Паметта на човечеството пази спомена за няколко знаменити сражения, смятани за повратни точки, променили хода на дадена война, а от там и курса на историята. Правото да бъде причислена към тази плеяда от славни победи е предоставено и на битката при Сталинград, която се счита за преломен момент, обърнал развитието на Втората световна война.

    Ние си поставяме за цел да изясним доколко основателна е такава трактовка на събитията, случили се в края на 1942 и началото на 1943 г. по долното течение на река Волга. За тази цел е редно първо да дефинираме какво следва да се смята за победа. Най-общо казано, във военно отношение за такава се счита въоръжена операция, планирана и пусната в ход с конкретна цел, която бива изпълнена в хода на бойните действия. Ако предварителните замисли на командването не бъдат осъществени, това означава, че операцията се е провалила.

    Нека сега видим дали сталинградската офанзива на съветските въоръжени сили наистина изпълнява целите, поставени пред нейните реализатори. За това, обаче, е необходимо да разгледаме събитието в контекста на цялата обстановка на съветско-германския фронт, а не само като изолиран частен случай, каквато е обичайната практика.

    След като опитът на германците да вземат Москва през октомври 1941 г. се оказва неудачен, притиснати от необичайния дори за Русия студ от ок. -40° С и от превъзхождащия ги числено противник, немските дивизии пристъпват към оттегляне. Контранастъплението на русите, подсилено от 80 свежи дивизии, отблъсква противника на 150-200 км на запад, но не успява да осъществи изцяло оперативните си цели. Във временно установената фронтовата линия се очертава една изпъкналост, насочена към столицата, която е заета от девета армия, командвана от ген. Мòдел (Otto Moritz Walter Model), позиционирала се на волжската дъга в района на град Ржев. Тя представлява основата на група армии „Център” в района на Ржев, Сичовка, Оленино, Белий.  Въпреки че са обхванати като в клещи, германците упорито задържат вклинилите се в съветските линии  пред Москва свои позиции около Ржев и Сичовка. Върховното командване на Вермахта (Oberkommando der Wehrmacht, съкратено OKW) оценява тази позиция като стратегически много важна поради три причини: първо, представлява постоянна заплаха в тила на съветските сили, които не могат да си позволят настъпление в западна посока, докато там все още има немско присъствие; второ, е особено необходима за снабдяването железопътна станция; и трето, би послужила като преден пост при потенциално повторно настъпление срещу Москва.

    Виждайки в тази гърбица, наречена Ржевска издатина, и в немските войски от група армии „Център”, разположени зад нея, юмрук, насочен в сърцето на съветската държава, командването на Червената армия (РККА – Рабоче-Крестьянская Красная Армия) решава, че нейното отстраняване е първостепенна, жизнено важна задача, която трябва да бъде изпълнена на всяка цена. За тази цел е планирана грандиозна офанзива в голям мащаб, която трябва да протече в две направления – централно, срещу Ржевската издатина, а след нейното отстраняване срещу основните сили на група армии „ Център” и южно – в посока Сталинград - Ростов на Дон. Въпреки официалните твърдения главният удар не е срещу Сталинград, а против централната групировка на Вермахта, тъй като тя представлява непосредствена заплаха за Москва и в нея се намират най-значителните сили на германците. Главна цел на операцията срещу група армии „ Център”, наречена с кодовото название „Марс”, е премахване на Ржевската издутина, а след това унищожаване на самата групировка. Тъй като последната се намира в центъра на фронта и в нея са съсредоточени най-крупните германски съединения, нейното заличаване би довело до сриване на целия немски фронт и фактически до скорошен край на войната. Но понеже тази задача сама по себе си е колосална, съветското командване се опитва да я облекчи чрез една амбициозна помощна операция в южния край на фронтовата линия. Тя е наречена „Уран” и има няколко цели: първо, пресичайки Волга, съветските войски да се насочат към Ростов на Дон, затваряйки по този начин в смъртоносен капан германските части, намиращи се в Кавказ; второ, да заблудят германците относно посоката на главния удар и да ги подлъжат чрез активната си дейност да изтеглят части от центъра и да ги изпратят на южния фланг, така централната групировка ще бъде отслабена и задачата по нейното премахване би била улеснена; и трето, от тази позиция да нанесат удар по десния фланг на група армии „Център”, съдействайки на основните съветски сили в централно направление за нейното унищожение, което би довело до разпадане на германския фронт и близък завършек на войната. Но необходима предпоставка за осъществяване на тези планове е отстраняването на заплахата от страна на 6-а немска армия, намираща се в Сталинград. Докато тя не бъде премахната, придвижването на съветските части от тази фронтова зона в западно направление би било равносилно на самоубийство. Ето защо превземането на този град е задължително условие за пълното реализиране на истинските намерения, а не главна цел.

    Официалната интерпретация на събитията, предлагана за публично ползване, пропагандира, че основната операция на Червената армия в края на 1942 г. има за цел възвръщането на Сталинград, а офанзивата срещу Ржевско-Вяземската издатина е само помощна. Но дори беглия поглед върху съотношението на силите, определени от съветското командване за изпълнение на двете мероприятия, показват недвусмислено, къде е планиран главният удар. Към 19 ноември 1942 г. (датата на която започва настъплението срещу 6-а армия на Фридрих фон Паулус, окупирала 90% от Сталинград) против немските войски, разположени на централния плацдарм, са изправени силите на Калининградския и Западния фронт, както и тези на Московската зона за отбрана – общо ок. 1 милион 890 хиляди души. Срещу Сталинград са изпратени Югозападния, Донския и Сталинградския фронтове – 1 милион 103 хиляди души.

По С. А. Герасимова. „Военные действия в районе Ржевско-Вяземского выступа в январе 1942 - марте 1943 гг.: Ржевская битва.” 

