КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

След като слязоха на станция Люблино и излязоха от метрото, Зулфакар и спътничката му за няколко минути изминаха стотината метра, които ги деляха от входа на комплекса, в който трябваше да отседнат.

Стрелковия комплекс се състоеше от пет ниски тухлени вили с плоски покриви. Страничната стена до входната врата на вилите беше украсена със скулптурно пано, изобразяващо диво животно или птица. Всяка от тях имаше по седем стаи, обзаведени добре и оборудвани  с всички съвременни удобства.

Никой не ги провери на входа и те безпрепятствено се отправиха по една от алеите към вилата.

Зарема Сеюнова, младата жена от Северен Кавказ, чийто съпруг излежаваше присъда за участие в Ногайския батальон, беше се справила перфектно със задачата си. Два дни преди да пристигнат, тя беше наела най- отдалечената вила в клуба, разположена на една алея встрани от останалите, почти изцяло скрита от дървета и храсти.

Разположена далеч от любопитните погледи на случайни минувачи и при липсата на видео – охрана, вилата щеше да  изпълни предназначението си на база, в която през следващите няколко дни на спокойствие да подготвят изпълнението на самоубийствената си мисия.

                                             *******

Когато приближиха входа на вилата, Зулфакар не се изкачи по малките стълби към него, а свърна встрани. Мъжът огледа внимателно околността, после клекна срещу стената, където на около метър височина имаше отвор на водосточна тръба. Запретна ръкава си, внимателно бръкна в нея и след секунда измъкна два найлонови пакета, в които имаше нещо опаковано във вестници. Прибра единия в джоба на шубата си. Бръкна във втория, от където извади ключа за вилата, а после пъхна и него в другия си джоб.

След като влязоха в сградата, попаднаха в малко антре, от което тръгваше дълъг коридор, по протежението на който се виждаха вратите на стаите.

Зулфакар се настани в първата стая по коридора, която беше най-близо до входа. С влизането им във вилата, той дръпна плътно тежките завеси на прозореца и извади от джобовете на шубата си двата плика. Започна да разопакова съдържанието им и от там един след друг се показаха два пистолета „Макаров” с по два пълнителя. Мъжът, явно доволен зареди пистолетите и ги постави на масата.

Когато се обърна, видя, че спътницата му все още стои нерешително в коридора пред вратата му с бохчата си.

- Избери си някоя от стаите и легни да си починеш. Ще те извикам, като стане време за ядене - каза той, докато се приближаваше към нея.

После затвори вратата на стаята си, а Гулкиз се отправи нататък по коридора.

Тя се настани в стаята в дъното, близо до банята. Хвърли бохчата си на едно от леглата в стаята, свали връхната си дреха и влезе в банята отсреща за да се измие и освежи след изтощителното пътуване.

После се прибра в стаята си, сви се на кравай върху леглото, придърпа завивката върху себе си и след няколко секунди потъна в дълбок и тревожен сън. Част 4

27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Тази история е продукт на въображението на автора. Всяка прилика с реални лица и събития е случайна.

Москва. Декември 2010 г.

           Това е една, за мен - невероятна история, която преди време ми разказа един мой стар приятел от тайните служби на Русия. Името и длъжността му ще запазя в тайна.
По разбираеми причини смених имената и на други герои от моя разказ, за да не бъдат направени асоциации с реални лица от близкото минало и настоящето.

Тази история е още едно доказателство, че понякога тя – Съдбата, си играе с нас – хората, по един неразбираем, а понякога и особено жесток начин.

………………………………………………………………………..

В навечерието на Новата година в Московския мегаполис всичко ни напомня за предстоящите празници. Навсякъде виждаме усмихнати лица на хора, нарамили шарени пакети с подаръци. Всички бързат да довършат последните приготовления за приятното прекарване на този така чакан от малки и големи празник.

За хората от ФСБ*, както и за редовите милиционери обаче, приближаването на Нова година означава само едно – извънредни, а понякога и инфарктни дежурства в името на опазването на обществения ред и на живота и здравето на празнуващите граждани. В тази последна седмица от старата година се засилва бдителността по отношение на криминалния контингент, активизират се срещите със секретни сътрудници, внедрени в престъпни групи. Работи се денонощно и по линия на тероризма.

