Всички проблеми, свързани с екологията и демографията през последните 40 години, не са чути от никого, независимо от това, че са точно формулирани от политици, учени и общественици. Но никой не иска да промени живота си, за да направи бъдещето по-благоприятно. От средата на 20 век числеността на населението на планетата се увеличи три пъти и достигна 7 млрд. човека. Човекът живее в несвойствена за него екологична ниша, като чрез разума си се отдалечава от еволюционните закони.

Другите живи организми се приспособяват към променящата се околна среда, като самите те се променят, а не се опитват да променят средата. Човекът полага усилия да направи околната среда удобна за него. В крайна сметка имаме човешка популация не от 500 000, а повече от 7 милиарда. Енергията и невъзобновяемите ресурси започват да се изтощават. Такъв изпреварващ ръст ни отвежда в задънена улица и трябва да се предприемат спешни мерки.

Докато човечеството се наслаждаваше на успехите от прогреса, никой не е мислил, че околната среда има ограничена възможност за поглъщане на отпадъци, че на физически ограничения обект – Земя, не може безкрайно да се развива нещо – задължително ще настъпи краят.

Проблемът е в загубата на ценностните ориентири – явление, с което се сблъскват във всички страни по света. Седемте милиарда души, живеещи на планетата, трябва да започнат да си сътрудничат за постигане на общите цели. А за да започнат да действат така, трябва съответно да се промени възпитанието, а в резултат от него – и съзнанието.

Разбира се, може да се тръгне по пътя на адаптация към измененията на климата. Не съществува единствено решение на плетеницата от световни проблеми. Налице е липса на системно разбиране, че не съществува друго място за живот: живеем на една планета, където всичко е взаимосвързано.

Днешната стратегия трябва да бъде насочена към образование през целия ни живот, защото да се научиш да се учиш – значи да се научиш да предвиждаш проблема, да вземаш изпреварващи мерки.

Образованието не е продължителен процес, в рамките на няколко месеца може да се промени гледната точка на човека по отношение на света, на себе си, на обществото, на природата. Трябва само да бъде приета такава държавна и световна програма.

Земята може да ни изхрани и да даде всичко на всички, ако достигнем равновесие с Природата. Но това е възможно само при условие, че постигнем разбиране и обединение помежду си, посредством издигането над природния си егоизъм. За постигането на такъв резултат е необходимо изучаването и реализирането на методиката за интегрално образование и възпитание.

 Много хора се оплакват, че животът им е празен, скучен, тежък, безсмислен, … А как да се запълни празнотата, как скуката да се замести с вълнуващи преживявания, как да отместим тежестта, как битието да придобие смисъл? Запълни, замести, отмести, придобие – все глаголи. Глаголите отразяват движение. Движението е в основата на виталността, промяната, развитието, адаптацията. Липсата му поражда проблеми, тоталната липса – смърт.

 Около нас кипи от потенциали, но за да се изпълнят е нужно движение. Както гласеше една мисъл „И най-дългото пътуване започва с една малка крачка”(Лао Дзъ), а моята преподавателка по психотерапия казваше: „Който има потребност, той се движи”.

Когато в нас се породи желание, то генерира енергия, която трябва да се превърне в движение, за да достигнем до удовлетворение на желанието.

 Съвременните технологии спомогнаха за масово обездвижване –  и в пряк и в преносен смисъл. Седим и пазаруваме, седим и се срещаме и запознаваме с хора, които седят другаде, седим и си плащаме сметките, седим и си поръчваме храна, седим и изпращаме подаръци, цветя, седим и някакъв модерен тренажор стимулира мускулатурата ни, … Вече не е нужно да търсим, защото има търсачки, не е нужно да ходим на кино, защото можем да си свалим филм на компютъра, не е нужно да посещаваме концерти, защото има съраунд, не е нужно да се обадим на близък или приятел, за да го чуем как е, защото можем да прочетем статуса му, не е нужно и да отидем на гости на някой, защото има скайп, не е нужно да се разходим сред природата, защото тя ще влезе в дома ни под формата на омекотител за дрехи или ароматизатор… А кога ще се срещнем?! Кога ще нахраним сетивата си с реалност, преди да атрофират!? Кога ще се движим?

