Една огромна пеперуда кацна върху главата му. Тя не литна веднага, усетила сладникавия аромат на шампоана, с който се бе изкъпал. За това продължаваше да стои и блажено и същевременно леко забавено да пърха с крила. Заспалия овчар даже и не разбра, за неканената гостенка. Която след малко повече от миг отлетя към цветчетата на билките и тревите по поляната. А овчаря Бай Петко си дремеше. Сънят му бе приятен и блажен, като всеки възрастен човек след шейсетте навърши години сънуваше внуците, как играя с него. Защото днес ги нямаше. Те си бяха в големия град. Той бе извел овцете на паша, и ги беше качил високо в планината. Тук рядко се качваха други хора. А имаше достатъчно паша за овцете. Пък ако решат да побягнат, Рокси вярната му немска овчарка щеше да ги върне. За това овцете кротко си пасяха из полята, той си дремеше, а послушната Рокси ги наглеждаше от сянката под която стопанина му дремеше. Изведнъж Бай Петко се размърда. Прозя се звучно. А Рокси го изгледа някак си мило по кучешки. Той стана леко тромаво, изпъна се. Той не беше висок. Даже минаваше за нисък. С добре поддържан вече побелял мустак и гладко обръснато лице. Побелелите му коси, на не подстриганата му глава се вееха от лекия бриз. Погали малкото си коремче и се обърна към овчарката:

-   Рокси всичко под контрол ли е? – попита я, въпреки че не очакваше отговор, но го погледна мило. Той взе закачената си на дървото торба и извади от там един самун хляб, отчупи едно парче и го хвърли на Рокси. Тя го хвана ловко още във въздуха, после го подхвана с лапи и започна да го яде. Бай Петко от торбата извади и парче сланина, както и два домата. В торбата му се намери и една джингова(метална остаряла дума) чиния. В нея наряза доматите и сланината. След което започна блажено да си похапва. Когато видя, че овчарката е изяла хляба и хвърли няколко парчета сланина, тя ги хващаше пак, още във въздуха и ги изяждаше доволно. А овцете си пасяха на слънце. На поляната имаха разнородна паша. Въпреки, че беше слънчев ден, и беше топло не беше жега. Беше края на август месец и природата започваше да завършва своя летен цикъл. Тук в планинското село, в което Петко бе живял цял живот, лятото свършваше малко по-рано. Тъй като бе високо в планината. Вечер във високите старопланински села винаги температурата падаше около 0 градуса. Сега когато двамата с Рокси хапнаха, Петко стана и отиде към стадото. Погали леко една от овчиците докато пасеше. Той знаеше, че освен от паша овцете имаха нужда и от вода. За това размаха гегата и подкара стадото. Рокси когато видя, че овчаря  поведе стадото веднага скочи и почна да събира овцете. Те двамата бяха страхотен екип. Тя вярно му служеше вече 10 години. Въпреки годините си Рокси беше най-доброто овчарско куче, което Петко бе притежавал. Умееше само с поглед да разбира какво се изисква от нея. Имаше подход и към животните. Без да ги плаши тя просто ги повеждаше в правилната посока.

