BgLOG.net
By aragorn , 1 April 2019

КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

Legacy hit count
2528
Legacy blog alias
80160
Legacy friendly alias
Как-задвижих-икономиката-с-2-стотинки
Ежедневие
Размисли
Забавление
Култура и изкуство
Политика
Невчесани мисли
Литература
Нещата от живота
Новини
България
Разни
Животът, вселената...
Човекът и обществото
BgLOG.net

Comments3

SeoKungFu
SeoKungFu преди 7 години и 1 месец
:) Ефектът на пеперудата, при който малка квантувана вложена енергия превръща това в нещо чудодейно...обаче леко се обърква, стил "мандела ефект" и наместо пеперуда станало на гъсеница и направило съсипия от лакомия...
Teri
Teri преди 7 години и 1 месец
В България напоследък политиката ми се струва много абсурдна. Вижда се, че ГЕРБ се занимават само с порции и апартаментите са само върхът на айсберга. Цялата администрация е обраснала от зависимости, затова не трябва да ни учудват проблемите с Графа, нито гробът, който инсталираха на Гарибалди... вече имам чувството, че ни се подиграват. Усещат се всесилни (По Цветанов - Мен няма кой да ме накаже) и демонстрират това.
Отвратителна действителност, а гражданското общество сякаш е уморено и не му се протестира. Надявам се, че на изборите поне ще покаже активност и ще изрита октопода.
shellysun
shellysun преди 7 години
...гражданско общество...държава...икономика...За у нас ли става дума? ...щото напоследък си мисля, че у нас има само едни медии и един бойко и само с това ни занимават по цял ден...какво направил бойко, какво рекъл, какво спрял, какво опростил...Ако махнем медиите и бойко, дали ще остане нещо?...а, да, ще остане икономиката на Арагорн...и едни хора, дето се надяват да проебърнат земята само с опорна точка...без лост...
By aragorn , 25 February 2019
Здравейте писатели!
Здравейте читатели!
Ето че минаха 13 години от създаването на тази общност.
С голяма гордост трябва да отбележа, че това беше и се надявам да продължи да бъде една от най-посещаваните и обичаните от потребителите на БГЛог общности.
Всички ние дадохме своя принос в това, да превърнем общността в място, където някои прохождат, други укрепват, а трети - продължават уверено да се развиват в трудната и неблагодарна дейност да създават забавни и стойностни произведения. Някои от тях бяха публикувани и на други места, други дори бяха отпечатани на хартия.
Много проекти бяха започвани и си останаха незавършени.
Много проекти бяха завършени и много се забавлявахме, докато ги създавахме дума по дума.
Да се ндяваме, че някои от тях също ще бъдат отпечатани на хартия.
Кой не помни разказите с продължение?
Блогът на Смъртта.
За кожата на един Коук.
В едно селце близо до Панагюрище.
Убийство в Левски.
Селска клюка
В "Окото на тигъра".
Еееех, хубаво беше!
И още може да бъде.
Честит рожден ден на всички нас!
Творете!

Legacy hit count
2260
Legacy blog alias
80094
Legacy friendly alias
Общност--Литература--навърши-13-години--1BCB10CAA65541C591CCEC55C08326EC
Размисли
За BgLOG.net
Забавление
Култура и изкуство
Невчесани мисли
Литература
Нещата от живота
България
Български език
Български език и литература
Проекти
Възпитание
Алтернативна
Разкази и поредици
А За BgLOG.net
Дабъл проза- 2Р
Любими автори
Приказки
Романи
Хорър

Comments4

Teri
Teri преди 7 години и 2 месеца
Здравей! Липсваше ми, както и другите. Пръснахме се, живота сякаш ни призова... Пуснах във „фейса“, да видят и старите другари. Дано наминат. Носталгията е голямо нещо..
shellysun
shellysun преди 7 години и 1 месец
Честито!!!Арагорн,  помним :)) - и Блогът на смъртта, и Селска клюка...да сте живи и здрави поетите и разказвачите! Много неща тръгнаха от тая общност.
SeoKungFu
SeoKungFu преди 7 години и 1 месец
Да оставим неемоционалноинтелигентната носталгийка на мира и просто да възродим БГЛог сами, да !
Deneb_50
Deneb_50 преди 7 години и 1 месец
 Честито !!! Само, че никой не е забелязал , че с Пестицид, Случайна и моя милост се  опитахме да завършим "Блога на Смъртта". доколко е успешно не знам. Главите се намират в личните ни блогове, надявам се да не са изтрити.
By aragorn , 19 December 2017
Здравейте легиони!
Коледа приближава. Нека си припомним доброто старо време! :)

В едно селце близо до Панагюрище
Legacy hit count
813
Legacy blog alias
79474
Legacy friendly alias
Коледа-идва-в-едно-селце-близо-до-Панагюрище-
Купон
Приятели
Интересни линкове
Събития
За BgLOG.net
Забавление
Литература
Нещата от живота
42
Хапка и пийка
Смях до дупка! :)
България
Клуб Графоман
BgLOG.net
Роден край
За всекиго по нещо
Разкази и поредици

Comments1

Teri
Teri преди 8 години и 4 месеца
Ехааа, отдавна не съм те виждал :) Липсва ми старото време, ще се радвам да се върнат времената, когато тук беше жужилник :)
By Balgarionn , 12 September 2017

Мъжът Есен

Мъжът есен е като притихнала пейка сред есенни листа, на която да можеш да си починеш, да поседиш и да се насладиш на шарения листопад. Някога е бил лятна буря опустошаваща след себе си клонки и цветя, сега е тих есенен ветрец, научил се нежно да танцува със листата...
Някога е бил и безпощадно слънце, безжалостно изгарящо зелeнината на женските сърца... Сега се е научил с топлината си да сгрейва тези, на които им е станало студено.
Мъжът есен е притихнал и спокоен, не пораснало момче, а мъж, запазил детското в себе си. Научил се е да цени вкусът на отлежалото женско вино, наситил се е на сладостта на гроздето, не изпитва нужда да наваксва пропиляни летни дни и нощи...Той живее в тук и сега. Научил св да улавя момента, вдишва мирисът на есенни листа, за да ги запази в себе си завинаги.
Мъжът есен се прекланя пред женственноста. Научил се е да я пази и закриля, почита и подкрепя. Пръстите му вече не оставят рани по женските сърца... Пръстите му вече докосват с тиха нежна обич, лекуваща раните от летните бури и жеги.
Мъжът есен е намерил себе си. Той знае как да побеждава, но знае и да губи. Разбрал е, че достойнството и честта са корона, която с благодарност носи... благодарност към всички жени и цветя по пътя му, които с много търпение са го учила на това да бъде Мъж...
Мъжът есен има поглед на безоблачно небе, в което ти се иска да полетиш... Сърцето му е като топло огнище, от което ти се приисква да си вземеш огънче и светлинка... Мъдростта му е като есенната реколта, дълго е трябвало да зрее, но сега е готова в изобилност...
Мъжът есен е в крайна сметка творение на жената. Жената го ражда, жената го отглежда и възпитава, и пак жената го прави истински мъж.
Затова Жени, наслаждавайте се на есента и на реколтата си. Каквото си посеем, това ще пожънем. И ако все още мъжът, който е до вас е лято, имайте търпение, поливайте го с нежност, напоявайте го с любов... Защото рано или късно и той ще се превърне в златна есен , с плодове от мъдрост и много пъстри като есенни листа чувства...

