БОЛКОУСПОКОЯВАЩИ ПРИКАЗКИ

ИЗ РЕЦЕПТУРНИКА НА ДОМАШНИЯ ПАЯК

Tegenaria parietina

І. Отвара за добра съпруга

В дълбоката бакърена купа беше насипано пресято черно брашно – смесица от ориз, ръж и синап, от онова, което леля й Люляков шепот  постоянно повтаряше, че е единственото, което може да послужи за изобразяване на планина и море върху обредни хлябове. Имаше в бакърения съд и стрити семена от копър, отмерени със свита шепа така, че зрънцата да очертаят плътно линията на сърцето върху шепата и това количество се смяташе за достатъчно, за да остави лек привкус на сурово, да се запази плътността на емоциите в тестото, което трябваше да се омеси. Освен това Горчива Луна знаеше, че семената от копър непременно, макар и счукани, щяха съвсем нежно да хрускат във всяка хапка, което допълнително придаваше нещо бохемско, нещо възвишено в хляба. Човек щеше да си рече, че не хлябът съдържа есенция, а самият той дъвчейки, изненадващо отвътре му идва да се сети за някогашните си любовни преживелици.

Да, това беше хляб за спомняне на дълбоко заровените грехове и страсти. Научената рецепта не винаги можеше да се възпроизведе напълно и не винаги ефектът беше един и същи. Въпреки това всяка година в деня на лятното слънцестоене старата майка Горчива Луна приготвяше така нареченият хляб за спомняне.

Готварската стая имаше странен интериор. Дървени тезгяси, наредени на източната стена, върху които стриктно бяха подредени дървени сандъчета, върху всяко от тях беше закована дървена табелка от бяло дърво, а върху табелката беше изписано съдържанието на сандъчето „Корен от Зла мащеха”, „Пъпки от десетпръстна роза”, „Ухаещи бъзови сълзи” или „Черен татул – лико и падащи спомени”. На източната стена на готварската стая, точно над тезгясите с дървените сандъчета беше изложена поредица от миниатюри – текстилни произведения по техниката „батик”, които изобразяваха сливането на вятъра с водата, което благоприятстваше развитието на дървените елементи. Поредицата представяше растеж във времето и пространството на три и четири бамбукови храста, влечащи със собствения си растеж просперитет и нарастване на благополучието в къщата и готварската стая. Старата майка Горчива луна приемаше растежът като нормално следствие на храненето и поради тази причина се радваше на децата в къщата, които хранейки ги с гозби, приготвени в готварската стая посредством смесването на петте енергии, които съществуваха по принцип, растяха, пълнееха, зъбите им изпълваха устите им, а черните им лъскави коси се провлачваха по пода, тъй щото майка им започваше да ги заплита на дебели плитки, а птичките на двора, когато децата играеха там все гледаха да накацат плитките, да проскубят с човчици някое зрънце ментов прах или канела.

Да! Майката на децата обичаше да сплита канелени пръчици в косите на децата, които канелени пръчици тайно крадеше от готварницата два пъти месечно точно по обяд, когато готвачката беше най-улисана в работата си. Падащо листо (така се казваше майка им) обикновено минаваше на обиколка точно преди обяд в готварската стая, уж като надзирателка на тайнствения готварски процес, но по-скоро търсейки раздумка и някоя нова рецепта за повдигане на духа.

Този ден бях изплел прекрасна почти невидима паяжина в основата на голямата стенна лампа, прикрепена в ъгъла на западната стена. Паяжината ми даваше известен уют с това, че беше невидима за хората, които щъкаха отрудени в готварницата. Радвах се, че никой никога не поглеждаше нагоре към тавана, а когато решаха да почистват паяжини (което се случваше веднъж годишно в деня на Зеления дракон), вече бях намерил скришно местенце нейде из многобройните мебели и ракли, претъпкани с провизии, с готварски магически субстанции или с подправки за заблуждение на проницателните.

Най-много обичах да се крия в бакърените или сребърни купи, в които се разбиваха пъдпъдъчи яйца и хайвер от речни змиорки. Речните змиорки предварително трябваше да бъдат разгневявани от риболовците, за да изпуснат известно количество електрически заряд в хайвера си, така, че да придобие приятен пикантен вкус, а след консумация езикът да е жилещ и отровен, а ораторът, ял от въпросното ястие да се стори непобедим противник в публичните диспути. Разбира се, много бе важна точната доза на хайвера от речни змиорки, защото се е случвало в историята на династията Тан, както и в историята на нашата провинция случаи на отравяне с прекомерна злоба в устата – хората понякога много бъркаха реториката с отровния език.

Бакърените и сребърните купи, които бяха накичени на метални гвоздеи върху западната стена на готварската стая и които пазеха на дъното си изречените от Горчива луна слова, докато е бъркала портокалов кейк ми бяха любими кътчета за криене най-вече, защото се унасях в сънища от нашепнатите заклинания на Горчива луна, утаени по дъното на съответния съсъд и обикновено насън разбирах цялата история, която се е случила след като някой е изял резен от кейка, разбиван там, където беше моята дрямка.

