гнездо на оси, и изтребихме всичко, що се опитваше да лети.

На следващия ден взехме трици от дигяна (б.р. дюкяна) на вуйчо и ги изсипахме в комина на съседа, който беше досами покрива на нашия гараж. Ех, спомени...

Една от най-колоритните случки беше, когато запалихме казана на училището „20 април” в градчето и после полицията разпитваше дори и вкъщи, дали някой не знае нещо. Уви...

Но, историята не беше затова...

Преди няколко дни пътувах за работа. Ден като ден. Бях спал около пет часа и когато телефонът ми издрънча сутринта, първо го бутнах от масичката до леглото, после натиснах няколко грешни бутона, които така и не спряха алармата, и накрая му изтръгнах батерията.

Затворих си очите за още пет минути, които се превърнаха в петнадесет и накрая почти тичах до гарата.

Във влака се качих секунда преди да тръгне и видях някои от колегите ми, българи, с които работим заедно.

Бяхме четирима души и тъй като влака беше почти препълнен, то едва намерихме едно място, където имаше три свободни седалки, а на съседното – още една.

Определено ми се спеше и не ми се говореше особено много за каквото и да било.

Предишните дни се беше развилнял урагана „Кирил”, който в последствие се оказа, че бил кръстен и на българин. Две дъщери го кръстили на баща си, по случай рождения му ден и платили сто и деветдесет евро за това. Поне така четох някъде в интернет.

Та, ураганът „Кирил” беше взел единадесет жертви, като в последните два дни от предишната седмица влаковете вNordRheinWestfallenпочти не се движеха.

В един от тези дни, тъй като по природа съм си дезинформиран, излязох да напазарувам.

За десетте минути, за които се стига до супермаркета подгизнах като мокра котка и вятърът едва не ме отвя някъде към близките градчета.

Тъкмо стигнах до магазина и напълних една огромна количка с хранителни продукти, които щяха да ми стигнат за цяла седмица, когато токът спря. Ситуацията беше повече от комична. Тук-там блещукаха само очите на другите хора, затворени в магазина и всеки чакаше в недоумение.

Една, две продавачки се разшаваха и намериха щанда със свщите, откъдето взеха няколко, с които да осветят помещението. Явно нямаше агрегатор, който да се задейства в критични ситуации и това бе единственият начин.

После учтиво ни помолиха да оставим количките, както са в момента и да напуснем магазина. Токът вероятно нямало да дойде, касите не работели и нямало смисъл да се чака. Прибрах се мокър вкъщи без никакви покупки и зачаках докато токът дойде.

На другия ден закъснях с два часа за работа, заради влаковете и после – за тренировка с още половин.

Та... с колегите ми от работа тъкмо обсъждахме кой през какви премеждия е минал, когато високоговорителят във влака се включи и съобщиха, че заради затворени линии, вследствие на щетите, които ураганът е нанесъл, ще се наложи да минем по друг път и се движим със закъснение. Малко по-късно влакът спря изцяло и явно зачака да се размине с няколко други, които се движеха в насрещното.

-Дам. Пак ще стигнем с два часа закъснение на работа– започнаха да се чуват откъслечни мнения.

-Според мен не е причината в урагана. – започнах да си измислям нов сценарии, за да убия скуката. – Нападнали са ни индианци и всеки момент ще щурмуват влака.

-Може би искаш да кажеш каубойци.

-Все тая. Ще изтопуркат по мокрото поле с черногривите си коне и ще размахат пищовите като в дивия запад.

-Не. Според мен е под достойнството им да щурмуват спрял влак. Първо ще го изчакат да тръгне и тогава.

-Да! Тогава ще се втурнат, докато ни настигнат, в движение ще се хвърлят в някой от вагоните и после ще ни заплашат. Ще гръмнат няколко пъти в тавана и ще извядят пожълтелите чували, в които ще съберат плячката.– в този момент влакът потегли.

-„Всички гривни, пръстени, телефони, мп3-плейъри и портфейли в чувала!” -ще извикат и ще вземат най-хубавите жени.

-После ще яхнат конете и ще отпрашат към Тексас.

-Ще пристигнат победоносно в градчето си, ще дъвчат тютюн, и ще се отправят към най-близкия бардак...

-Където ще пият уиски, ще играят покер и ще се отдадат на разврат...– тъкмо започна да ми става интересно как историята се разраства.

-„Naechste Haltestelle – Herne Hauptbahnhoff. Der Ausstieg ist in Fahrtrichtung links”*-включи се пак високоговорителят.

Така и не ни нападнаха никакви каубойци. Тук трябваше да слезем, а от гарата в Херне, да хванем метрото до Бохум.

Спуснахме се в подлеза и в този момент един от събеседниците ми се обади:

-Шшшт. Тихо!

-Какво тихо?– запитах в недоумение.

-Стъпвайте на пръсти и бъдете много тихи.– тук вече си помислих, че го терзаят някакви душевни проблеми, ама реших да си замълча.–Ако ни чуе чудовището, никак няма да е на добре...

-Какво чудовище– вече ми ставаше смешно и усмивката се беше залепила на лицето ми.

