Make a Smilebox slideshow

Преди време прочетох тази притча в един руски сайт и след това често пъти се сещах за нея. Реших, че си заслужава да я запазя в моя блог и да я споделя с вас.

 Чупливите играчки (ppt)

Сутрин се събуждам в продължение на дълго време, пиейки чаши кафе вкъщи. После, в училището, продължавам с безмилостното кофеиново атакуване на моя организъм. Случва се понякога до обяд все още да блуждая недосъбудена, но тази сутрин ококорих очи рано-рано.

Посрещна ме в училищния двор таткото на Калина с думите:

- Вчера отново са откраднали телефона на дъщеря ми, докато всички сте били във физкултурния салон да провеждате Коледно тържество.

- Отново?!...

Не можех да повярвам, че на едно и също дете в разстояние на две-три седмици изчезва телефон от момичешката съблекалня. Предния път Калина тежко преживя загубата на скъпата вещ. Съблекалните не се заключват - и това е от години! - затова аз след този случай не пускам децата да влязат в салона преди да са ми отговорили на въпроса дали техните телефони и ценни вещи не са зарязани някъде безстопанствено. Обикновено след моето запитване няколко ученици се втурват по посока на мястото, където стоят нещата им, след което взимат ценностите си и ми ги донасят.

Вчера обаче, в суматохата, няколко класа хвърлиха ученическите си чанти в съблекалнята, която не се заключва. Мислехме за тържеството, за Дядо Коледа, а не за евентуални кражби. Да, ама крадците не пропускат да се възползват от предоставената възможност.

- Виж какво – продължи таткото на Калина, с който си говорим на „ти”, понеже се познаваме отдавна, – аз не съм дошъл да търся сметка заради материалната загуба, а съм дошъл да поговорим за това какво ще направи училището, за да се превърне в място, в което децата да се чувстват по-спокойни.

- Да, въпросът е много сериозен – съгласих се аз. – Предлагам да се качим до стаята на ръководството, да ги уведомим за случилото се и да поговорим за мерките, които трябва да се вземат.

И в този момент си мисля, че съм била голяма глупачка да си въобразя, че споделяйки за проблема, ще получа помощ.

Качихме се горе и попаднахме на пом.-директорката. Разказахме случая, а таткото на Калина попита какви мерки ще вземе училището. Пом.-директорката първо каза, че всеки ден чува за изчезнали телефони и това, едва ли не, вече й е дошло до гуша да го слуша. После погледна към мен и заяви, че понеже класният ръководител не е съобщил на ръководството, че има проблем със съблекалнята, значи вината е негова. Тоест – моя.

Както казах по-горе – съблекалните не се заключват, защото ключове никой не притежава. А от начален курс всички класни ръководители си водят физкултурата. Само че тази сутрин научих, че аз не съм си свършила работата, а не някой друг. 

Слушах какво говори пом-директорката и изумлението ми беше толкова голямо, че нямаше нужда да пия още кафе - адреналинът ми беше вече в достатъчни количества.

Таткото каза, че не е дошъл тук, за да обвинява някого, а за да обсъдят проблем. Само че не беше разбран. Стори ми се, че се почувства неловко от цялата ситуация.

А на мен ми трябваше известно време, за да асимилирам развоя на събитията. Смятам за недопустимо колега да говори пред родител за друг колега, че не си върши работата. Това е върхът на неколегиалността!!! Можем да си кажем всичко, но не пред хората, които очакват от нас да сме образец на възпитание и такт.

След това седнах и написах докладна до директорката, в която обясних, че не мога да нося отговорност за нещо, което нито ми е вменено като отговорност, нито са ми създадени условията да мога да отговарям за него.

