КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Тази история е продукт на въображението на автора. Всяка прилика с реални лица и събития е случайна.

Москва. Декември 2010 г.

           Това е една, за мен - невероятна история, която преди време ми разказа един мой стар приятел от тайните служби на Русия. Името и длъжността му ще запазя в тайна.
По разбираеми причини смених имената и на други герои от моя разказ, за да не бъдат направени асоциации с реални лица от близкото минало и настоящето.

Тази история е още едно доказателство, че понякога тя – Съдбата, си играе с нас – хората, по един неразбираем, а понякога и особено жесток начин.

………………………………………………………………………..

В навечерието на Новата година в Московския мегаполис всичко ни напомня за предстоящите празници. Навсякъде виждаме усмихнати лица на хора, нарамили шарени пакети с подаръци. Всички бързат да довършат последните приготовления за приятното прекарване на този така чакан от малки и големи празник.

За хората от ФСБ*, както и за редовите милиционери обаче, приближаването на Нова година означава само едно – извънредни, а понякога и инфарктни дежурства в името на опазването на обществения ред и на живота и здравето на празнуващите граждани. В тази последна седмица от старата година се засилва бдителността по отношение на криминалния контингент, активизират се срещите със секретни сътрудници, внедрени в престъпни групи. Работи се денонощно и по линия на тероризма.

Преди няколко дни от нашите агентурни източници получихме сведения, че мюсюлмански екстремисти от групите на „ногайците” се подготвят да извършат няколко терористични акта на оживени обществени места в Москва. Тези обезпокоителни новини допълнително опънаха и без това опънатите ни до скъсване нерви. И ни наложиха още по-трескаво да работим за установяване и залавяне на предполагаемите извършители.

Получихме заповед да извършваме проверки на документите на съмнителни лица. И особено на такива, които носят пакети, раници и големи чанти. И всичко това - при тълпите пазаруващи по улиците и в обществения транспорт. Особено внимание трябваше да се обръща при проверки на лица от Северно-кавказкия федерален окръг.

                                               *************

-1-

Миналото те връхлита неочаквано. И то така, че да не можеш да избягаш от него. Когато порасналите дъщери разкарат гаджетата за седмица и поканят родителите на семейна почивка - това си е направо връщане в миналото. А когато почивката е в едно малко крайморско градче, което си се мъчил да забравиш, значи то неустоимо те вика при себе си.
Но срещу съдбата не може да се роптае - новичкият, лъскав хотел е пораснал точно на трийсетина метра от мястото на моето старо, позабравено поделение, където отбих военната служба.
Нещастният полк е закрит преди повече от петнайсет години и разрухата властва в него. Даже,  докато се разхождахме в градчето, чухме клюката, че есента щели да го бутат окончателно. Реституция или приватизация, все еднакъв резултат. Ще се открие нов свободен парцел, за да израсте бързо в него поредния огромен хотелски комплекс.

Може би нещастното, обраснало и разрушено поделение ме е викнало да си кажем сбогом? Или отминалата преди три десетака младост иска носталгично да напомни за себе си?

Няма значение! Когато миналото отново дойде на власт не трябва да те е страх, а да се обърнеш с лице към него.

 -2-

Разправял съм на фемилито много истории от моята служба. Затова още с пристигането отиваме там. Щрак! - бърза снимка пред  Портала, който едно време беше границата между Службата и Цивилизацията. А днес е само почернели листове от очукана, ръждива ламарина. И вратата на Контролно-пропускателния пункт (за по-лесно Ка Пе Пе), която две години мечтаехме Уволнението да отвори с вълшебната си пръчка. А днес зее отворена за окончателния край.

Още снимка до оцелялата частица от щаба. По-нататък жените не ме пускат да припаря. Прилича на джунгла, в която обраслите дървета и храсти надничат през избитите прозорци и сринатите покриви на складове и класни. Погребали са под разноцветния килим на забравата и стрелбищата, и музея, и спомените какво е ставало тук. Тревата надминава човешки бой и може само да подозираш колко боклуци и стъкла дебнат в нея, нападали от разрушените от времето и вандалите сгради. 

Извеждат ме безапелационно навън, въпреки протестите ми. Това ли беше всичко? Не вярвам.
Един от любимите ми поети беше казал, че строгите фасади са лицемерни, а истината е в "задните дворове" на живота и спомена.
Аз знам къде е задния двор на моя полк. Там, при транспортния вход, непосредствено до караулното. И в сънните часове на морската предутрин, когато милите ми жени спят, се промъквам към него. 
И тук желязната порта е  провиснала и почерняла от ръжда. Но още е цяла. Остава само да си припомня младежките години и да се покатеря по вехтите, скърцащи железни пречки. За да се върна в миналото.

-3-

Пътеката до плаца е изненадващо чиста. А той е почти непокътнат, сякаш застинал във времето. Прозорците на спалното помещение от тази страна не са изпочупени или откраднати и отразяват лъчите на изгряващото слънце с някак матова, странна светлина. 
Чувствам се на особена сцена. Знам, звучи налудничаво, но ми се струва, че именно някой като мен е чакал умиращия полк. Един бивш истински войник, не като съвременните еврогейчета, поне веднъж за последно да замарширува и запее на празния, изоставен плац преди окончателната разруха.
Няма да го разочаровам. Изпъвам снага. И почвам бодро и уставно марша на армията:

Не щем войни и битки нови,
но щом врагът потегли в бой,
ще го посрещнем ний готови
и в тоя бой ще падне той!

"А така, стар армейски редник!" - сякаш ме поощрява шепнешком плаца. Изпъчвам напред валчест корем, повишавам тон и удрям здраво подметки по вехтия асфалт за рефрена:

Бойци, бойци, без страх и без умора!
Бойци, бойци, ний крачим в дружен строй!

-4-

...... За роден край, за родните простори,
за мир за труд, за мир за труд, готови сме за бой!

Дявол го взел, някой пее с мене! И крачи редом с мен!
Само секунди ми трябва да осъзная, че аз съм отново съм двайсетгодишният редник Ицо Манев, който марширува в занятията по строева подготовка на родната батарея. И гласът ми някак нелепо ентусиазирано се извисява над всички останали, които мрънкат по задължение на поредното  брилянтно обучение. Как се е случило това чудо? Аз ли го предизвиках? Не, не сега е времето за размисли.