В. Симеонова

Legacy hit count
219
Legacy blog alias
79291
Legacy friendly alias
Мъжът-есен
Литература

Comments

By Balgarionn , 4 September 2017
Светоусещане за Поезия
 •
Между писането и графоманията, има тънка линия. Дебни линията, за да се самоуважаваш. Николай Луканов 
„Навярно истинска е поезията, в която откриваш себе си от пръв прочит...” Мария Лалева

Има хора, които просто са изтъкани от поезия... Хора за които поезията е просто живот. Едни са постигнали богат вътрешен мир, други- богата вътрешна война... Уважавам повече другите, поетите. Талантливите моливчета.
Не се научаваш да пишеш поезия. Или е в теб или не. Да имаш невъзможната представа за божественост. 

Обичам простичките и кратички нещица, обожавам метафорите и провокацията на разни усещания в стихчетата. 
Стихът- това са думи,които те шибват през лицето като камшик,разбъркват ти бурмите и те оставят после да си ги подреждаш сам. Колкото време е нужно.
Когато четеш поезия, тя трябва да те отнася в други измерения и да те кара да забравиш за света. Измерения, в които сякаш времето спира. Измерения, в които преставаш да дишаш и улавяш само пулса на сърцето си, които те оставят без дъх от поезия. Защото поезията е езика на ангелите, език, който е отвъд думите...

© Ванко Николов ©_ бльгарїнь° ®˜Ⓥ
Legacy hit count
323
Legacy blog alias
79278
Legacy friendly alias
Светоусещане-за-Поезия
Литература
Поезия

Comments1

goldie
goldie преди 8 години и 8 месеца
Една моя позната писателка на приказки за вещици и опитвачки веднъж каза, че поезията е като цира на носа, която винаги ще избие болезнено и очевАдно, когато е истинска болка на сърцето. :)
By veselin , 12 November 2016

Бързах към вкъщи. Беше един от онези януарски дни, в които рязко бе застудяло и целият треперех. Спомних си как посиняваха ръцете ми от студ и как едва свивах пръстите си като малък. Оставаха само няколко пресечки и щях да съм на топло. Щях да си взема горещ душ и след това да си пусна някой филм. Имаше и бира в хладилника, не бях гладен... Не бях пушил от две седмици.
Тъкмо пресичах поредната малка уличка, когато една кола едва не ме блъсна. Закачи ме само страничното огледало, което се изкриви от удара.
Залитнах и паднах по очи, а вратата до шофьора се отвори.
- Идваш ли? – попита тя, все едно не бе блъснала току що невинен пешеходец.
- Къде? – едва успях да се съвзема и смутолевих в недоумение.
- Идваш, или не...? Вратата се затвори рязко и колата потегли.
- Чакай, идвам! – извиках, опитвайки се да се надигна. Изтупах се. Беше валяло преди около час и по сакото ми имаше кални петна. Болеше ме лакътят...
Колата спря и вратата се отвори. Вътре беше топло. Заслушах се в песента и ми се стори позната, но не можех да се сетя на кого е...
- Искаш ли? – подаде ми бутилка уиски, наполовина празна. Димът от цигари, примесен с топлата струя от климатика създаваше странно усещане. Припуши ми се. Отпих голяма глътка и усетих как течността се стича по хранопровода и как цялото ми тяло се сгрява... Топлината беше приятна. Отново се сетих за песента, когато минахме на червено.
- Откъде си? - попита ме.
- Как откъде?
- Така... Откъде си? – очите й блещукаха закачливо в огледалото.
- Отникъде... U2. Най–накрая се сетих за името на песента: „Където улиците нямат име...”
- Искаш да ни убиеш ли? – попитах.
- Не. – настъпи неловко мълчание.
- Катастрофирала ли си някога?
- Не съм. –запали си нова цигара и пак минахме на червено. Сякаш правеше всичко наопаки.
- Може ли? – запалих цигара и аз и си опарих си пръстите в запалката. - Преди време катастрофирах. Бях обещал на един приятел, че ще отида с него за да оставим колата му на сервиз. Имахме среща около четири следобед... Дойде в пет... Вдишах дълбоко от цигарата. Пиян... Беше изпил поне литър бира, а в колата имаше още от бутилката. Предницата на колата не беше наред и кривваше в най-неподходящите моменти. Бяхме на шестнайсет и едва стигнахме до сервиза, a той беше вече затворил.
- Обичаш ли орехи?
- Защо?
- За да усетиш вкуса им, трябва да счупиш черупката.
- Беше студено – прошепнах... като в онези зимни дни, в които ти замръзват миглите... Имаш хубави мигли.
Усмихна се с крайчеца на устните.
- Какво стана после?
- Тръгнахме оттам почти веднага. Тогава носех очила.
- Защо сега не носиш?
- Не знам... Когато очите ти са замъглени, усещаш нещата по-ясно. Тогава ги свалих. Имала ли си чувството някога, че нещо лошо ще се случи, ей така... без видима причина? Помислих си, ако се блъснем, поне очилата да ги няма. Плашеше ме мисълта за хиляди забити стъкълца в ретината ми.
- Блъснахте ли се?
- Не... Личеше си, че не ми повярва.
- Разкажи ми.
- Блъснахме се.
- Как?
- Колата кривна изведнъж и се ударихме странично в кола, която се движеше в насрещното. После - в ръба на тротоара вдясно. Гумата се спука. После пак – в следващата кола вляво, и пак - в тротоара... Колата кривна рязко вляво. Блъснахме се странично в дърво до пътя.
- Какво е усещането?
- Плувала ли си някога при бурно вълнение?
- Не плувам.
- Когато те завихри вълната, не можеш да усетиш къде се намираш. Осъзнаваш се чак след секунди... Ударих се в страничното стъкло и то се счупи в главата ми. Или главата ми се счупи в него.
Натисна бутона вляво от ръката й и стъклото се смъкна с няколко сантиметра. Струята въздух трябваше да е освежаваща, но не беше. Втресе ме.
- Страх ли те е? – ръцете ни се докоснаха. Нейната беше топла.
- Не. – пак минахме на червено.
- Къде отиваме? – попитах.
- Не знам. Ти винаги ли искаш да знаеш накъде отиваш?
- Не... Излъгах.
Пътят свърши. Подминахме знак за задънена улица, а колелата изтрополиха и продължиха по пясъка.
- Знаеш ли, че така се стига до края на света? ... като не знаеш накъде си тръгнал...
- Била ли си там?
- Да.
- И как изглежда?
- Има хвърчила... И море. А то няма край... Плувал ли си някога, когато си бил ядосан? Когато не мислиш за връщане... Тогава стигаш до края му.
- Ти каза, че никога не си плувала.
- А ти, че не си виждал хвърчила...
Докато се замислих кога бях казал нещо подобно, колата се блъсна в един по-голям камък и едва го прескочи. Цигарата се загаси в ръката ми, а тя си удари главата в кормилото.
- Добре ли си? ...ръцете ни пак се докоснаха. Искаш ли да излезем? Обувките ни се напълниха с пясък. Чуваше се шум на вълни... и имаше хвърчила.
- Искаш ли да плуваме до края на света? ...