    От приведените данни се вижда, че на 17% от дължината на фронта в неговата централна част е  разположена най-мощната съветска групировка, предназначена да осъществи операция „Марс”, представляваща 1/3 от всички части на Червената армия. Тя притежава 32% от оръдията и минохвъргачките, ок. 46% от танковете и близо 40% от самолетите. На трите фронта, дислоцирани на сталинградския плацдарм, пък са придадени за изпълнение на операция „Уран” 18,4% от войските, 20,1% от оръдията и минохвъргачките, ок. 20% от танковете и 30,6% от самолетите. Дори простото съпоставяне на цифрите показва, че основният удар е бил замислен в централната зона, поради което там са насочени и най-много войски и въоръжение, докато сталинградската операция е имала второстепенно значение. Премахването на Ржевско-Вяземската издатина и унищожаването на група армии „Център”е било неотложно, тъй като към ноември 1942 г. последната е имала в състава си 72 дивизии. Всички нейни съединения са били немски (за разлика, например, от 6-а армия при Сталинград, към която са принадлежали италиански, унгарски и румънски части), което представлява 41% от всички дивизии на Вермахта на съветско-германския фронт. Не на последно място за важността на операция „Марс” говори фактът, че с нейното планиране и ръководство е зает самият заместник на Върховния главнокомандващ (главнокомандващ е Й. В. Сталин) Г. К. Жуков, а операция „Уран” е поверена на началника на генералния щаб Александър Василевски.

    Това, че Върховният главнокомандващ, Ставката (извънреден орган на висшето военно управление, изпълняващ през Втората световна война стратегическото ръководство на съветските въоръжени сили) и Генералния щаб на РККА не придават решаващо значение на Сталинградската настъпателна операция е видно от общото разпределение на силите и средствата на съветско-германския фронт към 19 ноември 1942 г., посочено в следващата таблица.

               Количество сили и средства в действащите армии по участъци от       

                            стратегическия фронт към 19 ноември 1942 г.

Участъци от стратегическия фронт

Фронтове

Дължина на  участъците в км/%

Количество сил и средства*

Хора хиляди души/%

оръдия и миномети бр./%

танкове бр./%

самолети бр./%

От Баренцово море до Ладожското езеро

Карелски, 7-а отделна армия

1550/25

340/5,6

3931/5,1

220/3,0

177/5,8

От Ладожското езеро до Холм

Ленинградски, Волховски, Северо-Западен

1160/19

1232/20,4

16435/21,3

1089/14,8

277/9,1

От Холм до Болхов

Калинински, Западен, Московска зона за отбрана

1050/17

1890/31,4

24682/32,0

3375/45,9

1170/38,6

От Болхов до Нова Калитва

Брянски, Воронежски

550/9

644/10,7

7834/10,1

884/12,0

225/7,4

От Нова Калитва до Астрахан

Юго-Западен, Донски, Сталинградски

850/14

1103/18,4.

15501/20,1

1463/19,9

928/30,6

В Северен Кавказ

Закавказски

1000/16

816/13,5

8797/11,4

319/4,4

255/8,5

Всичко:

12 фронта, една зона, една отделна армия.

6160/100

6030/100

77180/100

7350/100

3032/100

* Без войските на ПВО на страната и ВМФ, а също и без зенитните оръдия и 50-мм миномети

* Таблицата е от 12-томната "История Второй мировой войны"

    От тези данни също се вижда, че на два участъка от фронта – от Ладожкото езеро до Холм и от Холм до Болхов, представляващи 36% от дължината на фронта, се намира повече от половината от личния състав на действащата армия, артилерията и авиацията и 60% от танковете. В същото време на участъка от Нова Калитва до Астрахан, където уж се готви главния удар в кампанията, количеството на силите и средствата съставлява само 18-20% и само в авиация – ок. 30%. Да се смята, че района на Сталинград е трябвало да бъде главния театър на военните действия е в противоречие с един от най-важните принципи на военното изкуство – масирано съсредоточаване на сили и средства в направлението на главния удар. При това в приведената таблица са отразени войските само на действащите армии, но ако към тях се прибавят и стратегическите резерви съгласно оперативното им предназначение, то картината ще бъде още повече в полза на Западния театър на бойни действия, т. е. на централната зона на фронта. Данните за стратегическите резерви, подготвяни през есента на 1942 г., показват, че те далеч не са предназначени за развитие на евентуален успех на юго-западния участък от фронта (което се потвърждава и от хода на събитията при Сталинград). В дванадесет томната „История Второй мировой воны”, издадена по съветско време, недвусмислено се казва, че значителната част от стратегическите резерви на Ставката през третата четвърт на 1942 г. се формират и разполагат източно и югоизточно от Москва – в районите на Тамбов, Балашов и Саратов. Германското разузнаване установява повечето от тях и на базата на тази информация съвсем правилно преценява, че основните събития на зимната кампания ще се разгърнат в Западното стратегическо направление. Германците подготвят много внимателно своята отбрана в тази зона, очаквайки мощни атаки от страна на превъзхождащия противник. С оглед сериозността на положението и хроничния недостиг на човешки и материални ресурси те не пренасочват сили от центъра към Сталинград, разбирайки отлично, че съветската офанзива там е само съпътстваща на главното мероприятие – срещу група армии „Център”. Всяко отклоняване на войски от тази групировка би имало фатални за нея последици.