- Шопе, не се натягай! Нашивките на мен ги дадоха, не на тебе! - просъсква злобно в ухото ми "ухото" на ротата младши сержант Петков.
Отминавам без отговор репликата на доносника и подмазвача, който планини от низости обърна, за да докопа длъжността  командир на отделение. 

Най-напред отново да свикна с обстановката. Като начало с миризмата. С неподправения аромат на трийсетина потни мъжки тела, некъпани от седмици. Уви старият казармен лаф: "Въпросът с банята е решен - баня няма да има!" не е каламбур, а жестоката действителност.
Да прибавим и неустоимото ухание на униформите с цвят и мирис на човешко ако, колоритно титуловани "въшкарници". Който е намислил да облича войниците в тоя подобен на шаяк плат - дано и след тридесет години, и във вечността покой да не види! Та, униформите имат уникалното свойство да поглъщат всякакви отпадъчни миризми и да ги съхраняват грижливо, напук на всички опити за пране.
Да прибавим към красотата и тежките военни обувки или "цинтарите". Натежават ми на краката и леко обърквам крачката.

- Манев, не разваляй строя! Пак се цепиш от колектива! - бърза да ме порицае ротния командир.

Сега е мига да се обърна към него и да си припомня дебелеещата, голобрада, но иначе добродушна физиономия под фуражката от миналото. Ленко или Шкафа, както му е прякора, е млад човек, но с прогресивно разширяващ се диференциал под офицерската куртка. Не толкова глупав, нито толкова злобен като мнозинството шапкари. По-скоро ленивия му нрав на огромна, трудно подвижна мебел го е накарал да потърси удобната и добре платена служба под пагона.

- Мисля си за изчезналата ми книга, другарю лейтенант - отвръщам безстрашно. - Вече трети път някой от батареята ми краде книга и я гори при отпадъците.
 - Десет минути почивка за по цигара! - неочаквано обявява ротния.
След това с жест ме привиква при себе си:
- Подсети ме, Манев, подполковник Камбуров те вика в "политиката". Нали утре ще има внезапна проверка на танковата рота по политическа подготовка. Отивай, освобождавам те от строева. Вземи ключа от класното, изчеткай панталона и лъсни чепиците. След десет минути да си там! Само .... не казвай на подполковника за кражбата. Аз ти гарантирам, че ще е за последен път да ти изчезва книга.

Гаранциите на ротния съвсем не ме успокояват, нито утешават, че ще плащам поредната "изгубена" книга от библиотеката в троен размер. Но поне ще се махна от глупавото набиване на крак и монотонното припяване.

 - Шопе, ние ше трамбоваме, а ти пак се ската! - стрелка ме още по-злобно Петков.

- Ами да те пратят теб, младши сержант! С твойте две нашивки може пък да скалъпиш две изречения! - отговарям с усмивка.

Наоколо се чуват смехове. Петков злобно сумти, но не възразява. Защото  е истина. Нали тук, в казармата се срещнах за първи път лице в лице с неподправената човешка интелигентност. С оная полуграмотната Петкова простащина, в която не можеш да посочиш "север" на картата и не знаеш какво означава СССР. Но си толериран и повишаван, понеже дебнеш другите, донасяш на началството каквото е било или не е станало. И завиждаш и топиш най-много по-умните от тебе, с някакви амбиции в живота. Петков и доста от моите аверчета по служба не са завършили и десети клас, полуграмотни не могат да вържат два лафа на кръст. Те инстинктивно играят баснята за лисицата, която обявява недостижимото грозде  за кисело. Ненавиждат книгите, познанието и всички, които имат нещо общо с тях. И фактът, че някой като мен не само е завършил средно образование, ами и ще следва висше, им действа като на червения флаг пред бика.

-5 -

С облекчение затварям вратата в мрачното класно на батареята. Почти не поглеждам очуканите шкафове и маси. Безкрайно досадни са ми и огромните табла по стените с разни чаркове на оръдията.
Трябва да се осъзная от рязката промяна на времето. И да си припомня практично някои военни навици. Най-първо стария способ на проверките. Когато някой генерал пожелае да направи "внезапна проверка" започва голяма подготовка в поделението. Или се маже и чисти ако генералът е тиловак. Или се сформират сборни групи от най-добрите според съответната проверка. От всички роти и батареи се подбират най-печените стрелци, или строеваци, или приказвачи като мене. Представянето е на прилично ниво, генералът и комисията - доволни. Сигурно и те се догаждат, че ги лъжат. Че утре ще изпитват за народа и партията не танковата рота, а сборен отбор на бъдещите висшисти в полка. Но понятия като почтеност и чест не се котират в тези среди. Всичко е измама, че всичко е наред.
После, поуспокоен си мисля, че прехода във времето си има и положителни страни. Поне ще видя Политиката или Заместник-командира по политическата част на полка подполковник Камбуров като млад. Един от малкото разумни офицери, който привиква определени хора като мен не само за изпити пред висшето началство. Той умее да работи с хората, да предразположи към разговор, да се посмеете на някоя шега, да обсъдите книга или филм. Нееднократно е споделял с нас, че презира колегите си - затъпели и оскотели от строевата служба. А подполковника го чака генералщабна академия, издигане на пост в Министерството, живот в столицата. Но той още не знае това. И брани своя  различен свят в пределите на поделението. Тоест закриля такива като мен, колкото му е авторитета и чина, а той никак не е малък. Май завърших службата без ден арест само заради неговата закрила. И най-злобните офицери омекват, когато им се обясни как действията им са идеологически неправилни от гледна точка на социалистическия морал. И преглъщат наказанията само и само да не се компрометират пред Партията-майка и нейния жрец в полка - Камбуров.
Вероятно за изпита той е повикал и останалите приети за висше образование в полка. От близо сто и двайсет човека кадрови състав такива сме само петима. Някак приятно ми става, че видя отново Адаша, Ненкича, Пената, Петрото... Нали след вечерна проверка се събираме именно петимата в закътания кабинет на Политиката. Под закрилата на падащия мрак си говорим за бъдещото следване, майтапим се с тъпите образи под фуражките, дето ни командват. Понякога просто мълчим и мечтаем заедно. Мечтаем как в един хубав ден ще дойде Уволнението, за да разтвори дверите на Ада и да ни отведе към светлината на „Алма Матер”. Тогава ще се върнем в истинския свят с родния дом, близките, нормалните хора, хубавите момичета.