Сега пак се започна ,че младите хора няма къде да спортуват, нямат ангажираност и т.н.Отговорът сигурно ще бъде , че вече са отворени проектите по програма "Развитие на човешките на ресурси" и може да се кандидаства.Ясно е , че там извънкласната дейност е застъпена в широк спектър.Всичко това обаче звучи добре ,описано само  по документи, в действителност нещата не са толкова розови.За тези, които  са писали такива проекти, е ясно за какво говоря.Мисля си, като един обикновен учител и родител ,че е крайно време грижата за децата ни  да стане ангажимент на обществото.

Макар, че звучи много общо! Но като че ли е добре, по региони, да се срещнем с представящите ни в парламента ,народни представители и да внесем предложение до Комисията по Образование ,към народното събрание, с цел формулиране на ясни и точни правила  за работа с децата във всяка една област.Не е нужно да откриваме топлата вода, а просто да изискваме възраждане на някои позабравени правила и начини за робата с младите хора.

Като че ли свикнахме с понятието корупция, но аз си мисля, че  то е крайно недопустимо, когато говорим  за специалисти, работещи с и за младите хора.Крайно време е  да се намери механизъм, чрез които само онези, които имат нужната квалификация и готовност  най-вече, да са част  от работата с децата на България.Докато не е станало съвсем късно и отчавайщо положението.

Аз лично ще направя опит да осъществя такава среща с представителя за моя регион!!!Може пък и да не остане глас в пустиня, въпреки  предстоящите избори!!!

На тези, които са изпуснали първата част давам този линк да "свържат сюжета". http://www.bglog.net/Obrazovanie/22646 Но речено накратко след поредица от перипетии, предимно комични, бях "удостоен" с честта да преподавам в частно училище.

Зад помпозната фасада на частните школа, надута с реклами и помпана с парите на наивници, се крие истинска и неподправено същност, която видях и преживях. Ние - българите сме царе, ако не на друго, на овапцването на добрите идеи.

Но нека се придържаме към фактите. Децата действително са разделени не на класове, а на групи по 12-15 ученика. Като резултат и дисциплината е сносна. Пък ако не можеш да укротиш 15 деца 7-ми клас, какъв учител си! За разлика от държавните училища учениците са и малко по-мотивирани. Вероятно от родителите, които снасят сериозни суми и очакват възвръщаемост. В училището като част от Правилника за вътрешния ред са регламентирани и дори прилагани глоби, дисциплинарни наказания, публични порицания, немислими за държавните нормативи.

"Дотук добре!" - казал оня дето падал от десетия етаж като стигнал втория. Ама оттук-нататък "Започва трагедията!" (Гео Милев). Първото "нововъведение" на ръководството бяха удължените часове наречени "блокове". Тоест учехме с часове по 90 минути и междучасия по 30 минути. Понякога "блоковете" са необходими при класни и контролни, но всеки ден? Децата трудно задържаха концентрация през целия блок, пък и ние - учителите се чудехме как да ги ангажираме пълноценно. Или казано накратко - лудвахме тихичко, но постепенно и сигурно.

А методите за обучение? Несравними! Само че... за училищата отпреди половин век. Основният метод бе четенето и зазубрянето. Собствениците бяха решили, че са синтезирали всичко най-ценно в едно "патентовано" училищно помагало. И задачата на учителя (учителите) бе в час да се чете на глас, подчертава и преписва въпросното помагало. Методът на папагала бе наложен като норма във великото частно школо. Даже задачите за домашна работа са предварително зададени и унифицирани. Волности от рода да анализираш произведението извън написаното, да добавиш нещо, да направиш анализа по-ясен, вълнуващ, разбираем за учениците бяха отчитани като "ненужни" и дори бях посъветван "да не си хабя гласа".

