-1-
Миналото те връхлита неочаквано. И то така, че да не можеш да избягаш от него. Когато порасналите дъщери разкарат гаджетата за седмица и поканят родителите на семейна почивка - това си е направо връщане в миналото. А когато почивката е в едно малко крайморско градче, което си се мъчил да забравиш, значи то неустоимо те вика при себе си.
Но срещу съдбата не може да се роптае - новичкият, лъскав хотел е пораснал точно на трийсетина метра от мястото на моето старо, позабравено поделение, където отбих военната служба.
Нещастният полк е закрит преди повече от петнайсет години и разрухата властва в него. Даже, докато се разхождахме в градчето, чухме клюката, че есента щели да го бутат окончателно. Реституция или приватизация, все еднакъв резултат. Ще се открие нов свободен парцел, за да израсте бързо в него поредния огромен хотелски комплекс.
Може би нещастното, обраснало и разрушено поделение ме е викнало да си кажем сбогом? Или отминалата преди три десетака младост иска носталгично да напомни за себе си?
Няма значение! Когато миналото отново дойде на власт не трябва да те е страх, а да се обърнеш с лице към него.
-2-
Разправял съм на фемилито много истории от моята служба. Затова още с пристигането отиваме там. Щрак! - бърза снимка пред Портала, който едно време беше границата между Службата и Цивилизацията. А днес е само почернели листове от очукана, ръждива ламарина. И вратата на Контролно-пропускателния пункт (за по-лесно Ка Пе Пе), която две години мечтаехме Уволнението да отвори с вълшебната си пръчка днес зее отворена за окончателния край.
Още снимка до оцелялата частица от щаба. По-нататък жените не ме пускат да припаря. Прилича на джунгла, в която обраслите дървета и храсти надничат през избитите прозорци и сринатите покриви на складове и класни. Погребали са под разноцветния килим на забравата и стрелбищата, и музея, и спомените какво е ставало тук. Тревата надминава човешки бой и може само да подозираш колко боклуци и стъкла дебнат в нея, нападали от разрушените от времето и вандалите сгради.
Извеждат ме безапелационно навън, въпреки протестите ми. Това ли беше всичко? Не вярвам.
Един от любимите ми поети беше казал, че строгите фасади са лицемерни, а истината е в "задните дворове" на живота и спомена.
Аз знам къде е задния двор на моя полк. Там, при транспортния вход, непосредствено до караулното. И в сънните часове на морската предутрин, когато милите ми жени спят, се промъквам към него.
И тук желязната порта е провиснала и почерняла от ръжда. Но още е цяла. Остава само да си припомня младежките години и да се покатеря по вехтите, скърцащи железни пречки. За да се върна в миналото.
-3-
Пътеката до плаца е изненадващо чиста. А той е почти непокътнат, сякаш застинал във времето. Прозорците на спалното помещение от тази страна не са изпочупени или откраднати и отразяват лъчите на изгряващото слънце с някак матова, странна светлина.
Чувствам се на особена сцена. Знам, звучи налудничаво, но ми се струва, че именно някой като мен е чакал умиращия полк. Един бивш истински войник, не като съвременните еврогейчета, поне веднъж за последно да замарширува и запее на празния, изоставен плац преди окончателната разруха.
Няма да го разочаровам. Изпъвам снага. И почвам бодро и уставно марша на армията:
Не щем войни и битки нови,
но щом врагът потегли в бой,
ще го посрещнем ний готови
и в тоя бой ще падне той!
"А така, стар армейски редник!" - сякаш ме поощрява шепнешком плаца. Изпъчвам напред валчест корем, повишавам тон и удрям здраво подметки по вехтия асфалт за рефрена:
Бойци, бойци, без страх и без умора!
Бойци, бойци, ний крачим в дружен строй!
-4-
...... За роден край, за родните простори,
за мир за труд, за мир за труд, готови сме за бой!
Дявол го взел, някой пее с мене! И крачи редом с мен!
Само секунди ми трябва да осъзная, че аз съм отново съм двайсетгодишният редник Ицо Манев, който марширува в занятията по строева подготовка на родната батарея. И гласът ми някак нелепо ентусиазирано се извисява над всички останали, които мрънкат по задължение на поредното брилянтно обучение. Как се е случило това чудо? Аз ли го предизвиках? Не, не сега е времето за размисли.