Както всяка година в деня на лятното слънцестоене, старата майка Горчива Луна отново приготвяше оризов хляб за спомняне, а върху него се стараеше да разграфи и нарисува енергията на планина и море. Приближи се към едно от дървените сандъчета, наредени до стената на изтока. Върху табелката на сандъчето пишеше „Сол от Мара – морето на скръбта”. Горчива луна отметна широкия копринен ръкав, в който криеше хиляда усмивки за близане, ако станеше нужда да залъгва някое от децата и протегна бялата си, изтънчена ръчица. Отвори сандъчето. На показалеца на ръката й проблесна масивен сребърен пръстен с оранжев камък. Ако човек решеше да се вгледа, камъкът беше леко прозрачен, като забулено с катарактово перде око, но при по-продължително изучаване беше възможно да се види плуващото жило на насекомо на дъното на камъка, жило, което бе пробило малка бяла семчица – вероятно от плода на есенна ябълка или животински зародиш на две-три седмици. Горчива луна загреба с малката си изящна шепичка щипка слюдеста едра сол и затвори дървеното сандъче. Ръсна солта върху полутечното тесто за обредния хляб и продължи да бърка с дървената плоска лопатка съдържимото. През това време неумолимо начервените й нежни устица, досущ като цветче на лятно мушкато беззвучно се движеха, нашепвайки поредното заклятие за тестото.

Никога не опитваше стореното в купата. Никога не прояви капка съмнение относно делото си, но опитът й показваше кога съставките са с точната си пропорция, дори когато не ползваше напръстник или не изчакваше зрънцата копър да се нанижат като огърлие върху линията на сърцето в дясната й длан (нали така ги измерваше), тя беше убедена в точността и прецизността на изпълнението.

Веднъж Пееща чапла от югозапад – средната дъщеря на Падащо листо я попита как разбира, че точно толкова сол от морето на скръбта трябва да сложи, а Старата майка отговори, че винаги намира знак, в мига, когато готви, който знак говори за необходимостта да се добави или да не се слага нищо повече.

- Обикновено, когато трябва да се направи запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек, аз лично предпочитам да ръсна в сребърния чайник люто гхи, което естествено, ти няма как да знаеш какво е това. Виждаш ли, гхито е познато на събратята ни доста наюг, там, където гнездят морски лястовици, от чиито гнезда съседите ни приготвят деликатеси през есента. Съседите ни са друга раса хора, използват други съставки и продукти за готвене, но кръвта им е със същия цвят като нашата, макар и не толкова горчива на вкус. Научили са се да пречистват съставките си през огън, за разлика от нас, които предпочитаме да пречистваме съставките през пушек, който всъщност е еманация на елемента въздух, нали?  - говореше Стара майка Горчива Луна, а Пееща чапла от югозапад преглъщаше бавно, погълната от разказа й и кимаше, а очите й се окръгляха все повече и повече.

В този ден Пееща чапла от югозапад страдаше особено много, тъй като точно преди година бяха скършили пръстите на кръката й, подгъвайки ги под стъпалото й така, че стъпалата й да придобият съвсем миниатюрен размер, понеже се считаше за особено важно една дама да има мънички фини крака. Противното би означавало позор за Пееща чапла от югозапад, която рискуваше никога да не стане достойна съпруга никому. Ето защо в този ден травмираните й стъпала я пробождаха като касапски ножове, а дървените лакирани калъпчета, в които стъпалата й бяха навряни й се струваха непоносимо бреме. Беше отишла в готварницата за малко утеха, беше помолила Стара майка за някаква отвара, която да я утеши, да оближе раните й отвътре на сърцето й и да я успокои, че саможертвата й не е напразна. От една година Пееща чапла от югозапад не беше ходила на дълга разходка, не можеше да играе навън с приятелките си, не можеше да изтича след средния си брат, когато решеше да я дразни.

- Съседите ни отглеждат крави – странни животни с рогови израстъци върху челата, от които се добива мляко така, както ние добиваме мляко от телата на дойките, за да храним новородените госпожици и господа. Научили са се да преобразуват млякото в гхи, което много напомня на маслото от стародавни приказки, което се добива в тъмна бамбукова горичка и от млякото на млад енот, докато падат звезди. След това търговци-пътешественици купуват това гхи, товарят го на конски кервани към нашата родина, а на пазарите по граничните пунктове се организират чудати търгове, в които участват и местни феодали, и нарочени девици, и беззъби знахари. Лично аз предпочитам да изпращам камериера на майка ти Падащо листо. Той има незлоблива душа и е неспособен да прелее лъстивост или да придаде някоя от душевните си гънки върху гхито докато ми го носи насам. А когато ми го донесе, първата ми работа е да го пречистя с вода, след това четири дни да го опушвам с вдовишки вопли на пушек от брезови кори. Най-накрая го подлютявам съвсем лекичко, мачкайки го със златната лъжичка на малкият ти брат. Нали знаеш, че характерът му е особено лют? Та слюнката му върху лъжицата е идеален субстант-катализатор, за да превърнеш гхито в задължителната съставка за запарка от черни лотосови семена за възбуждане на апетита на болен човек. Разбърквам аз, но винаги разбърквам с лице на юг – сякаш слагам огън в сухи храсти и винаги с лявата ръка – за равновесие на слабостта у болния. Хайде, миличка – ето запарката ти, изпий я, докато още е достатъчно горчива и мазна!....

Пееща чапла от югозапад изпусна от ноздрите си дълбока отчаяна въздишка и пое отварата, която трябваше да я пробуди за смисъла на болката й.

В този миг моето тайно местенце припламва мистично с пламъка на стенната лампа откъм западното кюше на кухнята. Стичат ми се слюнки – толкова сладко разказва пустата стара майка Горчива луна. Ах, как искам и аз да имам скършени преди година ходила!