    Когато на 23 ноември, четири дни след началото на сталинградската офанзива (19 ноември), съветските войски обкръжават града, пред тях се открива възможност за изпълнение на оперативните планове на заданието – затваряне единствения възможен изход за двете немски армии в северокавказието (1-а танкова на Евалд фон Клайст и 17-а армия) – над седемстотин и шейсет хиляди войници и огромно количество бойна техника и снаряжение – и излизане във фланга на група армии „Център”, което би я направило особено уязвима. Но тази уникална възможност не е осъществена поради две основни причини. Първата е изключителната съпротива на 6-а немска армия, намираща се в самия Сталинград, която не позволява на съветските войски да се насочат на запад към Ростов на Дон – „вратата към Кавказ”. Неслучайно Адолф Хитлер настоява Паулус да се отбранява до последно, тъй като ако градът падне и съветските части запушат гърлото на бутилката – теснината, образуваща се между Волга и Ростов на Дон – немските съединения в Кавказ ще бъдат обречени, а десният фланг на група армии „Център” – оголен зловещо. Така че на 6-а армия е поставена задачата да се жертва в името на по-високи цели, подобно на тристата спартанци при Термопилите. Втората причина, поради която замислите на операция „Уран” (и подоперация „Сатурн”) не се сбъдват, е липсата на крупни стратегически резерви, които да развият успеха в посока на Ростов, до който има ок. 300 км. А дефицитът на такива резерви е следствие от това, че за главното командване основната операция не е Сталинградската, а „Марс”. Именно поради това за последната са предназначени и основните налични запасни сили. Като поддържаща, на операция „Уран” не се полагат подобни опции.

    Паузата в действията на съветските армии, суетящи се около Сталинград, позволява на немците да проведат необходимото прегупирване в района и да организират деблокиращ удар в помощ на обкръжената шеста армия, която все още оказва неимоверна съпротива. Първите по-сериозни резерви (2-а гвардейска армия) Ставката изпраща в югозападното стратегическо направление едва в средата на декември. Но те не са задействани за развитие на постигнатия до момента успех или за окончателния разгром на 6-а армия, а за контраудар по пробиващите си път към войските на Палус немски дивизии от група армии „Дон”. В същото време германците трескаво извеждат своите съединения и части от огромния северокавказки капан. Поради недостатъчните сили и средства, отделени за операция „Уран”, ликвидацията на обкръжената под Сталинград групировка се забавя с два и половина месеца. Това дава възможност на немските войски в Северен Кавказ да се измъкнат от котела, който им е подготвян от Главното командване на РККА, а след известно прегрупирване (коствало на германците отстъпление от някои позици) флангът на група армии”Център” е стабилизиран и катастрофата е избягната. Така краят на войната, който при удачно изпълнение на поставените цели би могъл да настъпи скоро, се отлага с цели две години. Неправилната оценка на обстановката през лятото и есента на 1942 г. от Ставката на Върховното главно командване при съставяне плана за зимната кампания води не само до провал на стратегическите замисли, но и до поражението на съветските войски под Харков през февруари-март 1943 г.

    В заключение трябва да се отбележи, че неизпълнявайки основните цели на операция”Уран” (затваряне на немската групировка в Северен Кавказ, подмамване и увличане на части от група армии „Център” и застрашаване на нейния десен фланг), сталинградската настъпателна кампания не може да се приеме за успешна. Да, Сталинград е превзет след няколкомесечни напъни и мъчения и огромни загуби, но неговото възвръщане не се явява цел, а задължително условие за реализиране на основните задачи пред съветските войски в този участък на фронта. Но след тяхното нереализиране не може да се говори за победа, а още по-малко за промяна хода на войната. По-скоро става въпрос за пропадане целите на тази кампания на Червената армия в югозападния участък на съветско-германския фронт. Също така грандиозно се провалят и замислите на Ставката, пуснати в ход чрез операция „Марс” за премахване на Ржевско-Вяземската издатина и унищожаването на централната групировка немски войски, което би довело до разгром на Германия още в началото на 1943 г. Крахът на тези планове принуждава съветската пропаганда десетилетия наред да мълчи гузно за колосалните загуби на жива сила, техника и въоръжение, които така и не допринасят за осъществяване на планираните цели. Нищожния на фона на неизчислимите жертви, грешки и неуспехи резултат от превземането на Сталинград, е превърнат чрез неимоверна хиперболизация и митологизиране в баснословен успех, който трябва да прикрие гигантските провали. Тези събития показват, че въпреки изключителното числено превъзходство над противника си съветските въоръжени сили не разполагат с необходимото военно майсторство, за да се поздравят със заслужаващи уважение победи. Ще мине още време докато успеят да постигнат съществен превес над своите съперници. Но постигнатите успехи в следващите военни кампании отново ще се дължат не на военно изкуство, а на количествено преимущество. Разликата този път ще бъде само в още по-голямото числено надмощие, при което немските войски просто ще бъдат удавени в океана от червеноармейци.

Литература:

1. Самсонов А.М. Сталинградская битва. Третье издание. М.,1982. С.282. 

2. Данные по количеству дивизий и бригад в Ржевской битве даны по Общевойсковые армии и их боевой состав за 1942г. в Великой Отечественной войне

3. Общевойсковые армии и их боевой состав за 1943 г. в Великой Отечественной войне

5. Гриф секретности снят. М.1993.

6. Великая Отечественная война 1941-1945.Энциклопедия.

7. Райн Э.-М. - Ржевская битва с точки зрения немцев.

9. Типпельскирх К. - История второй мировой войны. Т.1. СПб. 1994

10. История второй мировой войны. Т.4. М.1975.

11. Жуков Г.К. - Воспоминания... Изд.9-е. М.1988.

12. Мерцалов А. - Цена Победы.

13. Адам В. Катастрофа на Волге. — Смоленск: Русич, 2001

14. Бивор Э.- Сталинград. – Смоленск: Русич, 1999

15. Советская военная энциклопедия / под ред. Н. В. Огаркова – М.:Воениздат, 1979. — Т. 4. 

