Почти сигурно е, че този въпрос съществува още от древни времена. Първият любител социален психолог, който вероятно е живял в пещера, несъмнено се е питал какво да направи, за да накара човека от някоя съседна пещера да го харесва повече или да го мрази по-малко — или поне да не го удря с тоягата по главата. Вероятно той е оголвал зъбите си, за да покаже на съседа си, че има работа с як човек, който би могъл да отхапе парче месо от крака му, ако съседът се държи агресивно. За щастие този прост жест е оказал въздействие и оголването на зъбите, днес наричано усмивка, постепенно се е развило в социална условност — в начин да убедим хората да не ни причиняват зло, а може би дори да ни обичат.

Когато питам моите приятели защо харесват едни от познатите си повече от други, получавам най-различни отговори. Най-типичните са, че хората харесват най-много
1) тези, чиито убеждения и интереси са сходни с техните собствени;
2) тези, които притежават известни умения, способности, с други думи хора, които са компетентни;
3) тези, които притежават някои приятни или „достойни за възхищение” качества като лоялност, мъдрост, честност и доброта;
и 4) тези, които също ги харесват.

Тези причини са логични. Те съответстват и на съветите, които Дейл Карнеги дава в книга, чието заглавие ,,Как да печелим приятели и влияем на хората" навява мисълта за безстрастна манипулация. Въпреки манипулативното си заглавие тази книга, изглежда, е била точно това, от което хората са имали нужда: тя става един от бестселърите на всички времена. Книгата бе преведена на 35 езика и се четеше жадно в целия свят. Съветът на Карнеги е измамно прост: ако искате някой да ви хареса, бъдете приветлив, дръжте се така, сякаш го харесвате, показвайте интерес към нещата, от които той се интересува, раздавайте щедро похвали и бъдете любезен.

Вярно ли е това? Резултатна ли е тази тактика? Изследвания сочат, че ние харесваме хора с приятен характер повече от онези, които имат неприятен характер; тези, които се съгласяват с нас, харесваме повече от онези, които не се съгласяват; тези, които ни харесват, харесваме повече от онези, които не ни харесват; хората, които са готови да сътрудничат с нас, харесваме повече от хората, които се състезават с нас; хората, които ни хвалят, харесваме повече от онези, които ни критикуват, и т.н. Тoва може да се обедини в едно широко обобщение: харесваме хората, чието поведение ни предлага максимална награда на минимална цена.

Факт е, че харесваме хората с хубава външност повече от онези, които са с непривлекателна външност, защото хубавите хора ни доставят „естетическа” наслада. Склонни сме да харесваме хората, чието мнение е сходно с нашето, защото, те ни поощряват, като потвърждават нашите убеждения — т. е. помагат ни да повярваме в „правилността” на мненията си.
Нещо повече, един от начините за намаляване на предубедеността и враждебността е да се манипулира заобикалящата среда така, че индивидите да взаимодействат помежду си, вместо да си съперничат. Взаимодействието води до привличане. Независимо дали заобикалящата ни среда е летен лагер или класна стая, наблюдава се засилване на взаимната симпатия, ако хората прекарат известно време в съвместна дейност. Поведението на сътрудничество е само по себе си възнаграждаващо — човекът, който сътрудничи с нас, ни оказва помощ, вслушва се в нашите съвети, прави предложения и разделя отговорностите ни.
Друг факт е, че индивидите харесват също неща или хора, заради които са страдали. Например лицата, преминали през тежък ритуал на приемане, за да станат членове на една група, харесват групата повече от лицата, които стават нейни членове, като плащат по-ниска цена във време и усилия. Къде е наградата в този случай? Не е ясно.