(следва продължение)

ВАШИЯТ МИСТЪР ХИДЪН*

- Ти я мушни с ножа, докато аз затоплям вода за миене!

- Как ще я мушна, бе! Луд ли си!

- Приятелю, не мисли за последствията! Нали това искаше – да изчезне момичето? Ето, помагам ти да изчезне!

- Аз не искам да я убивам, искам само да се махне!

- Виж сега, Брайт*, тя не може да изчезне от само себе си! Някой трябва да я изтрие, нали? Тя беше офтопик, нали?

- Не, не! И дума да не става, всякакъв може да съм, но не и убиец! Не мога да убивам!

- Ей, лигльо! За чий държиш ножа пред гърлото й, бе? Що ме извика като не щеш да убиваш никой? Я, дай ножа на мене...Нещастник!

Брайт гледаше пред себе си, а в очите му сякаш имаше размазано мастило. Стискаше ножа, ноктите му чак бяха посинели. Кораво копеле беше той и трудно щях да му изтръгна ножа. Стигна се до борба, одрасках му бузата и оттам рукна ясна артериална кръв. После се отказах – какъв е смисълът да убивам, като не беше моя работа това!

Момичето скимтеше яростно през тиксото на устата. Гуреливите й очи преливаха от ужас, бас ловя, че ни беше сметнала за върколаци. Хлапашкия й мозък не го побираше това – да се намери овързана като салам и със затъкната уста в някакво тъмно смрадливо мазе с двама откачени койоти, каквито бяхме с Брайт, тъпото нещастно копеле.

Той й беше баща. Поне така мислехме. Бе луд от най-откачените и поради тази причина не трябваше да има живо поколение, особено момичета. За нея разбра наскоро и съвсем откачи. След това започна да рови в миналото си, да търси спомени от времето, когато е бил с онази жена – майката на хлапето. Накрая намери карта на непознатия град, нае една стара изджаскана кола и тръгна. Междувременно ми се обади:

- Мистър Хидън?

- Да, аз съм.

- Мистър Хидън, помните ли ме – аз съм Брайт, преди време се видяхме...

- Да, помня те! Как си мой човек? Пиеш ли си хаповете?

- Не се обаждам аз за това! Имам проблем...с едно дете...

- Как ти се казва проблемът?

- Всъщност не знам, но е около десет годишна, живее в М. Наех кола да отида да реша поблема. Ще дойдете ли с мен?

- Ясна е работата. Какво ще правим?

- Мисля да реша проблема някак си...

- ОК, мини да ме вземеш към шест и тръгваме!

Копелето беше на тридесет и шест, плешив и нелогично физически развит. Жените си падаха по него, ала той така и не го разбираше това. Чистоплътен бе като лъжица изтърката с пясък, а в душата му - като наредено в аптека, имаше категория и стойност за всичко. Знам, че е изчел библиотеката в Лейквю, Орегън, ала си бе останал емоционално недоносче. Поради тази причина никога не бе имал нормален сексуален живот, а когато е имал подобни изблици, те са били недоосъзнати до края им. Онова преди десет години ще да е било подигравка на природата някаква, незнайна нечовешка ирония.

Агонията на Брайт се състоеше в това, че така и не разбра какво му се е случило с онази жена, докато не се изпразни няколко пъти в нея. Накрая проумя, че всъщност е правил животински секс, а кучката възприемаше всичко много повърхностно, като всяка селска кучка тръгнала да си дири белята по пътуващите панаири. Видяла в негово лице миролюбив и смотан християнин, който се оказал най-развратното копеле на света. Детето очевидно е било грешка, плод на пияния й мозък, промискуитета и недоузрялото у Брайт.

Хубавото от цялата история е, че у него има достатъчно мозък да прозре какво ще се случи след време с малката, затова проблемът си имаше решение, естествено, а част от решението бях аз. Брайт си беше нерешителен смотаняк.

- Виж, дай да й отпушим устата! Тя няма да вика! Нали, момиченце?...Няма да викаш! – нареждаше той. Малката започна да кима лудо с глава и имах чувството, че вратлето ще й се скърши от кимане.

- Знаеш ли какво? Подхождаш глупашки и абсолютно лаишки! Естествено, че ще се разциври и ще се разписка, ако я развържем! Дай го по-спокойно, просто мини с ножа през гърлото и готово! Не е толкова трудно! Искаш ли да ти покажа?

Разбирам, че смъртта е трудна работа – не на всеки му понася, особено ако се налага самият ти да отнемеш живот. Разбирам го, но нали затова ме извика на помощ? Извадих пакета с цигари, подадох му. Запалих му цигарата, запалих и на себе си. Пушихме в мълчание.

Малкото се беше свило и ни гледаше с ъгълчето на очите си, страхът му изпълваше влажното мазе и атмосферата тежеше като лепкава органична слуз. От тавана висяха паяжини, както и един велосипед, закачен с колелата нагоре. По рамката и по спиците се беше образувала зеленикава патина, та се зачудих що за метал е това, от което е направен. През прозорчето се процеждаше светлина от уличното осветление. Отвреме навреме светлината примигваше, което се дължеше на пърхащите нощни насекоми покрай лампите на улицата.

Очите ми засмъдяха. Разтрих ги с длан. В туй време момичето се размърда и погледнах нататък. Пижамата й на чатала под дупето беше мокра – беше се напишкала от страх. Аз се изхилих, сръгах Брайт:

- Виждаш ли какво недоносче си направил, човече! Напикала се е...- разтресах се от смях. – Напикала се е, Брайт, да му се не види! Ужасно страшни сме й, представяш ли си!...Напикала се е...