Преди няколко дни от нашите агентурни източници получихме сведения, че мюсюлмански екстремисти от групите на „ногайците” се подготвят да извършат няколко терористични акта на оживени обществени места в Москва. Тези обезпокоителни новини допълнително опънаха и без това опънатите ни до скъсване нерви. И ни наложиха още по-трескаво да работим за установяване и залавяне на предполагаемите извършители.

Получихме заповед да извършваме проверки на документите на съмнителни лица. И особено на такива, които носят пакети, раници и големи чанти. И всичко това - при тълпите пазаруващи по улиците и в обществения транспорт. Особено внимание трябваше да се обръща при проверки на лица от Северно-кавказкия федерален окръг.

                                               *************

На завоя на моята улица

-1-

Странни същества са жените! И същевременно безкрайно логични по своему. Ето, рано сутрин, съпругата решава да ме изрита навън.

-         Ставай от тоя компютър! – безапелационно нарежда тя. – Разходи се малко, виж белия свят, мини по нашата улица да купиш закуски.

Изключвам слух автоматически, защото продължението на речетатива го знам. Как откогато ми е  побеляла косата се имам за пенсионер. Как ще си разваля окончателно очите на монитора. Как ходенето пеша било незаменим стимул за тялото и духа. И тъй нататък, и тъй нататък....

Но днес обичаната ми шефка като че ли е решила да разнообрази репертоара:

-          Нали все си спомняш за детското си пазаруване в квартала. Как на седем майка ти те пратила до близкия павилион и ти с песента за стария файтон си се върнал триумфално от първия си успешен пазар. А новия магазин от веригата супермаркети не се ли намира на същото място? Пускат му реклама през половин час по телевизията. Вземи каквото прецениш оттам.

Казано честно, бях забравил споделеното. Но жените помнят, особено червенокосите, помнят всичко дяволиците….

Навличам послушно сгънатите на фотьойла дрехи и мимоходом отбелязвам, че панталонът малко ми стяга.

-          Че как не! – с дяволито присвити очи ме прострелва жената. – Нали ти е от абитуриентския бал.

Хм, „ирония на съдбата”, поднесена от собствената ти половинка! Миналата седмица ме навлече със сакото от сватбата, днес с абитуриентския панталон.... Да и се чудиш на логиката, която и този път се оказва желязна. Обяснява ми значи как съм отслабвал и някак си съм се смалявал. Заради това вадела забравените, оцелели дрехи от вехтата ракла.
Сякаш бездънна ми изглежда тая мебел, съхранила в утробата си вещите от миналото. Понякога си мисля, че там – най-отдолу, като отслабна и се смаля съвсем, ме чакат моите детски къси гащи с презрамки и ризката ми на червени и бели карета.

Дипломатично запазвам подозренията за себе си, преодолявам стъпалата и след минута съм вече на нашата улица. Някога, през моето детство, тя беше наистина наша. По прашната и често кална пръст колите минаваха като белите лястовици. С децата от махалата точно тук правехме юнашки мачове. А пръснатите около улицата къщички създаваха уюта на стария квартал. Там бе и нашата къща – варосана и висока, отрупана с люляци до капандурата на тавана, дървета и алеи отрупани с цвят в градината отпред. И всичко, освен детската глъчка, се стопяваше в невероятната, космична тишина.... Даже понякога като далечно ехо се чуваше кристалният звън на камбаните на храма – на онзи, със златните кубета, в центъра на града.

Но всичко това принадлежи на миналото. Днес малцина си спомняме махалата, каквато беше. Нали все по-малко оставаме старите комшии, доживяващи дните си в този пренаселен комплекс, пресичан от асфалтовата лента на новопроизведения, пълен с потоци от коли, булевард. Няма нужда от справка в общинския регистър. Току пред погледа ми се мерне някоя позната физиономия, лепната на стълба с ореола на поредната жалейка.

Преди години попитах децата дали биха излезли да поиграят на улицата, а те ме погледнаха смаяно:

-          Тате, да не сме самоубийци?

Още една тъжна истина, при това неумолима.