В никакъв случай не обвинявам техническия прогрес(той съществува, благодарение на хора, които се движат), отговорността е изцяло наша – на хората! Питам се как ли би се отразило на целокупното човечество едномесечно прекъсване на електричеството? Мрак ли ще настъпи или просветление? Замислете се какво бихте правили – ден, два, седмица, втора, трета, … Трябва ли някой да ни дръпне шалтера, за да прогледнем?!

Всички изобретения са средства за постигането на определени цели. Проблемът на съвременното общество е, че превръща средствата в цели – искам да имам кола, а не средство за предвижване; искам да имам къща, а не дом, … Колата не върши работа, ако не зная къде да ида, къщата е просто кутия от тухли, ако не се насели с атмосфера и уют. Прекрасно е да имам луксозен телефон, но има ли на кого да се обадя и какво да споделя? Придобиването на средства не създава щастие!

Толкова сме се отдалечили от истинските цели и стойности в живота… и се чудим защо обществото ни е все по-болно. Говорим за движение на капитали, информация, стоки и все по-малко движещи се хора. Прекрасно е, че мога да спестя време като платя сметките си през интернет, но какво правя с това време, за какво го използвам?!

Ако продължаваме така фантастичните филми, в които машините превземат човечеството ще се окажат реалност, не защото са по-силни, обаче, а защото хората сами се превръщат в роби на техниката.

Време е да се събудим, да се раздвижим, да се срещнем, да си спомним вкуса на живота, да нахраним сетивата си, да развием потенциала си.

 „Човекът е човек, когато е на път!”

                                                                          Ирина Кирякова http://irinakiriakova.alle.bg/

Първата ми среща с думичката промяна беше в училище, по-точно в техникума, в най-първия час по литература, в който естествено „литературно“ нямаше нищо. Запознавахме и говорихме за организация: кой как се казва, какво ще учим и по колко, как ще ни изпитват; колко е важно да учим литература – все неща полезни, мислех си.
Беше есента на една обикновена социалистическа година, но не социализъм какъв да е, ами „развит“, който още мъъъъъъъъъъъъъъъъничко и щеше да ни отведе в комунизма, където животът щеше да е песен, понеже „от всекиму според способностите, на всекиму според нуждите“, водени от неуморната БКП, водена от неуморния Тодор Живков. Нищо, което да вещае някаква промяна... обаче...

Още с представянето си другарката Деспотова взе страха на имащите естествено предразположение да се страхуват. Разправяше, че имената не били показателни за човека и че не трябвало да се правят някакви прибързани изводи. Вярно, ала в нейния случай името си беше абсолютно показателно – първото ми впечатление, колкото й да беше прибързано, беше съвсем точно. За да разсее и сянката от всякакъв деспотизъм, другарката направи неочакван въпрос-предложение: „Предвид, че тези методи на преподаване и учене са критикувани постоянно, аз съм готова да ги променя. Още утре! Ето, питам ви как. Как вие виждате новите методи? Споделете ги, че да ги обсъдим, и аз ще се съобразя. Кой иска да каже? (10 секундна гробна тишина!) Никой?“ След други 10 секунди, в които огледа всеки от нас, онемелите средношколци, с многозначителния си поглед, добави: „Предложения за промени няма, значи ще се придържаме към установените правила. Щом нямате възражения преминаваме към... [не си спомням точно какво]”.

Заключенията на другарката ми сеструваха толкова логични, че направо й се възхищавах. Бях на 15 години. За мен, както и за всичките ми връстници, вярвам, думата „промяна“ не означаваше нищо (за демокрация не се споменаваше). Никога не ми се беше налагало да променям каквото и да било и още по-малко да разсъждавам как бих желал да променя ученето на литертура в техникума. Не ми се беше налагало да вземам решения, защото разполагах с мама и татко, и куп баби и дядовци, които ги взимаха вместо мен. За в училище да не говорим. За мен животът се състоеше в едно ежедневно откриване на нови и нови неща и хора, и състезание, в което побеждаваше най-добрият, затова тренирах по 2-3 часа на ден. Точка.