- 6 -

Затварям вратата на класното, обръщам се и едва не се сблъсквам с наистина хубава жена. Не, не е мираж, просто стоим и се гледаме с кака Милка Лавкаджийката. С очите на петдесетгодишния зрял мъж мога по различен начин да и се насладя. Погледът ми обхожда изящните крачета, синьо-зелената почти ефирна рокличка, добре подчертаните Венерини дарове под ширналото се деколте и пестеливия грим пак в синьо. А кака Милка няма нищо против да я оглеждат и да събира мъжките погледи.
- Ицо, веднъж да ме погледнеш като истински мъж! – топи се от удоволствие се тя. - Иначе ужким си столичанин, пък все навеждаш глава като се разминаваме.
Обществена тайна от военните филмчета и поеми е, че офицерският и сержантски състав даже нощем, в сънищата си, служи на дълга и Отечеството. Заради това логично е през деня да набляга доста повече на материалните неща - яденьето, пиеньето и за десерт чуждите жени. Шапкарите кажи-речи без изключения изневеряват на половинките си винаги щом падне. А жените им връщат по същия начин - слагат им рога по-дискретно или по-явно при удобни случаи. Без да ме интересуват клюките в поделението за две години чух не една история за изневери, скандали, смешни и не чак толкова смешни сражения на интимния фронт. Но приключението на кака Милка, дето и предстои да преживее след няколко месеца, беше от най-зрелищните. Та значи, хубавата лафкаджийка кръшкала на мъжа си - старшина в полка,  с едно младо лейтенантче от разузнавателния взвод. Двете страстни гугутки си свили любовно гнезденце, тоест имали си квартира за размяна на ласки. Ала в миниатюрното градче нищо не остава скрито. И скоро "доброжелатели" осведомили съпруга и точно кога и къде може да свари на калъп невярната си половина и любовника. Старшината взел приятел, храбро разбил вратата на апартамента и сварил любовчиите в доста деликатно положение. Разбира се, разразил се сканадал, преминал от викове и ругатни в спонтанна юмручна разправа. Макар и само срещу двама лейтенантчето се справило прилично. Понесло доста удари, но и то успяло да нанесе такива и да счули ръката на разгневения съпруг.
Излагацията обаче бе толкова публична и голяма, че се разчу до щаба на армията. Тогава за нула време командироваха злополучния коч-Казанова в още по-малко поделение в още по-голяма близост до границата. А кака Милка със седмици идваше на работа цялата синя, ама не от сложения грим.
- Ицо, ще кажеш ли дума? Защо все се правиш, че не ме виждаш? - продължава да кокетира тя пред мен.
- Не знам - промърморвам нервно. - Може би не обичам въртиопашките, дето постоянно изневеряват на съпрузите си.
Усмивката на Милка се стопява за секунда и тя някак уплашено се свива. После потегля бързешком към лавката без да ме погледне повече. Чакат я още много секс и бой, но погледнато философски, това чака всички ни през идващите тридесет години.

- 7 –

Свивам в алеята покрай варосаните стени на складовете на път към политическия кабинет. И неочаквано писклив глас пронизва  ухото ми:

- Редник, сто-ой! Мирно!

Лошо! Замислен между това дето се случва, дето е било и ще бъде, за тоя пусти кръстопът между миналото и бъдещето, съм се хванал в мрежата на Паяка. Паяка си има име - капитан Паязов - началник-щаб на полка. Пъчи се пред мене с ръста на джуджето Хаяско, тънък, сбръчкан, белокос и отровен като дебнещ жертвите си паяк. Всъщност от гледната точка на петдесетгодишен мъж бих могъл да му съчувствам. Паязов, въпреки добрата си военна кариера, поради невероятния си чар и благ характер, е останал неженен дълго време. Накрая взел за съпруга вдовицата на друг офицер с двете момичета от първия брак. Направил още две момичета и сега живее в служебния апартамент с пет жени. Смазан и побеснял от претенциите и капризите им, често изгонван от къщи, си изкарва злобата на беззащитните войници. Крие се ъглите, а когато някой нещастник мине в близост да него и не го забележи, следва разплата. Сега ще я изпитам върху себе си:

- Манев, покрай турски гробища ли минаваш или покрай висш офицер! - извисява фалцет Паяка - Вместо да  козируваш на по-старшия се разхождаш като хашлак по софийските улици!

 - Не съм Ви видял, другарю капитан! - мъча се да обясня.

- А, не ме видял! Това е намек, че съм дребен ли? Или ми е малък чина? Знаеш ли какво следва за такова провинение?

Знам добре. Паязов раздава арестите щедро като своята непрестанно извираща злоба. В карцера не може да ме вкара, въоръжен наряд даваме през ден. Но току-виж утре съм осъмнал  отново подстриган гола глава. Нужни са екстрени, моментални мерки!

- Знаете ли какво следва, другарю капитан? - пристъпвам към него. - Вие не знаете, но аз ще ви кажа какво следва трийсет години напред.

Паязов е смаян до дъното на гениалното си офицерско мозъче. Гледа ме невярващо, никой друг не се държал така. Всички бягат през глава още щом го зърнат на хоризонта. Използвам момента:

- Значи за мен следва Уволнение след няколко месеца. После най-хубавите години на следване в Университета, където ще си намеря умна и хубава жена и ще си имаме близнаци. И животът ще е труден, но общо взето щастлив. Ще живея в столицата, ще напиша двайсетина книги, някои от тях за тъпата казарма. И ще се изкарвам хляба с ума си, дето не можахте да ми го вземете тук.

- Манев, това не ме интересува... Пиши си книгите там, чети си ги. Аз и във  военната школа учебник не пипнах и пак ме произведоха - несигурно започва Паяка.

- Но Ви интересува какво ще стане с Вас нали?  - не го оставям да се осъзнае.- На Вас ще дадат една голяма звездичка и ще Ви повишат в майор. После ще ви пенсионират набързо и ще закрият това бутафорно поделение, дето има бойна задача да задържи врага по разчет цели четиринадесет минути. И ще завършите безсмисления си живот в служебната квартира на това загубено село в Прованса, в гробището до циганската махала.