 Все пак  усещам, че някаква бодрост ме обзема. Може би заради чистото, синьо небе отгоре. Поне то не се е променило. Или заради редиците стари дървета, които пропуснаха да изсекат навремето. И те си живеят и зеленеят напук на новото хилядолетие, урбанизацията и гадната отрова на отминаващите возила. И крият в клоните си птиците и техните песни, за да можем да ги чуваме сутрин и вечер.

Неусетно повдигам глава, изправям отънялата си снага, поемам свежия утринен въздух и ускорявам крачката. След секунда отбелязвам, че птиците по близките дървета мълчат. И неочакваното скърцане на спирачки отзад ме кара да подскоча. Току залепнал зад гърба ми е спрял лъскав джип. От прозореца се подава чорлава глава  и  почва да ругае:

-          Дядка, къде рипаш? Кат те скивам, гробищата нема да ти избегат, не скачай толкова към трапа. Аман от пенсии, и сутрин не може да си паркираш колата спокойно!

Умиротворението изчезва. Понякога изпитвам безумен, ирационален гняв. Може би защото редиците от спрели таратайки са обсебили целия тротоар. Защото кофите за смет преливат, тревата е смачкана и по банкета на моята улица винаги се стеле килим от хвърлени угарки. Или защото хилядите пришълци, „граждани в излишък” не знаят и не искат да знаят какво унищожиха с идването си в стария квартал.

- Може да тренирам за световното за ветерани! – изтъпанвам се решително пред бронята и почвам предизвикателно да тропам по капака. – А ти, като гледам как го търкаляш това лъскаво яйце със сигурност ще ме изпревариш с паркирането в гробищата, селяндур смотан.

Грозната глава трескаво бута лостовете и върти волана, отдръпва колата метър назад, за да я предпази. По свитите му очи разбирам, че явно няколко секунди се колебае дали да ме размаже с преден ход или просто да слезе и да ми фрасне два унищожителни шамара. В крайна сметка явно решава, че го мързи и целта не си заслужава неприятностите. Заобикаля ме с ловка маневра отстрани и се задоволява само със стиснати зъби да подхвърли през отворения прозорец:

 - Не само дъртак, ами абсолютен кукундрел, нищо че не си от село!

-2-

 Дори след блестящата морална победа, радостта някак бяга. Вероятно понеже трябва един ден да призная, че това наоколо отдавна не е моята улица и моя стар квартал. Скоро май няма да има и такива дето ги помнят. Смениха на даже имената на улицата, на съседните, на квартала. Така звучали по-модерно… В такива мигове си мисля защо за убийците на миналото не се полагат по-тежки присъди от тези за убийци на хора.

Или съм тъжен, защото минавам покрай мястото, където беше къщата, а после и блокът на моя приятел от детството Асен. Асо се пропи след като навърши четиридесетака и остана демократично безработен. Движеше със съмнителни хора, приличащи на дилърите с вълшебен прашец. И един ден просто изчезна. Майка му търси някакви следи с години, за разлика от полицията, която бързо приключи случая. Съмнявам се да са го погребали подобаващо.

То, като изпратихме с почести и рев друг приятел от детинство -  Стефан, да не успяхме да го върнем! Стефчо си пресичал нашата улица една вечер след кратка визита в кварталното кръчме, ама объркал епохите. Вместо със сладкото безвремие на отминалото се сблъскал с насред платното с някакъв главорез, яхнал модерен автомобил като този, дето наругах преди малко.  Шофьорът бил пришпорил колата с над сто километра и го убил на място.

Властта и този път раздаде „всекиму своето”. Изкараха, че Стефан пресичал неправилно, бил пиян, а палачът му просто си летял с превишена скорост. Ние си погребахме приятеля, а те глобиха убиеца. И трагедията приключи с безпощаден екзод.

Ех, жената ме прати да се разтуша, пък аз си играя на тъжни асоциации край жалките, напукани входни козирки на панелните блокове! Съвсем помръкнал установявам как почти съм стигнал до целта си. Но не преди да заобиколя оградата от дялани камъни и ковано желязо на бистро „Мариана”. Чичо Киро беше единствения телевизионен техник в квартала, а истинската Мариана – неговата дъщеричка. И когато вълшебната торба с образи спираше да говори и не можехме да гледаме „На всеки километър” или „Шогун” заучената парола винаги влизаше в действие: „Извикай Киро!”.