Брайт ме изгледа кръвнишки. Смахнатият нещастен екземпляр ми фрасна страшен ъперкът наум.

- Хилиш се като напушен! Голяма работа е направила! И тебе да ти опрат ножа в гърлото ще се напикаеш...ще се насереш даже! Страхливо копеле си ти, Хидън! В ръцете ти смъртта изглежда играчка, но ако я размахат срещу тебе ще се наакаш като едното нищо! Всички убийци сте такива, мама ви мръсна! – думите му скърцаха под зъбите, имах чувството, че ще си счупи нещо в устата и ще почне да плюе и да ме замеря с него. След туй без да ме пита стана и рязко дръпна тиксото от устата на детето. Загледаха се в очите като стари познайници. Усетих, че се мъти нещо...

- Нали няма да викаш? – попита я плахо.

- Няма, обещавам! Извинявай, че се напишках! – рече момичето. Сълзи се търколиха по прашните й бузи – бяхме я въргаляли дълго в мръсната каросерия.

- Няма нищо, моето момиче! Не му обръщай внимание на този, откачен е малко и прекалява! Но, няма страшно!...

Кипнах:

- Ти кво си мислиш, че правиш, бе? Нали тая сополанка ти беше проблем за елиминиране? Кво си заподсмърчал сега?

- Чичко, моля те! Не ме убивай, аз съм послушна, ще правя каквото кажете! И на мама дори няма да кажа! – започна да се моли малката. Устата й трепереше беззвучно, раменете й се тресяха. В очите й се четеше животински, панически страх и въпросителна дали ще доживее утрото.

- Спокойно, моето момиче! Никой няма да те убива! Ще решим проблема с други средства...- нареждаше Брайт. – Знаеш ли някоя песен? Ще ми изпееш ли? – попита той. Девойчето поклати упорито глава в съгласие. Искаше й се да се събуди от този кошмар. Струваше й се, че всичко това е сън и скоро майка й ще я събуди за училище. От тази мисъл придоби повече кураж.

- Хайде, пей, миличка, дай една песен, от която да ми стане по-леко и ще решим проблема! – хълцаше Брайт. Беше се размекнал тотално. Натикал ме бе встрани тъй, че едвам дишах. Късах се от яд.

Не чувах думите, но разбирах смисъла й – явно на него му хареса. Разправяше се за някаква Моли и вехтата й любов. Обичали се, докато дошло време за война и Моли закичила любимия си с цветя и го заклевала да се върне. Отказах да разсъждавам върху думите и се отпуснах. Песента й се вкопчи в сухожилията ми и ме повали на пода. Слушах сякаш бях изпаднал в амок. Сякаш не нейните, а моите ръце бяха вързани, а върху очите ми падна мътна пелена, през която едвам долавях силуетите им. Може би поради тази причина смътно разбрах, че Брайт преди това е тършувал из джобовете си, измъкнал е шишето с хапчета и е лапнал две, а сега мен упояваше.

 Хапчетата изглежда са започнали да действат по-преди, защото нещастникът Брайт развърза ръцете й и седна до нея. Облегна се уморено на рамото й, я тя не смееше да мръдне като парализиран заек, когото са хванали за ушите.

Не знаех, че не е взимал лекарства от месеци, не знаех, че е изпаднал в някоя от неговите си маниакални фази, но пък не му личеше и затова бях спокоен, че отсъждах постъпките му в правилна насока. В този момент знаех, че няма начин вече да му повлияя. Брайт изпусна ножа, той издрънча жалостиво на пода. Нищо не можех да направя – беше ме отстранил в далечното кътче на съзнанието си и върху сетивата ми бяха спуснати забрани, които не можех да възпра.

Детето пееше, устата му артикулираше, светлината през прозорчето идваше на пресекулки, изглежда нощните насекоми не спираха да кръжат около лампите и да изгарят мигновено, щом приближаха твърде много нажежените им крушки.

Усетих странно болезнено пробождане във врата си и разбрах, че детето пеейки прокарваше острието на големия ловджийски нож, който бяхме купили с Брайт от една бакалия на магистралата по добре омускуления му врат, точно встрани, до сънната артерия.

Преди съвсем да потъна от благородното действие на лекарствата се чу тихата въздишка на Брайт, който уморено се свличаше от рамото на момичето по стената, а кръвта му се сливаше с болезнените пулсации на уличните лампи, които прииждаха отвън. Реех се над главите им, близо до тавана, близо до онова чучело – ръждясалия велосипед, вирнал гумите си с криви спици нагоре и въобще не ми пукаше, когато девойчето обърса ножа в пижамата си и с него сряза вървите, с които бяхме вързали краката й, скочи и побягна през вратата.

Брайт се килна встрани, а празното му тяло зае поза на захвърлен счупен съсъд. От гърлото му по пода течеше тъмна вадичка. Все още чувах песента, въпреки, че в действителност беше свършила отдавна. Чух и последния удар на сърцето му – отече в имагинерните ми уши, спираловидно оплетен с воя на прииждащите сирените.

На улицата хлапето се спря за миг, колкото да се зарея над главата му – изследвах я. Беше придобила сиянието на баща си точно толкова, колкото е необходимо за един дух на лудостта да я обладае. Хапеше юмрука си и се люлееше напред-назад на фона на прииждащите светлини от фаровете на патрулките и линейките. В този момент се приближих, съвсем тихичко в ухото й зашепнах:

- С теб се познаваме, скъпа! Няма ли да ме погледнеш в очите?