Legacy hit count
1328
Legacy blog alias
78798
Legacy friendly alias
Хвърчила
Литература

Comments2

Teri
Teri преди 9 години и 5 месеца
Много красиво. И някак сюрреалистично. Харесва ми, а усещането докато го четеш е уникално. На моменти сякаш се припознаваш или ти се иска да се гмурнеш в неизвестно приключение. 
veselin
veselin преди 9 години и 5 месеца
Благодаря, Тери!
Това е един стар разказ от 2007-ма, за който се сетих вчера, и който седнах да редактирам. Добре, че беше запазен в блога, иначе щях да съм го загубил.
Поздрави!
By swetew , 14 August 2016

-1-

Миналото те връхлита неочаквано. И то така, че да не можеш да избягаш от него. Когато порасналите дъщери разкарат гаджетата за седмица и поканят родителите на семейна почивка - това си е направо връщане в миналото. А когато почивката е в едно малко крайморско градче, което си се мъчил да забравиш, значи то неустоимо те вика при себе си.
Но срещу съдбата не може да се роптае - новичкият, лъскав хотел е пораснал точно на трийсетина метра от мястото на моето старо, позабравено поделение, където отбих военната служба.
Нещастният полк е закрит преди повече от петнайсет години и разрухата властва в него. Даже,  докато се разхождахме в градчето, чухме клюката, че есента щели да го бутат окончателно. Реституция или приватизация, все еднакъв резултат. Ще се открие нов свободен парцел, за да израсте бързо в него поредния огромен хотелски комплекс.

Може би нещастното, обраснало и разрушено поделение ме е викнало да си кажем сбогом? Или отминалата преди три десетака младост иска носталгично да напомни за себе си?

Няма значение! Когато миналото отново дойде на власт не трябва да те е страх, а да се обърнеш с лице към него.


 -2-

Разправял съм на фемилито много истории от моята служба. Затова още с пристигането отиваме там. Щрак! - бърза снимка пред  Портала, който едно време беше границата между Службата и Цивилизацията. А днес е само почернели листове от очукана, ръждива ламарина. И вратата на Контролно-пропускателния пункт (за по-лесно Ка Пе Пе), която две години мечтаехме Уволнението да отвори с вълшебната си пръчка днес зее отворена за окончателния край.

Още снимка до оцелялата частица от щаба. По-нататък жените не ме пускат да припаря. Прилича на джунгла, в която обраслите дървета и храсти надничат през избитите прозорци и сринатите покриви на складове и класни. Погребали са под разноцветния килим на забравата и стрелбищата, и музея, и спомените какво е ставало тук. Тревата надминава човешки бой и може само да подозираш колко боклуци и стъкла дебнат в нея, нападали от разрушените от времето и вандалите сгради. 

Извеждат ме безапелационно навън, въпреки протестите ми. Това ли беше всичко? Не вярвам.
Един от любимите ми поети беше казал, че строгите фасади са лицемерни, а истината е в "задните дворове" на живота и спомена.
Аз знам къде е задния двор на моя полк. Там, при транспортния вход, непосредствено до караулното. И в сънните часове на морската предутрин, когато милите ми жени спят, се промъквам към него. 
И тук желязната порта е  провиснала и почерняла от ръжда. Но още е цяла. Остава само да си припомня младежките години и да се покатеря по вехтите, скърцащи железни пречки. За да се върна в миналото.


-3-

Пътеката до плаца е изненадващо чиста. А той е почти непокътнат, сякаш застинал във времето. Прозорците на спалното помещение от тази страна не са изпочупени или откраднати и отразяват лъчите на изгряващото слънце с някак матова, странна светлина. 
Чувствам се на особена сцена. Знам, звучи налудничаво, но ми се струва, че именно някой като мен е чакал умиращия полк. Един бивш истински войник, не като съвременните еврогейчета, поне веднъж за последно да замарширува и запее на празния, изоставен плац преди окончателната разруха.
Няма да го разочаровам. Изпъвам снага. И почвам бодро и уставно марша на армията:

Не щем войни и битки нови,
но щом врагът потегли в бой,
ще го посрещнем ний готови
и в тоя бой ще падне той!

"А така, стар армейски редник!" - сякаш ме поощрява шепнешком плаца. Изпъчвам напред валчест корем, повишавам тон и удрям здраво подметки по вехтия асфалт за рефрена:

Бойци, бойци, без страх и без умора!
Бойци, бойци, ний крачим в дружен строй!


-4-

 

...... За роден край, за родните простори,
за мир за труд, за мир за труд, готови сме за бой!

Дявол го взел, някой пее с мене! И крачи редом с мен!
Само секунди ми трябва да осъзная, че аз съм отново съм двайсетгодишният редник Ицо Манев, който марширува в занятията по строева подготовка на родната батарея. И гласът ми някак нелепо ентусиазирано се извисява над всички останали, които мрънкат по задължение на поредното  брилянтно обучение. Как се е случило това чудо? Аз ли го предизвиках? Не, не сега е времето за размисли.

- Шопе, не се натягай! Нашивките на мен ги дадоха, не на тебе! - просъсква злобно в ухото ми "ухото" на ротата младши сержант Петков.
Отминавам без отговор репликата на доносника и подмазвача, който планини от низости обърна, за да докопа длъжността  командир на отделение. 

Най-напред отново да свикна с обстановката. Като начало с миризмата. С неподправения аромат на трийсетина потни мъжки тела, некъпани от седмици. Уви старият казармен лаф: "Въпросът с банята е решен - баня няма да има!" не е каламбур, а жестоката действителност.
Да прибавим и неустоимото ухание на униформите с цвят и мирис на човешко ако, колоритно титуловани "въшкарници". Който е намислил да облича войниците в тоя подобен на шаяк плат - дано и след тридесет години, и във вечността покой да не види! Та, униформите имат уникалното свойство да поглъщат всякакви отпадъчни миризми и да ги съхраняват грижливо, напук на всички опити за пране.
Да прибавим към красотата и тежките военни обувки или "цинтарите". Натежават ми на краката и леко обърквам крачката.

- Манев, не разваляй строя! Пак се цепиш от колектива! - бърза да ме порицае ротния командир.

Сега е мига да се обърна към него и да си припомня дебелеещата, голобрада, но иначе добродушна физиономия под фуражката от миналото. Ленко или Шкафа, както му е прякора, е млад човек, но с прогресивно разширяващ се диференциал под офицерската куртка. Не толкова глупав, нито толкова злобен като мнозинството шапкари. По-скоро ленивия му нрав на огромна, трудно подвижна мебел го е накарал да потърси удобната и добре платена служба под пагона.

- Мисля си за изчезналата ми книга, другарю лейтенант - отвръщам безстрашно. - Вече трети път някой от батареята ми краде книга и я гори при отпадъците.
 - Десет минути почивка за по цигара! - неочаквано обявява ротния.
След това с жест ме привиква при себе си:
- Подсети ме, Манев, подполковник Камбуров те вика в "политиката". Нали утре ще има внезапна проверка на танковата рота по политическа подготовка. Отивай, освобождавам те от строева. Вземи ключа от класното, изчеткай панталона и лъсни чепиците. След десет минути да си там! Само .... не казвай на подполковника за кражбата. Аз ти гарантирам, че ще е за последен път да ти изчезва книга.

