Премиершип няма нужда от визитна картичка. Там е родината на футбола, „алфата” и „омегата” от великата магия на Царя. Висшата лига е най-популярното първенство на планетата и въпреки силната конкуренция всеки уикенд примамва стотици хиляди по стадионите и приковава стотици милиони зрители пред тв-екраните.

В този най-престижен шампионат на планетата Митко Бербатов намери своя „театър на мечтите”, своята сцена, на която да изяви колосалния си талант.

Нека най-напред се доверим на числата, те са неоспорими и безапелационни. За малко повече от седем сезона Бербатов е изиграл досега над 200 мача в трите си английски отбора и 196 във Висшата лига. Отбелязал е 95 гола в Премиершип, а като прибавим попаденията за всякакви купи и евротурнирите сметката скача на внушителните 122 гола на Албиона.

Нека не забравяме, че Димитър е единият от тримата играчи и единственият не-британец в историята на най-високото ниво на английския футбол, бележили 5 гола в един мач. Негов е и феноменалния хеттрик срещу „Ливърпул”, невиждан 64 години на „Олд Трафорд”. На 22.01.2011 г. Бербатов отбеляза трети за сезона хеттрик срещу Бирмингам – постижение в цялата история на английския футбол само на Руд ван Нистелрой и Алън Ширър.

Със своите 95 вкарани гола статутът на Берба (както го наричат на Острова) се издигна до висините на славата , надмина постиженията на други световни футболни легенди. С цялото уважение и респект към тях, не можем да не отбележим с нотки на триумф, че „нашето”, българско момче има повече вкарани голове във „вечната ранглиста” на най-силната лига на света от сияйни звезди като Крис Сътън, Кристиано Роналдо, Гари Спийд, Денис Бергкамп, Роберт Пирес, Джеймс Бийти, Дейвид Бекъм, Оле Гунар Солскеар, Дънкан Фъргюсън, Паоло ди Канио, Тони Коти, Ерик Кантона, Руд ван Нистелрой…

В течение на блестящата си кариера Митко се окичи с редица отличия, имаше шанса и заслугите да вдига престижни трофеи. Очаквано на първо място да са двете шампионски титли с „червените дяволи” 2009 и 2011 г. Но не бива да пропускаме останалите! Три пъти (с Юнайтед и Тотнъм) стана носител на Купата на Лигата (Карлинг Къп или както и да я преименуват). Окичи се със златен медал и на Световното клубно първенство. Два пъти печели Суперкупата на Англия (Къмюнити Шилд или сменяното според спонсора название). Също два пъти е избран за играч на месеца във Висшата лига – април 2007 и януари 2011. „Играч на годината” в „Тотнъм” 2006/2007 и „Фулъм” 2012/2013.

А „черешката на тортата” е голмайсторският приз, „златната обувка” през Сезон 2011-2012. Българин – голмайстор на Висшата лига!!! Ще доживеят ли да се порадват на такъв миг гордо щастие правнуците ни? „Дано, дано, ама надали!”

За да оценим в пълнота направеното от Бербатов на Албиона не трябва да подминаваме и неговите асистенции, които по официална статистика минават 50. Умението на „най-неегоистичния играч” (определението е на Уейн Рууни) да владее коженото кълбо с „кадифено” докосване и да извежда своите съотборници на чисти позиции също може да влезе във футболните учебници. Нима може да бъде подминат онзи „невъзможен” финт до аутлинията срещу Уест Хям ? Или „въздушното” прехвърляне за „бомбата” на Валенсия срещу „вълците”? Или феноменалният пробив по крилото и голов пас за Рунни, който реши мача с „Фулъм”?

Тук е мястото за асоциациите с красотата в играта на Бербо. Онази Красота, която прави футболът Изкуство и не се обяснява с цифри и факти. Мнозина коментатори видяха именно в „магическите” отигравания на Берба последният отблясък на онази романтика от 60-те и 70-те години на миналия век. „Бербалогия” написа една журналистка в руския сайт на Манчестър Юнайтед и сравни неговото футболно присъствие със симфония от образи, звуци и цветове.