Ала вековете се смениха, момичето порасна и тръгна по гаджета. Телевизорите също се модернизираха, но никога не сварих да питам Киро дали трудно се приспособява към ремонта на новата западна техника. Понеже в една дъждовна вечер приятелят на Мариана се вряза с автомобила в задницата на спрял камион. Пак на тази улица. И затри себе си и нея. Косата на чичо Киро стана като сняг за дни, после откри заведение на партерния етаж от къщата си с парите от старите години и името на изгубеното си дете. Но от много време барчето стои затворено. През ума ми минава пак тъмна мисъл, че комшията от ония времена или е сериозно болен, или се е пренесъл окончателно в по-добрия свят при дъщеря си.

-3-

Дотъркалях се! Тук, на метри от модерния магазин на поредната хиперверига, е завоя на нашата улица. И е време да погледна на обратно. Знам, очите ми не са като едно време и жената все гълчи, че компютърът унищожавал зрението. Ала не е илюзия, че всеки път като погледна назад виждам странно „стерео”, в което картината някак си се раздвоява. От едната страна шуми булевардът – такъв, какъвто си е днес: с положения нов асфалт и крещяща маркировка, с колоните от минаващи коли, мигащите светофари и извисяващите се, сивеещи блокове. А от другата е моята улица: тясна и кална, обградена от старите, едноетажни къщи и бялата фасада на моя дом най-отзад. По нея се мяркат силуетите на близки и познати, позабравените образи на съседи и приятели. Те ми махат с ръка, поздравяват ме и ме канят да ида при тях.

И непременно ще го направя. Не днес, нали обещах на жената да се прибера със закуски.

 Но все ще дойде мигът да се събудя в едно магическо утро, докато тя още спи. Ще драсна кратка бележка на нея и децата: да не плачат, че заминавам, защото орисията на човека е винаги да се връща, откъдето е тръгнал.

Скришом ще измъкна от старата ракла детските панталонки, карираната, весела риза и някоя от старите торби в чекмеджето на шкафа-ветеран. Ще нахлузя презрамките и с детски устрем ще  припна до супер-магазина. Всъщност той ще се смали пак до паянтовия, ламаринен павилион, нацапан щедро със зелена боя. Ще напазарувам от него онези вехти, кръгли питки със замайващ, вълшебен дъх. И с песента за стария файтон ще свия по моята стара улица. Пътьом ще се отбия до чичо Киро, да му поръчам да мине за телевизора, а малкото момиченце Мариана ще си играе безгрижно в градината пред дома. На следващата пряка ще се уговорим с Асо и Стефчо да съберат отбора и да му спретнем един страхотен мач срещу другата махала след обяд на улицата. И най-сетне ще се приближа до портата на старата къща, където ме чакат моите родители.

-Браво, моето момче!  – ще ме погали с ласкавия си поглед мама.

-Казах ли ти, че ще успее? Той отдавна е истински мъж! – ухилен ще изрече баща ми.

И тогава ще настъпи най-прекрасният миг. Камбаните на „златния храм” ще забият за мен, а аз ще прекрача желязната порта на старата, незабравена къща. И ще остана без дъх. Както се случва винаги, когато докоснеш истинското щастие....