16. Герасимова С. А. - Военные действия в районе Ржевско-Вяземского выступа в январе 1942-марте 1943 гг. Ржевская битва.

17. Дэвид Гланц - Крупнейшее поражение Жукова. Катастрофа Красной армии в операции "Марс" 1942 г.

„«Моята борба» представя самата същност на националсоциализма и отсега нататък трябва да стане Библията на германския народ“.

в. „Фьолкишер Беобахтер“, 11 декември 1933

Адолф Хитлер осъзнава,че всяка конфронтация със Запада би била фатална,защото зад колониалните държави (Великобритания,Франция,Белгия,Холандия,Португалия, Испания) стоят безграничните природни богатства на техните колонии,както и стотици милиони техни поданици,а също и Съединените щати.Това негово виждане е формулирано и обосновано в произведението му „Моята борба“ и неотклонно е следвано през целия му живот и политическа кариера.

Той приема,че немското индустриално общество се нуждае от нови територии,които да обработва,от които да черпи суровини и в които да пласира промишлената си продукция.Единствената посока,в която трябва да се развиват тези териториални амбиции,без да предизвикат недоволството на Запада е на изток-срещу СССР.Ето как той аргументира тезата си в своето единствено произведение,от което по-късно са изведени основните ориентири на немската външно-политическа доктрина и геостратегическите цели,поставени пред въоръжените сили от национал- социалистическото правителство.В „Моята борба“ Адолф Хитлер очертава генералните насоки които трябва да следва немският народ,ако иска да получи „своето място под слънцето“:

„В първата част на тази работа аз се спрях подробно на половинчатостта на нашата външна политика в предвоенната епоха (преди Първата световна война). От всички четири пътя, които бяха възможни за запазване и изхранване на нашия народ, правителството се спря на четвъртия, най-неблагоприятния от тях. Вместо здравата политика на придобиване на нови земи в Европа, правителството се спря на политиката на завоюване на колонии и засилване на своята международна търговия. Надявайки се по такъв начин да избегне войната, правителството извърши още по-голяма грешка. Опитвайки се да седне на всички столове наведнъж, германското правителство в действителност седна на земята. Разплатата за тази коренно неправилна външна политика беше в крайна сметка войната.

…Предвид само на това подготовката на Германия към завоюване на нови земи в Европа в предвоенно време беше много слаба. Да разрешим тази задача, без да имаме необходимите съюзници, беше крайно трудно.
Но тъй като у нас не искаха и да чуват за планомерна подготовка за война, то предпочетоха напълно да се откажат от завоюването на земи в Европа и избирайки пътя на колониалната и търговска политика, се отказаха от единствено целесъобразния съюз с Англия.

Ако разгледаме хладнокръвно съвременното съотношение на силите в Европа, стигаме до следните изводи.
В продължение на триста години историята на нашия континент се е определяла преди всичко от опитите на Англия винаги да създава такива групировки от държави в Европа, които да се уравновесяват взаимно и така да осигуряват на Англия, давайки й свобода на действия в областта на световната политика.
Традиционната тенденция на британската дипломация /в Германия аналогична традиция до известна степен се опитваше да създаде пруската армия/ от времената на императрица Елизабет се състоеше в това да не се позволи на нито една от европейските велики държави да се издигне над определено равнище. В борбата за тази цел Англия прибягваше до всякакви средства, без да изключва и войните. Средствата, които Англия в тези случаи пускаше в ход, биваха много различни, в зависимост от създалото се положение или поставената задача. Но решителността и настойчивостта на Англия всеки път беше една и съща. Колкото по-трудно ставаше с времето положението на Англия, с толкова по-голяма настойчивост британските държавни деятели продължаваха да се стремят към това европейските държави непременно да се уравновесяват и във взаимно съревнование неизменно да парализират своите сили. Когато Северна Америка политически се отдели от Англия, Англия започна да прави още по-настойчиви опити за запазване на европейското равновесие, което трябваше да осигури английския тил. След като Испания и Нидерландия бяха унищожени като големи морски държави, Англия концентрира всичките си усилия против надигащата се Франция, докато най-после с крушението на Наполеон I заплахата за военна хегемония на Франция можеше в очите на Англия да се смята за ликвидирана.

…Ако в тази връзка се опитаме да се огледаме назад за цялата политическа история на нашия народ за хиляда години и повече; ако се постараем да си припомним безбройните войни и битки, в които е участвал нашия народ, и пресметнем какви, в края на краищата, са били резултатите от цялото това развитие — ние ще трябва да признаем, че на фона на тези морета от кръв само три събития са получили в живота на нашия народ действително важно и трайно историческо значение.
1. Колонизирането на източна Европа.
2. Завоюването и колонизирането на областите на изток от Елба.
3. Организирането на Хохенцолерните на бранденбургско-пруската държава като образец и кристализационно ядро на новата империя.
Това е урок и предупреждение за бъдещето.
Именно първите два най-големи успеха на нашата външна политика са най-трайните успехи. Ако не бяха те, нашият народ изобщо не би играл сега никаква роля. Това са били първите, но за съжаление и единствените успешни опити да се създаде по-благоприятна пропорция между количеството на растящото народонаселение и размера на нашите територии. Наистина неизчислима вреда на нашия народ нанасят онези историци, които не умеят да отдадат полагаемото се именно на тези две най-важни събития в историята на Германия, не умеят да покажат на новите поколения на нашия народ, че именно тези две събития са изиграли решаваща роля. Вместо това нашите историци съсредоточават вниманието на новите поколения върху безбройните авантюри и войни, върху различни епизоди, където, наистина, е проявен героизъм, но и много фантастика. Нашите историци не могат да разберат, че всички тези епизоди всъщност нямат никакво сериозно значение в сравнение с тези две велики събития в нашата история.

