Не се чувствам добре днес. Вероятно преходът, през който преминава живота ми не е толкова лек, колкото смятах. Но не ми тежи. Решила съм, че е време за промяна. И макар да не искам да пиша за себе си, защото просто не изпитвам нужда от това, май се налага да го направя. Не за друго, а за да е ясно от къде се породи причината за този пост.<?xml:namespace prefix="o"?>
Някои ме познават, други са чували за мен, трети смятат, че ме познават. Да не забравяме и онези, които си нямат на идея коя съм. Всъщност тези, на които дължа искрени благодарности не са нито онези, които ме познават, нито дори онези, които не ме познават или пък онези, които смятат, че ме познават и прочие. Благодарностите са, за тези, които ме приемат каквато съм – добра, лоша, злобнаи т.н.
Всеки един човек, с когото съм се срещала (реално и виртуално) ми е оставил нещо от себе си. И макар някои да са ме наранявали, огорчавали или оставяли в сърцето ми тежест, а други да не са предизвиквали никакви чувства, докато трети са ме изпълвали с положителни такива... осъзнавам, че живота ми и аз самата нямаше да бъда това, което съм в момента, ако не бях срещнала дори един от тях. Дори хората, които се блъскат в трамвая всяка сутрин и онези, с които се разминавам по улиците, понякога без да забелязвам. Дори онези, които никога не съм и няма да срещна. Всеки един е допринесъл да бъда каквато съм. Не, че съм гордостта на нацията. Но ми се ще да вярва, че макар и да не съм изцяло такава, каквото искам да бъда съм добър човек. Или просто човек.
Както някой, някога е казал... Хората не са перфектни (освен, когато се усмихват).
През годините, в които съм малко или много част от обществото на БгЛог съм виждала какво ли не. И хубаво и лошо. Била съм против и съм подкрепяла. Имам своите спомени за хора, които вече не се намират на тези страници. Имам своите спомени за онези, които още не са се присъединили към това семейство. Е, не сме идеалното семейство, но пък чуждото щастие само отстрани е голямо.
Независимо дали не пиша с месеци публикации и коментари, независимо дали ще залея блога с “Творенията и чувствата на Котка Шарена”... Този блог винаги е бил и винаги ще остане място, на което съм намерила приятели, подкрепа и сила да стана след като съм паднала. И наглеждам своята рожба. Питам се също така... защо понякога сме безотговорни родители на децата си, въпреки, че не преставаме да искаме най- доброто за тях.
Този блог е отражение на целия живот. Една малка извадка от него. Много съдби са се преплитали, срещали, сблъсквали, събирали и разделяли. Няма да лъжа, че всеки ми е допаднал. Няма да лъжа, че не съм изричала тежки думи, срещу някой. Но хората са такива, каквито са. Такива каквито искат да бъдат. “Добри” или “лоши”... с различни съдби... “глупави” или “умни”... всички се стремят към едно и също нещо – щастие и любов, за себе си и онези, които обичат. В търсенето на тази любов и това щастие всички сме равни.
“Хората не правят нищо заради теб. Ти не си център на тяхната Вселена. Ти си център единствено на собствения си живот.”
Години наред живеех с бремето на нечии обвинения – каква съм и каква не съм, какво правя и какво не правя. Спомням си моята приятелка, Анелия, с която макар и да се смеехме над фразата “Човекът е Бог в развитие”, всъщност вярвахме и вярваме в нея. Това, което ни пречеше известно време да я приемем, беше именно бремето на нечиите обвинения.
Имаше време, когато се надсмивах и на прошката. Държах на ината си, наранената гордост, засегнатото себелюбие... твърдях, че никога няма да простя. После осъзнах, че ако Земята спре да се върти, хората изчезнат и всичко, което остане от тях е шепа прах разнасяна от вятъра... аз искам да бъда щастлива шепа прах, в която да растат най- хубавите цветя. В краен случай може и магарешки тръни. Но ако съм нещастна шепа прах, върху мен нямаше да порасне нищо, докато не се науча, че Щастието, не е дестинация. Щастието е, начин на живот. Не казвам, че ми е лесно да простя, но времето е велик учител. Болката, която така глупаво продължавам да поддържам жива в мен, се бори с миговете на щастие, за които съм благодарна. Още по глупавото е, че тези мигове, ще надделеят. Изходът е неизбежен. Като доброто в хората. Лицето ми се озарява от усмивка, когато си спомня, за всички онези неща, които съм отказвала да простя и съм простила, както и за всички онези неща, които ще простя.
Всъщност исках да разкажа нещо друго. И исках да кажа, че никой не може да ни отнеме, това което сме. Или нещо от сорта. И че ми е тъжно, че се отделя толкова време на спорове, за едно или друго. Че хората, пишат, че си отиват, преди да им е дошло времето “да си отидат”. Че някой друг, трябва да им напомни, че това време, никога няма да дойде. Не, че и на мен не ми се е случвало. И съм оставала. Заради себе си. Защото никой не може да си представи дори, пътя, който ще извървя, защото съм тази, която го създава.
Много от нас, прекарват живота си в мечти за нещо, което смятат за по- добро. И никога не правят дори една проста крачка напред за да го осъществят. Страхуват се може би, че ако някога получат всичко, което някога са желали, любов и щастие... животът им ще загуби своя смисъл, ще стане празен, може би самотен, въпреки приятелите. Но докато човекът стане Бог има много дълъг път. До тогава човекът винаги ще желае още нещо. Както се казва в икономиката – задоволяването на една потребност, поражда нова потребност. До деня, в който потребностите просто изчезнат, освен онази, да обичаш, без оглед на каквото и да било.
Въпреки многото думи, постингът трябваше да звучи така:
“Обичайте се. Обичайте и всички останали. И не оставяйте на другите да ви учат на щастие, защото вашето щастие е в самите вас.
И ако случайно преминавате през Ада (да ме прощава Чърчил за неспокоспасния превод)* не спирайте да вървите.”
* “If you are going through hell, keep going.” Winston Churchill
Котка Шарена
Comments3
Съгласна съм с изложеното в поста , важна е любовта с която гледаме децата си . Това да ги научим да обичат и да следват своите мечти и желания , без да се страхуват. Много родители следват своите мечти за децата си и не осъзнават че ги лишават от правото самите те да мечтаят. Аз съм имала късмета да се самонасочвам и самовъзпитавам, моите родители бяха обикновени хорица, нямаха мъдроста да ни покажат многообразието на света и всичко около него, но ни предоставиха спокойствието на едно здраво и сплотено семейство. Това никак не е малко, дори може да се окаже по важно от много други елементи оформящи подрастването и съзряването на едно дете. Благодарна съм им, за стабилността и семейните ценности на които са ме научили. Сега аз се опитвам да дам същото на моите деца, уви живота ми се разви по своя логика и сега живея сама и се старая да компенсирам явилата се липса.
Но това е живота има свой път, неразбран от нас.
Не спирайте да обичате децата си и да ги подкрепяте в техните мечтания.
благодаря ти още веднъж за хубавия коментар.
Този отговор към теб е нов, защото някакво чувство ми подсказваше да ти прочета отново коментара. Трябва да си призная, че не прочетох напълно внимателно, защото правих и други неща на компютъра.
Съжелявам за положението, в което се намираш и ти стискам палци да намериш спокойствие и радост!
Това, което написах преди малко за себе си, че ми е трудно да вървя и да живея в реалността тук и сега май се потвърди. Колко е важно човек да живее така, че наистина да е адекватен тук и сега.Надявам се все някога да го науча!
Ще се радвам на следващи коментари от теб!
Лека вечер!
Поздрав!
Pagination