Няколко секунди се люля в циклофреничното си напрежение, докато накрая ме погледна и попита:

- Защо направихте всичко това?

- Слушай, нека първо се опознаем, искаш ли? – рекох, а тя просто кимна с очи. – Казвам се Хидън и мога да ти помогна във всичко, когато трябва да вземеш изключително трудно решение. Искаш ли?

О, тя искаше. Искаше много. В момента дори би й било добре дошло ако й помогнех да избяга надалеч от света.

- Недей така, скъпа! Няма нужда да бягаш никъде. Просто си пий хапчетата и гледай да ме повикаш, стане ли напечено, става ли?

- Да, мистър Хидън...Сър. Как да ви извикам, сър?

- Е, ще дойде денят и това да разбереш...Просто ме извикай!

След това се скрих в дълбокото на подсъзнанието й и зачаках момента, когато люлката на живота й ще я залюлее и няма да може да спре. Никога.

__________________________________________

*Hidden - скрит

*Bright - ярък

ТОТАЛНО ВРЕМЕ ЗА ВСИЧКИ

Това е истинската история на всичко

(нещо като фейлетон-критика на ЗЕС и следенето през нета)

 Шишко беше член на Клуба на свободните имитатори. Свободните имитатори бяха няколко щураци, които всячески се опитваха да подражават на всичко, което не бяха те самите. Например Голият Бил понякога...(продължение)

ПОРТРЕТЪТ НА ИПОЛИТ КАПУСТКИН

Желанието ми е, колкото може по-малко хора да се припознаят в лирическите герои. Защото един от тях е запазен за определен човек.

Не беше обикновен човек Иполит Романович. Защото съдбата, тази смехотворка и убийца, го беше облагодетествала да бди над двете отделения на Н-ската психиатрична клиника. И туй, че влачеше строшения си крак по парковите алеи на клиниката, той приемаше като благодеяние господне.

Но нашата история е по-тъжна, отколкото е нейното начало. Така, че нека погледнем по-сериозно върху персоната на Капусткин, чиято външност на мутирал циклоп и змей-горянин повече навеждат на размисъл, отколкото да разсмиват.

Та Ипоша Капусткин се явяваше важна и делова изпълнителна единица, зачислена към болничния комплекс като нещатен байчо. Чест му правеше охраната на кухнята, пералнята, железарския и продоволствения склад, както и централната порта. Но тъжното е...

Тъжното е, че самата история е тъжна, защото въпреки вродената ирония на автора, неговите изживявания тогава напомняха разкиснат есенен пейзаж.

Романич общуваше с един-единствен човек и притежаваше един-единствен приятел. Събеседникът бях аз - невзрачен художник портретист, имащ за цел да изследва мутрите на душевно болните. Другата страна на въпроса е кучето Изидор, с установен мъжки пол и кастова принадлежност към онзи вид, наречен махленска подобрена. Ипоша винаги се обръщаше към кучето с "Тавариш Изидор" и дори му козируваше - стар навик от войнишките години.

Добре затоплена, моята барака не преставаше да бъде обект за нашествия от страна на неразделната двойка и затова всяка вечер имах компания, наобиколила старата печка "Циганска любов". Обикновено ни следваше като призрак една, само една тема на разговор. Така и тази вечер започна:

- На колко си години, Романич?

- А какво общо има тук възрастта?

- Ами, Романич...как да ти кажа...с една дума - трябва да знам, защото ти правя портрет. Ти знаеш - рисувам те, докато метеш алеите. Съвсем нелошо, между впрочем се получава!...А като го завърша да ти го пратя ли?

- Че за какъв дявол ми е мене твоя...- замислено изохка Ипоша. - Хората гледат я консерва от кухнята, я одеало ново да отмъкнат, пък ти - портрет. А кому е нужно? - и заби показалец в пушека, идващ от печката. - Да беше дал две рубли за цигари, а?

После станах. Налях чай. Не от самовар, разбира се - в тая барака таквоз чудо не се побира. Разкиснах на парата два сухара.

- А твоят портрет тогава ще го взема - изтърси бай Иполит. - Че какво - картина като картина...

- Там възраст нямаш, казвам! ...Не се изпусна ни веднъж да разбера...

- Да беше попитал другаря Изидор колко годинки го удрят по задницата да видим - ще ли ти отговори! Ха, пробвай!

Завря косматите си ръчища под муцуната на Изя, който се беше излегнал самодоволно на общинските цепеници.

- Кажи, приятелю, Другарю Изич! - замоли го гальовно байчото. Порови се още из козината му, па кресна:

- Здрав желаем, Тавариш Изя!

Помълчахме, попушихме...Сърбахме чай.

- Видиш ли! То кучето, дето е куче - умно същество, от пожелания и козирувания не разбира, пък ти - возрость хочеш узнать от него! Да беше му дал су-харчик нещо, по-мия, виж по-щяхте да се разберете. А, Данил Савич, дай две рубли! За цигари! - се замоли отново Капусткин.

Ех, що за чудо е това - човешкото битие. Бутилка ракия в джоба да имаш, да свиеш една-две консерви от кухнята, да изпросиш две рубли. Стига да преживееш някак. Без условности. Без кандърми. Важното е кучият ти живот да не пропадне и да си свободен - да се раздумваш с някой обесник като тебе.