…Ние, националсоциалистите, никога и при никакви условия не трябва да усвояваме ултрапатриотичните настроения на съвременния буржоазен свят. Особено опасно, смъртно опасно ще бъде за нас в каквато и да било степен да си вържем ръцете с традициите на онази политика, каквато германската империя водеше преди войната (преди Първата световна война-В.К.).
В продължение на целия исторически период на XIX столетие няма да намерим нищо такова, което би трябвало да последваме сега и което от наша гледна точка би могло да оправдаем поне с обстановката на онзи период. Противоположно на ръководителите от тогавашното време ние трябва да изберем за висш принцип на нашата външна политика: установяването на необходимата пропорция между количеството на народонаселението и размерите на нашите територии! Уроците от миналото пак и пак ни учат на едно: цел на цялата наша външна политика трябва да бъде придобиването на нови земи; и в същото време фундамент на цялата ни вътрешна политика трябва да бъде новият здрав, единен националсоциалистически мироглед.

Искам още да се спра тук накратко на въпроса, доколко е оправдано нашето искане за нови земи от морално-нравствена гледна точка. Това е необходимо, защото дори в така наречените народнически кръгове всевъзможни сладкоречиви дърдорковци се стараят да докажат на нашия народ, че цел на нашата външна политика трябва да бъде само поправянето на несправедливостта, които бяха причинени на немския народ през 1918 г. Ако това бъде поправено, то на нас, немците, повече, значи, нищо не ни трябва и ние сме готови да прегърнем братски всички и всекиго.
По този повод смятам за необходимо преди всичко да забележа следното.
Искането да се възстановят онези граници, които съществуваха до 1914 г. е политическа безсмислица и при това такава, че по своите размери и последици е равносилна на престъпление. Преди всичко нашите държавни граници от 1914 г. бяха абсолютно нелогични. Те съвсем не бяха съвършени от гледна точка на националния състав и съвсем на бяха целесъобразни от военно-географска гледна точка. Тези граници не бяха продукт на определена предварително обмислена политика, те до известна степен бяха резултат на случая. Това бяха временни граници, а съвсем не резултат от завършена политическа борба.
Със същото, а в много случаи и с още по-голямо право бихме могли да вземем не 1914 г, а някой друг жалон в немската история и да си поставим за цел да постигнем възстановяването на границите от онова време. Искането да се върнем към границите от 1914 г. напълно съответства на тесния кръгозор на нашия буржоазен свят.

Но с издигането на искането за връщане на границите от 1914 г. нашата буржоазия само помага на враговете, тъй като това искане обединява в общ отпор всички бивши съюзници и пречи на техния съюз да се разпадне. Само така може да се разбере, че след 8 години, изтекли от края на световната война (книгата е писана през 1924 г.- В.К.), този пъстър съюз от държави, влезли във войната с различни желания и цели, все още не се е разпаднал и коалицията на победителите все още остава повече или по-малко единна.
На времето всички тези държави еднакво бяха облагодетелствувани от крушението на Германия. От страх пред нас те се стараеха да се помирят една с друга, оставяйки временно настрана завистта и честолюбието в собствените си редове. Всички те еднакво се стремяха да поделят помежду си нашето наследство, виждайки в това най-добрата защита против възможно възраждане на Германия. Страхът пред силата на нашия народ и съзнанието за лежащите на съвестта им грехове — ето цимента, който досега още спояваше в едно тази пъстра коалиция.
Поведението на нашата буржоазия не е в състояние да излъже бившите съюзници. Представяйки за своя политическа програма възстановяването на границите от 1914 г., нашият буржоазен свят отблъсква всички участници в коалицията. Един или друг партньор, който може би своевременно би скъсал с бившата коалиция, се страхува да го направи, опасявайки се от изолация, тъкмо когато излезе от коалицията. Лозунгът за възстановяване на границите от 1914 г. отблъсква всяка от държавите-участници в коалицията на победителите.
Този лозунг е абсолютно безсмислен в следните отношения:
1. Ние нямаме никакви средства действително да постигнем тази цел, а празните фрази на събранията на нашите почтени съюзи няма да помогнат.
2. Ако тази цел можеше да бъде постигната, то да се пролива за нея кръвта на нашия народ наистина не би си струвало.

Границите от 1914 г. нямат никакво значение за бъдещето на немската нация. Тези граници не осигуряваха в достатъчна степен нито завоеванията от миналото, нито интересите на бъдещето. Тези граници не биха осигурили на нашия народ истинското вътрешно единство и не биха му гарантирали достатъчно изхранване. Тези граници са абсолютно неудовлетворителни от военна гледна точка и абсолютно нямаше да дадат онова съотношение между нас и другите световни държави /по-точно казано истинските световни държави/, което ни е необходимо. Границите от 1914 г. не намаляват разстоянието между нас и Англия и не ни осигуряват такава територия, с каквато разполага Америка. Дори Франция не би загубила в този случай що-годе значителна част от своето световно влияние.