Из "Човекът-социално животно", Елиът Арънсън

Ако на повече от три въпроса Вашият отговор е “да”, то това трябва да е сигнална лампичка, че нещата между вас започват да боксуват. На този етап (стига да желаете и да си дадете сметка колко много го искате), може да промените някои детайли в “дизайна” на брачните отношения и да върнете или даже да подобрите брачната си връзка. Проблемът е, че обикновено този процес на “емоционално раздалечаване” протича като че ли незабележимо и подмолно. Забързани в ежедневието, грижите за кариерата и децата, често пропускаме да отбележим, че съпружеските отношения са се променили. На този етап все още не можем да говорим за брачна криза (кризата е остро състояние на неравновесие в семейните отношения). Ако обаче нещата не бъдат коригирани (не очаквайте това да стане от само себе си), то неминуемо ще се откажете пред “откритието”, че това не е човекът за когото се оженихте.

Признаците на криза в семейството са многообразни. Най-често психолозите споменават кризата на адаптацията – времето на началото на брачните отношения (или съвместното съжителство), когато взема връх борбата за власт в семейството. Ако по някакъв начин на този етап се провокира семейно насилие (независимо дали е физическо или вербално), бъдете нащрек. Семейното насилие е най-яркият показател за личностна несъвместимост на партньорите, особено ако е заявена още в началото на връзката. Не допускайте това да се превърне в начин за решаване на конфликти, не се надявайте, че ако евентуално имате дете – това ще промени нещата, не вярвайте, че човекът който упражнява насилието ще промени поведението си. По-добре си дайте сметка, че имате нужда от професионална консултация, която да даде възможност да се открият нови стратегии за справяне с конфликтите.

Освен това е доказано, че първата сериозна криза в брачните отношения се явява някъде към 3-тата година от брака, после следва кризата на “пубертета” – когато най-голямото дете навлезе във възрастта на ранния пубертет, и т.н. криза на празното гнездо – когато децата напуснат семейството и родителите останат сами.

Най-често причина за семейна криза е изневярата или съмнението за изневяра на брачния партньор и тя може да се случи по всяко време. Изневярата е най-обидния казус в една връзка. Тя накърнява достойнството, гордостта и доверието на партньора. Възможно е да се стигне до развод, но по-често тя започва със семейни скандали и завършва с необратимо отчуждение, а семейният дом се превръща в хотел за временно пребиваване.

Това е т.н. криза на доверието, която би трябвало да ви насочи към фамилен терапевт. Особено опасно е когато изпитвате болезнена ревност. Това състояние няма нищо общо с въпроса ”изневяра ли ми той/тя в действителност или не”. Ревността, когато надхвърля границите на допустимия толеранс е обект на психотерапия. Ревнивецът просто трябва да се “излекува” от тази натрапливост и , повярвайте, това никак не е лесно.

Отговорете си на следните въпроси:
1. Следите ли непрекъснато разписанието на Вашия партньор?
2. Намира те ли, че той Ви превъзхожда? (чисто физически, интелектуално, материално)
3. Убедени ли сте, че има неща от живота му, които той/тя не Ви доверява умишлено?
4. Успявате ли да заспите спокойно преди той/тя да се е прибрал/а от работа, среща или парти?
5. Държите ли да сте винаги и навсякъде с нея/него?
6. Струва ли ви се, че той/тя напоследък е станала по-съблазнителен/съблазнителна и то не заради Вас?
7. Получавате ли сърцебиене и изпитвате ли гняв когато някой друг се радва на интимност от страна на вашия/шата съпруг/а?
8. Готов/а ли сте да платите на детективска агенция, за да проследи половинката Ви?
9. Измъчва ли Ви постоянно мисълта за предишните интимни връзки на Вашия партньор?
10. Проверявате ли SMS-ите в телефона му, входящите и изходящите му обаждания, личния му бележник?
11. Страхувате ли се че могат да Ви отнемат съпруга/ съпругата, буквално под носа?
12. Смятате ли, че собственият Ви пол е по-умен от противоположния?
Ако сте отговорили с “да” на повече от 5 въпроса – непременно си задайте въпроса “нормално ли е да съм такъв ревнивец?”