Планинската рекичка не беше далече. Овцете пъплеха напред по склона на планината. Пътя на, който излязоха беше стар и занемарен, черен път от годините на ТКЗС-то. Сега се използваше предимно от него. За това гората беше почнала леко-полека да си го прибира. Но това беше добре за овцете на Петко. Те вървейки по него си хапваха от различните видове треви. Овчаря вървеше зад стадото, а Рокси вървеше от страни на стадото. Като в зависимост от това дали овцете се отклоняват от пътя, преминаваше в ляво, а след това в дясно. Овчарката внимаваше някоя овца да не се отклони. Въпреки, че с овцете винаги е било по-лесно. Защото когато една тръгне на някъде всички я последват. Скоро се чу ромоленето на реката. Овчаря Бай Петко се провикна и стадото спря. Интересно е как тези животни бяха се научили за разпознават различните гласови команди на стария овчар. После той подкара стадото към дерето на реката, а те бавно се заспускаха надолу. След малко надушили водата бързо ускориха крачка. Овцете нагазиха във водата на прохладната река и почнаха да лочат жадно. Рокси на свой ред и тя почна да пие водица, след солената сланинка на Бай Петко и тя бе доста жадна. Водичката и се услади, но въпреки че пиеше жадно не изпускаше от поглед овцете. Една овца се опита да се отдели от стадото но Рокси изръмжа, даже не спря да пие вода и овцата се върна послушно. Когато всички животни утолиха жаждата си Бай Петко поведе стадото през реката. От татък реката имаше хубава голяма поляна където смяташе да прекарат овцете следобеда. Слънцето беше точно на средата на небосвода, лекия бриз буташе малките купести облачета и те плаваха по небесната шир. Стадото се разходи из поляната и си намери сянка под един огромен стар дъб. Там животните решиха да се настанят за следобедна дрямка. Бай Петко на своя страна почна да бере мащерка. На тази полянка имаше достатъчно то прекрасната билка. Извади от овчарската си вълнена торба една найлонова кесийка и почна нежно да откъсва от билката цветче, по цветче. Той много внимаваше да не я изкоренява. Защото нямаше полза от това. Корените на мащерката не бяха полезни, колкото цветът. А изкореняването на растението можеше да доведе до неговото заличаване от поляната, което Бай Петко не искаше да се случва. Въпреки доброто си образование още във времената на социализъм, той бе избрал да си остане в село заедно с неговата първа и единствена любов. Но децата му син и дъщеря бяха  избрали реализацията на големите градове. Мъчно му беше, че вижда рядко внучетата си. За това когато има тази възможност винаги намира време за тях. Води ги или в гората на приключенска разходка(както те сами си я бяха кръстили) или за риба, когато е по-топло. А в къщи ги учеше да играят карти и шах. Господ го бе дарил със една внучка и трима внука. Вкупом всички много ги обичаше. Никога не ги делеше. Както не бе делял и децата си. Мислейки си за живота си той напълни найлоновата кесийка с мащерка. Прилежно я прибра в торбата. Той беше професор по ботаника. И въпреки предложенията навремето той си остана тук. Написал беше 28 книги за различните видове на местния балкан. Като беше проучвал всичко. От народни вярвания за дадено растение но истинските му лечебни свойства. Сега вече гонеше 70 години и като пенсионер, беше решил да си гледа овчици. Жена му баба Тонка го беше подкрепила както винаги. Изведнъж се смрачи, черен облак бе застанал пред слънцето. А Рокси все да ръмжи. Бай Петко разбра че нещо се случва. Щом овчарката беше неспокойна. Тя се изправи от дебелата сянка дето беше полегнала сред овцете и почна да ръмжи към реката. Овчаря стисна гегата и загледа и той към реката. Но там нямаше нищо освен шубраци и трънаци. На пътеката, по която бяха минали също нямаше никой или нещо. И все пак кучката ръмжеше и гледаше там. Бай Петко тръгна бавно към мястото, което дразнеше вярната му дружка. Но когато видя това Рокси се затича и застана пред овчаря и продължи да ръмжи към реката. Овчаря се спря. Очевидно щом Рокси бе застанала пред него така значи имаше сериозна опасност. Но каква? Защо нищо не се показваше. Хищниците не се криеха така, поне тези които Бай Петко познаваше. Страхът бавно и неочаквано обзе стареца. Страх от неизвестното. А неизвестното стана още по-неизвестно. Защото точно пред овчарката се раздвижи въздуха. Странен невидим силует посегна към нея. Невидимото същество имаше човешки черти. Но то бе напълно прозрачно, светлината преминаваше през него. Бай Петко видя само движенията на съществото. А Рокси спря да ръмжи, седна послушно и взе да скимти. Бай Петко бе странствал из тези гори, много. Но не беше виждал нищо подобно. Бяха го нападали вълци, беше нападан от мечка. Но това не беше диво създание. Това беше нещо различно. Нещо чуждо, и разумно.

-         Какво си ти? – попита Бай Петко макар и уплашен. А съществото се приближи до стареца и застана пред него. То мълчеше. Но въпреки това Бай Петко чу отговор в главата си. „ Не се бой, ние идваме с мир.“ – чу първите думи на съществото директно в мозъка си. В този момент слънцето бе избутало облака и отново огря поляната. Овцете станаха от дебелата сянка на стария дъб и почнаха да пасат спокойно. Те не усещаха никаква заплаха. Рокси тръгна към тях за да ги контролира. А  Бай Петко също бе успокоил своя страх. Гласът в главата му отново проговори: „Трябва ни помощ! Помогни ни!“

Бай Петко се раздвижи без да се премества от мястото на, което беше застанал.

-        Добре, ще ви помогна. Но как? От каква помощ имате

нужда? – той беше озадачен. Как възрастен овчар ще може

да помогне на тази странни същества. Същества непознати за него. Които даже той не виждаше, но все пак разбираше. Като по-млад беше чел за различни подобни случаи на хора, които са срещали странни същества. Но в тези описани странни същества нямаше никое като това, което стоеше пред него – невидимо. В главата му отново се чу глас: „ Ти си ботаник,  нали?“

-       Да, в това съм най-добър! – отговори категорично овчаря.