Нашата задача не е в колониалните завоевания. Разрешаването на стоящите пред нас проблеми ние виждаме само и изключително в завоюването на нови земи, които бихме могли да заселим с немци. При това са ни необходими такива земи, които непосредствено се доближават до коренните земи на нашата родина. Едва в този случай нашите преселници ще могат да запазят тясна връзка с коренното население на Германия. Само такъв прираст на земя ще ни осигури прираст на сили, който се обуславя от голямата цялостна територия.
Ние, националсоциалистите, трябва да отидем още по-далеч: правото за придобиване на нови земи става не само право, но и дълг, ако без разширяването на своите територии един велик народ е обречен на гибел. Особено ако става дума не за някакъв негърски народ, а за великия немски народ — за този народ, на когото светът дължи своята култура. Нещата стоят така, че Германия или ще бъде световна държава, или тази страна изобщо няма да я има. Но за да стане световна държава, Германия непременно трябва да придобие онези размери, които единствено могат да й осигурят необходимата роля при съвременните условия и да гарантират живота на всички жители на Германия.
Ние, националсоциалистите, напълно съзнателно слагаме кръст на цялата немска външна политика от преди войната. Ние искаме да спрем вечния германски стремеж към юга и запада на Европа и определено посочваме с пръст териториите, разположени на изток. Ние окончателно скъсваме с колониалната политика и търговска политика от предвоенно време и съзнателно преминаваме към политика на завоюване на нови земи в Европа.
Когато говорим за завоюване на нова земи в Европа, ние, разбира се, имаме предвид на първо място само Русия и онези държави в покрайнините й, които са й подчинени.
Самата съдба ни сочи с пръст. Отдавайки Русия в ръцете на болшевизма, съдбата лишава руския народ от онази интелигенция, върху която досега се е крепило държавното й съществуване и която единствено е била залог за известна здравина на държавата.

…Същата позиция трябва да заемем сега и спрямо Русия. Да не говорим за истинските намерения на новите владетели на Русия. Достатъчен е фактът, че Русия, загубила своя върховен германски слой, с това вече престава да има каквото и да било значение като възможен съюзник на немската нация в освободителната борба. От чисто военна гледна точка войната на Германия-Русия против Западна Европа /а по-точно е да се каже в този случай — против целия останал свят/ би била истинска катастрофа за нас. Та цялата борба би се разиграла не на руска, а на германска територия, като Германия не би могла да разчита на що-годе сериозна подкрепа от страна на Русия.

Не трябва да забравяме и факта, че управниците на съвременна Русия са опетнили се с кръв долни престъпници, човешка пяна, която, възползвайки се от благоприятното за нея трагично стечение на обстоятелствата, е хванала на тясно огромната държава и я е завладяла, извършила е дива кървава разправа над милиони прогресивни интелигентни хора, фактически е изтребила интелигенцията и сега, вече близо десет години, осъществява жестока тирания, която някога е познавала историята.

Признавам открито, че вече в предвоенно време (има се предвид Първата световна война-В.К.) смятах, че Германия би постъпила много по-правилно, ако отказвайки се от безсмислената колониална политика, от създаването на военен флот и засилване на световната си търговия, тя влезеше в съюз с Англия против Русия. Ако ние навреме успеехме да се откажем от опитите да си завоюваме универсално влияние и се бяхме съсредоточили върху енергичната политика за завоюване на нови земи на европейския континент, това щеше да ни донесе само полза.
…Аз не забравям всички нагли заплахи, с които смееше системно да обсипва Германия панславистка Русия. Не забравям многократните пробни мобилизации, към които прибягваше Русия с единствената цел да накърни Германия. Не мога да забравя настроенията, които господстваха в Русия още преди войната и онези ожесточени нападки срещу нашия народ, с които се изсилваше руската преса, възторжено отнасяща се към Франция.

…Ако Националсоциалистическото движение успее напълно да се освободи от всички илюзии и да избере за ръководни само доводите на разума, все още е възможен поврат, при който катастрофата, постигнала ни през 1918 г. в последна сметка да стане повратна точка към ново възраждане на нашия народ. От уроците на това тежко поражение нашият народ може да извлече нова ориентация за цялата външна политика. Като укрепи вътрешното си положение по пътя на новия мироглед Германия може да стигне и до окончателна стабилизация на новата си външна политика.

Преди да завърша тази глава, искам още и още веднъж да се спра върху доказателството на мисълта, че в делото за сключване на съюзи за нас съществува само една-единствена възможност. Още в предишната глава доказах, че действително полезен и откриващ ни големи перспективи може да бъде само съюзът с Англия и Италия.Тук искам да се спра накратко на военното значение, което може да получи този съюз.
Преценявайки положението, трябва да кажа, че и в голямото, и в малкото военните последици от такъв съюз ще бъдат право противоположни на онези, до които би довел съюзът на Германия с Русия. Преди всичко тук е важно, че сближаването на Германия с Англия и Италия по никакъв начин не води до опасност от война.Единствената държава, с която трябва да се съобразяваме като с евентуален противник за такъв съюз — Франция — няма да е в състояние да ни обяви война.

Тъй като най-важното в такъв съюз за нас е това, че Германия не може тогава да бъде подложена на внезапно нападение и напротив, съюзът на противниците се разпада, т.е. унищожава се Антантата, заради която претърпяхме безкрайно много нещастия. Сключването на такъв съюз означава, че смъртният враг на нашия народ — Франция — сам ще се озове в изолирано положение. Ако успехът на този съюз отначало има само морално значение, то и тогава това би била огромна крачка напред. Германия би си развързала тогава ръцете дотолкова, че сега дори е трудно да си го представим. Тъй като цялата инициатива тогава би преминала от Франция към новия англо-германско-италиански европейски съюз.