- Шопе, не се натягай! Нашивките на мен ги дадоха, не на тебе! - просъсква злобно в ухото ми "ухото" на ротата младши сержант Петков.
Отминавам без отговор репликата на доносника и подмазвача, който планини от низости обърна, за да докопа длъжността командир на отделение.
Най-напред отново да свикна с обстановката. Като начало с миризмата. С неподправения аромат на трийсетина потни мъжки тела, некъпани от седмици. Уви старият казармен лаф: "Въпросът с банята е решен - баня няма да има!" не е каламбур, а жестоката действителност.
Да прибавим и неустоимото ухание на униформите с цвят и мирис на човешко ако, колоритно титуловани "въшкарници". Който е намислил да облича войниците в тоя подобен на шаяк плат - дано и след тридесет години, и във вечността покой да не види! Та, униформите имат уникалното свойство да поглъщат всякакви отпадъчни миризми и да ги съхраняват грижливо, напук на всички опити за пране.
Да прибавим към красотата и тежките военни обувки или "цинтарите". Натежават ми на краката и леко обърквам крачката.
- Манев, не разваляй строя! Пак се цепиш от колектива! - бърза да ме порицае ротния командир.
Сега е мига да се обърна към него и да си припомня дебелеещата, голобрада, но иначе добродушна физиономия под фуражката от миналото. Ленко или Шкафа, както му е прякора, е млад човек, но с прогресивно разширяващ се диференциал под офицерската куртка. Не толкова глупав, нито толкова злобен като мнозинството шапкари. По-скоро ленивия му нрав на огромна, трудно подвижна мебел го е накарал да потърси удобната и добре платена служба под пагона.
- Мисля си за изчезналата ми книга, другарю лейтенант - отвръщам безстрашно. - Вече трети път някой от батареята ми краде книга и я гори при отпадъците.
- Десет минути почивка за по цигара! - неочаквано обявява ротния.
След това с жест ме привиква при себе си:
- Подсети ме, Манев, подполковник Камбуров те вика в "политиката". Нали утре ще има внезапна проверка на танковата рота по политическа подготовка. Отивай, освобождавам те от строева. Вземи ключа от класното, изчеткай панталона и лъсни чепиците. След десет минути да си там! Само .... не казвай на подполковника за кражбата. Аз ти гарантирам, че ще е за последен път да ти изчезва книга.
Гаранциите на ротния съвсем не ме успокояват, нито утешават, че ще плащам поредната "изгубена" книга от библиотеката в троен размер. Но поне ще се махна от глупавото набиване на крак и монотонното припяване.
- Шопе, ние ше трамбоваме, а ти пак се ската! - стрелка ме още по-злобно Петков.
- Ами да те пратят теб, младши сержант! С твойте две нашивки може пък да скалъпиш две изречения! - отговарям с усмивка.
Наоколо се чуват смехове. Петков злобно сумти, но не възразява. Защото е истина. Нали тук, в казармата се срещнах за първи път лице в лице с неподправената човешка интелигентност. С оная полуграмотната Петкова простащина, в която не можеш да посочиш "север" на картата и не знаеш какво означава СССР. Но си толериран и повишаван, понеже дебнеш другите, донасяш на началството каквото е било или не е станало. И завиждаш и топиш най-много по-умните от тебе, с някакви амбиции в живота. Петков и доста от моите аверчета по служба не са завършили и десети клас, полуграмотни не могат да вържат два лафа на кръст. Те инстинктивно играят баснята за лисицата, която обявява недостижимото грозде за кисело. Ненавиждат книгите, познанието и всички, които имат нещо общо с тях. И фактът, че някой като мен не само е завършил средно образование, ами и ще следва висше, им действа като на червения флаг пред бика.
-5 -
С облекчение затварям вратата в мрачното класно на батареята. Почти не поглеждам очуканите шкафове и маси. Безкрайно досадни са ми и огромните табла по стените с разни чаркове на оръдията.
Трябва да се осъзная от рязката промяна на времето. И да си припомня практично някои военни навици. Най-първо стария способ на проверките. Когато някой генерал пожелае да направи "внезапна проверка" започва голяма подготовка в поделението. Или се маже и чисти ако генералът е тиловак. Или се сформират сборни групи от най-добрите според съответната проверка. От всички роти и батареи се подбират най-печените стрелци, или строеваци, или приказвачи като мене. Представянето е на прилично ниво, генералът и комисията - доволни. Сигурно и те се догаждат, че ги лъжат. Че утре ще изпитват за народа и партията не танковата рота, а сборен отбор на бъдещите висшисти в полка. Но понятия като почтеност и чест не се котират в тези среди. Всичко е измама, че всичко е наред.