И днес ми дожаля за Капусткин, както ми е дожалявало мого други пъти. Пъхнах в лапата му две измазнени и оръфани рубли. За цигари.
- Благодарское, Савич! Благодарское! - съвсем, както винаги по инерция изръмжава и ги мушва на топка в джеба.

- Значи, възрастта искаш да знаеш! А, виж, аз не я знам, Савич! Не се обиждай! Роден съм някъде, а къде - не знам! Пръкнал съм се някога, а кога - тоже не знам! В студ ли, в пек ли?...Може би мъгли са ме повивали, а може и летни дъждове да са ме кърмили. Както в песента дето оная, черната луда от женското отделение я пее. Дявол мене ме знае!

И пак слушаме старата "Циганска любов" как скърца и пуфка, говори на дървесния си език, ближе с огнените си езици кюнеца, провира златния си дъх в ушите му и дърдори с вятъра в комина "Фю-ю-ю-ю!". Изя ръфаше бълхите под лявата си мищница. Такъв е Романич - като се разпали ставаше неотразимо духовит за онова скодоумие, с което всички го знаеха. Мълчанието му издаваше как ленната мисъл се задъхва из рововете на мозъка му.

И продължава:

- А ти ме нарисувай такъв - без минало, без години!

Видя учудването ми:

- Че какво, трудно ли е?

-...

- Казват - амнезия, братко! Пълна! За себе си нищо не зная. Съвсем като Другаря Изидор! И разлика трудно правиш - аз ли съм гладен и озверял като куче или той е доволен и мъдър като човек! Мене много-много не ме любят, ама него току-виж някоя луда му даде су-харче...А ти и така ме нарисувай - както съм си! С ей тая ушанка! - и нахлупи набързо на грамадната си глава раздърпаната ушанка сякаш придърпва парцалива циганка и се захили идиотски. После стана и флегматично излезе. А идиотския му смях се чуваше чак при централната порта, където караулеше за през нощта.

...................................................................................................................................

И така...След няколко дни (когато трябваше и да свършва тази история с едновременното приключване на скромните ми запаси и отпуск), реших най-сетне да завърша портретното изображение на скъпия Иполит Романич. Странното беше обаче, че на платното нашият герой излезе по-друг. Уж съвсем точно го бях нарисувал, така, както си е - с грозната ушанка и провесен нос. Ала като го сравниш с оригинала - совершенно другое дело! Странно излъчване, някакво мътно сияние се долавяше в омърлушения изглед. От статива надничаше едно ново същество. На бледото му лице имаше едно изживяно минало и един опит, който си беше неговият - Иполитовият. Той знаеше каква е възрастта на нищетата, но знаеше също и собствената си възраст. Знаеше я, на портрета личеше, че знае, но я крие. Защото имаше онова, което имаше - повиван от мъгли и кърмен от летните дъждове. Но иначе да си му стигат бутилка с водка в джоба и разговорите с разни други обесници.

Този ден, когато се сбогувахме с него, беше един най-обикновен есенен ден - дъжделив и проскубан. Бяха нападали всякакви есенни листа като отронен пърхот от главата господня. Капусткин метеше алеите с онова усърдие, с което и друг път бавно и старателно излизваше тротоари и бордюри. А може би си измисляше, че мете. Че току свива цигара и въобще...че е тук. Та нали каза, че и името му измислено било, както цялото му съществувание. И всеки се питаше, що за човек е онзи индивид там? Каква е целта му с това упорито противоборство и надмогване със съдбата? Има ли изобщо цел? Най-вероятно - не! Забравил я е, заедно с амнезията...

- Е, Романич! Аз тръгвам! А под мищница ти нося портрета...

- Ну-ну!...- спира той бавния ход на метлата. - Виж ти, съвсем същият Иполит Капусткин, кучият му син! Само по-озъбен трябвало да го...Дявол! Большое спасибо, Данил Савич!... - и изхрипхтя сконфузно в шепа.

- А ти иди, в твойта барака я сложи - от днес аз ще живея в нея! Бива си ме! - и жълтите му зъби щръкнаха в познатата идиотска усмивка. - Ха, така! Той Другарят Изидор Изич...такова...Изя, де...Мъчно ще му е, та бива ли - приятел си отива!...Слушай, друже, дай рубла, а? За цигари!...

И преди да обърна гръб на цялата тая история, запечатах в съзнанието си кучето Изя как дръгне ухото си, гътнато встрани от централните порти, през които минавах за последен път...

И то имаше какво да разкаже. Но редът му все не идваше...

ХЕНЗЕЛ И ГРЕТЕЛ ЗАВИНАГИ

Брат ми беше приказен човек. Всъщност – човече, защото още нямаше шестнадесет като умря. Беше по-черен от мен, с цвета на кожата, придобита от майка ни. Имаше белег от дълъг прорез, който започваше от лявото ъгълче на устата и завършваше в гъстата му черна коса на челото. Беше весело момче, въпреки трудния живот, който водехме в дома.

Първият път, когато баща ми ме продаде, брат ми ме намери след три дни и ме взе. Той бе по-малък от мен, но далеч по-умен. Тогава, докато разбера какво става, се намерих в чужд град, в чужд апартамент – мизерен и миризлив като често сменящите му се обитатели. Първата нощ сам сводникът и още един негов приятел ме изнасилиха. На втората нощ доведоха някакъв мъж, който говореше на сръбски и аз нищо не му разбирах, но и той не пропусна да се облажи със свежа плът. На третата нощ брат ми ме намери. Започна да трака с дребни камъчета по стъклото на прозореца на стаята, в която ме държаха заключена. Разби прозореца, а аз минах през решетките му (защото съм едно джезве кокали), скочих от високото като котка на земята и побягнахме двамата с Гюмер (това е брат ми).