На какво ще се възхищават потомците най-много в „симфониите” на Димитър Бербатов, когато гледат архивните кадри в „Класика от Висшата лига” (непременно конвертирани във формат 3D)? На „кинжалните” голови шутове срещу „Рединг”, „Евертън”, „Тотнъм”, „Портсмут”, „Брага”? На невероятното обръщане с решаващ удар срещу „Блекбърн” или на „слалома” между защитата на „Уигън”? На задната ножица в мача със „Съндърланд” или на вълшебната „а ла пиола” огорчила „Мидълзбро”? На голът-шедьовър (втория от хеттрика”) в мрежата на „Ливърпул” или „художественото” попадение на митичния „Уембли” срещу „Челси”? На могъщото волле в „паяжината” на Стоук или на брилянтното, триково голово докосване срещу „Фулъм”? Нека преценяват сами, те ще имат по-ясен избор от дистанцията на времето.

Все пак това е коментар на факти и емоции, а не апология. И трябва да се отбележи, че до тези успехи и висоти Митко не стигна по път, насипан „с цветя и рози”. Той трябваше да преживее и надмогне макар и спорадичните контузии, завистта на някои съотборници, мръсните мениджърски номера на един двуличен „благородник”, злонамерените, късогледи критики, с които го засипваха „хейтъри” и псевдожурналисти. Нормално е в такава атмосфера да преживееш спадове, пропуски и мини-кризи в спортната форма.

Но реализмът ни е нужен и защото историята продължава. Решението на Бербо да премине в авторитетен клуб като „Монако” е правилно. Още някоя титла в кариерата и още някое попадение в престижната „Лига 1” съвсем не са излишни за имиджа. Но, убеден съм, през лятото като свободен агент Бербатов ще се върне при своята голяма любов – Висшата лига. Кратката раздяла само усилва любовта, знаем го от житейски опит.

А на Бербатов ще остават още малко, само пет гола, за да влезе в престижния, достъпен за малцина Клуб 100 на голмайсторите във Най-Висшата лига. И да напише епилога на легендата…

Въобще не твърдя, че лидера на "Атака" невинен ангел. Дори подозирам с основание, че е "посъветвал" човека, обидил го в самолета и на летището. 

Прочетох във в-к „Атака” статия, която ме втрещи тотално. За хората, които са достатъчно широко скроени заглавието на статията е: „Западът е душевно болен”

За тези „европеисти” и „евроатлантици”, герберасти и седерасти, които срамежливо не искат да си цапат очичките и мозъчетата с този „националистически”, „ксенофобски” и прочее вестник ще си позволя кратък преразказ.
 Та значи на Запад масово се тиражират малко по-особени книжки за деца. Те са от рода на „Татко, татко и аз” или „Мама, мама и аз”. Да не забравяме и историята на два мъжки пингвина, мечтаещи за детенце, изповедта на едно малко момче, което помага за сватбата на своя чичо с ... друг чичо и т.н.

Също така не бива да пропускаме и рекламата на детски гей-дрешки и атрибути, характерни за „свободния пазар”.

Всъщност не би трябвало да сме толкова изненадани. Узаконяването на гей-браковете и даване правото на хомосексуалните двойки да осиновяват деца на запад носи своите логични социо-културни последствия и деформации. А и фактите, рисунките и снимчиците са толкова красноречиви, че след като на човек му мине гаденето може да си позволи малък коментар:

Първо: Мислех си, че Западната цивилизация е основана на свобода и демокрация. Такава поне ни я прокламираха. Започвам с това, за да парирам в зародиш плача за „свободен избор” и „равни права” на „различните”.

Но свободен ли ще е изборът на децата от такива семейства, закърмени с подобни книги, предмети и филмчета?

 Манипулацията на деца е престъпление против човечеството – факт! Мислех си, че само комунизмът и фашизмът си я позволяват, не и демокрацията. Само съм чел  за „Хитлерюнген”, но пък бях едно от десетките хиляди чавдарчета и пионерчета, които бяха принудени в хор да повтарят: „За делото на социализма..... Бъдете готови!”

Но докато манипулацията там бе на идеологическа основа, в съвременния западен образец тя е още по-гадна. Защото се намесва в личния живот на човека  и го тласка към неестественото, гнусното блато на хомосексуализма и доброволното безплодие. В един роман на Урсула ле Гуин наричаха обратните мъже и жени "полумъртви". Права е великата писателка!