Промяната не съществуваше, нито като дума нито като факт. Другарката Деспотова обаче я беше изкарала на бял свят... , за да се легитимира и да получи позволение да практикува учителството си както винаги. Беше ни питала и ние бяхме замълчали. Значи бяхме дали съгласието си. Ако ни беше предложила да се подпишем под позицията си, най-вероятно щяхме да го направим, и пак щяхме продължим посатарому. Нямахме повече основания да не се подчиняваме. Така беше през 1987 г.

Днес, 23 години по-късно (последните 5 от които в непрестанно търсене), вече мога да отговоря на другарката Деспотова, но моят отговор едва ли ще й хареса. Ето, в образованието, за което работя, никой - нито дете, нито възрастен - ще бъде толкова арогантен, че да изисква от някой друг да отговори толкова бързо на толкова сложен въпрос. Напротив, всеки ще е достатъчно съобразителен, искрен и отворен за чуждото мнение, за да чака търпеливо. Всеки е наясно, че търсенето на най-доброто става бавно, но че друг начин освен диалог на практика няма. Новото образование е съградено на базата на непрекъснат искрен диалог – това, което ни беше забранено по „онова“ време и на което се учим вече повече от 20 години.

Първата ми среща с думичката промяна беше в училище, по-точно в техникума, в най-първия час по литература, в който естествено „литературно“ нямаше нищо. Запознавахме се и говорихме за организация: кой как се казва, какво ще учим и по колко, как ще ни изпитват; колко е важно да учим литература – все неща полезни, мислех си.

Беше есента на обикновена социалистическа година, но не социализъм какъв да е, ами „развит“, който още мъъъъъъничко и щеше да ни отведе в комунизма, където животът щеше да е песен, понеже „от всекиму според способностите, на всекиму според нуждите“, водени от неуморната БКП, водена от неуморния Тодор Живков. Нищо, което да вещае някаква промяна... обаче...

Още с представянето си другарката Деспотова взе страха на имащите естествено предразположение да се страхуват. Разправяше, че имената не били показателни за човека и че не трябвало да се правят някакви прибързани изводи. Вярно, ала в нейния случай името си беше абсолютно показателно – първото ми впечатление, колкото й да беше прибързано, беше съвсем точно. За да разсее и сянката от всякакъв деспотизъм, другарката направи неочакван въпрос-предложение: „Предвид, че тези методи на преподаване и учене са критикувани постоянно, аз съм готова да ги променя. Още утре! Ето, питам ви как. Как вие виждате новите методи? Споделете ги, че да ги обсъдим, и аз ще се съобразя. Кой иска да каже? (10 секундна гробна тишина!) Никой?“ След други 10 секунди, в които огледа всеки от нас, онемелите средношколци, с многозначителния си поглед, добави: „Предложения за промени няма, значи ще се придържаме към установените правила. Щом нямате възражения преминаваме към... [не си спомням точно какво]”.

Заключенията на другарката ми сеструваха толкова логични, че направо й се възхищавах. Бях на 15 години. За мен, както и за всичките ми връстници, вярвам, думата „промяна“ не означаваше нищо (за демокрация не се споменаваше). Никога не ми се беше налагало да променям каквото и да било и още по-малко да разсъждавам как бих желал да променя ученето на литертура в техникума. Не ми се беше налагало да вземам решения, защото разполагах с мама и татко, и куп баби и дядовци, които ги взимаха вместо мен. За в училище да не говорим. За мен животът се състоеше в едно ежедневно откриване на нови и нови неща и хора, и състезание, в което побеждаваше най-добрият, затова тренирах по 2-3 часа на ден. Точка.

Промяната не съществуваше, нито като дума нито като факт. Другарката Деспотова обаче я беше изкарала на бял свят... , за да се легитимира и да получи позволение да практикува учителството си както винаги. Беше ни питала и ние бяхме замълчали. Значи бяхме дали съгласието си. Ако ни беше предложила да се подпишем под позицията си, най-вероятно щяхме да го направим, и пак щяхме продължим посатарому. Нямахме повече основания да не се подчиняваме. Така беше през 1987 г.