После, поуспокоен си мисля, че прехода във времето си има и положителни страни. Поне ще видя Политиката или Заместник-командира по политическата част на полка подполковник Камбуров като млад. Един от малкото разумни офицери, който привиква определени хора като мен не само за изпити пред висшето началство. Той умее да работи с хората, да предразположи към разговор, да се посмеете на някоя шега, да обсъдите книга или филм. Нееднократно е споделял с нас, че презира колегите си - затъпели и оскотели от строевата служба. А подполковника го чака генералщабна академия, издигане на пост в Министерството, живот в столицата. Но той още не знае това. И брани своя различен свят в пределите на поделението. Тоест закриля такива като мен, колкото му е авторитета и чина, а той никак не е малък. Май завърших службата без ден арест само заради неговата закрила. И най-злобните офицери омекват, когато им се обясни как действията им са идеологически неправилни от гледна точка на социалистическия морал. И преглъщат наказанията само и само да не се компрометират пред Партията-майка и нейния жрец в полка - Камбуров.
Вероятно за изпита той е повикал и останалите приети за висше образование в полка. От близо сто и двайсет човека кадрови състав такива сме само петима. Някак приятно ми става, че видя отново Адаша, Ненкича, Пената, Петрото... Нали след вечерна проверка се събираме именно петимата в закътания кабинет на Политиката. Под закрилата на падащия мрак си говорим за бъдещото следване, майтапим се с тъпите образи под фуражките, дето ни командват. Понякога просто мълчим и мечтаем заедно. Мечтаем как в един хубав ден ще дойде Уволнението, за да разтвори дверите на Ада и да ни отведе към светлината на „Алма Матер”. Тогава ще се върнем в истинския свят с родния дом, близките, нормалните хора, хубавите момичета.
- 6 -
Затварям вратата на класното, обръщам се и едва не се сблъсквам с наистина хубава жена. Не, не е мираж, просто стоим и се гледаме с кака Милка Лавкаджийката. С очите на петдесетгодишния зрял мъж мога по различен начин да и се насладя. Погледът ми обхожда изящните крачета, синьо-зелената почти ефирна рокличка, добре подчертаните Венерини дарове под ширналото се деколте и пестеливия грим пак в синьо. А кака Милка няма нищо против да я оглеждат и да събира мъжките погледи.
- Ицо, веднъж да ме погледнеш като истински мъж! – топи се от удоволствие се тя. - Иначе ужким си столичанин, пък все навеждаш глава като се разминаваме.
Обществена тайна от военните филмчета и поеми е, че офицерският и сержантски състав даже нощем, в сънищата си, служи на дълга и Отечеството. Заради това логично е през деня да набляга доста повече на материалните неща - яденьето, пиеньето и за десерт чуждите жени. Шапкарите кажи-речи без изключения изневеряват на половинките си винаги щом падне. А жените им връщат по същия начин - слагат им рога по-дискретно или по-явно при удобни случаи. Без да ме интересуват клюките в поделението за две години чух не една история за изневери, скандали, смешни и не чак толкова смешни сражения на интимния фронт. Но приключението на кака Милка, дето и предстои да преживее след няколко месеца, беше от най-зрелищните. Та значи, хубавата лафкаджийка кръшкала на мъжа си - старшина в полка, с едно младо лейтенантче от разузнавателния взвод. Двете страстни гугутки си свили любовно гнезденце, тоест имали си квартира за размяна на ласки. Ала в миниатюрното градче нищо не остава скрито. И скоро "доброжелатели" осведомили съпруга и точно кога и къде може да свари на калъп невярната си половина и любовника. Старшината взел приятел, храбро разбил вратата на апартамента и сварил любовчиите в доста деликатно положение. Разбира се, разразил се сканадал, преминал от викове и ругатни в спонтанна юмручна разправа. Макар и само срещу двама лейтенантчето се справило прилично. Понесло доста удари, но и то успяло да нанесе такива и да счули ръката на разгневения съпруг.
