Не искам повече да плача... Мислех, че съм изплакала всички въэзможни сълзи. Но само така съм си мислела. Винаги може и повече...

Винаги мога да стана по-лоша и зла отколкото съм. Винаги мога да стана по-необщителна, по-досадна... Винаги мога повече да крещя и обиждам. Винаги мога да бъда по-груба с другите без причина... Винаги мога да задълбая по-дълбоко в тинята... Винаги мога да се депресирам повече... Както казах – винаги може повече... Ама могат повече само лошите неща. Добрите, хубавите са ограничени, а лошите са безкрайни... Поне при мен е така. Може и да греша... Разбира се винаги мога да съм по-заблудена от сега и преценката ми да е по-грешна... Каквото и да ми разправят аз съм посредствена мързелана и търтей, който чака само на другите... О, да! Разбира се, че мога да стана и по-добра и по-малко посредствена... Е, не съм! Може би не искам... Знам, не е хубаво така да злобея и да се държа лошо... И все пак го правя... Не е хубаво да се оплаквам от хората и да ги обвинявам, независимо дали съм права или не... Като отвръщаш с лошо не можеш да очакваш да ти се усмихват и да те потупват одобрително по рамото... Ама на пусто, кривотия съм си, нещо не ми е съвсем наред, та съм все лошата...

Не... Слабачка съм и за това... Нямам смелост... Да се носиш по течението и да се караш с всички и да ги обвиняваш за проблемите си е много, много по-лесно отколкото да забиеш копито в калта и да се дърпаш и да си искаш своето... Не умея да общувам (и не правя нищо за да оправя този проблем). И да взема да се науча да приемам нормално чуждото мнение. А не да треперя от яд, че някой не мисли като мен и само да кряскам: “Ти не разбираш!”. Верно, на никой не му е приятно да му се налагат, ама...

Самосъжалявам се и се затварям в бодливата си черупка. Не смея да реша дилемата на таралежа. Не смея да тропна с крак и да реша, аджеба тия мои бодли какво ще ги правя. Ще си се свивам ли самичка в бодливата си черупка и само да хленча и да подсмърчам и да се затрия като личност. Или ще си разперя бодлите и боли-неболи да се опитам да живея нормално с другите таралежи. Пък видиш ли от търкането на моите бодли в чуждите взели сме си ги притъпили взаимно и нещата да вземат да се наредят...

Такива ти ми работи... Чуда се аз ли съм кривата, другите ли... Ама само с чуденето си стоя и нищо не правя по въпроса... Жалка работа...

Имам някакво странно чувство, че литературата е изкуство. Да представя живота си в литература ми се вижда идея повече от щура. Той никога изкуство не е бил – обикновен живот на обикновен крокодил. Вярно, че от емоции прелива и вечер сърцето ми трудно заспива – но за да има равновесие го разказвам като уравнение. Уча разни сметки и задачки, за да търся логика в своите крачки, а после се оцветявам от петите до главата, за да се намирам в тълпата. Защото ако някой ден се изгубя, само Аз ще искам да се потрудя да потърся оная луда, опитала да заключи живота в ода.