Като капак въпросното помагало-шедьовър беше истинска помия! Спомняте ли си вече отречения и преодолян претенциозен (аз му викам по подобие на Молиер "прециозен") стил отпреди десетина години, пълен с надута терминология и нищо човешко? Защото в литературата под фасадата на неразбираема терминология и сложни думи се крие интелектуална празнота и титанично усилие да усложниш гениалното. С омерзение прочетох например, че майката на лирическия герой в "На прощаване" била..."медиаторка" на неговите идеи. Ей богу, не се предадох лесно! Писахме допълнителни изречения в полетата на помагалото. Правих отделни планове, схеми за по-ясно разбиране на творбата. Но можеш да излекуваш болния, а не да съживиш мъртвеца. Децата така и не разбираха повечето "подтези" (защо не просто проблеми?!), а пък колегите им внушаваха простата истина: "Не е нужно да разбираш! Зубри и ще влезеш!" Литература, която не вълнува, Литература, която не разбираш, нещо по-гадно и безмислено да сте чували? Но какво знача аз - възпитаника на мизерното СУ и съавтор на още по-мизерни 12 помагала по литература, пред корифеите на засуканото слово?

За колегите и колежките ще напиша в следващия постинг, но не мога да пропусна тук поредната "новаторска" идея на собствениците - ротацията на учители! Да, явно методите един учител да влиза в определени групи са остатък от миналото. Бе ни обяснено, че трябва да работим "в екип". Което означава, че отиваш на училище и там ти обясняват в кой клас и коя група да влезеш. При децата всеки ден влиза различен учител, а ние сме всекидневно с различни групи. Опитаха се да ми внушат, че това било западен образец. Но имам сума бивши състуденти, сега преподаватели в колежите по Европа и такова нещо не съм чул. На моите протести, че трябва да свикнеш с децата, да "налучкаш" нивото на групата, да работиш индивидуално, да се подготвиш за съответния материал ми бе отговорено: "Какви нива, каква подготовка - влизаш и четеш от помагалото!". Споделих с една колежка, че ме е срам да съм механичен предавател на чужди мисли, но тя ме успокои: "И мене ме е срам, ма плащат добре! Трай си, чети и си взимай парите!".

Не след дълго от първоночалния ми ентусиазъм не остана и следа. Чувствах се не преподавател по литература, не учител, а евтина псевдоинтелектуална проститутка, погнусена, заменима и употребявана за скромна сума финикийски знаци. Само дето проститутката все пак дава нещо на някого. А аз на децата нищо, освен купчина ненужни мисловни отпадъци.

Накрая ме "довърши" интелектуалното ниво на учителския колектив. Но затова във финалния постинг.......

Смятам, че журналистът обективно и честно си е свършил работата, представяйки информацията по възможно най-добрия начин - в пълния й блясък, без никакво изкривяване. За което заслужава да бъде поздравен, а не сега да се търси начин как да се измести фокуса на проблема, като авторът на филма бъде обвиняван, че си е позволил да снима със скрита камера.

Благодаря на Стефанов за линка към страхотната статия на Мартин Карбовски. Написаното в нея изцяло се припокрива с моите виждания по въпросите за кризата в обществото, и в частност - в образованието.

 Ето и филма в две части.

"Майка преби с тояга даскалка в забавачка. Учителка от асеновградската детска градина "Никола Вапцаров" е приета в болница, след като майка на едно от децата я преби с дървена тояга. Инцидентът станал само ден след като детето постъпило в забавачката. Малчуганът не спирал да реве и даскалката го пуснала да си тръгне с родителите на друго хлапе от групата. Минути след това обаче майката влетяла в градината и нападнала учителката Марияна Динкова. Обвинила я, че синът плаче, защото персоналът го тормозел и биел. В разгара на скандала родителката, която е от ромски произход, извадила изпод дрехата си тояга и започнала да бие педагожката. Преди да се намесят останалите учители от градината, на помощ на разгневената циганка се притекъл и мъж от ромската махала в Асеновград.
Динкова, която е с 30-годишен стаж като детска учителка, е постъпила с комоцио в нервното отделение на местната болница. Заради лютия нрав на майка си малкият Асан бил изключен от забавачката. Заради инцидента прокуратурата влиза на проверка в забавачката."

"Стандарт" 04.10.08г.