Излагацията обаче бе толкова публична и голяма, че се разчу до щаба на армията. Тогава за нула време командироваха злополучния коч-Казанова в още по-малко поделение в още по-голяма близост до границата. А кака Милка със седмици идваше на работа цялата синя, ама не от сложения грим.
- Ицо, ще кажеш ли дума? Защо все се правиш, че не ме виждаш? - продължава да кокетира тя пред мен.
- Не знам - промърморвам нервно. - Може би не обичам въртиопашките, дето постоянно изневеряват на съпрузите си.
Усмивката на Милка се стопява за секунда и тя някак уплашено се свива. После потегля бързешком към лавката без да ме погледне повече. Чакат я още много секс и бой, но погледнато философски, това чака всички ни през идващите тридесет години.
- 7 –
Свивам в алеята покрай варосаните стени на складовете на път към политическия кабинет. И неочаквано писклив глас пронизва ухото ми:
- Редник, сто-ой! Мирно!
Лошо! Замислен между това дето се случва, дето е било и ще бъде, за тоя пусти кръстопът между миналото и бъдещето, съм се хванал в мрежата на Паяка. Паяка си има име - капитан Паязов - началник-щаб на полка. Пъчи се пред мене с ръста на джуджето Хаяско, тънък, сбръчкан, белокос и отровен като дебнещ жертвите си паяк. Всъщност от гледната точка на петдесетгодишен мъж бих могъл да му съчувствам. Паязов, въпреки добрата си военна кариера, поради невероятния си чар и благ характер, е останал неженен дълго време. Накрая взел за съпруга вдовицата на друг офицер с двете момичета от първия брак. Направил още две момичета и сега живее в служебния апартамент с пет жени. Смазан и побеснял от претенциите и капризите им, често изгонван от къщи, си изкарва злобата на беззащитните войници. Крие се ъглите, а когато някой нещастник мине в близост да него и не го забележи, следва разплата. Сега ще я изпитам върху себе си:
- Манев, покрай турски гробища ли минаваш или покрай висш офицер! - извисява фалцет Паяка - Вместо да козируваш на по-старшия се разхождаш като хашлак по софийските улици!
- Не съм Ви видял, другарю капитан! - мъча се да обясня.
- А, не ме видял! Това е намек, че съм дребен ли? Или ми е малък чина? Знаеш ли какво следва за такова провинение?
Знам добре. Паязов раздава арестите щедро като своята непрестанно извираща злоба. В карцера не може да ме вкара, въоръжен наряд даваме през ден. Но току-виж утре съм осъмнал отново подстриган гола глава. Нужни са екстрени, моментални мерки!
- Знаете ли какво следва, другарю капитан? - пристъпвам към него. - Вие не знаете, но аз ще ви кажа какво следва трийсет години напред.
Паязов е смаян до дъното на гениалното си офицерско мозъче. Гледа ме невярващо, никой друг не се държал така. Всички бягат през глава още щом го зърнат на хоризонта. Използвам момента:
- Значи за мен следва Уволнение след няколко месеца. После най-хубавите години на следване в Университета, където ще си намеря умна и хубава жена и ще си имаме близнаци. И животът ще е труден, но общо взето щастлив. Ще живея в столицата, ще напиша двайсетина книги, някои от тях за тъпата казарма. И ще се изкарвам хляба с ума си, дето не можахте да ми го вземете тук.
- Манев, това не ме интересува... Пиши си книгите там, чети си ги. Аз и във военната школа учебник не пипнах и пак ме произведоха - несигурно започва Паяка.
- Но Ви интересува какво ще стане с Вас нали? - не го оставям да се осъзнае.- На Вас ще дадат една голяма звездичка и ще Ви повишат в майор. После ще ви пенсионират набързо и ще закрият това бутафорно поделение, дето има бойна задача да задържи врага по разчет цели четиринадесет минути. И ще завършите безсмисления си живот в служебната квартира на това загубено село в Прованса, в гробището до циганската махала.
Май попрекалих! От чисто човешка гледна точка… Не че го лъжа. Вчера със семейството нали се разхождахме в градчето. Пък аз следвам изстраданата мъдрост на мъжете, навършили петдесет. Те трябва да зяпат хубавите мадами наоколо, но след завършване на определената възраст не е зле да се позаглеждат и в телеграфните стълбове. Току-виж намерили познати физиономии там. Вчера се загледах в таблото с некролози. И зърнах две познати имена. Една пожълтяла от времето и дъжда жалейка припомнше, че преди пет години бил починал майор Паязов бивш началник-щаб на местния полк.