Днес, 23 години по-късно (последните 5 от които в непрестанно търсене), вече мога да отговоря на другарката Деспотова, но моят отговор едва ли ще й хареса. Ето, в образованието, за което работя, никой - нито дете, нито възрастен - ще бъде толкова арогантен, че да изисква от някой друг да отговори толкова бързо на толкова сложен въпрос. Напротив, всеки ще е достатъчно съобразителен, искрен и отворен за чуждото мнение, за да чака търпеливо. Всеки е наясно, че търсенето на най-доброто става бавно, но че друг начин освен диалог на практика няма. Новото образование е съградено на базата на непрекъснат искрен диалог – това, което ни беше забранено по „онова“ време и на което се учим вече повече от 20 години.

Първата ми среща с думичката промяна беше в училище, по-точно в техникума, в най-първия час по литература, в който естествено „литературно“ нямаше нищо. Запознавахме се и говорихме за организация: кой как се казва, какво ще учим и по колко, как ще ни изпитват; колко е важно да учим литература – все неща полезни, мислех си.

Беше есента на обикновена социалистическа година, но не социализъм какъв да е, ами „развит“, който още мъъъъъничко и щеше да ни отведе в комунизма, където животът щеше да е песен, понеже „от всекиму според способностите, на всекиму според нуждите“, водени от неуморната БКП, водена от неуморния Тодор Живков. Нищо, което да вещае някаква промяна... обаче...

Още с представянето си другарката Деспотова взе страха на имащите естествено предразположение да се страхуват. Разправяше, че имената не били показателни за човека и че не трябвало да се правят някакви прибързани изводи. Вярно, ала в нейния случай името си беше абсолютно показателно – първото ми впечатление, колкото й да беше прибързано, беше съвсем точно. За да разсее и сянката от всякакъв деспотизъм, другарката направи неочакван въпрос-предложение: „Предвид, че тези методи на преподаване и учене са критикувани постоянно, аз съм готова да ги променя. Още утре! Ето, питам ви как. Как вие виждате новите методи? Споделете ги, че да ги обсъдим, и аз ще се съобразя. Кой иска да каже? (10 секундна гробна тишина!) Никой?“ След други 10 секунди, в които огледа всеки от нас, онемелите средношколци, с многозначителния си поглед, добави: „Предложения за промени няма, значи ще се придържаме към установените правила. Щом нямате възражения преминаваме към... [не си спомням точно какво]”.

Заключенията на другарката ми сеструваха толкова логични, че направо й се възхищавах. Бях на 15 години. За мен, както и за всичките ми връстници, вярвам, думата „промяна“ не означаваше нищо (за демокрация не се споменаваше). Никога не ми се беше налагало да променям каквото и да било и още по-малко да разсъждавам как бих желал да променя ученето на литертура в техникума. Не ми се беше налагало да вземам решения, защото разполагах с мама и татко, и куп баби и дядовци, които ги взимаха вместо мен. За в училище да не говорим. За мен животът се състоеше в едно ежедневно откриване на нови и нови неща и хора, и състезание, в което побеждаваше най-добрият, затова тренирах по 2-3 часа на ден. Точка.

Промяната не съществуваше, нито като дума нито като факт. Другарката Деспотова обаче я беше изкарала на бял свят... , за да се легитимира и да получи позволение да практикува учителството си както винаги. Беше ни питала и ние бяхме замълчали. Значи бяхме дали съгласието си. Ако ни беше предложила да се подпишем под позицията си, най-вероятно щяхме да го направим, и пак щяхме продължим посатарому. Нямахме повече основания да не се подчиняваме. Така беше през 1987 г.

Днес, 23 години по-късно (последните 5 от които в непрестанно търсене), вече мога да отговоря на другарката Деспотова, но моят отговор едва ли ще й хареса. Ето, в образованието, за което работя, никой - нито дете, нито възрастен - ще бъде толкова арогантен, че да изисква от някой друг да отговори толкова бързо на толкова сложен въпрос. Напротив, всеки ще е достатъчно съобразителен, искрен и отворен за чуждото мнение, за да чака търпеливо. Всеки е наясно, че търсенето на най-доброто става бавно, но че друг начин освен диалог на практика няма. Новото образование е съградено на базата на непрекъснат искрен диалог – това, което ни беше забранено по „онова“ време и на което се учим вече повече от 20 години.