      „Чудесно“ – в главата на Бай Петко се преля чувство на радост и удовлетвореност. Той се усмихна. Думите на съществото отново потекоха в мозъка му:    „Преди няколко дни компютъра ни се развали, а той ни лекуваше. Той винаги знаеше как и с какво да се лекуваме. Всички на звездолета ми имат много силна кашлица, примесена с астматичен задух. Преди когато това се случваше компютъра ни пращаше тук на тази поляна да берем определена билка, с която се лекувахме. Но сега като той не работи, ние не знаем коя е. Помогни ни, молим те!!!“

-         Анатомията ви сходна ли е с моята? -попита овчавя-ботаник.

      „Да!!!“ – гласът отново нахлу в главата му и отекна като ехо. Той извади от торбата си найлоновата кесийка с мащерка и му я подаде.

-         Ако сте я брали, билката тук на тази поляна то тя е МАЩЕРКА! – прозрачното същество пред него се размърда

пое кесийката в прозрачната си ръка. След което по кесийката се показаха две червени точки, които се задвижеше по кесийката в различни посоки, докато накрая двете точки светнаха в зелено. В главата на Бай Петко отново се появиха радостни чувства, които не бяха негови, а на новия му невидим приятел. Невидимата ръка подаде кесийката на дядото. Той се огледа, но на поляната бяха останали овцете и кучето. Той с почуда се отдалечи от мястото на срещата. Но вървейки към сянката на големия стар дъб видя как нещо раздвижваше въздуха и как стръкчета мащерка първо сами се откъсваха внимателно, политаха до определена височина и след това се изпаряваха във въздуха. Бай Петко се усмихна. Радваше се, че бе могъл да  помогне, макар и с нещо малко. Замисли се днес човечеството до каква степен е зависимо от компютрите, и до каква степен може да стане зависимо като тези същества. Защото прогреса е удобство, но води и до забрава, забрава която може да бъде фатална. Днес тези същества бяха научили това по трудния начин. И въпреки това в съзнанието на овчаря изникна въпроса: „От къде те знаеха че аз съм ботаник?“. Въпрос на който сигурно никога нямаше да получи отговор. Той се настани под големия стар дъб. А старата му приятелка Рокси седна до него. И двамата се загледаха в милите му овчици, които нямаха нужда от нищо. Само от добра паша и малко прясна водица. А в небето проблесна за миг нещо и пак изчезна…

Vasago Kovak

Случвало ли ви се е да си казвате: „ В предишния ми живот сигурно съм бил/а...Клеопатра, Цезар, куче, котка или пържена рибка” или някой друг да ви го каже.

Съвсем наскоро, още докато си бях в България, една моя позната ми беше на гости от пусто любопитство под предлог, че иска да прочете някои от стихотворенията ми.

Преди време тя се самоосъществи на хартия и сега живее с мисълта, че е съвременна поетеса, а аз реших да се потопя в нета и да не се взимам много на сериозно, защото хартията не се използва само за писане и четене... Не че имам нещо против физиологичните нужди, но все пак не искам да експериментирам.

Та съвременната поетеса, чете що чете и реши, че иска да и’ дам моите неща на хартия да си ги била разгледала по-отблизо в къщи, понеже я заболяло глава да чете от нета. Е, аз пък за домашно ползване не давам нищо, така че и’ написах адреса на блога и я пратих да пасе трева.

Докато ми четеше неизчитаемите глупости насам и натам из всичките ми постове непркъснато ми повтаряше, че това не съм го писала аз, защото и’ звучи някак по мъжки и като не стигна до признание за копи/пействане от моя страна, заключи, че в предишния живот съм била мъж. Тогава ми стана смешно, защото колкото и да се гледам в огледалото нещо все не заприличвам на мъж, а и околните са сигурни, че в този живот съм жена. Но като се позамислих, си спомних, че преди много години една моя преподавателка на първата ни среща също каза, че поради начина ми на държане и говорене смята, че в предишния ми живот съм била аристократ от северна страна, т.е. мъж. Ха, сега де....

Има ли такова нещо като предишен живот и ако съм била мъж, аристократ, защо в тоя живот се родих точно жена в България, а не внучка на английската кралица? Щеше да е нещо като израстване, а аз съм дала пълен назад и съм се родила на кръстопътя на народите, е.ати кармичния избор.

А какво щеше да стане ако можех да съединя всичко, което някога съм била? Идва ми на ум „господар на света”. Изглежда ми се включи мегаломанията на пълна скорост. Но понеже в БГ-то има само един чистокръвен аристократ – „царя” – като го гледам не ми се иска да сме роднини, така че някак аристократизмът не ми пасва на съвременния образ. А какво щеше да стане, ако се бях родила мъж в БГ-то? Така като се замисля сигурно щях да съм посредствен строител, ако модернизирам малко аристократизма в тази светлина, можех да съм и посредствен архитект.

Бе, що си блъскам главицата с толкова сложни въпроси, като нищо не ми пречи да съм си посредствена миячка в емиграция, която за разнообразие прави пици и салати или чисти големи и мнооооооого скъпи риби? Щото то като се замисли човек не е чак толкова лошо да си е посредствен. То не може всички да сме гениални, я. Все някои трябва да измие паницата, след задължителното всекидневно плюскане на гениалните лапачи, колкото и да му е неприятно.