А сега, след като имах неблагоразумието да споделя находката, остава да се надявам. Споменах, че мисленето не е силната част от личността на капитана. Очаквам първосигнална реакция и Паяка не ме разочарова:
- Хм, това за звездичката не беше лошо. Рапортът за повишението е вече на бюрото на командира. Да го разпише и догодина чакам…
Манев, ти откъде знаеш, нали е служебна тайна?
И пръстите, пардон пипалата, на Паяка с несравнима нежност галят звездичките на пагона. Ако търсим Нещото, което военните любят най-много на света, това са именно те. Вместо отговор вдигам неопределено рамене.
- А гробището не ни е до циганската махала. Кметът вчера ми викаше, че щели да го местят там след няколко години, щото се напълнило. Много знаеш за редник, Манев… Да не би Камбуров да ти приказва тия неща? Ще му кажа аз как не е хубаво така, нищо дето е по-старши.
Ама това четиринадесетте минути не е вярно! Понижава бойния дух на полка, на саботаж прилича! Ако се запънем с воинска доблест и себеотрицание, до последна капка кръв, и двайсе минути може да издържим!
Ех, винаги ще се смея на военната простотия - в миналото, настоящето и бъдещето! Спонтанното ми веселие обаче съвсем не развеселява офицера.
- Марш при Политиката щом те е викнал! – безапелационно разпорежда той. – Но не мисли, че се е разминало. Утре искам на плаца, преди развод и пред всички да ми набиеш крак от десет метра и да козируваш! Точно по Устав!
И… Манев… ти на голям мъж се направи, бе! Я се виж каква си хилка, а близнаци щял да избачка! Иска ти се…
С крива полуусмивка Паязов свива по съседната алея в търсене на нови жертви.
- 8 -
А на мен ми става безкрайно тъпо. Не заради утрешното публично унижение, преживял съм много такива – точно по Устав. Изведнъж усещам, че не искам да виждам подполковника – млад, жизнен, усмихнат. Да, вторият некролог, който зърнах вчера бе именно неговият. Правоъгълното парче хартия сухо ме осведомяваше, че съм закъснял с 40 дни да изкажа последна почит на прочутия генерал Камбуров. И малко дни вповече да го сваря жив и да благодаря за всичко на един от малцината хора с фуражки, които съм уважавал и ще помня с добро. Толкова за честните, умни и доблестни офицери, дето се прескачат по страниците на поръчковите военни романи и киноленти, ама в реалността се срещат толкова често, колкото и негрите-албиноси.
Нещо не се радвам и на срещата с бившите ми набори – бъдещи висшисти. Може би защото си спомням годините след казармата. С двама-трима се видяхме за кратко. Но общите теми и разговорът се изчерпваха за четвърт час. Осъзнахме бързо колко малко общо имаме помежду си. Май ни сплотяваше само ненавистта към тъпанарите наоколо с "въздух" под фуражките. Толкова и за вечната мъжка дружба, родена зад казармените стени.
Всъщност какво търся в това измерение на времето? Да откриеш романтика във войниклъка е все едно да пресяваш за капки роса в помийната яма. Лъжливата военна романтика е за наивниците, които цъкат удивени край лъскавите паради. Или за пресметливите женички, които предпочитат законните им съпрузи да са с месеци по лагер-сборове, а те свободни да се радват на живота с останалите мъже.
Умиращият полк някак ме подмами със спомени за младостта. Но аз знам как дойдох, значи знам и обратния път
- 9 -
Свивам към транспортния изход. Някаква сянка обаче пребягва пред мен. Това не е хубаво. Обръщам се без колебание:
- Петков, доноснико гаден! Следиш ли ме?
Разбрал, че е разкрит, негодникът излиза зад ъгъла:
- Той, ротния ме прати да видя къде отиваш и дали изпълняваш точно заповедта. Ама ти не отиваш при Политиката, а към караулното. Да знаеш, ше те докладвам.
- Докладвай бе, гнидо проклета! Олигофрен нашивчест, дано старшина те направят! Цял живот в униформа да ходиш и насън да козируваш, фатмак смотан! – кълна с наслада.
Същевременно си правя сметката, че докато тъпия натегач намери ротния, докато пристигнат на място, аз ще съм минал през Портала.