Ревността може да бъде и нормално състояние на любовта, но може да се окаже и страдание, което се корени в самите нас, в нашия минал или настоящ емоционален опит, който се е отразил върху психиката ни, както белег върху кожата. Патологичната ревност трябва да се лекува, защото тя нарушава функционирането на брачните отношения и отдалечава съпрузите един от друг. Не се оставяйте да страдате и да причинявате мъка и огорчения на любимия човек – просто потърсете професионална намеса. Това може да спаси брака Ви.

автор: Диана Димитрова източник

Един ден ще срещна жената на моите мечти.Тя няма да ме кара да правя да правя нищо.Само ще ме обича.Ще е сготвила най-вкусното ядене, например сърми с лозов лист, а не тази отвратителна картофена супа.Ще е облечена по най-последната мода.Стаите ще ухаят на цветя и парфюми, на усмивки.Тя добре печели и няма да се нуждае от моята заплата.Заплатата ще ми служи за джобни пари и тук там да почерпя някоя особено настоятелна почитателка на моя ум.

Един ден ще срещна мъжа на моите мечти.Той ще каже:"Скъпа зарежи тия тигани, тенджери, перални, парцали за прах, ютии....Аз съм свършил всичко.Облечи моята изненада (разгъва пакет с нова рокля).Искам да гледам очите ти, да слушам смеха ти и да танцуваме бавно...
Недей да мислиш кой ще плати електричеството и ще купи чушки.искам да прочетеш Шекспир-сонетите, и утре вечер да си говорим за тях.Аз печеля достатъчно.Твоята заплата е, за да си имаш джобни пари..."
Така мъжът и жената ще седнат да вечерят в щастливо мълчание.И всеки ще се усмихва миролюбиво и снизходително, казвайки си наум:"Ако знаеш само за какво мисля!" Hо това ще бъде една много лична мечта.

библиотека "Стършел"

Самоубийството не е избор. То се случва, когато болката премине всички граници. Човек не иска да умре, но вече не иска и да живее. Това, от което истински се нуждае е помощ. Самоубийството е един вик за помощ. Трябва да престанем да запушваме ушите си.
90% от хората в определен момент от живота си са мислили за самоубойство. На повечето само им е хрумвало. Други са отделили на тези мисли дни, дори месеци, но не са предприели нищо повече.
Мисълта за самоубийство не означава, че някой е лош човек, или луд, или слаб. Той просто страда прекалено много и често не желае да умира, но не намира друг изход. Защото всичко си има някакви граници. Никой не може да вдигне безкрайно голяма тежест. Никой не може да понесе безкрайно много мъка сам. Тук изобщо не става въпрос за воля.
Глупаво е да си мислим, че определена причина не е достатъчен довод за самоубийство. Никой не знае какво става в душата на другия.
Наивно е да вярваме, че той/тя няма да го направи. Не него/нея може би му трябва съвсем малко. Всичко може да бъде повод. Дори това, че си изпуснал автобуса. Дълбоката, истинската причина често пъти не излиза наяве. Особено, ако е станало твърде късно.

Думите "На мен това няма да ми се случи" са абсурдни. Може да се случи с ваш познат или роднина, дори с човек, за когото никога не бихте предположили.
В статия на news.bg от миналия месец прочетох, че в България се извършват средно по седем опита за самоубийство на ден. Три от тях завършват със смърт. А колко от опитите изобщо не са регистрирани..?
Знаете ли, че един разговор е способен да предотврати самоубийство? Едно разглеждане на проблемите, изслушване и искрена подкрепа... Болката в душата е толкова човешка, колкото това да те боли корем. Способни ли сме да проявим разбиране? Да помогнем?
Едно от най-важните правила, за които съм чела е че не бива да оставяме такъв човек сам. Не и ако се съмняваме, че е способен да посегне на живота си. Трябва да се опитаме да поговорим с него, да спечелим доверието му. Ако бездействаме, не направим нищо или се отдръпнем уплашени, това означава, че сме го убили ние.
Друго правило е да не упрекваме и да не съдим. Целта е да предразположим човека отсреща да се отвори към нас, а не да затвърдим мнението му, че е безсмислен или живота му не струва.
Особено тъжен факт е, че самоубийството е реакция на сегашна ситуация, която по-късно няма да е същата или ще се приема по различен начин. Но след като веднъж сте мъртъв, няма как да разберете това. Проучвания сочат, че често тези, които са опитали да сложат край на живота си и са спасени, няколко дни или седмици по-късно се радват, че са живи...
Самоубийството не е въпрос на личен избор.