Май попрекалих! От чисто човешка гледна точка… Не че го лъжа. Вчера със семейството нали се разхождахме в градчето. Пък аз следвам изстраданата мъдрост на мъжете, навършили петдесет. Те трябва да зяпат хубавите мадами наоколо, но след завършване на определената възраст не е зле да се позаглеждат и в телеграфните стълбове. Току-виж намерили познати физиономии там. Вчера се загледах в таблото с некролози. И зърнах две познати имена. Една пожълтяла от времето и дъжда жалейка припомнше, че преди пет години бил починал майор Паязов бивш началник-щаб на местния полк.

А сега, след като имах неблагоразумието да споделя находката, остава да се надявам. Споменах, че мисленето не е силната част от личността на капитана. Очаквам първосигнална реакция и Паяка не ме разочарова:

- Хм, това за звездичката не беше лошо. Рапортът за повишението е вече на бюрото на командира. Да го разпише и догодина чакам…

Манев, ти откъде знаеш, нали е служебна тайна?
И пръстите, пардон пипалата, на Паяка с несравнима нежност галят звездичките на пагона. Ако търсим Нещото, което военните любят най-много на света, това са именно те. Вместо отговор вдигам неопределено рамене.

 - А гробището не ни е до циганската махала. Кметът вчера ми викаше, че щели да го местят там след няколко години, щото се напълнило. Много знаеш за редник, Манев… Да не би Камбуров да ти приказва тия неща? Ще му кажа аз как не е хубаво така, нищо дето е по-старши.
Ама това четиринадесетте минути не е вярно! Понижава бойния дух на полка, на саботаж прилича! Ако се запънем с воинска доблест и себеотрицание, до последна капка кръв, и двайсе минути може да издържим!
Ех, винаги ще се смея на военната простотия - в миналото, настоящето и бъдещето! Спонтанното ми веселие обаче съвсем не развеселява офицера.

- Марш при Политиката щом те е викнал! – безапелационно разпорежда той. – Но не мисли, че се е разминало. Утре искам на плаца, преди развод и пред всички да ми набиеш крак от десет метра и да козируваш! Точно по Устав!

И… Манев… ти на голям мъж се направи, бе! Я се виж каква си хилка, а близнаци щял да избачка! Иска ти се…
С крива полуусмивка Паязов свива по съседната алея в търсене на нови жертви.

- 8 -

А на мен ми става безкрайно тъпо. Не заради утрешното публично унижение, преживял съм много такива – точно по Устав. Изведнъж усещам, че не искам да виждам подполковника – млад, жизнен, усмихнат. Да, вторият некролог, който зърнах вчера бе именно неговият. Правоъгълното парче хартия сухо ме осведомяваше, че съм закъснял с 40 дни да изкажа последна почит на прочутия генерал Камбуров. И малко дни вповече да го сваря жив и да благодаря за всичко на един от малцината хора с фуражки, които съм уважавал и ще помня с добро. Толкова за честните, умни и доблестни офицери, дето се прескачат по страниците на поръчковите военни романи и киноленти, ама в реалността се срещат толкова често, колкото и негрите-албиноси.
Нещо не се радвам и на срещата с бившите ми набори – бъдещи висшисти. Може би защото си спомням годините след казармата. С двама-трима се видяхме за кратко. Но общите теми и разговорът се изчерпваха за четвърт час. Осъзнахме бързо колко малко общо имаме помежду си. Май ни сплотяваше само ненавистта към тъпанарите наоколо с "въздух" под фуражките. Толкова и за вечната мъжка дружба, родена зад казармените стени.
Всъщност какво търся в това измерение на времето? Да откриеш романтика във войниклъка е все едно да пресяваш за капки роса в помийната яма. Лъжливата военна романтика е за наивниците, които цъкат удивени край лъскавите паради. Или за пресметливите женички, които предпочитат законните им съпрузи да са с месеци по лагер-сборове, а те свободни да се радват на живота с останалите мъже.
Умиращият полк някак ме подмами със спомени за младостта. Но аз знам как дойдох, значи знам и обратния път

 - 9 -

Свивам към  транспортния изход. Някаква сянка обаче пребягва пред мен. Това не е хубаво. Обръщам се без колебание:

 - Петков, доноснико гаден! Следиш ли ме?
Разбрал, че е разкрит,  негодникът излиза зад ъгъла:

 - Той, ротния ме прати да видя къде отиваш и дали изпълняваш точно заповедта. Ама ти не отиваш при Политиката, а към караулното. Да знаеш, ше те докладвам.

 - Докладвай бе, гнидо проклета! Олигофрен нашивчест, дано старшина те направят! Цял живот в униформа да ходиш и насън да козируваш, фатмак смотан! – кълна с наслада.
Същевременно си правя сметката, че докато тъпия натегач намери ротния, докато пристигнат на място, аз ще съм минал през Портала.
Младши сержантът, пребледнял и объркан, вместо към плаца се насочва към съседната алея. Май сбърках! Ако намери там Паязов нещата отиват на зле. Лошо, ето го! На трийсетина крачки зад мен се появява дребната фигура, а Петков доволно кръжи около нея.

   - Манев, къде си се запътил? – крещи Паяка.
Неопределено измърморвам нещо и соча с ръка караулното. Това ми спечелва още няколко метра. Паязов се поколебава, после нарежда нещо и послушкото потегля след мен. Кучкарят пусна песа  да дебне – лошо!
Забързвам ход, Петков също. Отминавам вратата на караулното и понеже място за заблуда вече няма, се затичвам. Петков също. От тази страна на времето вратата е все така здрава и висока. Но млад и пъргав, катеря се скоростно по железните пречки.

 - Другарю капитан, Манев бяга от поделението! – искрено потресен пищи Петков.

 - Манев, полудя ли? Военен съд и дисциплинарна рота не ти мърдат! – издига фалцово кресчендо Паяка и забравил началническото достолепие също се затичва, колкото го държат крачетата.
Усещам как единият ми ръкав по закона за всемирната гадост се е закачил за една от червените петолъчки на върха на оградата. Винаги съм проклетисвал тоя шаячен, прогнил плат. Много лошо! Петков и офицерът приближават, но още имам време да се изтръгна от капана. Сега всичко зависи от реакцията на началник-караула само на няколко метра от мен.