Втори резултат от такъв съюз би било това, че Германия с един удар ще излезе от днешното неблагоприятно стратегическо положение. Първо, ние ще получим могъща защита на своите флангове, второ, ще бъдем напълно осигурени с продоволствие и суровини. И едното, и другото би донесло най-голяма полза на нашия нов държавен ред.
А още по-важно е обстоятелството, че в този военен съюз ще влизат тъкмо държави, които до известна степен се допълват в техническата област. За първи път Германия би имала съюзници, които да не приличат на пиявици, смучещи кръв от нашето стопанство; за пръв път бихме имали съюзници, притежаващи такава промишленост, която би могла най-богато да допълни нашата собствена техника на въоръжаване.
Да не забравяме, че и в двата случая става дума за съюзници, които изобщо не могат да се сравняват с някаква си Турция или с днешна Русия. Англия е велика световна държава, а Италия — млада, пълна със сили национална държава. Съюзът с такива държави би създал съвсем други предпоставки за борба в Европа, отколкото онзи съюз с гниещи държавни трупове, на който Германия се опираше в последната война.
Разбира се, да се постигне такъв съюз е работа, свързана с големи трудности, за което вече говорих в предишната глава. Но нима образуването на Антантата на времето си беше по-малко трудна работа?

Необходима ни е западна ориентация а не източна ориентация, необходима ни е източна политика, насочена към завоюване на нови земи за немския народ.
Който преценява от този ъгъл възможностите, оставащи за Германия, той неизбежно ще трябва да стигне заедно с нас до извода, че трябва да търсим сближаване само с Англия.„

Цитираните мисли,съдържащи есенцията на мирогледа и политическите възгледи на Адолф Хитлер,категорично показват в каква посока вижда той бъдещето на Германия -съюз с Англия и Италия,който да осигури нейния тил и фланг и да обезпечи суровинната й база за осъществяване на основната цел-война със Съветска Русия „за да открием за себе си възможности за прилежен труд на нови земи, които ще ни завоюва немският меч„.Историята ни показва,че немският фюрер винаги,дори по време на кампанията срещу Запада през Втората световна война,се е стремял към сближаване с Великобритания,защото конфронтацията с нея би била пагубна за реализиране на ръководната идея-борбата с болшевиките и завоюване на територии от СССР,тъй като би отворила война на два фронта и би привлякла Съединените щати в този конфликт на страната на Лондон.Фактически сблъсък с Британската империя означава автоматично световна война,последното нещо,което желае Адолф Хитлер.

следва

"Мисля,че историята ще бъде благосклонна към мен,защото смятам собственоръчно да я напиша.“                                                                                            Sir Winston Leonard Spencer-Churchill

Историографията не е статична материя (макар понякога да изпада в дълбока хибернация),а динамичен процес,като перманентно е в състояние на допълване,дообогатяване, ревизиране,самоотричане и т.н.Тъй като обект на историческите изследвания са събитията от миналото,съвсем нормално е част от сведенията за тях да са изгубени безвъзвратно,други да са потънали в праха на забравата,трети да са откъслечни и фрагментарни. Като се прибави и фактът,че твърде много сили са заинтересовани от неразкриване на постъпките и действията им във времето преди настоящето,и усърдно работят за прикриване на нелицеприятните си деяния,в крайна сметка като резултат получаваме една разпокъсана и далеч не пълна картина на нашата история. Именно запълване на белите петна и разкриване на умишлено или не скритите данни и факти е основната задача на историографската наука с цел изясняване на истинските параметри на явленията от миналото ни. Настоящият материал цели да изясни и конкретизира причините довели до Втора световна война,представяйки един нов прочит както на общопризнати,така и на слабо или напълно неизвестни факти. Господствуващата историческа доктрина обяснява основанията за този сблъсък единствено от гледна точка на силите,които спечелиха войната,което е в ущърб на историческата правда.Версията на победените е напълно изключена и изцяло отсъства от съвременната историографска литература,а мнения,противоречащи на официалната легенда се игнорират и заглушават своеременно.Това идва да покаже страхът от разкриване на реалните събития и разобличаване истинската роля на онези участници в конфликта,които в качеството си на победители, преправиха историята според своите потребности и интереси.Липсата на плурализъм в историографската наука е причина за нейната сегашна нищета,за обсебването и от външни,чужди на историческата истина фактори,и за превръщането й в обслужващ конюнктурни интереси казионен апарат.