Младши сержантът, пребледнял и объркан, вместо към плаца се насочва към съседната алея. Май сбърках! Ако намери там Паязов нещата отиват на зле. Лошо, ето го! На трийсетина крачки зад мен се появява дребната фигура, а Петков доволно кръжи около нея.
- Манев, къде си се запътил? – крещи Паяка.
Неопределено измърморвам нещо и соча с ръка караулното. Това ми спечелва още няколко метра. Паязов се поколебава, после нарежда нещо и послушкото потегля след мен. Кучкарят пусна песа да дебне – лошо!
Забързвам ход, Петков също. Отминавам вратата на караулното и понеже място за заблуда вече няма, се затичвам. Петков също. От тази страна на времето вратата е все така здрава и висока. Но млад и пъргав, катеря се скоростно по железните пречки.
- Другарю капитан, Манев бяга от поделението! – искрено потресен пищи Петков.
- Манев, полудя ли? Военен съд и дисциплинарна рота не ти мърдат! – издига фалцово кресчендо Паяка и забравил началническото достолепие също се затичва, колкото го държат крачетата.
Усещам как единият ми ръкав по закона за всемирната гадост се е закачил за една от червените петолъчки на върха на оградата. Винаги съм проклетисвал тоя шаячен, прогнил плат. Много лошо! Петков и офицерът приближават, но още имам време да се изтръгна от капана. Сега всичко зависи от реакцията на началник-караула само на няколко метра от мен.
-10-
В двора на караулното помещение кротко дреме на пейката старши сержант Кътев с естественото прозвище Катъра. Всъщност той това прави и през цялото време на съществуването – спи. При Катъра безбрежната тъпота и ленивото овчедушие са подходящо допълнени с особено тежък, непрекъснат, почти мъртвешки сън. Пикантните слухове разказват как Кътев къртил безгрижно и безпаметно, докато скъпата му съпруга изневерявала с популярен офицер на нейната половина от брачното легло.
Но това са казармени легенди, сега по-важно е как ще реагира на виковете старшината в този момент. Кътев мъчително, с неохота отваря очи. Сънено, някак занесено, прекрачва през вратата на караулното. После, чул в просъница, че някой бяга, с летящ плонж поваля и затиска с тяло тичащия към мен Петков.
Браво сержант! Служебна благодарност, Къти! Смътно си припомням как преди тридесет години тоя неудачник, осмиван от всички, ми бе някак симпатичен. И при проверка на караула всячески се опитвах да го събудя. Няколко пъти успях и той ми бе искрено благодарен.
Петков неистово се гърчи под туловището на старшината и сочи Портала и мен. Капитанът също притичва задъхан. Но аз вече съм прехвърлил краката оттатък. Погледите ни се срещат и те разбират, че са на губещата страна. Не успяха да ме спрат сега, както не успяха и преди тридесет години.
Защото може да облечеш тялото на човека в униформа, но не и душата му. Можеш да му отнемеш месеци и години, но не и ума му. Може да го пращаш в ареста, но не и да го лишиш от Уволнението и свободата.
Ръкавът на униформата се раздира с неприятно пращене, но за мен това е най-сладкия звук на света! Политам надолу….
-
11-
…..и се стоварвам на разбития асфалт. Със скъсан ръкав на блузата и ожулени глезени, но в своето си време. С преживените петдесет и отгоре лазарника, ала и с всичките прочетени и написани книги. С белите коси и стоте ми кила, но и с всичките мигове в Цивилизацията. С единствения мой истински живот.
И с двете ми дъщери-близначки, които забързано идват към мен. И ме започват отдалече:
- Тате, що за детински номера? – негодува едната. – Пробваш тайничко да се промъкнеш в поделението, а след това се мяташ обратно през портата като преследван от рояк призраци. Какво, бездомни кучета ли те подгониха?
- Да, „Кучетата на войната” от песента на „Пинк Флойд” – отвръщам замислено.
- Прекрасен литераторски отговор, от който всичко ти става ясно – не се стърпява и другата. - Като рече песен, чухме те как почна някаква лицемерна песновка от казармено време уж за мира, труда, пък то излезе тупаника накрая. После…. Сякаш не пееше сам, чуваха се разни гласове…
- Какви гласове? Просто ехо от празните сгради. Ехо от едно тъпо униформено минало, дето ще го бутнат скоро с всичките му призраци. Да си вървим, милички!
Comments