Има хора, пред които, каквото и да направя, то няма по никакъв начин да ме прави да изглеждам смешна или нещастна. Това са хора, пред които мога да плача без да погледът им да ме кара да се чувствам нещастна или прекалено съжалявана. Пред тях мога да правя fun of myself  без да изглеждам смешна, без да видя онази подигравателна нотка "що се излагаш сега". За тези хора аз съм еднакво важна и еднакво приятна компания независимо дали съм облечена в народна носия или пък съм си сложила коричка от лимон пред зъбите. Не е нужно да търся тяхното одобрение - за тях е  важна просто моята компания. Може да не съм в настроение, може не винаги да си нося усмивката със себе си - и аз съм човек случва ми се - и това е ок. Те търсят в мен мен, а не фасадата ми. И не ми се обаждат само, за да им оправя настроението " защото ти нямаш никакви проблеми, лесно ти е на теб, винаги си усмихната", ами просто защото имат нужда от присъствието ми. Дори да не говоря нищо, дори да съм се завеяла нанякъде.
    Ще кажете, еми много ясно, че има такива хора - нали това са приятелите. Да, ама не е така. Имам много други приятели, хора, на които мога да разчитам за всичко, хора, които ме познават много по-добре, но несъзнателно или съзнателно търсят в мен нещо - "тази вечер имам нужда от слушател, тази вечер - от съветник, тази вечер от шут". Да, пак ще кажете, че затова пък са приятелите - когато единият има нужда от нещо, другият да му го дава, ама пък и аз не съм машина. Не мога всеки ден да се преобразувам винаги в правилната форма. А понякога колкото и егоистично да звучи, просто не искам... И от другата страна започват въпроси " днес не си във форма, какво става?" Ама защо трябва да не съм във форма, за да бъда човек?! Не мога всеки ден да бъда "правилна".
    И ето тук се появяват тези хора, за които всяка моя поява е приятно събитие, независимо дали реагирам "правилно" или не. Това са хората, които ме виждат с човешки ореол, които не забелязват, че днес не съм с грим,  че ми е излязла пъпка на носа и не твърдят, че ме познават толкова добре, че да кажат, че новият ми приятел не  е за мен. Това са хората, които ме виждат изчистена от всичко онова, което ме "облича", всичко онова, което се сменя и аз съм наистина себе си в тяхна компания, спокойна съм и не се притеснявам от това, което съм.
    Та защо започнах този пост - разсъждавайки на тема приятели и отношения, се замислих, аджеба, колко души са свободни да се отпуснат пред мен? На колко от моите приятели позволявам да бъдат себе си, кои от тях карам да се чувстват така сякаш са само личности, а не тяло, облечено в кожа, дрехи, грим и моментни настроения?