Безкрайно лесно е да започнете разговор с непознати, стига да знаете как да подходите.
Първо, насочвайте се към хора, които изглеждат достатъчно открити и склонни да подхванат непосредствен разговор. Повечето хора се радват да се запознаят с някой нов човек. Спокойно можете да смятате за подходящ обект всеки, който е сам и не е погълнат от някаква дейност.
Подходящите обекти вероятно ще ви покажат, че се интересуват от вас, като от време на време ви се усмихват и ви хвърлят по някой поглед; като държат ръцете и краката си не-кръстосани, тоест в открита позиция; или като седят с кръстосани и обърнати във вашата посока крака, което на несловесния език на тялото е белег за интерес.
Ако представители на противоположния пол се чувстват привлечени от вас, възможно е да ви го покажат и по някои допълнителни начини - например като пооправят прическата или дрехите си, като докосват (или погалват) някои части на тялото си или някой предмет (например чашата си или стола), или като ви позволят да ги „уловите", че ви гледат, а после да задържат за секунда погледа си, вперен в очите ви, преди да го отклонят встрани.

Щом решите с кого ще се запознавате, следващото, което трябва да направите, е да се усмихнете, да установите визуален контакт със съответния човек и да го заговорите.
Въпреки че повечето хора се притесняват и трескаво се мъчат да открият коя е „вълшебната" уводна фраза за започване на разговор с непознат, проучванията сочат, че каквото и да кажете, то е почти без значение. И все пак, отрицателно звучащите уводни фрази обикновено не събуждат у другите хора желание да завържат разговор с вас и вероятно ще дадат лош тон на запознанството ви.
Веднъж, в някакъв нощен клуб, един мъж се приближил към сама жена с намерението да се запознае с нея и като уводна фраза заявил: „Господи, направо не мога да понасям цялата тазя гърмяща музика!", а тя му отвърнала: „Защо тогава просто не си тръгнете?".
Когато се запознавате с някого, не е необходимо всичко, което казвате, да е непременно остроумно или дълбокомислено - и най-простичките забележки вършат чудесна работа. Важното е да се възползвате от всяка удобна възможност, за да установите контакт и да подтикнете познанството към развитие. Ако съответният човек също иска да се запознае и да се сближи с вас, то той вероятно сам ще ви предостави някоя информация, която ще позволи и на двама ви да откриете общи интереси, така че да насочите разговора към по-лични теми.
Никак не е трудно да се измислят начални фрази за запознанство. По принцип разполагате само с три възможни теми, от които да избирате за какво да заговорите:
* За ситуацията, в която сте.
* За другия човек.
* За вас самите.
Разполагате и само с три начина, по които да започнете разговора:
* Като зададете въпрос.
* Като изкажете мнение.
* Като изтъкнете някой факт.
Основната ви цел като начало е да заинтригувате или да въвлечете в разговор съответния човек, ето защо обикновено е най-подходящо да започнете с някой въпрос към него. Въпросите вършат добра работа, стига да не задавате прекалено много един след друг. Изказването на мнение също е подходящ начин за започване на разговор - определено по-удачен, отколкото изтъкването на някой факт. Ако започнете с факти от рода на „Днес автобусът закъсня" или „Чудесен ден", вие всъщност не въвличате в разговор другия човек, а му прехвърляте топката той да се опита да завърже разговор с вас, като ви зададе въпрос или изкаже някакво мнение, което обаче може и да не стане.