-Чудовището от Рензингщрасе. – продължи. – Разказват, че ядяло хора и спяло в подлеза на метрото.

-Хахаха.– не можах да се сдържа. – Като малък ме плашеха със „Стрелченеца”. Понеже майка ми е от Панагюрище и често ходехме там на гости. Вуйчо разправяше, че Стрелченеца имал голям корем и изяждал децата, които не слушат.

-Чудовището пътува всяка сутрин от Рензингщрасе до бекерая (б.р.Baekerei- пекарна) в Херне и там закусва.

-Хахаха. Сигурно затова често сменят персонала.– размислих се на глас.- А аз се чудих къде се загуби хубавата Бригите, която продаваше брьотхенчета (б.р. хлебчета) рано сутрин и приготвяше най-ароматното кафе. А после и Гретхен... Уви... – в този момент метрото дойде и се качихме в посока „Рензингщрасе”.

-Внимавайте сега, като слизаме. Щом не го видяхме по пътя, сигурно още спи в леговището си.– продължи историята си моят приятел.

-– Шшт!- секна ми ентусиазма, точно когато се опитах да вмъкна някаква глупава реплика.

-А то как изглежда?– зашепнах и аз.

-Разказват, че имало рижа брада и прическа като на Айнщайн.Би могло дори да е и негов наследник и да е много наясно с теорията на ядрения разпад.

-Сигурно не е имало никакъв ураган „Кирил”– допълних. Чудовището се е отдало на гуляй и е похапнало на корем... После – тинтири минтири за жертви, изпочупени покриви и т.н.

В момента, в който се заизкачвахме по ескалаторите, стана бурно течение, каквото винаги става в подлезите на метрото, когато пристига или отпътува нанякъде.

- В момента хърка! Още малко ни остава и ще излезем! Внимавай да не те издадат циповете ти. – забележката беше уместна, тъй като в края на крачолите на панталона, имах два ципа, които потропваха върху плочките. Набързо ги набрах нагоре и притаих дъх.

За тези от вас, които никога не са били в подлеза на Рензингщрасе е уместно да вмъкна малко уточнение:

Подлезите на метрото тук са много странни. Всяка една от спирките си има собствено излъчване, направена е по различен начин и е оцветена в различни цветове.

Тази на Рензингщрасе има огромни вдлъбнатини по стените, които като че ли някой великан е сторил с юмрук, когато е бил ядосан... Историята за чудовището ми се струваше все по-правдоподобна.

Ескалаторът спря и се озовахме на улицата.

-Оффф. Най-накрая на чист въздух– отдъхнах си. – Днес се чакаме пак в пет и десет на спирката, както обикновено, нали? – запитах.

-Да. Може и да обядваме заедно, ако се засечем...

След малко се разделихме и всеки пое да свърши задълженията си.

* * *

Точно в пет часа и седем минути бях в подлеза и ги очаквах да се присъединят всеки момент, когато течението пак се усили. След малко дойде и метрото, в което се шмугнах набързо...

„Чудовището от Рензингщрасе сигурно е било гладно”- помислих си и си пуснах мп3 плейъра...

* "Следваща спирка - Централна гара Херне. Слизането е отляво по посока на движение." 

Събуди се от рева на сирената.
Сънят избяга от съзнанието му в секундата, в която отвори очи и видя мигащата червена лампа над вратата на спалното помещение.
Следващите 5 минути минаха като по учебник - за няколко секунди навлече униформата.
След това - на бегом до оръжейната, защитната жилетка, каската, пълнителите, ножа, автоматичната пушка, приставката за изстрелване и няколко гранати, пакета за оцеляване.
Бегом на плаца, влизане в самолета, закопчаване и проверка на парашута.
Както при всяко учебно занятие на морската пехота.