Второ: Защо ние  - българите винаги вземаме най-гнусното от „Големия брат” (дали от Москва или Брюксел май не е все едно!) Защо приехме за свое верую  от иначе плодотворната западна цивилизация не сонетите на Шекспир и графиките на Дюрер, а вакхналията на отпадъчните медии? Защото всичките реалити-шоута, биг-брадърски извращоци, рекламна бълвоч са от олигофрени и за олигофрени. (Към общия облик на нашата демократична култура тук трябва да прибавим чалгата и „ориенталските” танци, но да не променяме посоката!)

Ами гей-парадите? Ами филмите с 60 смъртоносни удара в минута, кофите кръв и изявено хомосексуално внушение, наградени с „Оскар”, които ни доказват, че това било „нормално” и почти „възвишено”?

Накрая изводът поне за мен. Всяка цивилизация си има начало, зенит и упадък. Западната е  очевидно в последния период, но ние точно в този момент решихме да копираме и да се „приобщим” към нейните „ценности”.
Явно и Европейският съюз не е вече „Общност на нациите” както мечтаеше генерал Шарл де Гол. Той се е трансформирал в псевдодемократична фасада, зад която еврейската и мюсюлманска мафии богатеят и убиват християнството и неговите исконни морални стожери.

На този фон кубинският модел започва да ми се вижда по-привлекателен и съвсем не е безсмислено като Волен Сидеров да почерпим от неговия опит. Току-виж сме заживели по-човешки като нормални хора.
И не е ли време като в „лошата” и „недемократична” Русия да забраним по законов ред пропагандата на хомосексуализма сред малолетни?

Говоря глупости?! Преди 20 години и аз щях да твърдя това с пламенна убеденост. А днес погледнете алтернативата, прочете статията и пак преценявайте – всеки за себе си!

Или неподправената истина за поредния „расистки” инцидент в близост до центъра на София

Съвсем накратко за варианта на т.нар. „национални” медии, наслушахме се на лъжите им до втръсване. Според тях трима младежи „от арабски произход” кротичко си седели на един уличен ъгъл до кв. „Захарна фабрика”. Регулярна вечерна разходка на чист въздух или пък романтичен  воаяж из нощна София? Казва ли ти някой…. Пък смееш ли да питаш?
 Изведнъж към 23 часа изневиделица върху мирните хора със статут на „продължително пребиваване” се нахвърлила тълпа скинари. Те били точно 23-ма (двадесет и трима) според показанията на потърпевшите, въоръжени с вериги, ножове, боксове и каквото ти душа и въображение иска.. Били ги, рязали ги, взели им парите (на двама по около  500 евро, на третия триста). Но те успели да избягат, оказана им е медицинска помощ, извършителите се издирват …. Злобните подмятания за „ксенофобска вълна” и „нетолерантност”  на българите няма нужда да бъдат отново тиражирани и коментирани.

Изхождайки обаче от половинвековния си опит като жител на столицата и общоизвестните, публикувани в медиите факти, смея да предположа съвсем различна интерпретация на случая. Представете си трима наркопласьори в столичен квартал в близост до центъра. Какво предлагат – „лека” дрога, просто „трева” или екстази? Или може би пълен комплект от менюто? Да не гадаем. Клиентела се намира и на кръстовището арабите „заработват” дневния приход. Защото голяма част от арабските и африкански пришълции ако не са талибани  и членове на ислямистки групировки(както бе доказано от наши и западноевропейски медии), просто са част от криминалния контингент на милата ни татковина.

Но „Всяко действие си има своето противодействие” и на всяка мафия се противопоставя друга мафия. Никой наркобос не търпи чужди елементи да го конкурират в собствената му територия. Затова той стяга силовата чета за ответен удар. Посоченият квартал освен в близост до центъра е и в периферията на митичното циганско гето с метафорично название „Факултето”. Затова и подозренията на десетки коментиращи потребители, че поне част от нападателите са били цигани съвсем  не са неоснователни, но на този етап не са и официално потвърдени.

Но има ли значение етническия произход и „слънчевия загар” на ударната група? Тя изчаква тъмнината и действа принципно спрямо натрапниците. Разчиства терена, наказва конкуренцията, взема си „заграбения” оборот. Този вариант на събитията по-логично обяснява изнесените в медийното пространство факти. И отговаря на зрителите откъде аджеба тези „бедни”, „изстрадали” бежанци носят в джобовете си суми, превъзхождащи многомесечните пенсии на средностатистическия български пенсионер.