Гаранциите на ротния съвсем не ме успокояват, нито утешават, че ще плащам поредната "изгубена" книга от библиотеката в троен размер. Но поне ще се махна от глупавото набиване на крак и монотонното припяване.

 - Шопе, ние ше трамбоваме, а ти пак се ската! - стрелка ме още по-злобно Петков.

- Ами да те пратят теб, младши сержант! С твойте две нашивки може пък да скалъпиш две изречения! - отговарям с усмивка.

Наоколо се чуват смехове. Петков злобно сумти, но не възразява. Защото  е истина. Нали тук, в казармата се срещнах за първи път лице в лице с неподправената човешка интелигентност. С оная полуграмотната Петкова простащина, в която не можеш да посочиш "север" на картата и не знаеш какво означава СССР. Но си толериран и повишаван, понеже дебнеш другите, донасяш на началството каквото е било или не е станало. И завиждаш и топиш най-много по-умните от тебе, с някакви амбиции в живота. Петков и доста от моите аверчета по служба не са завършили и десети клас, полуграмотни не могат да вържат два лафа на кръст. Те инстинктивно играят баснята за лисицата, която обявява недостижимото грозде  за кисело. Ненавиждат книгите, познанието и всички, които имат нещо общо с тях. И фактът, че някой като мен не само е завършил средно образование, ами и ще следва висше, им действа като на червения флаг пред бика.

-5 -

С облекчение затварям вратата в мрачното класно на батареята. Почти не поглеждам очуканите шкафове и маси. Безкрайно досадни са ми и огромните табла по стените с разни чаркове на оръдията.
Трябва да се осъзная от рязката промяна на времето. И да си припомня практично някои военни навици. Най-първо стария способ на проверките. Когато някой генерал пожелае да направи "внезапна проверка" започва голяма подготовка в поделението. Или се маже и чисти ако генералът е тиловак. Или се сформират сборни групи от най-добрите според съответната проверка. От всички роти и батареи се подбират най-печените стрелци, или строеваци, или приказвачи като мене. Представянето е на прилично ниво, генералът и комисията - доволни. Сигурно и те се догаждат, че ги лъжат. Че утре ще изпитват за народа и партията не танковата рота, а сборен отбор на бъдещите висшисти в полка. Но понятия като почтеност и чест не се котират в тези среди. Всичко е измама, че всичко е наред.
После, поуспокоен си мисля, че прехода във времето си има и положителни страни. Поне ще видя Политиката или Заместник-командира по политическата част на полка подполковник Камбуров като млад. Един от малкото разумни офицери, който привиква определени хора като мен не само за изпити пред висшето началство. Той умее да работи с хората, да предразположи към разговор, да се посмеете на някоя шега, да обсъдите книга или филм. Нееднократно е споделял с нас, че презира колегите си - затъпели и оскотели от строевата служба. А подполковника го чака генералщабна академия, издигане на пост в Министерството, живот в столицата. Но той още не знае това. И брани своя  различен свят в пределите на поделението. Тоест закриля такива като мен, колкото му е авторитета и чина, а той никак не е малък. Май завърших службата без ден арест само заради неговата закрила. И най-злобните офицери омекват, когато им се обясни как действията им са идеологически неправилни от гледна точка на социалистическия морал. И преглъщат наказанията само и само да не се компрометират пред Партията-майка и нейния жрец в полка - Камбуров.
Вероятно за изпита той е повикал и останалите приети за висше образование в полка. От близо сто и двайсет човека кадрови състав такива сме само петима. Някак приятно ми става, че видя отново Адаша, Ненкича, Пената, Петрото... Нали след вечерна проверка се събираме именно петимата в закътания кабинет на Политиката. Под закрилата на падащия мрак си говорим за бъдещото следване, майтапим се с тъпите образи под фуражките, дето ни командват. Понякога просто мълчим и мечтаем заедно. Мечтаем как в един хубав ден ще дойде Уволнението, за да разтвори дверите на Ада и да ни отведе към светлината на „Алма Матер”. Тогава ще се върнем в истинския свят с родния дом, близките, нормалните хора, хубавите момичета.

- 6 -

Затварям вратата на класното, обръщам се и едва не се сблъсквам с наистина хубава жена. Не, не е мираж, просто стоим и се гледаме с кака Милка Лавкаджийката. С очите на петдесетгодишния зрял мъж мога по различен начин да и се насладя. Погледът ми обхожда изящните крачета, синьо-зелената почти ефирна рокличка, добре подчертаните Венерини дарове под ширналото се деколте и пестеливия грим пак в синьо. А кака Милка няма нищо против да я оглеждат и да събира мъжките погледи.
- Ицо, веднъж да ме погледнеш като истински мъж! – топи се от удоволствие се тя. - Иначе ужким си столичанин, пък все навеждаш глава като се разминаваме.
Обществена тайна от военните филмчета и поеми е, че офицерският и сержантски състав даже нощем, в сънищата си, служи на дълга и Отечеството. Заради това логично е през деня да набляга доста повече на материалните неща - яденьето, пиеньето и за десерт чуждите жени. Шапкарите кажи-речи без изключения изневеряват на половинките си винаги щом падне. А жените им връщат по същия начин - слагат им рога по-дискретно или по-явно при удобни случаи. Без да ме интересуват клюките в поделението за две години чух не една история за изневери, скандали, смешни и не чак толкова смешни сражения на интимния фронт. Но приключението на кака Милка, дето и предстои да преживее след няколко месеца, беше от най-зрелищните. Та значи, хубавата лафкаджийка кръшкала на мъжа си - старшина в полка,  с едно младо лейтенантче от разузнавателния взвод. Двете страстни гугутки си свили любовно гнезденце, тоест имали си квартира за размяна на ласки. Ала в миниатюрното градче нищо не остава скрито. И скоро "доброжелатели" осведомили съпруга и точно кога и къде може да свари на калъп невярната си половина и любовника. Старшината взел приятел, храбро разбил вратата на апартамента и сварил любовчиите в доста деликатно положение. Разбира се, разразил се сканадал, преминал от викове и ругатни в спонтанна юмручна разправа. Макар и само срещу двама лейтенантчето се справило прилично. Понесло доста удари, но и то успяло да нанесе такива и да счули ръката на разгневения съпруг.
Излагацията обаче бе толкова публична и голяма, че се разчу до щаба на армията. Тогава за нула време командироваха злополучния коч-Казанова в още по-малко поделение в още по-голяма близост до границата. А кака Милка със седмици идваше на работа цялата синя, ама не от сложения грим.
- Ицо, ще кажеш ли дума? Защо все се правиш, че не ме виждаш? - продължава да кокетира тя пред мен.
- Не знам - промърморвам нервно. - Може би не обичам въртиопашките, дето постоянно изневеряват на съпрузите си.
Усмивката на Милка се стопява за секунда и тя някак уплашено се свива. После потегля бързешком към лавката без да ме погледне повече. Чакат я още много секс и бой, но погледнато философски, това чака всички ни през идващите тридесет години.

- 7 –

Свивам в алеята покрай варосаните стени на складовете на път към политическия кабинет. И неочаквано писклив глас пронизва  ухото ми:

- Редник, сто-ой! Мирно!