Само че това не беше учение...
Всички го разбраха, когато секунди след излитането лейтенантът събра в платнена торбичка плочките с имената и личния им номер и след това ги предаде на единия от пилотите.
В моментът, в който му подаде своите, сержант Стенли Блекмор от морската пехота на САЩ престана да съществува - поне докато /и ако/ се завърнеше жив от мисията...
Докато летяха към условна точка 1, лейтенантът им разясни целта на мисията - код 666.
Пълно изтребление на живата сила и унищожение на инфраструктурата.  
Място на срещата след мисията - условна точка 2, откъдето ще ги приберат хеликоптерите - показа им я на една от картите, които им раздаде.
Среща - след три часа...
След това им каза едно име - Рикардо Педроза и името на една страна - Колумбия.
И подаде на всеки един от сержантите допълнително оръжие - приличаше на обикновено "Узи", но някакси по-масивно и издължено в задната част - така, че обхващаше цялата ръка до лакътя.
Лейтенантът ги инструктира с няколко думи - свръх строго секретно, първо изпитание в реален бой, ефективен обсег - 400 ярда, не се нуждае от презареждане, самоунищожава се 10 секунди след натискане на скрития в една от ръкохватките бутон.
Полетът продължаваше по план, докато навлязоха в силна буря.
Самолетът започна да се тресе, сякаш всеки момент щеше да се разпадне и пилотите трудно удържаха управлението.
Няколко минути по-късно една силна светкавица удари лявото крило на самолета и двигателят избухна в пламъци. Сигналната лампа, която показваше, че са над мястото за мисията започна да свети, а задния панел на самолета се отвори и всички се втурнаха натам.
След скокът крясъците на лейтенанта и воят на единствения останал изправен самолетен двигател останаха някъде високо горе...
Тъмните гъсти облаците наоколо и поривите на бурята не даваха никаква видимост след скока, а дишането беше невероятно трудно.
Някакъв взрив отгоре на около половин миля от лявата му страна и горящите отломки, които видя секунди по-късно известиха края на повредения самолет.
Висотомерът на ръката му отчиташе някаква странна височина, но поне парашутът се отвори безпроблемно...
Падането надолу в тъмната бездна продължи още не повече от минута, а приземяването сред някаква странна гъста гора не беше от най-прецизните.
Сержантът се освободи от парашута за секунди и се опита да се ориентира в обстановката.
Дъждът беше престанал като отсечен от нож, но за сметка на това тъмнината наоколо не би могла да бъде разсечена и с меч.
Усети дъха на тревата наоколо, уханието на смола и нещо друго, което му напомни тамян ...
Първите изстрели и няколкото взрива, които чу недалеч пред себе си накараха кръвта му да закипи.
Стисна здраво автоматичната пушка, вкара една граната в приставката за изстрелване, опря приклада на рамото си и се втурна напред към сражението.
....
Малко по-късно патроните му свършиха, гранатите - също, а в далечината пред него все още отвреме-навреме проехтяваха изстрели.
Странно - тези, по които стреляше изчезваха, докато ги приближи - сякаш телата им се разтваряха в мрака и се сливаха с тревите и дърветата наоколо.
Нещо наистина не беше наред...
С периферното си зрение забеляза движение - някой се подаде крадешком иззад едно дърво на петнайсетина крачки и нещо ужили дясното му рамо. Почувства как кръвта затопли ръкава му, но раната беше само повърхностна и не беше опасна.

Електрическия /или какъвто е там/ заряд, който изстреля секунда по-късно унищожи противника, а стволът на дървото, зад което се криеше се превърна в куп димящи въглени.
Новото оръжие, здраво закрепено за ръката му действаше перфектно...
Сержантът продължаваше напред - дори, когато престана да чува изстрелите от оръжията на другите пехотинци.
Инстинктът му на убиец, трениран упорито толкова години действаше безотказно.
Изведнъж се озова в края на гората. 
Зората изпращаше плахо първите слънчеви лъчи на разузнаване над хоризонта.
Блекмор огледа за секунди поляната и приведен продължи напред, като държеше в готовност оръжието.
Подмина някакво овъглено дърво, до което още помръдваше в конвулсии опашката на едра тропическа змия, останала след изстрел на "електромета".
Едно прошумоляване отдясно, рязко обръщане и изстрел... Съзнанието на войника запечата някакъв старец, облечен в бяла роба с вдигната ръка, който се разтопи в електрическия разряд, изстрелян от сержанта.
Сори, дядка - не взимаме пленници, помисли си Блекмор - не и в Колумбия...
Зад гърба му остана огромна врата от ковано желязо, украсена с причудливи животински и растителни орнаменти, разбита в едната си част от взрив.
На върха й се полюшваше от вятъра изкривена табела с обгорен надпис, от който се четеше само първата буква.
Премина без проблеми изпречилата се по-нататък река  с изоставена на брега лодка. От дрипавия лодкар не беше останало много след нечий изстрел...
Продължи напред, докато се озова пред нещо, приличащо на вход към бункер.
Предпазливо влезе във входа и се озова пред някакъв асансьор.
Натисна бутона, който отвори вратата и отпусна оръжието, когато се увери, че кабината е празна.
Влезе и натисна единствения бутон, върху който имаше гравирана стрелка, сочеща надолу.
Странно... Явно имаше друг изход - отдолу.
Асансьорът се понесе надолу с бясна скорост. Почувства се така, сякаш някой стисна в менгеме съдържанието на стомаха му...
Изгуби представа за времето и благодари на Бога, когато кабината забави скоростта си и после внезапно спря, а вратите се отвориха със скърцане.
Това, което видя навън надниквайки за секунда никак не му хареса.
Върна се назад в кабината, а сърцето му биеше сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди парченца.
Изведнъж съзнанието му навърза събитията от последните часове - мисията, висотомера, странните създания, разтапяни от изстелите на новото оръжие, овъгленото дърво и опашката на змията, старецът с вдигната ръка, разбитата желязна врата, обгорения надпис и първата буква Е...
Сълзите, бликнали от очите на безмилостния боец направиха чисти вадички по изцапаните му с мръсотия и барутен нагар бузи.
Прости ми, Господи!- промълви сержант Стенли Блекмор.
После стисна зъби, хвана още по-здраво оръжието и натисна отново стрелката, която сочеше надолу.
Знаеше, че вече е мъртъв.
Но имаше да разчиства някои сметки...
В Ада!