 -10-

В двора на караулното помещение кротко дреме на пейката старши сержант Кътев с естественото прозвище Катъра. Всъщност той това прави и през цялото време на съществуването – спи. При Катъра безбрежната тъпота и ленивото овчедушие са подходящо допълнени с особено тежък, непрекъснат, почти мъртвешки сън. Пикантните слухове разказват как Кътев къртил безгрижно и безпаметно, докато скъпата му съпруга изневерявала с популярен офицер на нейната половина от брачното легло.
Но това са казармени легенди, сега по-важно е как ще реагира на виковете старшината в този момент. Кътев мъчително, с неохота отваря очи. Сънено, някак занесено, прекрачва през вратата на караулното. После, чул в просъница, че някой бяга, с летящ плонж поваля и затиска с тяло тичащия към мен Петков.
Браво сержант! Служебна благодарност, Къти! Смътно си припомням как преди тридесет години тоя неудачник, осмиван от всички, ми бе някак симпатичен. И при проверка на караула всячески се опитвах да го събудя. Няколко пъти успях и той ми бе искрено благодарен.
Петков неистово се гърчи под туловището на старшината и сочи Портала и мен. Капитанът също притичва задъхан. Но аз вече съм прехвърлил краката оттатък. Погледите ни се срещат и те разбират, че са на губещата страна. Не успяха да ме спрат сега, както не успяха и преди тридесет години.
Защото може да облечеш тялото на човека в униформа, но не и душата му. Можеш да му отнемеш месеци и години, но не и ума му. Може да го пращаш в ареста, но не и да го лишиш от Уволнението и  свободата.
Ръкавът на униформата се раздира с неприятно пращене, но за мен това е най-сладкия звук на света! Политам надолу….

 -

11-

…..и се стоварвам на разбития асфалт. Със скъсан ръкав на блузата и ожулени глезени, но в своето си време. С преживените петдесет и отгоре лазарника, ала и с всичките прочетени и написани книги. С белите коси и стоте ми кила, но и с всичките мигове в Цивилизацията. С единствения мой истински живот.
И с двете ми дъщери-близначки, които забързано идват към мен. И ме започват отдалече:

 - Тате, що за детински номера? – негодува едната. – Пробваш тайничко да се промъкнеш в поделението, а след това се мяташ обратно през портата като преследван от рояк призраци. Какво, бездомни кучета ли те подгониха?

- Да, „Кучетата на войната” от песента на „Пинк Флойд” – отвръщам замислено.

-       Прекрасен литераторски отговор, от който всичко ти става ясно – не се стърпява и другата. -  Като рече песен, чухме те как почна някаква лицемерна песновка от казармено време уж за мира, труда, пък то излезе тупаника накрая. После…. Сякаш не пееше сам, чуваха се разни гласове…

- Какви гласове? Просто ехо от празните сгради. Ехо от едно тъпо униформено минало, дето ще го бутнат в скоро с всичките му призраци. Да си вървим, милички!

 Участвах с първите два епизода от Английските ми щуротии, и със "СЕКС, другари".

Наградата беше много изненадваща... Така обаче беше още по-забавно, когато получих имейл, че трябвало да присъствам на церемонията, на която смятах да не ходя... Имах една поощрителна от същия конкурс преди 4 години, за която разбрах с две години закъснение, и веднъж не бях спечелил нищо с едни кратки пародии на уестърн и пирати.

Не очаквах, че пародии и експерименти като моите ще бъдат толерирани и сега, колкото и да са забавни или оригинални. Малко преди конкурса бях попаднал на разкази на една печеливша от минала година (която беше и почетен гост на церемонията). Да - добре написано, може би звучи като от някой от 1000-та романа, които се очаква филолозите да прочетат в Университета. Но не ме впечатли, не ми прозвуча оригинално, нито пък ме разсмя.

И други пъти съм се зачитал в разкази из Литернет или Слово и не съм оставал впечатлен. Толкова обикновените разкази ли са "хубави"? Те не могат  ли да се пишат на конвейер?

Май е риторичен въпрос... Повечето истории са обикновени и типични...

Дори жанрове като фентъзито, например... Дракони, джуджета, странни имена и битки с мечове, крале, магии. Това ли е "фантазия"?..

 Или пък "фантастичните" сериали, които по същество са като сапунени опери (банални отношения и диалози), само че в декорите има повече мигащи лампички, актьорите са облечени като за карнавал и се чуват думи от рода на  "палуба", "бластер", "енергиен щит" и "телепортация".

Фантазия? Фантастика?! Въображение?!

Или шаблон на жанр?

Може би причината да виждам така нещата е, че според мен творчеството си е шаблонно, но някои творци използват по-заплетени за разгадаване шаблони от другите. Но това е друга тема, по-подхяща за изследователския ми блог .

..

А може би повечето хора просто искат да четат "своите" истории?

Затова напоследък ми минава през ум, че трябва да седна да поизмисля малко по-обикновени истории, да видя какво ще се излезе...

Един съвсем "пресен" разказ. Написах го преди две седмици и след задължителната редакция дебютирах с него в "шТъркел". Вече получих там първите положителни отзиви от от администратора Красимир Йорданов и поздравление от "самата" Калиопа-Ина. Но не бива да пренебрегвам и "родната" общност....

 Охранителят на Тишината 

Сам съм в кабината. В малките часове на пролетната нощ е захладняло, печката жизнерадостно бръмчи в краката ми и излъчва топлина. Надувам радиото и пригласям на Васко Кеца с невъзможен магарешки тембър:

„Там-м, преди сто лета...”

Обзет от внезапен импулс, завъртам копчето на радиоприемника и звукът замира. Преследва ме настойчивото усещане, че изпускам нещо. Прекрачвам прага на кабинката, за да се потопя в тишината на нощта. Нали именно заради нея - Тишината с главна буква, бягам от шумната гмеж на градския делник и обличам през вечер униформата.

Излизам на ярко осветения от прожекторите паркинг. Утре той ще бъде запълнен „до козирката” с виещи и бълващи отровен дим возила. Но сега – широк и празен, изглежда като вълшебна сцена, под светлината на прожекторите и звездния купол на небето.