Лошо! Замислен между това дето се случва, дето е било и ще бъде, за тоя пусти кръстопът между миналото и бъдещето, съм се хванал в мрежата на Паяка. Паяка си има име - капитан Паязов - началник-щаб на полка. Пъчи се пред мене с ръста на джуджето Хаяско, тънък, сбръчкан, белокос и отровен като дебнещ жертвите си паяк. Всъщност от гледната точка на петдесетгодишен мъж бих могъл да му съчувствам. Паязов, въпреки добрата си военна кариера, поради невероятния си чар и благ характер, е останал неженен дълго време. Накрая взел за съпруга вдовицата на друг офицер с двете момичета от първия брак. Направил още две момичета и сега живее в служебния апартамент с пет жени. Смазан и побеснял от претенциите и капризите им, често изгонван от къщи, си изкарва злобата на беззащитните войници. Крие се ъглите, а когато някой нещастник мине в близост да него и не го забележи, следва разплата. Сега ще я изпитам върху себе си:

- Манев, покрай турски гробища ли минаваш или покрай висш офицер! - извисява фалцет Паяка - Вместо да  козируваш на по-старшия се разхождаш като хашлак по софийските улици!

 - Не съм Ви видял, другарю капитан! - мъча се да обясня.

- А, не ме видял! Това е намек, че съм дребен ли? Или ми е малък чина? Знаеш ли какво следва за такова провинение?

Знам добре. Паязов раздава арестите щедро като своята непрестанно извираща злоба. В карцера не може да ме вкара, въоръжен наряд даваме през ден. Но току-виж утре съм осъмнал  отново подстриган гола глава. Нужни са екстрени, моментални мерки!

- Знаете ли какво следва, другарю капитан? - пристъпвам към него. - Вие не знаете, но аз ще ви кажа какво следва трийсет години напред.

Паязов е смаян до дъното на гениалното си офицерско мозъче. Гледа ме невярващо, никой друг не се държал така. Всички бягат през глава още щом го зърнат на хоризонта. Използвам момента:

- Значи за мен следва Уволнение след няколко месеца. После най-хубавите години на следване в Университета, където ще си намеря умна и хубава жена и ще си имаме близнаци. И животът ще е труден, но общо взето щастлив. Ще живея в столицата, ще напиша двайсетина книги, някои от тях за тъпата казарма. И ще се изкарвам хляба с ума си, дето не можахте да ми го вземете тук.

- Манев, това не ме интересува... Пиши си книгите там, чети си ги. Аз и във  военната школа учебник не пипнах и пак ме произведоха - несигурно започва Паяка.

- Но Ви интересува какво ще стане с Вас нали?  - не го оставям да се осъзнае.- На Вас ще дадат една голяма звездичка и ще Ви повишат в майор. После ще ви пенсионират набързо и ще закрият това бутафорно поделение, дето има бойна задача да задържи врага по разчет цели четиринадесет минути. И ще завършите безсмисления си живот в служебната квартира на това загубено село в Прованса, в гробището до циганската махала.

Май попрекалих! От чисто човешка гледна точка… Не че го лъжа. Вчера със семейството нали се разхождахме в градчето. Пък аз следвам изстраданата мъдрост на мъжете, навършили петдесет. Те трябва да зяпат хубавите мадами наоколо, но след завършване на определената възраст не е зле да се позаглеждат и в телеграфните стълбове. Току-виж намерили познати физиономии там. Вчера се загледах в таблото с некролози. И зърнах две познати имена. Една пожълтяла от времето и дъжда жалейка припомнше, че преди пет години бил починал майор Паязов бивш началник-щаб на местния полк.

А сега, след като имах неблагоразумието да споделя находката, остава да се надявам. Споменах, че мисленето не е силната част от личността на капитана. Очаквам първосигнална реакция и Паяка не ме разочарова:


- Хм, това за звездичката не беше лошо. Рапортът за повишението е вече на бюрото на командира. Да го разпише и догодина чакам…

Манев, ти откъде знаеш, нали е служебна тайна?
И пръстите, пардон пипалата, на Паяка с несравнима нежност галят звездичките на пагона. Ако търсим Нещото, което военните любят най-много на света, това са именно те. Вместо отговор вдигам неопределено рамене.


 - А гробището не ни е до циганската махала. Кметът вчера ми викаше, че щели да го местят там след няколко години, щото се напълнило. Много знаеш за редник, Манев… Да не би Камбуров да ти приказва тия неща? Ще му кажа аз как не е хубаво така, нищо дето е по-старши.
Ама това четиринадесетте минути не е вярно! Понижава бойния дух на полка, на саботаж прилича! Ако се запънем с воинска доблест и себеотрицание, до последна капка кръв, и двайсе минути може да издържим!
Ех, винаги ще се смея на военната простотия - в миналото, настоящето и бъдещето! Спонтанното ми веселие обаче съвсем не развеселява офицера.


- Марш при Политиката щом те е викнал! – безапелационно разпорежда той. – Но не мисли, че се е разминало. Утре искам на плаца, преди развод и пред всички да ми набиеш крак от десет метра и да козируваш! Точно по Устав!

И… Манев… ти на голям мъж се направи, бе! Я се виж каква си хилка, а близнаци щял да избачка! Иска ти се…
С крива полуусмивка Паязов свива по съседната алея в търсене на нови жертви.



- 8 -

А на мен ми става безкрайно тъпо. Не заради утрешното публично унижение, преживял съм много такива – точно по Устав. Изведнъж усещам, че не искам да виждам подполковника – млад, жизнен, усмихнат. Да, вторият некролог, който зърнах вчера бе именно неговият. Правоъгълното парче хартия сухо ме осведомяваше, че съм закъснял с 40 дни да изкажа последна почит на прочутия генерал Камбуров. И малко дни вповече да го сваря жив и да благодаря за всичко на един от малцината хора с фуражки, които съм уважавал и ще помня с добро. Толкова за честните, умни и доблестни офицери, дето се прескачат по страниците на поръчковите военни романи и киноленти, ама в реалността се срещат толкова често, колкото и негрите-албиноси.
Нещо не се радвам и на срещата с бившите ми набори – бъдещи висшисти. Може би защото си спомням годините след казармата. С двама-трима се видяхме за кратко. Но общите теми и разговорът се изчерпваха за четвърт час. Осъзнахме бързо колко малко общо имаме помежду си. Май ни сплотяваше само ненавистта към тъпанарите наоколо с "въздух" под фуражките. Толкова и за вечната мъжка дружба, родена зад казармените стени.
Всъщност какво търся в това измерение на времето? Да откриеш романтика във войниклъка е все едно да пресяваш за капки роса в помийната яма. Лъжливата военна романтика е за наивниците, които цъкат удивени край лъскавите паради. Или за пресметливите женички, които предпочитат законните им съпрузи да са с месеци по лагер-сборове, а те свободни да се радват на живота с останалите мъже.
Умиращият полк някак ме подмами със спомени за младостта. Но аз знам как дойдох, значи знам и обратния път

 - 9 -

Свивам към  транспортния изход. Някаква сянка обаче пребягва пред мен. Това не е хубаво. Обръщам се без колебание:


 - Петков, доноснико гаден! Следиш ли ме?
Разбрал, че е разкрит,  негодникът излиза зад ъгъла:


 - Той, ротния ме прати да видя къде отиваш и дали изпълняваш точно заповедта. Ама ти не отиваш при Политиката, а към караулното. Да знаеш, ше те докладвам.