ХаеРсе събуди леко възбуден и объркан.Помисли си че  красивата му жена-творение на природата и в частност на най рекламираните пластични хирурзи в града го закача.
 Обърна се към нея,но видя,че спи блажено и как нямаше да спи-Матраците им бяха “толкова удобни”.Точно в този момент,чу женски глас пълен със сексапил,който го подканяше да стане.Сети се,че съвсем скоро си беше купил интерактивен часовник с доста екстри.Обърна се с нежелание,погледна часовника показваше вторник,година 20√225.Обърна се към съпругата си и изпита съжаление,че тази сутрин няма да може”да приземи самолета”,който беше вдигнал.Зашляпа към банята,където го чакаха уредите най “добрите за един мъж”.След това отиде в кухнята,където си направи омлет с кренвирши-приятели които бяха готови да “минат и през огън”,заради него.
Наля си кафе и толкова бързо го изпи,че нямаше време дори да се попита” къде е млякото"
В главата му се опита да се завърти мисъл-дали е нормално приятелите,който минават през огън за теб да бъдат изяждани ,но не успя да се задържи дълго за да бъде осмислена.
 Качи се в колата си,времето както винаги беше сумрачно-Откакто президентът на най-голямата рекламна компания стана президент и на страната и след откритието което позволяваше да се проектират реклами върху сградите и небето по някакъв начин поддържаха нещо като утринен здрач,за да могат да се виждат рекламите,по радиото вървяха само реклами и новини,но и те бяха пълни с реклами.(нещо като сандвич се получаваше 2 реклами,а между тях беше самата новина,може би така бяха по лесни за разбиране)
 Вкара в GPS-а  посоката и се загледа с досада- в светещите реклами(беше ги научил вече наизуст)
Някакво чувство на безпокойство и неизвестност започна да се надига в него.Колата неочаквано спря.Погледна екрана на GPS-а ,какво беше учудването му като видя,че не работи.Отвори врата за да слезе от колата и примижа от яркото слънце,което не беше виждал толкова отдавна.Като посвикна със светлината се огледа за да се ориентира къде се намира.Намираше се в един изоставен град от пред рекламната ера(Между другото се шушукаше за него между хората,но доста от тях си мислеха,че това е легенда)
Опита се да мисли,но това занимание отдавна не бе на почит.Рекламите заменяха мислите им.Установи,че не знае как може да се върна в града без ничия помощ.Като се разхождаше безцелно в изоставеният град видя над една  врата надпис” Тефал мисли за всичко”
Разгеле,рече нашият герой ще отида да попитам този мистър Тефал дали може да ми помогне да се върна вкъщи.Влезе вътре,но там нямаше никой-Нищо,каза си:-Може да е излязъл по работа ,ще седна да го почакам
Не знам как свършва тази история- дали ХаеР все още седи и чака мистър Тефал да се върне или пък GPS-а  и смартфона му са заработили от внезапно появилият се вятър,който може би е докарал плодовете на цивилизацията,в това забравено от рекламодателите място и  успял ли е  да се върне при съпругата си-подобрено копие на Барби.?

------------------------------------------------------
*HR-хомо рекламикус

Преди няколко дни помолих някой от авторите или издателите на "нашето" литературно списание "Безусловно" да драсне няколко реда как е минала неговата промоция в това митично и не се съмнявам елегантно заведение до Полиграфическия комбинат. Но творческите личности, както винаги ревниви за душевните си преживявания, не се отзоваха.
Затова ми бе особено приятно като намерих в Ю Тубе кратко клипче за това паметно за блога и литературната история събитие:
Премиера на "Безусловно"
Това е картинката, а тя понякога е по-красноречинва от думите. Ще си позволя и кратък коментар:
Първо: "Във виното е истината" са казали още древните. Може разните там "безалкохолни" напитки да карат някои простички хорица да куфеят на чалга, кършат кючеци и скачат по масите. Но за истински умния човек питието е просто вдъхновение и го прави само още по-умен и убедителен в словата. Справка: Нашият приятел Борката - Мейкъра.
Второ: Жалко, че не можах да се насладя (предполагам и доста от вас) на атмосферата на събитието. Инзвънредната ми служебна ангажираност бе заплатена повече от добре, но нали "Не всичко е пари, приятелю!" А изживяване като това с интелигентни хора, в семпла обстановка на по чаша и разговорка, по хубав интелектуален повод не става всеки ден.

И накрая: Благодаря и аз на издателите и авторите на това наистина качествено духовно начинание (специално на "Сталкера" Скитник в бр.1!). Смятам, че такива хубави събития (както и предстоящия да излезе сборник на БГЛОГ) ще генерират така необходимата по-широка популярност на общността и то изцяло с положителен имидж.
Рецензия в сайта "Аз чета"

....Случайна извади джаджата,която и`приличаше на някакъв страненGSM.Натисна единственият бутон.Дисплеят светна,но вместо номер се изписа поредица от математически и стереометрични символи,тук там гарнирани с по някоя цифра.