Свивам зад ъгъла, за да потъна в мрака. С черното, униформено облекло сякаш се сливам с него. Сега мога да поема дъх и да усетя Тишината – звездна, неземна хармония и покой. Тъмнината не е самотна, покоят е абсолютен, но не пълен. Наблизо глъхне тракането по релсите на минаващ влак. Отдясно в градския парк с пронизителни писъци се обаждат нощните птици. Жабоци,скрити във влажната канавка покрай линията, крякат приглушено. Вятърът разлюлява листата на дърветата и те шумолят мелодично както в стих на Лилиев.

И всичко това в сърцето на града. Невъзможно, немислимо, но истина. А милионите праведни граждани, спящи безпаметно в топлите си легла, не чуват Тишината. Те ще се събудят утре сутрин, за да я прогонят и превърнат пренаселения мегаполис отново в предверие на ада.

Тишината е истинска, обземаща, завладяваща. Затова след поредната проверка по станцията решавам да и се подчиня. Тоест в разрез с правилника, но в синхрон със собствените си усещания да затворя очи.....

* * *

- Тук Първи и Девети, имаме проблем! Елате на помощ! – стряска ме с пукане радиостанцията.

Адреналинът ме изхвърля като пружина през вратата. Все още недоразсънен на бегом се придвижвам към съседния пост. Сякаш от нищото отпред изскача Пепи. За разлика от мен, пълничък чичко на средна възраст, Петър изглежда като типичен охранител-мутра: млад, як, с планини от мускули и остригана глава. Малцина знаят, че сърцето му е добро и незлобливо.

- Първия патрон ми е халосен, а твоите? – пита ме задъхано.

- Моите са бойни – отвръщам кратко и пипам предпазливо пистолета в кобура.

Обикновено оръжието ми тежи непривично. Но сега чувствам някаква странна топлота от допира на стоманата.

- Не вадете пушкалата и ги дръжте на предпазител! – чуваме рязък глас отзад. Началник-смяната по прякор Кехаята ни настига с енергични прибежки. Среден на ръст, строен, побелял, но удивително жизнен за годините си, изглежда в страхотна форма

– Само разкопчайте кобурите! – добавя той.

Няма минута и се изправяме пред поста, за да съзрем мил, роден екшън. Крум е повалил някакъв младичък, слаб мъж в официален, тузарски костюм и му слага белезниците. Мъжът се съпротивлява вяло и бързо отпуска ръцете си. Значително по-напечено е положението на Емил Парашутиста. Той извива ръцете на млада, екстравагантно наконтена дама. Госпожицата обаче го псува грозно и съвсем не по дамски го рита по кокалчетата. Емо е чупил кости няколко пъти при парашутните си скокове и си представям как го болят нозете от срещата с високите, остри токчета. Кехаята моментално преценява обстановката:

- Тия не са крадци! – отсича той.

След това за огромно удоволствие на всички зашива здрав шамар на  „нежната” особа с тежка длан и вика:

- Мирувай, ма!

Ефектът е цялостен и незабавен. С разтворена от болка, ужас и учудване очи побойницата най-сетне дава на Емо да заключи китките и.

- Какво правите тука по това време? – навежда се Кехаята към поваления субект.

- Не ме стреляйте, началник! – мънка оня. – Това е на бащата магазина. Мимето си забравила вътре GSM-а. След ресторанта минаваме с колата да си го вземем. Портала нали е заключен и викам утре да дойдем. Ама тя тропа, крещи че си го иска и скачаме оградата. Търся си ключа, не го намирам и твоите хора като ни налитат с тия пистолети...

-. Как ще си намериш ключа, бе? Като сюнгер си попил уискито! – прекъсвам го саркастично.

- Само това да беше - добавя Крум и с погнуса си обърсва ръцете в якето. – Зърни му очичките. Сто на сто е пушил от специалните цигарки, с оня сладникавия дим.

Шефът за секунди взема решение. Вади и подава  на нарушителя мобилен телефон. А оня почва да мучи на слушалката сърцераздирателно, по “бизнесменски”:

- Маму-у, кажи на тате да дойде да ни вземе на магазина, щото иначе ще ни стрелят!

Телефонът му е светкавично отнет от ръцете-менгемета на Пепи, а разговора продължава Кехаята:

- Никой няма да стреля! Просто елате да си приберете дрогираното отроче и гаджето му! – повишава глас той. – Как кое от всичките?

На това място и неговото хладнокръвие се пропуква, лицето му се налива с кръв и крещи:

- Не знам и не ме интересува! Ако до половин час не дойдете да си ги закарате, ги предаваме на полицията! Двайсет минути? А да видим!

След това натиска бутона за изключване и се обръща към нас:

- Докато ги вземат да постоят с белезници. Акъл да им дойде малко. Емо, ти заминаваш към базата да ти превържат крака. Останалите, без Крум, се връщате по постовете.

Емо послушно закуцуква надясно. Аз също скоростно се шмугвам в близката алея. За да оставя, подобно на прокълнатите поети, с облекчение зад себе си несъвършения човешки свят и да се потопя отново в Тишината.

* * *

Предстои най-хубавото време. Времето, в което уморен се влачиш по маршрута, по мръсния асфалт и грешната земя, но вперил поглед в небето. Във вълшебния ход на минутите звездите избледняват, чернотата на небосвода омеква до кобалтовото синьо на сутринта. После диска на слънцето изгрява от изток и багри облаците във всички нюанси на аленото.

Може да си взема и радиото с мен. Сигурно пак ще пуснат нашата песен. Онези милиони заспали и ослепели в тухлените си клетки люде, мислят, че тя означава само стар любовен шлагер. Само ние - посветените в “ордена на Тишината”, дето изпращаме и посрещаме светлика на деня- знаем. Знаем, че именно тази песен е „Химна на охранителите”. Защото в нея е казано всичко, което искаме и мечтаем:

Колко малко ни е нужно

и напук на всяка суета:

Да замръкнем със надежда

и посрещнем утринта!

- На-на-на-на-на! – тананикам мелодията на „химна” с продрания си гласец и бавно поемам по алеята.

брой 9&10/ 2001 г.

НАЧАЛО

КОНТАКТИ

АРХИВ

Светослав Минчев

СРЕЩА

Мархаба, жена! Привет, домочадие! Аз се прибрах! Благодаря, благодаря, вашите аплодисменти са не само бурни, но и напълно заслужени.

