Още в древни времена, един от най-великите философи Платон разказва в диалога си "Пирът" един мит (Митът на Аристофан): човешката природа не била като сегашната - мъж и жена, а човекът бил едно цяло (с четири крака и четири ръце, с две лица, разположени в противоположни посоки на една глава, с четири уши, с два полови органа и т.н.). Тези страшни по сила и храброст хора посягали дори на величието на боговете. Зевс ги наказал, разсичайки тялото им на две части. оттогава "половините копнее ли една за друга и се събирали. Те се обгръщали с ръце и се оплитали заедно, стремейки се да се срастнат и така загивали от глад и изобщо от бездействие поради това, че нищо не можели да вършат една без друга..." Така безсъмнено - пише разказвачът - от това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг - тя събира нашата първична природа, стремейки се да направи от две тела едно и да се излекува човешката природа. "Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялост има названието любов." Митът си е мит...Но смисълът на човешката цялостност и пълнота действително е символът на любовта, на любовта като духовно и телесно единение. Стремеж към единение, пълнота, възвишеност и красота - така най-общо може да се опише това тайнство - любовта. Любовта поражда живота и в буквалния, и в преносен - духовен смисъл. Любовта е преживяване, част от моя собствен живот, негов смисъл или падение, красиво напрежение на жизнените сили или безутешно страдание, уникален, неповторим феномен. Именно като личностен житейски проблем любовта попада в "ореола" на човешката моралност. Собственото Аз и неповторимият друг (любимият като единствен на света), очертават етическия пласт ан любовта като човешко битие, като способ на човешкото съществуване. Аз-любящият. Любовта поставя на изпитание личността. Всяко общуване - в любовта с особена сила, поставя проблема за моралното самопреживяване. Усещането, че Аз-ът живее в света на любовта, е предизивкателство за неговото достойнство. Свободното самоосъществяване с другия и чрез другия или "животът в сянката на другия" са двата полюса, между които възникват многото лица на любовта. Животът с другия - съвместният живот - колкото щастлив да е той, не отнема отговорността на личността за собствените чувства, мечти, страсти, въжделения, посъпки. Самоосъзнаването на отстояването на собственото достойнство, уважението към любимия човек нагласата да споделиш неговите радости и тревоги, да бъдеш там, "при него", са основата на човешкото самоуважение в любовта. Обратно, зачертаването на собственото Аз в името на това - да не изгубиш другия - е в същото време и загуба на собственото Аз, пренасяне себе си в жертва на другия. Кому е нужно това? На другия? Любовта едва ли е поробване. Тя едва ли би се възродила от жертвата. Поставянето на себе си в положението на раздаващ се е магията на любовта. Защото любовта е и грижа, изискваща себеразкриване, себеоткриване. Границата, зад която раздаването на себе си губи своя смисъл, е достойнството на любящия. Единственият неповторим друг. Любимият, това е съществото, дарено с най-силните чувства, с най-светлите помисли. Единствено майчинството може да съперничи по красота на това отношение. Другият, един равнопоставен на мен Аз, един друг Аз, чрез заедността с който животът става пълноценен за двама. Съзнаването на тази заедност на живота е и съзнаването, че някой друг в този свят има потребност аз да бъда добър, че моят стремеж към хармония, свобода и човеченост не е напразно усилие, че моят живот има смисъл и за друг. И същевременно осъзнаване на значимостта на другия, на неговите достойнства.

Ако на повече от три въпроса Вашият отговор е “да”, то това трябва да е сигнална лампичка, че нещата между вас започват да боксуват. На този етап (стига да желаете и да си дадете сметка колко много го искате), може да промените някои детайли в “дизайна” на брачните отношения и да върнете или даже да подобрите брачната си връзка. Проблемът е, че обикновено този процес на “емоционално раздалечаване” протича като че ли незабележимо и подмолно. Забързани в ежедневието, грижите за кариерата и децата, често пропускаме да отбележим, че съпружеските отношения са се променили. На този етап все още не можем да говорим за брачна криза (кризата е остро състояние на неравновесие в семейните отношения). Ако обаче нещата не бъдат коригирани (не очаквайте това да стане от само себе си), то неминуемо ще се откажете пред “откритието”, че това не е човекът за когото се оженихте.