 - Докладвай бе, гнидо проклета! Олигофрен нашивчест, дано старшина те направят! Цял живот в униформа да ходиш и насън да козируваш, фатмак смотан! – кълна с наслада.
Същевременно си правя сметката, че докато тъпия натегач намери ротния, докато пристигнат на място, аз ще съм минал през Портала.
Младши сержантът, пребледнял и объркан, вместо към плаца се насочва към съседната алея. Май сбърках! Ако намери там Паязов нещата отиват на зле. Лошо, ето го! На трийсетина крачки зад мен се появява дребната фигура, а Петков доволно кръжи около нея.


   - Манев, къде си се запътил? – крещи Паяка.
Неопределено измърморвам нещо и соча с ръка караулното. Това ми спечелва още няколко метра. Паязов се поколебава, после нарежда нещо и послушкото потегля след мен. Кучкарят пусна песа  да дебне – лошо!
Забързвам ход, Петков също. Отминавам вратата на караулното и понеже място за заблуда вече няма, се затичвам. Петков също. От тази страна на времето вратата е все така здрава и висока. Но млад и пъргав, катеря се скоростно по железните пречки.


 - Другарю капитан, Манев бяга от поделението! – искрено потресен пищи Петков.


 - Манев, полудя ли? Военен съд и дисциплинарна рота не ти мърдат! – издига фалцово кресчендо Паяка и забравил началническото достолепие също се затичва, колкото го държат крачетата.
Усещам как единият ми ръкав по закона за всемирната гадост се е закачил за една от червените петолъчки на върха на оградата. Винаги съм проклетисвал тоя шаячен, прогнил плат. Много лошо! Петков и офицерът приближават, но още имам време да се изтръгна от капана. Сега всичко зависи от реакцията на началник-караула само на няколко метра от мен.



 -10-

В двора на караулното помещение кротко дреме на пейката старши сержант Кътев с естественото прозвище Катъра. Всъщност той това прави и през цялото време на съществуването – спи. При Катъра безбрежната тъпота и ленивото овчедушие са подходящо допълнени с особено тежък, непрекъснат, почти мъртвешки сън. Пикантните слухове разказват как Кътев къртил безгрижно и безпаметно, докато скъпата му съпруга изневерявала с популярен офицер на нейната половина от брачното легло.
Но това са казармени легенди, сега по-важно е как ще реагира на виковете старшината в този момент. Кътев мъчително, с неохота отваря очи. Сънено, някак занесено, прекрачва през вратата на караулното. После, чул в просъница, че някой бяга, с летящ плонж поваля и затиска с тяло тичащия към мен Петков.
Браво сержант! Служебна благодарност, Къти! Смътно си припомням как преди тридесет години тоя неудачник, осмиван от всички, ми бе някак симпатичен. И при проверка на караула всячески се опитвах да го събудя. Няколко пъти успях и той ми бе искрено благодарен.
Петков неистово се гърчи под туловището на старшината и сочи Портала и мен. Капитанът също притичва задъхан. Но аз вече съм прехвърлил краката оттатък. Погледите ни се срещат и те разбират, че са на губещата страна. Не успяха да ме спрат сега, както не успяха и преди тридесет години.
Защото може да облечеш тялото на човека в униформа, но не и душата му. Можеш да му отнемеш месеци и години, но не и ума му. Може да го пращаш в ареста, но не и да го лишиш от Уволнението и  свободата.
Ръкавът на униформата се раздира с неприятно пращене, но за мен това е най-сладкия звук на света! Политам надолу….



 -

11-



…..и се стоварвам на разбития асфалт. Със скъсан ръкав на блузата и ожулени глезени, но в своето си време. С преживените петдесет и отгоре лазарника, ала и с всичките прочетени и написани книги. С белите коси и стоте ми кила, но и с всичките мигове в Цивилизацията. С единствения мой истински живот.
И с двете ми дъщери-близначки, които забързано идват към мен. И ме започват отдалече:


 - Тате, що за детински номера? – негодува едната. – Пробваш тайничко да се промъкнеш в поделението, а след това се мяташ обратно през портата като преследван от рояк призраци. Какво, бездомни кучета ли те подгониха?


- Да, „Кучетата на войната” от песента на „Пинк Флойд” – отвръщам замислено.

 

-       Прекрасен литераторски отговор, от който всичко ти става ясно – не се стърпява и другата. -  Като рече песен, чухме те как почна някаква лицемерна песновка от казармено време уж за мира, труда, пък то излезе тупаника накрая. После…. Сякаш не пееше сам, чуваха се разни гласове…

- Какви гласове? Просто ехо от празните сгради. Ехо от едно тъпо униформено минало, дето ще го бутнат скоро с всичките му призраци. Да си вървим, милички!

Legacy hit count
500
Legacy blog alias
78571
Legacy friendly alias
Униформено-ехо-13A04A12B4544FD89FCF5F041D3439A4
Размисли
Невчесани мисли
Литература
Нещата от живота
Смях до дупка! :)
България
Клуб Графоман

Comments2

danieladjavolska
danieladjavolska преди 9 години и 8 месеца
Прочетох го на един дъх...Харесват ми разказите по преживяно...:)
SeoKungFu
SeoKungFu преди 9 години и 7 месеца
Уставно полагане по служба ахахаха !
By swetew , 22 April 2014

В електронната ми поща непознат потребител ми изпрати снимка. Дълго се колебах дали да отворя писмото с прикачен файл (нали такива са компютърните вируси), но любопитството надделя. Беше от празника (някаква кръгла годишнина) на моето старо, родно школо. Явно някоя позабравена колежка бе решила да ми припомни миналото или завоалирано да намекне нещо от рода: „Виж колко сме готини, ама ти вече не си при нас!” Вярно, напуснах училището преди години, ала то все още не ме оставя на мира по разни начини.

Но снимката предизвика у мен непредвидени асоциации и размисли. Чували ли сте за диаболистичния литературен похват „игра на сенки”? Или за панаир на плашилата? Или за карнавал на  вехтите костюми (Светослав Минков имаше такъв разказ)? Именно! От снимката, макар и с шарени облекла ме гледаха ужасът и грозотата. Толкова изнурени, неадекватни лица, въпреки пластовете грим, толкова  смачкани същества може да видиш само на учителски тъжен празник. Хората срещу мен не бяха просто печални, въпреки фалшивите усмивки. Някак си по неестествените пози и изражения личи, че са болни – физически и психически.

Най-напред се размислих за изтичащото време. За това как годините си минават и на огледалото се появява някакъв смътно познат образ, който само далечно напомня някогашното момче или момиче. За старостта, която може да наричаме „зрелост”, но тя ни припомня за неизбежната предстояща среща с „Великото никога”.

После си припомних учителската орисия. Мизерните заплати, които все не достигат до края на месеца (нищо дето някои даскали послъгват за авторитет). Писал съм и в този блог много пъти за това на какви изпитания и гаври са подложени учителите: натиск „отгоре” (от директори и МОН), тонове тъпа бумащина за попълване, презрение и шамари от ученици и родители. За похабената и осакатена психика на хората, предназначени да възпитават децата ни. За тяхната морална и умствена деградация, дошла не само от възрастта, а и от постоянната „месомелачка” на учителското всекидневие, на стреса, шума, публичните унижения. Няма нищо учудващо във факта, че учители и учителки изглеждат по този начин, че доста посягат към шишето или избиват комплекси на интимна основа (миналата година прочетох за началната учителка-проститутка, дето научила занаята от други колежки).

