На завоя на моята улица

-1-

Странни същества са жените! И същевременно безкрайно логични по своему. Ето, рано сутрин, съпругата решава да ме изрита навън.

-         Ставай от тоя компютър! – безапелационно нарежда тя. – Разходи се малко, виж белия свят, мини по нашата улица да купиш закуски.

Изключвам слух автоматически, защото продължението на речетатива го знам. Как откогато ми е  побеляла косата се имам за пенсионер. Как ще си разваля окончателно очите на монитора. Как ходенето пеша било незаменим стимул за тялото и духа. И тъй нататък, и тъй нататък....

Но днес обичаната ми шефка като че ли е решила да разнообрази репертоара:

-          Нали все си спомняш за детското си пазаруване в квартала. Как на седем майка ти те пратила до близкия павилион и ти с песента за стария файтон си се върнал триумфално от първия си успешен пазар. А новия магазин от веригата супермаркети не се ли намира на същото място? Пускат му реклама през половин час по телевизията. Вземи каквото прецениш оттам.

Казано честно, бях забравил споделеното. Но жените помнят, особено червенокосите, помнят всичко дяволиците….

Навличам послушно сгънатите на фотьойла дрехи и мимоходом отбелязвам, че панталонът малко ми стяга.

-          Че как не! – с дяволито присвити очи ме прострелва жената. – Нали ти е от абитуриентския бал.

Хм, „ирония на съдбата”, поднесена от собствената ти половинка! Миналата седмица ме навлече със сакото от сватбата, днес с абитуриентския панталон.... Да и се чудиш на логиката, която и този път се оказва желязна. Обяснява ми значи как съм отслабвал и някак си съм се смалявал. Заради това вадела забравените, оцелели дрехи от вехтата ракла.
Сякаш бездънна ми изглежда тая мебел, съхранила в утробата си вещите от миналото. Понякога си мисля, че там – най-отдолу, като отслабна и се смаля съвсем, ме чакат моите детски къси гащи с презрамки и ризката ми на червени и бели карета.

Дипломатично запазвам подозренията за себе си, преодолявам стъпалата и след минута съм вече на нашата улица. Някога, през моето детство, тя беше наистина наша. По прашната и често кална пръст колите минаваха като белите лястовици. С децата от махалата точно тук правехме юнашки мачове. А пръснатите около улицата къщички създаваха уюта на стария квартал. Там бе и нашата къща – варосана и висока, отрупана с люляци до капандурата на тавана, дървета и алеи отрупани с цвят в градината отпред. И всичко, освен детската глъчка, се стопяваше в невероятната, космична тишина.... Даже понякога като далечно ехо се чуваше кристалният звън на камбаните на храма – на онзи, със златните кубета, в центъра на града.

Но всичко това принадлежи на миналото. Днес малцина си спомняме махалата, каквато беше. Нали все по-малко оставаме старите комшии, доживяващи дните си в този пренаселен комплекс, пресичан от асфалтовата лента на новопроизведения, пълен с потоци от коли, булевард. Няма нужда от справка в общинския регистър. Току пред погледа ми се мерне някоя позната физиономия, лепната на стълба с ореола на поредната жалейка.

Преди години попитах децата дали биха излезли да поиграят на улицата, а те ме погледнаха смаяно:

-          Тате, да не сме самоубийци?

Още една тъжна истина, при това неумолима.

 Все пак  усещам, че някаква бодрост ме обзема. Може би заради чистото, синьо небе отгоре. Поне то не се е променило. Или заради редиците стари дървета, които пропуснаха да изсекат навремето. И те си живеят и зеленеят напук на новото хилядолетие, урбанизацията и гадната отрова на отминаващите возила. И крият в клоните си птиците и техните песни, за да можем да ги чуваме сутрин и вечер.