Разнесе се жужене,което все повече се усилваше,пред очите и` притъмня,усети че се носи сякаш през пространството и времето.Затвори очи,когато усети че движението спря  ги отвори .

  Стоеше на някакъв път,а пред нея на петдесетина метра се извисяваше някаква странна постройка,вляво имаше синьо-зелена гора-Момичето чувстваше,че зад гората има някакво селце.

 Тъмночервено слънце  грееше от небето с цвят на мляко с кафе.Случайното момиче огледа себе си и установи,че кристалите наистина съществуват,но не бяха в ръката и`,а на ръката във вид на гривна.Погледна ги и видя,че част от тях бяха променили цвета си на много тъмно” бордо”.

  Имаше чувството,че познава това място,без да се замисли,тръгна към бункера.

……Коук погледна през амбразурата и викна на  Мейки веднага да спре изкривяването на пространството.Мейкъра спря и попита сърдито:

-Сега пък какво има?

-Ела и виж сам-Някакво момиче облечена като жрица идва насам.

-Ей,Ейс,такъв ще си останеш,заради някакво случайно момиче си готов да зарежеш и най-важната работа.

-Виж,какво Мейки,момичето може и да е случайно,но не случайно се появи тук.  Имам  чувството,че идва точно от измерението където ние се канехме да се прехвърлим.

     Случайна приближаваше към странната постройка,колкото по я наближаваше един от кристалите започна да пулсира доста силно,тя го погледна и видя че променя цвета си от ярко към тъмно зелено,в дълбочината му се появиха и светлочервени точки.Оставаха и` около 2 метра до вратата,когато се спъна.

  Ейс,изхвърча на мига навън,върна се за отрицателно време и я постави да седне на един стол.

Мейкъра изобщо не успя  и да реагира.

 Наляха и` малко уиски с лед,когато го изпи,момичето се почувства много по добре.

  В този момент започна и канонадата от въпроси от двамата мъже

Откъде идва,откъде е взела дрехата на жрица?

 Случайното момиче внимателно разказа каквото знаеше,като се опитваше да изпуска всички подробности,които се отнасяха за нея.Инстинктът и` за самосъхранение досега работеше винаги в нейна полза.Докато разказваше,машинално вдигна ръка да оправи една къдрица от косата си-светлочервените точки в кристала се бяха превърнали в тъмночервени криви линии,които и` заприличаха на мълнии.В този момент кристалът изтрещя и от него наистина се изстреля електрически заряд по посока на Мейки.Той се стресна от звука и изпусна чашата си,моментално се наведе да я вземе.               Мълнията удари лоста за изкривяване на пространството и времето.Помещението се изпълни с дим и замириса на изгоряло.Когато димът се разнесе,тримата търкайки очите-видяха,че се намират в някакъв бар.Тя веднага се сети,откъде и` беше познато всичко.

  Барманът,на когото никой не знаеше името му,но всички му викаха “Художника”,защото понякога рисуваше в свободното си време,беше окачил,точно тази картина.Случайна погледна към мястото и`,но сега на нейно място имаше друга.

       На брега на някакво кървавочервено море стоеше странна фигура, а малко по напред от нея се виждаха разноцветни силуети.Всички наблюдаваха залеза на едно черно слънце. Фигурата,ако се гледаше от различни страни,ту изглеждаше като жена,ту като мъж с малка конска опашка.Всеки силует беше различен от другия,нямаше нито един да съвпада с друг-Имаше един отровно зелен,друг с шал,трети с шлифер,четвърти държеше май някакво оръжие в ръцете си.Момичето беше сигурно,че броят на силуетите отговаря точно на броя на кристалите на ръката и`,така че нямаше нужда да се взира за да ги преброи.

 Слава богу,че използвах онази странна машинка,хич не ми се ще да попадна на подобно място,помисли си момичето.

   “Художника ги поздрави с добре дошли и ги попита какво ще пият.

 След момент и тримата не успяха да си  спомнят как точно изглежда,знаеха само че е с мустаци и е “попреминал на попрището жизнено средата,та и малко по нататък”.