                                        Това беше моето куче.

Кучето се носеще с изплезен език към кучешкия рай. Летеше бавно, безметежно, сънливо. Пред него имаше светлина, мракът оставаше назад.

Кучето не помръдваше нито един крайник, не беше сигурно дали диша, но този въпрос най-малко го занимаваше в момента. В момента то бе потънало в абсолютно блаженство, защото цялото му тяло бе блаженство. Всичко му беше наред. Дори отворената му уста и изплезеният му език.

Мъчеше го само една мисъл, защо лети към рая? Ето, раят беше достигнат.

Кучето меко кацна в райските мъгли. Тук-там се виждаха дървета от луканка. Въздухът бе изпълнен с кокали. Ангели носеха кофички с чиста вода за пиене.

Кучето се обърна по гръб, вирна лапи и се понесе над мъглата. Така му харесваше. Блъсна главата си в едно дърво от луканка и спря.

Почуди се – да си отхапе ли, или да не си отхапва. Самият мирис на луканката го опиваше. Не виждаше особен смисъл да си отхапва точно сега. Дърветата от луканка бяха навсякъде. Това бе раят. Можеше да яде, когато си поиска.

Кучето реши, че е по-добре да си дремне под дървото от луканка. Задряма за около стотина години. Когато се събуди, си гризна малко луканка и реши да се огледа.

В небето над него, вместо облаци се рееха кучета. Небето всъщност беше черно, но някъде отгоре идваше светлина. Тук-там се мяркаха ангели с кофи. Кучетата в небето бяха всякакви. Бяха хубави. Вдъхновени, някак си, изглеждаха. Но, какво значение има това сега? Всички кучета (а кучето не се съмняваше, че и то) изглеждаха хубави.

Един ангел с кофа дойде да му даде малко чиста вода. Кучето си разкваси езика и реши малко да се поразходи.

Заподскача из облаците.

Кучешкият рай сякаш нямаше край. Навсякъде – само мъгла. И кокали. Тук там имаше разни участъци, където имаше кучешки занимания.

Ето един участък – в него баби милваха кучетата по главите. В друг един участък малки момиченца стискаха кучета.

Кучето реши, че малко прекалява и изведнъж бабите и момиченцата се превърнаха в ангели. Да, така беше по-нормално - какви са тия баби и момиченца в кучешки рай? Кучето реши да си почине на един облак.

Полегна си и му стана мъчно за другите кучета. Все пак, защо пък да няма и баби и деца в този рай? Ангелите отново станаха на баби и момиченца. Ей така - да се радват и другите кучета! Да има разнообразие!

По едно време всички кучета станаха розови. Кучето се бе размечтало за една розова пуделка, която бе видяло някога отдалеч. Хм, а кой разправяше, че в кучешкия рай било скучно?

Кучето усети, че постепенно започна да поумнява.

Ангелите вече имаха свински зурли и на рамото на всеки беше кацнала по една черна котка. После се завърза престрелка. Хвърчаха котки на поразия. След това кучето се умори и заспа.

Но, всъщност, не заспа. Цял живот бе спало. Сега бе момента да не спи. Спомни си старата къща, в която се бе родило, спомни си момченцето, което все трябваше да учи, а не учеше. Спомни си теоремата, която момченцето – вече космат тийнейджър все не можеше да научи, а теоремата всъщност беше толкова проста за доказване. Кучето едва сега я разбра наистина, но всъщност то беше само едно куче, а не човек!

Замисли се кучето, къде всъщност се простират границите на неговия рай, Къде е раят на котките, къде -  на гугутките, как изглежда котешкият Господ и дали всъщност Господ е един...

И въобще накрая в главата му настана такава каша, че то отново стана глупаво и небето се изпълни с летящи, разнообразни кучета, въздухът - с кокали, а до мястото, където беше легнало кучето, изникна дърво от луканка. Един ангел търпеливо чакаше отстрани, с кофа вода в ръка, кучето да ожаднее. Кучето нямаше нищо против да полежи петдесет – седемдесет години, броейки кучетата летящи в небето. Нямаше смисъл да си напъва мозъка, при положение, че вече знаеше почти всичко...

.......

Кучето се събуди от пронизителен вой на аларма. Валеше противен дъждец и въздухът бе изпълнен с мирис на кал. Първите слезли от единайската, навели глави бързаха по разбития асфалт към чезнещия в дъждовна мъгла и ръжда жилищен комплекс. Кучето, незабелязвано от никого тръгна с тях, свило опашка между краката си.

Не, ангелите с кофите чиста вода трябваше да почакат. Все нещо щеше да измисли...