След тази случка заминахме за големия град. Препитавахме се в началото от миене на коли и спяхме по шахтите, като се топлихме на вонящата им пара. Но всъщност дори не успявахме да съберем достатъчно стотинки за да се нахраним. Грижех се за брат ми, доколкото можех, преди две-три години дори се налагаше да проституирам за да му осигури вечеря, докато не ни намериха социалните и не ни прибраха в дома „на топло”, както Гюмер, се изразяваше.

Понеже сме циганчета, не се различавахме много от останалите деца в дома – всичките бяха циганчета. Без изключение. Може би защото заведението се намираше в малка община и поради тази причина, не знам. Но аз бях доволна, понеже имах подслон и хляб. Пък и бях далеч от баща ми. С цигарите е малко по-трудно, но Гюмер съумяваше да открадне дребни неща и да ги продаде за цигари, така, че оцелявахме.

В онова мразовито утро (няма да го забравя никога) Гюмер излезе без палтото си навън. Притесних се, понеже наскоро беше боледувал сериозно. Опитах се да го спра, но той ме отсвири толкова лесно, както всеки път го правеше. Каза, че до вечерта сме щели да имаме богатство. Е, аз разбира се, още повече се притесних – откъде едно цигане може да намери богатство в тия пущинаци. Не му беше чиста работата на Гюмер. Още повече, че излязоха двамата с негов авер, когото полицаите бройкаха за всяко нещо.

В онзи ден гледах гърба на брат ми – широк и голям като селска нива, въпреки неговите шестнадесет години, смучех от цигарата в заблудата си, че може би ще ме стопли за малко и мислех, че скоро няма да го видя. Пари за адвокат нямах, а нямах и от кого да взема – единственият ми близък бе баща ми, който нямаше да му мигне окото пак да ме продаде за дребни пари, гладен и див човек беше баща ми.

Вечерта двете момчета се прибраха премръзнали, ръцете на брат ми бяха лилави и подути, сякаш беше бъркал в космическа черна дупка и там бяха останали детските му ръце, а вместо това бе придобил лилави, черупчести щипки на огромен човекоподобен рак. Носеше найлонова непрозрачна торбичка и изглеждаше щастлив. Приятелят му Аслан се хилеше като бостанско плашило и миришеше на ланшно спарена плът (то не че друг път не е мирисал така, не обичаше хич да се къпе тоя човек). Белегът по лицето на Гюмер лъщеше от пот, а аз заподозрях, че е от напрежение.

- Какво носиш, братко? – попитах го. – Покажи ми богатството си! Да видя за какво обикаляш из пущинаците като куче и мръзнеш...

- Не е твоя работа, Гюлбахар! Върви си в стаята и не надничай в моята! – рече пренебрежително той. Любопитството ми започна да нараства, а притеснението за брат ми вече се бе уголемило като превтасало тесто и бе заседнало под лъжичката ми. Опитах се да поразсъждавам, но не можах. Помислих да ида и да кажа на нощния възпитател, че има нещо странно около Гюмер, че ми се струва, че се е забъркал в нещо опасно, но после се отказах – единственото, което можеше да направи нощният възпитател е да звънне на полицаите и да го приберат, а точно това не исках да се случва.

Блъснах вратата на стаята му и ги видях двамата с шамавия му авер надвесени над парче вестник, а на вестника имаше опаковано в найлон нещо бяло като брашно. Веднага включих на светлинна. Кипнах.

- Какво си мислите, че правите? Гюмер, братко, помисли добре! Толкова време сме заедно, откачили сме се не от една и две глупости, в които сме се забърквали! Моля те, не прави щуротии, взимай тоя пакет и го носи, откъдето си го взел – бял ден няма да видим!

- Сестра ми, марш навън! Казах ли ти да не влизаш тук! – Гюмер стана, изблъска ме грубо навън. Приятелят му се смееше, сякаш са го черпили със сладко от лудост. Вратата се тръшна зад гърба ми, премаля ми. Допишка ми се от страх. Не знаех какво да правя. Рекох си: „Гюлбахар, Гюлбахар, утрото е по-мъдро от вечерта! Нека да поспим, а утре ще решим какво ще правим!”. Обърнах се. Изгледах затворената врата жалостиво като изгонено кутре и се прибрах да нощувам.

Посред нощ чух викове. Понеже знаех какво държи под леглото си малкото ми братче, настръхнах. В началото се вкостих като умряла котка и спрях дишането си, за да различа репликите на тези, които викаха. Не успях, но различих гласа на Аслан, който звучеше така, сякаш възпитателят за назидание го биеше с дряновица през дланите. Сърцето ми се пръсна в този момент, дожаля ми. Станах и обух на босо старите галоши. Хукнах към стаята им и отворих рязко вратата. На едното легло беше Аслан. Застанал бе на колене с лице към стената и с вдигнати ръце. Гащите му бяха смъкнати на глезените, черният му задник лъщеше, а по него личаха бели следи като от удари с тръба. Момчето хлипаше като девица, която насилват. До Аслан имаше изправен мъж, който тъкмо си завързваше колана. Изглеждаше като канара, носът му бе сплескан, очите му горяха диви и безобразно зли. Брат ми в това време бе повален на земята по лице, върху гърба му седеше друг някакъв бабаит с огромна уста и бледо лице, което на мен ми се стори твърде спокойно като на смъртта. Той пушеше и тръскаше пепелта в ухото на Гюмер. На пода бе разстлан същия вестник, а върху него се мъдреше оня пакет с дрога, която бяха откраднали момчетата, незнайно от кого.