Накрая се поинтересувах повечко за родното школо. Всъщност тенденцията се знае не само от мен, а и от целия жилищен комплекс. Водено от една от многото скапани, некадърни и корумпирани (и алкохолизирани) директорки и от не дотам скапаните, но покорни и безгласни учителки, то устремно върви към пълния, окончателен и неизбежен финал. Учениците са намалели повече от 2 пъти, въпреки че в столицата няма демографска криза (дори статистиката отбелязва известно увеличение на учениците). Училището се „рекламира” с печалната слава на пияни и дрогирани възпитаници, потрошен инвентар. Някои скандали стигнаха дори до националните медии. Пародията на учебен процес е умело „съчетана” с разпространение на дрога, побои над преподавателки, криминални и батални сцени. Хвалбите в това училище звучат рода: „Извадиха си ножовете, ама аз първи извиках полицията!”. Цитатът е буквален и верен, както и факта, че служители на детската педагогическа служба и полиция минават всеки ден в сградата да проверят за текущи инциденти и да се разпишат в специално изведена тетрадка.
Учителите в моето родно, старо школо не преподават, те натуралистично оцеляват. За съжаление максимата на д-р Снагълс, че „Операцията е успешна, когато след  нея лекарят остане жив!” важи в пълна сила за това и сума още учебни заведения.

Последният „пирон в ковчега” го заби моя бивша ученичка с непредизвикано телефонно обаждане. Синът и на свой ред учи в „нашето” СОУ. Нали написах, че отдавна съм оставил зад гърба си многострадалното даскало, но то все не иска да ме остави! Извън добрите спомени отпреди около 15 години, разбрах и детайли, които не бих искал да разбера. Някога имахме 7-8 паралелки във випуск, сега са 2 (две!).  Следват жестоки съкращения – за пример учителите по роден език бяхме 11, сега са трима. Някои от преподавателите (включително и тези на снимката) се борят със сериозни заболявания и то не само на психическа основа.

Но най-страшното: училището устремно се циганизира! В двете паралелки 5-ти клас вече ромите (кой измисли тоя ефемизъм!) наближават мнозинство. Не става въпрос за расова дискриминация. Не е важен цвета на кожата, а „мангализацията” на образованието и цялото ни общество. Не е срамно да си българин, французин, циганин, англичанин, турчин (с този израз  започвах запознанството с всеки клас!). Срамно е да си „мангал”! Да крадеш вместо да работиш, да миришеш некъпан най-малко от месец, твоя естетически и жизнен идеал да гравитира около чалгата, ракийката, плюскането и съешаването с противоположния пол . Има ли „мангали” и сред българите? Разбира се. Но в циганското племе са 90%.

Що се отнася да училищата, механизмите са железни. Когато циганетата са малцинство в паралелките се траят и укротяват. Станат ли повече от 1/3 обаче показват природното си, агресивно лице. Тормозят българчетата, вземат им стотинките, бият ги, разнасят онези „аромати” от които сградите придобиват неустоимо ухание (и те се драйфа неустоимо!). На това място и време българите си отписват децата и училището става поредното „циганско”. Такава май ще е и съдбата на моето родно училище.

Снимката няма да споделя, за да не сънувате вампири и вие.  Но ето „незабравими” моменти от един скорошен абитуриентски бал в някое „случайно” школо:

 Абитуриентско веселие

Или от „нормален” час в него:
Нормален учебен час

Защо написах всичко дотук? Не, не заради безобидната закачка с фото-имейла. „На умряло куче нож не се вади!” – спомням си поговорката. Истината е, че сънувам учителките от снимката. В някакво мрачно приземие се лутат образите им. В съня си аз излизам през врата към светлината, но ми е жал, "нелепа жал" за тях. Да, аз имах шанса и помощта на близките да се откъсна от системата, да изляза „на видело”, но те нямат моите възможности и избор!

Затова като се върна в родната столица по празниците, ще посетя и родното даскало. Ако трябва ще даря и кръв за операцията на бивша колежка (пак от снимката). Ако пък разкажа всичко това и някой го прочете с необходимото чувство за хумор,  убеден съм как и кошмарите ще спрат да ме навестяват.

Legacy hit count
561
Legacy blog alias
76359
Legacy friendly alias
Кошмари-по-една-снимка
Невчесани мисли
Литература
Нещата от живота
Човекът и обществото
Час на класа
Новото образование
Възпитание
Наука
Образованието по света

Comments2

pestizid
pestizid преди 12 години
Свет, то след такава практика може и звероукротители да бъдат, като във вица. Обаче да разгледаме нещата от друг ъгъл - всяка професия има своите преимущества и слаби места. Аз искам да обърна внимание на доста съществени неща в работата на учителя:
Работи в сграда/офис. А това е важно. Не е изложен на действието на метеорологичните условия, т.е. нито дъжд го вали, нито слънце го пече. Тоалетната е достъпна по всяко време и е в същата сграда. Има възможност да обядва по едно и също време, като ползва училищния стол/бюфет или пък си носи собственоръчно приготвена храна и има къде да я консумира.

А какво да кажем за работещите например на строеж или в градския транспорт. Няма достъп по всяко време до тоалетна и трябва да се стиска до спирката с химическата тоалетна, в която не можеш да се завъртиш. Това за ватман например. Или пък на строежа - дъжд, сняг, пек...Отделно натоварения трафик, ако си в градския транспорт. В голям град шофирането за лични цели си е изпитание, а какво остава да ти е професия. А пък и да се сблъскваш с девиантни граждани. Или пък да работиш на каса в голям магазин. Точно нямаш време да пръднеш дори!
И на този фон да ми се оплакват учителите, колко трудно им било. Ами на ватманката да не й е по-лесно? Според мен дори й е по-трудно на ватманката.
goldie
goldie преди 12 години
Знаеш ли, на които не му харесва атмосферата щеше да се спаси като теб, но явно има достатъчно мазохисти, които са съгласни да работят при споменатите от теб условия. :)
By Aspekti.info , 27 November 2013

Четирима възпитаници на училище "Елин Пелин" завоюваха първите места в конкурса, посветен на борбата с тютюнопушенето и вредите от него, организиран от Регионалната здравна инспекция в Пловдив. Петокласниците бяха приготвили есета и рисунки, с които участваха в Националната програма за действие "Околна среда и здраве".

44 деца от първи до шести клас от различни пловдивски училища се включиха в надпреварата, като на импровизираната почетна стълбичка стъпиха Деница Кафеджиева, Зарина Маринова, Габриел Тупаров и Александрина Шарабанска-всички от ОУ "Елин Пелин". Учениците представиха най-добрите есета, оценени от специална комисия. В текстовете на децата ясно се открояваше личният пример, който имат от родителите си за вредата от тютюнопушенето и защо младите хора трябва да се пазят от "злия" порок, причиняващ различни болести. Зарина Маринова пък бе разказала действителна случка, на която е станала свидетел на пейката пред тях. С малко думи, но с огромно разбиране на проблема, предвид възрастта си, Зарина разказва как възрастна жена прави забележка на тийнейджъри да не пушат и да не се крият. Те от своя страна са хулили бабата,без да искат да разберат препоръката й. Всичко това е трогнало петокласничката, която по неин си начин пресъздава ситуацията в литературна творба.