След  инцидента следва логичното продължение.

Разбирам (това не значи, че не осъждам!) позицията на битите араби. Да признаят истинската причина за понесения побой значи сами да се вкарат в затвора. Къде, къде по-лесно и ефектно е да се посочат някакви скинари с бръснати глави, да се увеличи броя им до пияна и дрогирана ксенофобска тълпа. Така вместо заслужено наказание се заработва известност по медиите и безплатно медицинско обслужване. Впрочем на фона на разказаните събития да питаме дали въпросните пришълци с „продължителен статут на пребиваване” са работили и един ден в България и дали са внесли и лев в Здравната каса или лечението им пак е за наша сметка, си е живо дребнотемие.

Разбирам (но не оправдавам!) и позицията на родната полиция дето все „ни пази”. Публична тайна е, че наркоразпространението в София и големите градове се върши с полицейска закрила. И докато редовите полицаи просто прибират съответната такса от пласьорите на улицата, то високите чинове разпределят сферите на влияние и прилежащите райони с  местните наркобосове.

От една страна полицията не може да пренебрегне сухите факти, тя все пак не е платена медия. Всички сайтове отбелязаха, че районът е оживен, има доста търговски обекти с работещи камери за наблюдение и защита. Та, явно като са прегледали още първите записи, униформените разследващи разбират истината. С основание твърдят как нападателите не 23-ма, а… 7 (седем!)….. Също така установяват, че не са скинари с бръснати глави, а изглеждат подозрително мургави (но това е друга тема!). Но дори пред  очевАдните кадри полицията може да стигне само до констатацията, че нападението не е на расова основа, а е просто ”побой” и „грабеж”. Защото само споменаването на наркотици може да предизвика главоболия за техни колеги и „съдружници”.

Не разбирам  обаче и не мога да оправдая продажните официозни медии и жалките, послушни псевдожурналистически и правозащитни плазмодии, които продължават да обвиняват собствения си народ в несъществуващи грехове. И за да натъкмят поръчаната версия сменяха като носни кърпички през час националността на пострадалите – първо бяха палестинци, после ливанци, накрая за пропаганда двама от тях се оказаха сирийци.

А изводът е как  българите са лоши, „нетолерантни”, „нехуманни” ксенофоби и расисти. Ами така си е!

Вместо широко да отворят домовете и сърцата си за храбрите талибани и техните фамилии, те правят блокади на пътища и не дават да се издума за емигрантски общежития от „закрит тип” по родните им места. Вместо да водят под строй жените и дъщерите си при цветнокожите пришълци, за да решим демографската криза и обогатим генофонда (според съветите на „нашата” еврокомисарка), те не щат даже апартаменти под наем да им дават. Вместо да приемат радушно и да предоставят „късче земя”, с джамии до късчетата, на цялата тълпа от десетки хиляди фанатични последователи на Аллах и неговите пророци от „Ал Кайда”и „Свободната сирийска армия”, те, подучвани от вредната „ксенофобска” и „антиевропейска” партия „Атака” искат границата да затварят.

Лоши хора! Затова като не щат тези простички неща, ще бъдат омаскарявани пред света с фалшиви инциденти като този, описан по-горе. Или с пребитото сирийче край „Военна рампа”, нищо дето се оказа, че са го млатили своите. Или с някакви неидентифицирани нападения (също като НЛО), за които пострадалите нямали белези, свидетели и доказателства, и даже не подали оплаквания……..

Това е истината в ЦСКА! И това, че част от най-запалените фенове на гранда я отричат, не помага на никого, още по-малко на любимия им клуб.

Нека разтълкуваме по-внимателно думите на “мистериозния” президент на “червените” Лоурънс Дейвис и да отгатнем техния контекст. Скромният съдържател на магазинчета за пури продължава да сипе рога на словесното изобилие. В една добра статия вече посочиха 11-те му щедри обещания. Без излишни повторения, да ги обобщим в няколко думи с цялата красота и разточителност на словоблудството.