Този, който беше насилвал Аслан изтърча към мен, удари ме с юмрук в устата и ме завлече в стаята. Тръшна ме до брат ми. Устата ми кървеше, отпред зъбите ми бяха изтръпнали и затова слабо усетих, че се стече топла кръв към гърлото ми.

- Копеленца цигански нещастни! Кой ви каза да крадете на Бетона дрогата, а? Мамицата ви циганска! А тая дрипа каква е? – попита тоя, който ме удари и срита с качествен шут по голия задник Аслан.

- Не ме бий, повече, бате! Всичко ти казвам! Сестра му е! – изрева от страх полуголия Аслан.

- На кого, бе, изрод цигански нещастен? На кого му е сестра? – отново зевна канарата и понечи да го удари с юмрук по слепоочието, но се спря. Жестът му излезе твърде заплашителен. Аслан не се стърпя и пръдна. Побойникът се сепна за малко, а после се разсмя заразително, сякаш гледаше смешен филм, в който главният герой се насира след обилна вечеря.

- Ей, пръдльо! Ако още веднъж се изпърдиш ще ти навра закачалката в гъза, разбра ли ме! Чия сестра е тая мърша? Отговаряй, че...

- Ей, на тоя е сестра, дето му туряте пепел в ушото! – побърза да отговори Аслан. Брат ми се размърда, обърна лицето си към моето. В ъгълчетата на очите му плуваха сълзи, а от носа му се бяха разтекли сополи. Господи, какво хлапе изглеждаше в този момент брат ми! Братчето ми! От какви ли не гадости съм го спасявала, както и той мен, а какво сега ни дойде до главата!

- И какво казваш, намерили сте я били! Че къде я намерихте, бе, боклук, такъв! Това е половин кило, половин кило не се валя в прахта на улицата! Тършували сте вие, в къщата на Бетона сте тършували! И за тая работа с рязане на уши няма да минете! – каза канарата.

Внезапно оня, който седеше върху Гюмер и приличаше на смърт стана, но аз не виждах точно какво прави, защото гледах в очите брат си и не исках да откъсвам поглед от него. На сърцето ми бе тежко, като на погребение и не желаех да гледам какво правеха на Аслан. Само чух, че Смъртта се приближи до голото момче, а после се чу нещо, което оприличих като сякаш да разпаряха кози мях и хърхоренето на Аслан. После нищо повече не се чу. Брат ми продължи да ме гледа право в очите, сълзите му продължиха да се стичат по улея на дългия му белег и капеха. Чувах по пода как правят „кап-кап” и си в този момент си представях изворче, в което капчуците се къпят. Не исках да знам какво ще направят с нас. Не исках и да чуя, когато някой хвана перчема на брат ми, опъна главата му назад и прекара едно стоманено острие през гърлото му. Кръвта му се сля с капчуците на пода, та се получи един студен планински вир, а тялото на брат ми плуваше в него, както едно време, когато бяхме деца и той се хвърляше в студените речни вирове край нашето село и плуваше в тях, викаше: „Како, како, виж – хванах риба, риба хванах, хайде да я изядем!”...

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

На погребението се бе сбрало цялото село, дори кметът беше дошъл. Възпитателите на дома се бяха наредили като черни врани покрай трапа. Жени нямаше – жените трябваше да си стоят в селото, такава е мюсюлманската традиция. Единствено мене кметът ме пусна за малко, да се сбогувам с тялото на Гюмер, а после ме напъдиха обратно, за да започнат погребалния ритуал.

В селото всичко женско се беше изпозаключило по къщите си, домът ни зееше с отворени врати и знаех, че в него няма никого – младежите се бяха пръснали като пилци, заминали бяха кой накъдето му видят очите, а социалните - след тях, че да ги съберат отново. Мъката ми не преминаваше и вярвах, че едва ли някога ще премине, бях загубила единственият човек, който го беше грижа за мен. И понеже аз бях тази, дето се грижи за някого, а сега нямаше за кого, се оказах ненужна и изоставена, безгрижна...Не ми пукаше какво ще става занапред. В далечината видях пред кръчмата баща ми – беше слязал от планините, оставил беше хорските стада, които пасеше и беше дошъл да ме прибере. Мярнах с него и оня сърбин, когото познавах от друг един мой живот. Баща ми беше изгладнял – идеше зима и знаех, че той няма дори кюмюр, всичко е изпил, проклетията. Затова бях подготвена с тоя сърбин...Но нали вече не ми пукаше какво ще става занапред!

Докато вървях от гробищата към селцето, надигнах глава нагоре и забелязах ято врабци, които прелетяха ниско, току над главата ми и повтаряха „Жива си, жива си! Ти си живата!”. Небето над тях набухваше като гръдта на хлебопекарката, от която свивахме понякога хляб, слънцето бе зашепило лицето си – криеше се от срам ли, от гняв ли, но се криеше...Миришеше на селски пушек, сладко и носталгично. Знаех, че замирише ли на селски пушек някъде се ражда циганин...