Започване на разговор за ситуацията, в която сте
Това обикновено е най-добрият и най-лесният от трите възможни варианта за завързване на запознанство. При него има по-малка вероятност да предизвикате чувство на неудобство у другия човек, отколкото ако заговорите за него, и съществува по-голяма възможност да го въвлечете в разговор, отколкото ако заговорите за вас самите.
За да започнете разговор за ситуацията, в която сте, първо се поогледайте наоколо и си набележете някои интересни или любопитни неща. Използвайте правилото за двойната перспектива - постарайте се да подхвърлите тема, по която предполагате че другият човек също би желал да говори. Това е особено лесно, ако двамата сте в общ образователен курс, в работна обстановка или в някоя група по интереси (например за самотни майки и бащи), в благотворителна организация или в някой клуб.
След като сте задали вашия въпрос или сте изказали някакво мнение, слушайте внимателно какво ще ви отговорят. И помнете, че да кажеш каквото и да било при всички случаи е сто пъти по-добре, отколкото да не кажеш нищо.

Започване на разговор за другия човек
Повечето хора обичат да говорят за себе си и с удоволствие ще откликнат на всякакви въпроси или доброжелателни забележки, свързани с тях самите. Преди да приближите към съответния човек, обърнете внимание какво прави, как е облечен, какво казва или какво чете, и си помислете какво още бихте желали да узнаете за него.
Някои психолози препоръчват да се използват уводни фрази, които направо издават интереса ви към другия човек. Например: „Здравейте, изглеждате интересен човек и бих искал да се запознаем" или „Здравейте, на няколко пъти съм ви забелязвал тук и си помислих, че ще е добре да дойда и да ви се представя". Подобен пряк подход към запознанство прави много по-силно впечатление на другия човек, отколкото различните завоалирани форми на интерес, а при всичките тези толкова много хора и толкова разнообразни стимули наоколо, които разсейват вниманието, за всеки е жизненоважно да направи впечатление. Основното предварително изискване при избора на този начин за запознанство е да съберете кураж.

Започване на разговор за вас самите
Независимо че са широко разпространени, особено сред самотните хора, уводни фрази относно вас самите рядко стимулират разговор. Непознатите за вас хора са много по-заинтересувани да говорят за самите себе си, отколкото за вас. Никога не започвайте да давате сведения и да говорите за себе си, освен ако не са ви задали конкретен въпрос. Ако другият човек не ви попита сам за семейството, професията, интересите или заниманията ви, значи той просто не се интересува от по-близко запознанство с вас.

из "Скритият смисъл на думите", Алън Гарнър

„Недопустимо е да печеля по-малко от Нея" - макар че често предлага помощ на жена си, Той не може да понесе мисълта, че Тя получава по-голяма заплата от него. "Чувствам се нищожен. Тя никога не ми е натяквала. че благодарение на нея оцеляваме и въпреки всичко се чувствам виновен, че жена ми издържа семейството ни."

Дали наистина Той се притеснява единствено, че приносът му за семейния бюджет е незначителен или има и друга причина?
Може би зад това съперничество се крие друго, по-дълбоко. Той вероятно не може да приеме факта, че Тя се справя по-добре от него в някои сфери на живота.

Съперничество в обществото
В личния си живот Тя и Той са в прекрасни отношения, но в обществото - по време на приятелски или служебни вечери, те не спират да си противоречат и апострофират взаимно. И двамата имат една и съща потребност околните да им се възхищават, но знаят, че е невъзможно това да стане едновременно.

“Ако действително ме обичаше, нямаше вечер да се прибираш толкова късно", нахвърля се върху Него Тя.
"Ако ти пък ме обичаше, щеше да приемеш факта, че работата ми е изключително важна за мен", отговаря Той.
Никой не ги е принуждавал да живеят заедно. В крайна сметка решението за брак са го взели те и въпреки това всеки един от тях прекарва времето си, като доказва на другия, че той не умее да обича.

Този случай напомня малко отношенията брат-сестра с техните постоянни караници. Връзката е белязана от чести караници, които обаче не застрашават хармонията й. Най-разумният начин да се откажете от подобен безсмислен конфликт, предимно словесен, е да приемете, че той с нищо няма да ви помогне.
Спрете навреме, преди в отношенията ви да прераснат в агресия.