Какво, изглеждам пийнал ли? Пийнах две бири, а както научно е доказано, бирата не е никакъв алкохол. Тъй че съм трезвен като краставичка.

Хонорара от днешния мач? Ей ви го, нали заради вас се шматкам по тия селски теренчета. Нищо, че специално тоя път, нали ви обясних, дето мача се игра тука в града.

Защо съм закъснял? А бе много въпроси задавате за щастливи жени, чийто баща и съпруг - футболен рефер, се е завърнал благополучно след важен и оспорван мач. То от пръв поглед е ясно, че всичко е наред. Щом не ми е подута физиономията и се прибирам почерпен... Почерпен казах, не пиян, не ми се подхилвайте така ехидно! Но щом настоявате, ще ви отговоря. Закъснях, защото бях на среща, и то интимна среща. Интимна казах, а не любовна! Ей дребните, не ми размахвайте юмручета, с които не можете да уплашите нищо по-едро от бълха! Не виждате ли, че майка ви се смее?

Ама да карам подред. Значи, мачът завършва с четворка на нула за домакините. Гостите не смеят да шавнат на терена, бековете козируват при всеки пробив по крилата, вратарят се пази да не го уцели топката и така нататъка.

Съдийската тройка, и в мое лице разбира се, свири обективно, точно, компетентно и където може за "нашите".

Две минути след края на мача от мобифонно обаждане се разбира, че прекият противник е направил хикс и отборчето влиза един кръг преди края на шампионата в по-горна група. Празник, уважаеми жени, гръмват бутилки шампанско, вадят се каси бира и прочие, и прочие... Наша съдийска милост, естествено, сме почетни гости на трапезата. Ама аз пих две "на крак" и си тръгнах бързо, нали чакам Павката да се обади за мача утре. Нищо, че се е обаждал, той е стабилен мъж, пак ще звънне.

Та докъде бях стигнал? А, да! Най-напред поздрави от Студентското градче, нали оттам минава рейса на връщане. Там си е и винаги ще си остане Република на младостта. Прошарени типове около четиридесетте като мене са абсолютно изключение и по улиците, и в рейса. И всички момчета и момичета наоколо едни такива млади, хубави, добре облечени и лъчезарни, с интелигентни, умни физиономии и красиви усмивки. Сякаш светът е техен! Такива бяхме ние някога, ех жена!

В това градче ти идвах на гости, докато живееше на общежитие в оня високия блок. Какво сме правили с мама, като съм й бил на гости? Много искате да знаете, ама то отговорът си е пределно ясен, щом вие двете сте се появили на бял свят.

Добре, жена, млъквам на тая тема, но и те да не ме прекъсват с глупави въпроси! Какво правехме, докато бяхме студенти? Живяхме истински - четяхме безброй книги, слушахме прекрасна музика, разговаряхме дълго и разпалено за вечното Изкуство, без да забравяме и насъщните житейски неща, - срещи, купони, разпивки, емоции всякакви. Бяхме млади и зелени и си мислехме унесено, как светът ни чака да го осеним с мъдрост, красота и щастие. Сякаш летяхме - откъснали се от ятото, заблудени птици, които животът бързо приземи в калта на всекидневието. Но пък какво вълшебно хвъркане беше! Да, знам, че свърши бързо. Петте години избягаха като миг и мама вече не спи в общежитието, а си я взех при мене в апартамента.

Та рейсът отмина градчето, а мен още нещо ме гложди отдолу, под лъжичката. Привечер, бусът хвърчи по онова ми ти нанадолнище, осевата линя на шосето бяга полудяла край нас, градът наоколо като че ли се събужда с неоновите лампи и хилядите светнали прозорци. А студентите в автобуса, събрани на тумби, весело се смеят или, усамотени по двойки, нежно си шепнат на накоя седалка. И някаква позабравена романтика ме обхваща, връщам се в онези вечери, когато ние двамата излизахме на срещи.

Я, как се промениха реакциите на моята скромна аудитория! Мама се усмихва, запленена от красиви спомени, а двете малки жени - с щастливи предусещания за бъдещето. Така де, ние с мама не сме се родили на средна възраст. Не винаги сме били поочукани от живота чичко и леля, които си изкарват на вас за неприятностите в службата и се карат защо на края на месеца парите перманентно не стигат. Някога, ала толкова някога, че ми се вижда в друг живот, бяхме двойка романтични, влюбени студенти, излизащи на кино, театър, въобще на среща всяка вечер.

Но да си дойда на историята... Значи, слизам аз на хотела да сменя возилото и да се затънкъркам насам. А съответният номер самоходен ковчег никакъв го няма. Вярно, хич не е за чудене. Тоя Градски транспорт е класическа гробница на човешките нерви и търпение. По-учудващото е, че докато аз вися на спирката, минават три, не - четири рейса за Университета. Странно, нали? И аз, така идилично разнежен, си правя такава асоциация. Значи, ако някой много иска да се срещне с тебе, ти праща послание. Като не разбереш първото, праща второ, трето, четвърто. И като дойде петия рейс, си рекох: "Явно Алма Матер ме вика!" - и се метнах на него.

А Университета ясно - затворен по това време. Седя си аз, пия си биричката, приседнал между двамата каменни джентълмени и разсъждавам. Добре, добре, забравил съм да спомена, че си взех едно питие за из път, нали сега не за това ни е приказката. Седя си аз и си викам, че щом ме е призовал Храма на знанието, сигурно е имал нещо пред вид. Затова лекичко опитах да открехна вратата, онази огромната, откъм главния вход. Не, не съм простак, дето ще тръгне да троши бравата на Алма Матер! Просто така плахо натиснах дръжката. И, честно казано, малко ме хвана шубето. Ами ако се окаже отворена? Със сигурност ще бъда насаме с целия Университет - сред сумрачните коридорчета и прашните аудитории. В дебрите на тази тайнствена, вековна сграда не може да няма духове - духове на били и отишли си студенти, на големи учени и преподаватели, на поколения творци, поети, философи, математици. Сигурно там още витаят и нашите духове, жена, духовете ни, весели и безгрижни на по двайсет и малко!