Признаците на криза в семейството са многообразни. Най-често психолозите споменават кризата на адаптацията – времето на началото на брачните отношения (или съвместното съжителство), когато взема връх борбата за власт в семейството. Ако по някакъв начин на този етап се провокира семейно насилие (независимо дали е физическо или вербално), бъдете нащрек. Семейното насилие е най-яркият показател за личностна несъвместимост на партньорите, особено ако е заявена още в началото на връзката. Не допускайте това да се превърне в начин за решаване на конфликти, не се надявайте, че ако евентуално имате дете – това ще промени нещата, не вярвайте, че човекът който упражнява насилието ще промени поведението си. По-добре си дайте сметка, че имате нужда от професионална консултация, която да даде възможност да се открият нови стратегии за справяне с конфликтите.

Освен това е доказано, че първата сериозна криза в брачните отношения се явява някъде към 3-тата година от брака, после следва кризата на “пубертета” – когато най-голямото дете навлезе във възрастта на ранния пубертет, и т.н. криза на празното гнездо – когато децата напуснат семейството и родителите останат сами.

Най-често причина за семейна криза е изневярата или съмнението за изневяра на брачния партньор и тя може да се случи по всяко време. Изневярата е най-обидния казус в една връзка. Тя накърнява достойнството, гордостта и доверието на партньора. Възможно е да се стигне до развод, но по-често тя започва със семейни скандали и завършва с необратимо отчуждение, а семейният дом се превръща в хотел за временно пребиваване.

Това е т.н. криза на доверието, която би трябвало да ви насочи към фамилен терапевт. Особено опасно е когато изпитвате болезнена ревност. Това състояние няма нищо общо с въпроса ”изневяра ли ми той/тя в действителност или не”. Ревността, когато надхвърля границите на допустимия толеранс е обект на психотерапия. Ревнивецът просто трябва да се “излекува” от тази натрапливост и , повярвайте, това никак не е лесно.

Отговорете си на следните въпроси:
1. Следите ли непрекъснато разписанието на Вашия партньор?
2. Намира те ли, че той Ви превъзхожда? (чисто физически, интелектуално, материално)
3. Убедени ли сте, че има неща от живота му, които той/тя не Ви доверява умишлено?
4. Успявате ли да заспите спокойно преди той/тя да се е прибрал/а от работа, среща или парти?
5. Държите ли да сте винаги и навсякъде с нея/него?
6. Струва ли ви се, че той/тя напоследък е станала по-съблазнителен/съблазнителна и то не заради Вас?
7. Получавате ли сърцебиене и изпитвате ли гняв когато някой друг се радва на интимност от страна на вашия/шата съпруг/а?
8. Готов/а ли сте да платите на детективска агенция, за да проследи половинката Ви?
9. Измъчва ли Ви постоянно мисълта за предишните интимни връзки на Вашия партньор?
10. Проверявате ли SMS-ите в телефона му, входящите и изходящите му обаждания, личния му бележник?
11. Страхувате ли се че могат да Ви отнемат съпруга/ съпругата, буквално под носа?
12. Смятате ли, че собственият Ви пол е по-умен от противоположния?
Ако сте отговорили с “да” на повече от 5 въпроса – непременно си задайте въпроса “нормално ли е да съм такъв ревнивец?”

Ревността може да бъде и нормално състояние на любовта, но може да се окаже и страдание, което се корени в самите нас, в нашия минал или настоящ емоционален опит, който се е отразил върху психиката ни, както белег върху кожата. Патологичната ревност трябва да се лекува, защото тя нарушава функционирането на брачните отношения и отдалечава съпрузите един от друг. Не се оставяйте да страдате и да причинявате мъка и огорчения на любимия човек – просто потърсете професионална намеса. Това може да спаси брака Ви.