Победителите са получили предметни награди. Освен сега, литературните шампиони са готови да се впуснат в нови предизвикателства, под формата на конкурси и състезания. Преди това да се случи, четиримата, заедно със своите съученици се впускат в подготовката на Коледния базар в училището.

Освен много забавления и игри, в ОУ "Елин Пелин" подготвят и "Ден на забавната математика". Инициативата ще се проведе в залата на кметството на район "Западен" дни преди Рождество Христово. Целта е да се провокира желание на учениците, през ваканцията, освен да се забавляват да не забравят точната наука, която е толкова потребна.

Legacy hit count
464
Legacy blog alias
75446
Legacy friendly alias
Литературни-шампиони-в-ОУ--Елин-Пелин
Литература
Български език
Училище
1-ви клас
2-ри клас
3-ти клас
4-ти клас
Български език и литература

Comments1

gogogif
gogogif преди 12 години и 5 месеца
От добро училище - добри деца!
By swetew , 17 May 2013
Уважаеми г-н Симеонов,

Казвам се Светослав Минчев, на 49 г. от София. Завършил съм висше образование - БФ в СУ "Климент Охридски" през 1989 г. Имам 19 години учителски стаж като учител по БЕЛ.

Автор, съавтор и съставител съм на 20 книги (16 от които учебни помагала по литература, за да не ме помислят някои люде за графоман!).
Автор съм и на около 200 публикации в специализирани литературни и политически издания като "Ученически свят", "Пламък", "Безусловно", в това число и няколко материала във в-к "Атака" (някои от тях са препечатани и в този блог).
Членувам от 2006 г. в националистическата партия и винаги гласувам за "Атака".

Семеен съм, баща на две дъщери, смятам се за нормален човек, възпитан в хуманни ценности, стоящи много далеч от фашизма и комунизма.

Поради изложените причини не се считам за "малоумник", "глупак", "лумпен" или "овца" според Вашите думи и тези на г-н Енчев за избирателите на "Атака", изречени нагло и безсрамно в медиите.

С настоящото "Открито писмо" Ви уведомявам, че с удоволствие ще участвам в колективния съдебен иск срещу Вас.
Още по-удовлетворен ще бъда, когато бъдете осъден от българския съд. Тъй като очевидно Вие сте един от новоизлюпените новобогаташи в България, чиито спечелени по определен начин пари многократно надвишават интелектуалните му възможности.

С уважение: Минчев
Legacy hit count
589
Legacy blog alias
73871
Legacy friendly alias
Открито-писмо-до-Валери-Симеонов
Политика
Невчесани мисли
Литература
Нещата от живота
Коментари
България
Цитати

Comments10

goldie
goldie преди 12 години и 11 месеца
Swetew, аз не съм член на "Атака", по мои си причини не бих гласувала за "Атака", не че бих гласувала за някоя от 4-те партии в настоящия парламент, но българските политици е време да престанат да се гаврят с българския избирател и да му казват как и кого да избира. Затова, ако някой БГ избирател реши да осъди поне един БГ политик, аз бих го подкрепила без колебание. 
SlynceLuna
SlynceLuna преди 12 години и 11 месеца
След днешното заседание на НС мислим, че тези които са гласували за Атака са пълни идиоти. :)
SlynceLuna
SlynceLuna преди 12 години и 11 месеца
Иначе светев този Валери Стефанов трябва да бъде баанат, ама няма регистрация в блога - проверих. :) Как може гласоподавател на Атака така да се обижда. :)))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))
swetew
swetew преди 12 години и 11 месеца
Да, идиотизмът е очевиден! Но не на мен и привържениците на "Атака", а на този нашенски Генчо Генийчов, дето говори в множествено число от името на някой си и бърка мошеника-олигарх Валери Симеонов с известния професор от СУ Валери Стефанов.
Иначе сериозно - великолепна встъпителна реч на Волен, може би най-силната реч на парламентарен лидер пред НС. Препоръчвам горещо да я чуете като повече от 30000 потребители във Вбокса. Вчера сутрин сигурно повечето бяхме на работа, но може да я видите тук:
реч на Сидеров

Все пак и аз да изразя недоволство. И не от случая с нещастното полицайче, което се извини публично на Сидеров и случаят бе приключен. Яд ме е, че когато депутатите от Атака поискаха сметка от журналиста на СКАТ за обидите на неговия шеф към 300000 човека, той не получи някой и друг тупаник. Милото провокаторче под маската на провинциален псевдоинтелектуалец - като наш Генчо-си заслужаваше съдбата с бонус отгоре!
Иначе както каза и Волен на привържениците на ГРОБ и СКОТ  им предстои "много страдание". Така е като падаш от власт.....

SlynceLuna
SlynceLuna преди 12 години и 11 месеца
Емоционалната реч на Волен Сидеров в българския парламент, по време на която ораторът за 10 минути премина през всички фази на шизофрения, неминуемо ще предизвика отлив на депутати от парламентарната група на Атака. И то още в близките дни, ако парламентът не се разтури.
Тодор Чонов
Прочетено в нета. :))))))))))))))))))))))))))))))))))))
swetew
swetew преди 12 години и 11 месеца
Стига, бре Генийчо с герберски вопли на раздяла с властта! Който иска да чете глупостите на тоя и оня, ама отлив на депутати и електорат от Атака няма и няма да има.  Докато си лафим с тебе речта на Волен вече е гледана от повече от 46000 души като гласовете "за" са 3174, а "против" 252.
Поне мечтите герберски, депесарски и комунистически са безплатни. Но рядко се сбъдват....
SlynceLuna
SlynceLuna преди 12 години и 11 месеца
Светев, оправдано е да гласува човек за  Атака, но после да си мълчи. Да си мисли след гласуването:
“Аз знам, че не съм добре като гласувах за Волен, ама поне никой не знай, че не съм в ред.”
Оправдано е така. Ама да го обявиш публично си е идиотизъм, а пък да предявиш  съдебен иск към Валери  Симеонов си е диагноза и е желателно бърз преглед при психиатър. :)))))))))))))))))
swetew
swetew преди 12 години и 11 месеца
Виж, Генчо, оценявам че с коментарите си правиш материала популярен и посещенията растат. Но колкото повече се пънеш, толкова си по-неубедителен. Както Волен осъди за обида и клевета Слави Трифонов, Андрей Райчев, Касабов и сума още отрепки, така и ние ще осъдим мутро-милиционерчето Симеонов с колективен иск. Не можеш да го промениш, нито да победиш истината.
Между другото клипът с встъпителната реч на Сидеров достигна 60916 гледания. "За" са 3969, а "против" 314. Ха, сега напъни се да плюеш пак!
SlynceLuna
SlynceLuna преди 12 години и 11 месеца
Светев, понеже истината е вече твоя и е непобедима,  на мен нищо не ми остава освен да те посъветвам приятелски - медицината, брат, е напреднала много и помага, само по едно хапче на ден е нужно човек да взема и е вече нормален  :))))