С тях не ме е страх да се срещна, ще се усмихнем едни на други и ще се разминем като далечни, ала добри познати. Ама представи си да ми се изтъпанчи насреща сянката на строг античен мъдрец или зловещата фигура на някой страшен герой от готическите романи? Ти остави, от Франкенщайн не ме е страх, горкият самотник е по-нещастен и от мене. Ами ако ме гепи призрака на оня блаженопочивш професор, който два пъти ме къса на изпита и въпросния изпит го взех на извънредна сесия, едва след като той се пренесе скоропостижно в отвъдното? Сигурно разгневеният върколак ще ми кресне: "Момче, какво се промъкваш пак, бе? Аз два пъти те гоня, а ти пак намери начин да завършиш!" И току виж ме отнесъл във вариант на миналото, когато той си е жив и здрав и с мерак ми пише двойката за трети път. Знам, позатлъстял съм и духът бая зор ще види при пренасяне във времето, но нали свръхестествени са силите му. Оф, като си помислих всичко това, тръпки ме побиха! Ето и децата са съгласни, че си е бая страшничко.

Отказах се да отварям вратата, седя на стъпалата, а тъмнината слиза ли, слиза като прииждащо море покрай мен.

Тогава се сетих. Сетих се за връзката, асоциацията, сетих се защо съм там. Помниш сигурно, течеше третата година на следването. Карахме някакво упражнение в малката аудитория, дето гледа към улицата и има малко балконче. Току-що бях завършил съдийския курс и него ден ми предстоеше дебютния мач като рефер. Бях много горд и, за да се изфукам, сложих черната фанелка с футболната емблема до сърцето. Показах се на балкончето, да впечатля колежки и колеги, дето долу пафкат пред входа. А те като се развикаха: "У-у-у! Долу съдията! Съдията във торбата! Съдията "нежен мъж"!" и прочее неадекватни, необосновани, неакадемични изрази. А бе с една дума, взеха ме за мезе. Тогава за първи път ме освиркаха като съдия, при това съвсем незаслужено. За пръв път, но в никакъв случай не и за последен!

Ти, жена, зяпаше отстрани сеира и тъй сърдечно се засмя на разигралата се сцена, видя ми се в екстра настроение. Затова събрах смелост, приближих, вдъхнах парфюма ти, смесен с влудяващия аромат на бялата ти кожа. Отново, за пореден път ми се прииска да погаля къдравата, хем разрошена, хем чаровно - небрежно сресана коса. Вместо това боязливо те попитах дали, ако остана жив след първия си мач, можем да изгледаме едно кино довечера. Ти кимна с глава, погледна ме със симпатия и съжаление: "Защо не, ако останеш жив?!" и пак се закикоти на високи децибели. Умни хора са казали, че съжалението е половината път към женската любов. Дебютният мач мина сносно, но ни биха и излязохме заедно на кино. Нали това ни беше първата среща, жена, ако и лицемерно да се правиш, че имаш бели петна в паметта.

Знаеш ли, след като си припомних всичко това, мръднах малко надясно по стълбите, да зърна балкончето. И ако искаш вярвай, видях отворена вратата към нашата малка аудитория! Може би точно този балкон ме е поканил на срещата?

И мене страшно, ама до болка ми се прииска да се кача там - горе на балкона. Не, как си го представяш да се катеря с това достолепно шкембе! Добре си спомням стиховете, които подсказват какво щеше да стане при такъв щур опит:

"...луд и пиян от прозореца скочил е

и си е пръснал главата на плочите."

Не, не признавам, че съм пиян, така се е изразил поетът! Метафора му викат на туй, подигравачки олендзени, необразовани, ситни!

Но наистина неустоимо ми се прииска да се изкатеря някак си, да забия до кръв нокти в гранита, да изпълзя нагоре и прехвърля парапета. Нали за днешния мач ми сложи в сака точно тая - старата съдийска униформа. Тя е поовехтяла, протрита от употреба, ама още върши работа - комай точно като нас.

Веднъж да се добера до балкона, щях да я облека и времето да препусне назад. Слънцето щеше отново да изгрее и чернотата на небето да се смени с оная бездънна синева на младостта ни. Оголелите, окастрени дървета наоколо ще възкръснат, отрупани с листа и цветове, празната сграда ще се изпълни с живот и говор. Ние двамата също ще сме тук - аз на двайсет и три, начинаещ, наперен и още небит футболен рефер, и ти - смееща се жизнерадостно и предизвикателно, непокорна кобилка (исках да кажа колежка) на двадесет. Само това величествено здание и каменните статуи пред него ще са си винаги същите.

Но балконът така си и остана четири метра над мен. Четири метра или двайсетина годинки, разбирай го както искаш.

После, после нищо. Допих бутилката, приземих се в реалността, двеста метра пеша до тролея и право при вас. Затова закъснях, а пък Павката се обадил, докато ме няма.

Ей го телефонът звъни и се ловя на бас, че е той.

- Здрасти, Павка. А, разбрал си за демонстрираното идеално съдийство. То и банкетът си го биваше - терен - лукс в шикозно ресторантче и съдийската тройка унищожава бутилка шампанско и приблизително по пет бири на човек. Опа! Това не биваше да го казвам. Тука жените възкликнаха възмутено при споменаването на някои числа.

Не се весели за моя сметка, а кажи какъв наряд си ми подбрал за утре. А, в онова селце с готиното зеле и кофтито блато до игрището, знам го. И кои са другите двама колеги? Да, едно на ръка, че мачът ще е тежък. Не се връзвай, такава желязна тройка, дето си ни събрал, ще изкараме мач и в Косово по време на бомбардировка! Айде, вечерта ще се обадя как е минало. Чао.

Виждате ли бе, жени, всичко се урежда, утре пак ще донеса парички. Обещавам, ако мачът мине тип-топ и отново си дойда жив и здрав, ще ви заведем с майка ви до Университета. Тати някога да ви е лъгал?

Броят на бирите ли? Кой ще тръгне да ги брои и да ви лъже отгоре?!

Обещавам тържествено, ще ви покажем всичко - аулата, аудиториите, Гълъбарника под купола и онова балконче, на което за пръв път я поканих на среща.

Защо сега сълзи бе, миличко? Хайде, елате да гушнем и успокоим мама! Нали и вие сте студентски произведения, най-важните доказателства, че това време го имаше, нахалки такива.