Случайното момиче усети нечии поглед върху себе си.Погледна крадешком към почти пълният  полутъмен салон.На една маса пред чаша отровно зелен коктейл седеше друго самотно момиче,на ушите й святкаха загадъчно обеци от розов кварц…….

Този разказ написах преди близо три години. После хард-диска на компа взе та гръмна и установих, че не го пазя никъде другаде. Но сигурно е било за добро. Тези дни го възстанових  по памет в по-нов и надявам се по-съвършен вариант.

Последният ден на есента

Трябва да избягаш от големия град. Да изтърпиш бавното люшкане на електричката в препълнения вагон. После да слезеш на една малка гара, загубена сред гърбиците на баирите. Да отминеш бързо по централната и единствена  улица на планинското селце. Да пресечеш сивата лента на шосето. И да прекрачиш границата на другия свят.

Най-напред ще те замае дъхът на борове и треви. След това шумовете от шосето бавно ще заглъхват, а ти ще се изкачваш по една стръмна и тясна пътека като в приказките за старата гора. И пак като в приказка, сякаш сътворена от магията, пред погледа ти ще се покаже малка дървена къщурка. Вярно, къщурката не е с керемиден покрив, а срещу слънцето блестят ламаринени листи. Но приказката може да продължи.

Нищо, че пред прага не седи вълшебният мъдър старец, а обикновен, сбръчкан и прегърбен, слаб човечец, облечен в омачкани работни дрехи.

Трябва да преодолееш последната височина. Да бутнеш с рамо вратата и да събереш дъх, за да изречеш кротко:

- Здравей, тате!

* * *

А баща ми, радостен, че има гост, се суети около теб подобно щастливо дете. Помага да разопаковаш багажа, слага продуктите в хладилника. И все нещо приказва:

- Викам си, сигурно ще се откаже. Нали се разваля времето и зимата си идва...

- Защо, бе тате, топло е, нищо че подухва – възразяваш вяло.

- Ти, сине, баща си не учи! Колко години изкарах тука? Научил съм като времето се сменя. По въздуха усещам. И по птиците, дето ниско летят и престанаха да пеят.

Сепнат от неговата категоричност, го удряш на шега:

- Да не си спал пак отвит след поредния алкохолен транс, а баща ми?

- Не! – категоричен е той. – Цяла седмица, щом разбрах че може да дойдеш, не съм кусвал и капка!

- Ама преди това две седмици се омагьосваше без прекъсване и без мезе, а?

- А бе кв'о да права, сине, като доле в кръчмето на гарата не прават хубави мезета?

* * *

Като за начало те очаква Възнесение. Изкачвате се до самия връх, за да извършите братоубийство или простичко речено да отсечете дърво. Но когато е за благородни нужди и грехът е простим. Там горе въздухът е кристален, гледаш отвисоко на света и ти се струва че летиш, летиш, летиш....

Всъщност наистина летиш. Само че за кратко. Не е трудно да се досетиш, че тежкия дънер е избягал от тясната пътека и те влачи надолу по склона. След десетина метра екстремно пързаляне и ожулени колене, успяваш да надвиеш инерцията. Бащата с цялата бързина, на която е способен, се притича на помощ. Пуска въже и най-напред изтегля дървото, а след това помага и на теб да се изкачиш до пътеката. И пак нещо мърмори:

- Вие си мислите как курорта си карам тука! Ама лесно ли ми е по тоя каменяк? И зимата да видиш как виелицата вие. Ама то тогава никой не идва да мръзне.

* * *

Дохожда час да редиш стена от дялани камъни в началото на компютърния век. И да слушаш непресекващия бащин говор:

- Тоя дувар ше ни надживее, ако да сме го правили ние. Мене със сигурност и тебе току-виж.

- Не се меси в работите на Господ! – прекъсваш го уж сърдито. – Само той знае кой-кого надживява.

Но когато се вглеждаш в набразденото от бръчките лице и тъжните, уморени очи неволно се сепваш.

* * *

Предстои най-сладкото. Да прекопаваш пръстта и да чистиш пожълтелите треви, които ухаят вълшебно. Да си припомниш старата максима, че връзката със земята е алфата и омегата на битието.