автор: Диана Димитрова източник

Самоубийството не е избор. То се случва, когато болката премине всички граници. Човек не иска да умре, но вече не иска и да живее. Това, от което истински се нуждае е помощ. Самоубийството е един вик за помощ. Трябва да престанем да запушваме ушите си.
90% от хората в определен момент от живота си са мислили за самоубойство. На повечето само им е хрумвало. Други са отделили на тези мисли дни, дори месеци, но не са предприели нищо повече.
Мисълта за самоубийство не означава, че някой е лош човек, или луд, или слаб. Той просто страда прекалено много и често не желае да умира, но не намира друг изход. Защото всичко си има някакви граници. Никой не може да вдигне безкрайно голяма тежест. Никой не може да понесе безкрайно много мъка сам. Тук изобщо не става въпрос за воля.
Глупаво е да си мислим, че определена причина не е достатъчен довод за самоубийство. Никой не знае какво става в душата на другия.
Наивно е да вярваме, че той/тя няма да го направи. Не него/нея може би му трябва съвсем малко. Всичко може да бъде повод. Дори това, че си изпуснал автобуса. Дълбоката, истинската причина често пъти не излиза наяве. Особено, ако е станало твърде късно.

Думите "На мен това няма да ми се случи" са абсурдни. Може да се случи с ваш познат или роднина, дори с човек, за когото никога не бихте предположили.
В статия на news.bg от миналия месец прочетох, че в България се извършват средно по седем опита за самоубийство на ден. Три от тях завършват със смърт. А колко от опитите изобщо не са регистрирани..?
Знаете ли, че един разговор е способен да предотврати самоубийство? Едно разглеждане на проблемите, изслушване и искрена подкрепа... Болката в душата е толкова човешка, колкото това да те боли корем. Способни ли сме да проявим разбиране? Да помогнем?
Едно от най-важните правила, за които съм чела е че не бива да оставяме такъв човек сам. Не и ако се съмняваме, че е способен да посегне на живота си. Трябва да се опитаме да поговорим с него, да спечелим доверието му. Ако бездействаме, не направим нищо или се отдръпнем уплашени, това означава, че сме го убили ние.
Друго правило е да не упрекваме и да не съдим. Целта е да предразположим човека отсреща да се отвори към нас, а не да затвърдим мнението му, че е безсмислен или живота му не струва.
Особено тъжен факт е, че самоубийството е реакция на сегашна ситуация, която по-късно няма да е същата или ще се приема по различен начин. Но след като веднъж сте мъртъв, няма как да разберете това. Проучвания сочат, че често тези, които са опитали да сложат край на живота си и са спасени, няколко дни или седмици по-късно се радват, че са живи...
Самоубийството не е въпрос на личен избор.

Всеки човек още от раждането си има нужда от общуване. Хората общуват помежду си постоянно - с думи, жестове, поглед, присъствие.
Защо обаче понякога ни е толкова трудно да кажем нещо на някого? Все не намираме думите или подходящия момент... А толкова много искаме да споделим!
Защо някои умеят да общуват, а други не?

На всички тези въпроси аз не знам отговора.

Преди няколко дни се случи нещо, което ми причини много болка. Най-вече поради неразбирането на себе си. Осъзнах, че не мога да общувам. Бих искала да променя това, но не зная как.

Ето, от много време аз искам бебе, но не смея да заявя гласно това свое желание. Да речем, че има причини да е така. Това не е обезпокоително.
Обезпокоително е следното:
Миналия ден бяхме само аз, моят приятел и таванът. Лежахме си един до друг, беше тихо и хубаво. Аз го обичам, а тогава го обичах особено много. Искаше ми се да му го кажа, понеже чувството ме изпълваше, поглъщаше и имах нужда да споделя това. Сетих се, че никога не съм казвала първа колко го обичам. Винаги само съм добавяла след него "и аз теб". Стана ми тъжно.
Всичко в мен желаеше да изрече "обичам те". Кратко и ясно. Едно непретендиращо за нищо "обичам те".
Половин час размисли и самонавиване, дебнене на подходящия момент и накрая нищо...
Струваше ми се сякаш ей-сега ще го кажа. Ето сега! Отварям си устата и го казвам. Мълчах...
После изведнъж той се обърна към мен и прошепна "обичам те." Думите, които аз трябваше да кажа! Ако беше изчакал още мъничко, щях да го направя... Ако имах капка повече смелост! Ако бях..
И знаете ли кое е най-тъпото в цялата ситуация? Аз само го прегърнах и позволих на няколко сълзи да се изнижат тихо зад гърба му. Дори и след като той ми го заявяваше (а то е нещото, в което никога не съм се съмнявала), аз пак не можах да му го кажа. Моето празно и грозно мълчание ме убива...
Истината е, че боли. Ужасно. Непосилно. Защо думите са се заклещили в мен и не искат да излязат?