Една от най-големите заблуди на нашето съвремие,умишлено насадена в съзнанието на световната общественост,е становището,че Германия и германският народ,водени отАдолф Хитлер,са искали и са планирали да воюват с целия свят,за да го завладеят, и че са били напълно подготвени във военно отношение за това.Макар и днес тази постановка да се смята за неподлежаща на съмнение аксиома,то тя отговаря на действителността толкова,колкото и общоприетата някога догма за геоцентризма.И по същия начин бива подхранвана,толерирана и внушавана от определени сили, извличащи изгоди от нея.На първо място това са победителите от Втората световна война, които по този начин целят да стоварят цялата отговорност за това стълкновение върху победените и особено върху немския народ.Едва ли има съмнение в баналната истина,че „победителите пишат историята“ както им е угодно, просто защото „победителите не ги съдят“.Но това не означава,че трябва да се примиряваме с тази зловредна традиция и да търпим някой да си присвоява правото да пише историята както му е угодно.Историята,която е писмено отражение на миналите събития,е фундаментът,върху който се гради бъдещето.Ако тази основа не е здрава,то и градежът не би бил стабилен.Затова е задължително да знаем какво в действителност се е случило при определено стечение на фактори и обстоятелства, за да предвидим какво ще се случи при подобна конфигурация в бъдеще.В противен случай ние вечно ще повтаряме едни и същи грешки,тъй като не познаваме реалните параметри на събитията, защото те са преднамерено изопачени,подправени, фалшифицирани и заличени.Това е все едно от личната памет на човек да бъде изтрита информацията,получена при изгаряне.Така този злощастен индивид ще бъде лишен от важен елемент от инстинкта си за самосъхранение,понеже няма да помни,че е опасно за здравето му да се приближава и да докосва повърхности,които излъчват топлина и светлина.Паметта (в случая „историята“,която е колективната памет на човечеството) служи именно за това-да ни предпазва от вече извършени грешки.И ако някъде в нея връзките са прекъснати и няма правилен обмен на информация,то и способността ни за преценка дори и на елементарни ситуации би била значително занижена.
Ето защо е задължително да сме на ясно с реалните измерения на явленията и условията,допринесли за екалиране на напрежението в края на 30-те години на ХХ в. , довело в крайна сметка до избухването на Втората световна война.
Тезата,която си поставям за цел да защитя тук се състои от няколко основни точки:
1). Германия не желае конфликт със Запада;
2). Германия няма никакво намерение и планове да води широкомащабна война,още по-малко на два фронта и още по-малко – световна;
3). Основна насока на външно-политическата и военна доктрина на Третия райх е завоюването възможно най-бързо и с възможно най-малко усилия и разходване на ресурси на територии, намиращи се в западните и южни райони на СССР;
4). Вина за превръщането на войната в световен конфликт имат Великобритания, Франция и Съветският съюз;
5). Великобритания и Франция умишлено провокират враждебност и накрая стълкновение между Полша и Германия;
6).Полша не е невинна жертва,а хищник,който участва заедно с Германия и Унгария в подялбата на Чехословакия,и крои планове за заграбване на територии от СССР;
7). Великобритания и Франция се опитват да провокират конфликт между Третия райх и болшевишка Русия,очаквайки да спечелят от взаимното им унищожение;
8). Сталин от своя страна се опитва да предизвика сблъсък между Германия и западните сили;
9). Великите сили,и на първо място Франция и Англия,са категорично против придобиването от Германия на богати на природни богатства земи,тъй като това ще я превърне в световен икономически хегемон;
10). Причина за започване воената кампания на Третия райх срещу западните съюзници са намеренията на последните да пресекат доставките на желязна руда, никел и др. жизненоважни суровини за немската икономика (добивани в Швеция и транспортирани през Норвегия),чрез блокада на морските и сухоземни пътища в Норвегия,Швеция и Атлантическия океан.

Германия претърпява поражение в Първата световна война без нейните войски да са категорично победени от противника на бойното поле.Всъщност основна причина за капитулацията на Втория райх е колапса на немската икономика,причинен от липсата на суровини за индустрията и от глада сред населението.А тази криза е предизвикана от тоталното ембарго, наложено от Антантата върху вноса на храни,стратегически стоки и материали в Германия.Германия жектоко страда от съкращаването на импорта.Недостигът на продоволствия в тила оказват негативен ефект върху моралното и физическо състояние на гражданското населениие,предизвиквайки увеличение на смъртността,ръст на заболяванията, падане производителността на труда.По време на самата война от глад умират около 750 000 германци,а след нея загиват още повече,понеже Тройното съглашение премахва блокадата едва към лятото на 1919 г.Огромните загуби стават причина през есента на 1918 г. Германия да изпитва проблеми с окомплектуването на армията, което предизвиква намаление на числеността й,докато в същото време числеността на противниковите войски се увеличава.С включването на САЩ във войната блокадата става почти абсолютна.
По този начин почти напълно бива преустановено снабдяването с всякакви суровини,както и на изключително важната за промишлеността желязна руда.голяма част от която се внася от Швеция през норвежките портове.След изчерпване на наличните запаси,лишена от собствени природни богатства и в невъзможност да ги импортира отвън,Германската империя сваля оръжията.Това е урок,който германците никога не забравят.Те научават по трудния начин,че усилването на Германия не е желано от Великите сили,които са готови с всякакви средства да не го допуснат. Другата поука е,че не съществува никакъв шанс да се справят с колосалната мощ на империи като Британската ( през 30-те години на ХХ в. територията й се простира на 37 млн. кв. км.,около една четвърт от земната суша,а общата численост на населението и е около половин милиард души,една четвърт ат световното население) и Френската ( към 1914 г. Франция обхваща колонии с площ от 13 млн. квадратни километра, населени с над 110 милионно население ),разчитащи на неизчерпаемите ресурси на своите колонии,и още повече- подкрепени от индустриалното могъщество на Съединените щати.Именно на това разбиране се основава философията на Адолф Хитлер,който търси решение на проблемите на немското общество,състоящи се в изключително висока безработица,безумно галопираща инфлация, сринато селско стопанство,едва кретаща икономика,липса на суровини и пазари за произведенията на промишлеността,огромни репарации,сепаратистки настроения,леви движения и партии с огромна членска маса,подклаждащи вътрешни вражди и разпространяващи комунистическа пропаганда,болшевишки въстания,довели до създаването на съветски републики в страната и установяването политика на терор в тях,окупация от чужди войски на важни германски индустриални райони,носеща колосални загуби, политически раздори и немощ (за 14 години се сменят 20 правителствени кабинета),откъснати след Първата световна война територии и прогонени от тях милиони немци,които увеличават безработицата допълнително,безкрайна поредица от стачки,едва 12 милиона души с постоянна работа,милиони,живеещи на екзистенц-минимума.И за да бъде хаосът пълен през 1929 г. избухва световната финансова криза,чието начало е дадено отново на Уолстрийт.Хитлер осъзнава,че всяка конфронтация със Запада би била фатална,защото зад колониалните държави (Великобритания, Франция,Белгия Холандия,Португалия,Испания) стоят безграничните природни богатства на техните колонии,както и стотици милиони техни поданици.Това негово виждане е формулирано и обяснено в произведението му „Моята борба“ и неотклонно е следвано през целия му живот и политическа кариера.Той приема,че немското индустриално общество се нуждае от нови територии,които да обработва,от които да черпи суровини и в които да пласира промишлената си продукция.Единствената посока,в която трябва да се развиват тези териториални амбиции,без да предизвикат недоволството на Запада е на изток-срещу СССР.
следва