- Тука искам да ме закопаете – не престава бащата. – Не ги ща градските гробища. Тука е далече, ама се ше се отбивате сегиз-тогиз.

- Баща ми, тогава няма ли да ти е все едно? – подкачаш го усмихнат.

- Не, не е тъй – енергично поклаща глава той. – Миналия месец Любен Тиквето от Длъжкото взел, че опънал петалата, а седмица немаше кой да го потърси. Отидохме, вратата разбихме, а той отдавна изстинал и понамирисал даже.

После някак укорно размахва пръст:

- Не е хубаво това, чужди хора да те намират и изпращат! Аз на тебе разчитам, на тебе и майка ти.

- Аз пък мислех, че на Господа разчиташ.

- Смей се ти на смъртта, смей се. Да знаеш, аз и майка ти като си ходиме, твоя ред идва след това.

* * *

Вечерта идва нереално красива. Слънцето се скрива зад отсрещния връх. Започва леко да хладнее. Облаците , подгонени от вятъра като все по-тъмни кораби се носят към безкрая. Седиш под пожълтялата асма. Бащата предвидливо е запазил няколко поизсушени грозда. И естествено използва мига на сладкото примлясване да наставлява пак:

- Ти кажи на майка си да идва. Последния път се скарахме, верно. Пиян бех и лоши думи и рекох.

- Даже си я сурвакал с някой шамар! – вмятам малко язвително.

Баща ми преглъща:

- Може и така да е. Бая пиян бех, не помна. Ама ти и кажи:Колко ни остава на тая земя?. До дойде да се придобрим.

* * *

Следва да поседиш няколко минути черно-белия телевизор и да си припомниш образа без цвят от предишна епоха. Да решиш, че новините от шумния и грешен свят не те интересуват. До полегнеш уморен под късните песни на щурците и затвориш очи в непрогледната планинска тъма.

- Видя ли, синко, видя ли?! – като фурия нахълтва в стаята баща ми.

И без да дочака отговора, бърза да съобщи:

 - Прогнозата за времето рекоха. От утре температури под нулата, снегове, мразове. Зимата, зимата се носи!

Чак след това осъзнава значението на правотата си и се свива някак загрижено:

- То, значи още сутринта требва да си ходиш, да не те завари фъртуната. Спи си, аз ше те бутна рано. И багажа ше ти е готов.

* * *

Остава ти съвсем малко. Да нарамиш пълната с урожая на природата торба в здрача на утринта. Да потупаш по рамото кльощавата фигура и да излъжеш и себе си, че скоро пак ще идваш. А бащата посърнал, но храбро опънал снага, да омаловажава раздялата:

- Ти не бързай в тия студове! След месец аз слизам за пенсията. Ако съм жив ше мина покрай вас да видя и тебе, и внучките.

Трябва да поемеш надолу по пътеката. Отецът ти до последния момент пази самообладание. Опрян на портата помахва сдържано с ръка сякаш подсказва: „Тука съм, няма страшно!”, след това се обръща и почва да хвърля с шепите царевица на наобиколилите го кокошки. Едва като се скриваш зад завоя чуваш гласа му:

- Ела, ела, коко! Пак ше си говориме само с тебе!

На това място сълзите идват сами. Трябва да се отбиеш от пътеката и да приседнеш на мократа нощна трева. Да опреш гръб в ствола на боровете, които със сигурност ще те надживеят. И да осъзнаеш, че още не си готов. Не си готов да се разделиш с тоя грешник, с майка си и всички на прага на зимата.И да се помолиш на бог, на природата или каквато висша сила има, да ги опази още малко.

Но постепенно да осъзнаеш, че утре или някога неизбежното все пак ще се случи. И че предстои и на теб, голямото и последно изкачване. Защото след години, когато дойде „твоя ред”, пак трябва да поемеш нагоре по пътеката към малката къща. Да прекопаеш тревясалата градина от бурените. За да бъде земята дето ни чака мека и рохка като пухен юрган за зимата. Да стъкнеш огън и да забумти печката. За да доживееш на топло последните дни на есента. И да се възнесеш, възнесеш, възнесеш....