Партньори за “сътрудничество” на ЦСКА щели да стават “Селтик” и “Евертън”. Инвестиции ще да влязат с милиони било от “приятел-английски национал по ръгби”, било от шейховете от ОАЕ и Катар, било от “генерален спонсор”, за който имало три варианта. Тренировъчната база на клуба ще бъде изцяло ремонтирана и обновена, школата на ЦСКА ще стане “най-добрата в света”. Дълговете, естествено, ще бъдат изчистени в минимални срокове (с изключение на 2-3), а финансовата стабилност на отбора е гарантирана “с години напред”.

Е, липсваха някои характерни мотиви като съкровището на карибските пирати, флотилията със злато и скъпоценни камъни, потеглила към пристанището на Перловската река, вълшебната пещера Сезам на Али Баба (пардон Али Дейвис!), виденията за мургави принцове и принцеси, които с вълшебната лампо-инвестиция ще позлатят седалките на “Българска армия”. Но и казаното е достатъчно да затъмни някои от най-добрите сюжети в “1001 нощ”.

Реалността в Борисовата градина обаче хич не е приказна. ЦСКА плаща заплати на играчите си с приходите от билети и телевизионни права. За служители и работници няма левчета от близо година. Заради това те вдигнаха бунт, отново бързо потушен с полуобещанията за изплащане на 2 (две) месечни възнаграждения.

Не по-малко трагично е и състоянието на школата на ЦСКА. От доста години децата, трениращи в нея (или по-точно техните родители) си плащат всичко: екипи, бутони, топки, дори предсезонните лагери. А треньорите в детско-юношеските групи се надяват на събираните от своите малки футболисти такси, а не на заплатите в клуба.

За състоянието на “Българска армия”, “Червено знаме” и базата в Панчарево, за инвестиции в тях, не е редно и дума да се отваря. Ще прозвучи като “Реквием” от Моцарт в пълен контраст с рисуваните приказки на Дейвис.

Представителният тим, с играчи събрани оттук-оттам и препоръчани от Дейвис, демонстрира колеблива, неубедителна игра и крета в долната половина на таблицата. Остава да изпусне класирането в първата “седмица” и крахът ще е пълен.

Защо тогава британецът-евреин така пищно обещава? Къде в прав текст, къде с намек той издаде своята цел. “Вярвайте на клуба си!” – възкликна магазинерът. Тоест – купувайте акции на ЦСКА! Защото номерът на Томов и компания не минава и дотук се сблъсква със здравословния скептицизъм на всички трезвомислещи “цесекари” и на цялата футболна общественост в България. Малцина станаха дребни акционери и прежалиха по 2 лв. за акции на клуба. Единствените по-сериозни инвеститори са двама и то както се оказа – с лична сметка. Вальо Илиев сключи договор след като вложи пари. А придобиването на пакет акции от Емил Данчев не особено изненадващо беше свързано от медиите с назначението на негов близък като треньор на вратарите.

Огромната част от запалянковците на ЦСКА мъдро се разграничиха от “добрия вълк” Лупи и “куклата на конци” Дейвис. Мисълта, че техните пари ще бъдат управлявани от тези хора и подопечните им, предизвика пресни спомени и ропот в душите и сърцата. Май тук идва ролята на приказния водевил  ”Нова ера”, разиграван от несръчният маг Лоурънс. Митът за  западния бизнесмен, пристигащ в ролята на Спасителя (ама не Христос, защото той е бил беден!) и сладките миражи, трябва да успокоят песимистите и да разтворят душите и кесиите на фанатичните фенове.

На финала да изпреваря репликите към  прогнозите на коментиращия. Бързам с признанието поне за една правилна и една не толкова точна, свързани с българския футбол. В “История за триста кила барут и един повален стадион” предвидих, че “сините” фенове няма да дочакат скоро нов стадион. Тогава се намериха ругатели, но днес “Газпром” се отказа от финансирането на проекта, а Наско Сираков постави като приоритет поне възстановяването на централната трибуна.

В друг мой анализ: “Цимбика – новото лице на ЦСКА” съм написал: “Всъщност, по-зле откъм интелект, организация, класиране, форма, откъм всичко, май “Титан” и ЦСКА не може  по-долу да пропадат.”

Но днес, гледайки окичения в червено, симпатично закръглен мъж с пурите, според вечната притча за песимиста и оптимиста си повтарям: “Може, може!”