Неусетно повдигам глава, изправям отънялата си снага, поемам свежия утринен въздух и ускорявам крачката. След секунда отбелязвам, че птиците по близките дървета мълчат. И неочакваното скърцане на спирачки отзад ме кара да подскоча. Току залепнал зад гърба ми е спрял лъскав джип. От прозореца се подава чорлава глава  и  почва да ругае:

-          Дядка, къде рипаш? Кат те скивам, гробищата нема да ти избегат, не скачай толкова към трапа. Аман от пенсии, и сутрин не може да си паркираш колата спокойно!

Умиротворението изчезва. Понякога изпитвам безумен, ирационален гняв. Може би защото редиците от спрели таратайки са обсебили целия тротоар. Защото кофите за смет преливат, тревата е смачкана и по банкета на моята улица винаги се стеле килим от хвърлени угарки. Или защото хилядите пришълци, „граждани в излишък” не знаят и не искат да знаят какво унищожиха с идването си в стария квартал.

- Може да тренирам за световното за ветерани! – изтъпанвам се решително пред бронята и почвам предизвикателно да тропам по капака. – А ти, като гледам как го търкаляш това лъскаво яйце със сигурност ще ме изпревариш с паркирането в гробищата, селяндур смотан.

Грозната глава трескаво бута лостовете и върти волана, отдръпва колата метър назад, за да я предпази. По свитите му очи разбирам, че явно няколко секунди се колебае дали да ме размаже с преден ход или просто да слезе и да ми фрасне два унищожителни шамара. В крайна сметка явно решава, че го мързи и целта не си заслужава неприятностите. Заобикаля ме с ловка маневра отстрани и се задоволява само със стиснати зъби да подхвърли през отворения прозорец:

 - Не само дъртак, ами абсолютен кукундрел, нищо че не си от село!

-2-

 Дори след блестящата морална победа, радостта някак бяга. Вероятно понеже трябва един ден да призная, че това наоколо отдавна не е моята улица и моя стар квартал. Скоро май няма да има и такива дето ги помнят. Смениха на даже имената на улицата, на съседните, на квартала. Така звучали по-модерно… В такива мигове си мисля защо за убийците на миналото не се полагат по-тежки присъди от тези за убийци на хора.

Или съм тъжен, защото минавам покрай мястото, където беше къщата, а после и блокът на моя приятел от детството Асен. Асо се пропи след като навърши четиридесетака и остана демократично безработен. Движеше със съмнителни хора, приличащи на дилърите с вълшебен прашец. И един ден просто изчезна. Майка му търси някакви следи с години, за разлика от полицията, която бързо приключи случая. Съмнявам се да са го погребали подобаващо.

То, като изпратихме с почести и рев друг приятел от детинство -  Стефан, да не успяхме да го върнем! Стефчо си пресичал нашата улица една вечер след кратка визита в кварталното кръчме, ама объркал епохите. Вместо със сладкото безвремие на отминалото се сблъскал с насред платното с някакъв главорез, яхнал модерен автомобил като този, дето наругах преди малко.  Шофьорът бил пришпорил колата с над сто километра и го убил на място.

Властта и този път раздаде „всекиму своето”. Изкараха, че Стефан пресичал неправилно, бил пиян, а палачът му просто си летял с превишена скорост. Ние си погребахме приятеля, а те глобиха убиеца. И трагедията приключи с безпощаден екзод.

Ех, жената ме прати да се разтуша, пък аз си играя на тъжни асоциации край жалките, напукани входни козирки на панелните блокове! Съвсем помръкнал установявам как почти съм стигнал до целта си. Но не преди да заобиколя оградата от дялани камъни и ковано желязо на бистро „Мариана”. Чичо Киро беше единствения телевизионен техник в квартала, а истинската Мариана – неговата дъщеричка. И когато вълшебната торба с образи спираше да говори и не можехме да гледаме „На всеки километър” или „Шогун” заучената парола винаги влизаше в действие: „Извикай Киро!”.

Ала вековете се смениха, момичето порасна и тръгна по гаджета. Телевизорите също се модернизираха, но никога не сварих да питам Киро дали трудно се приспособява към ремонта на новата западна техника. Понеже в една дъждовна вечер приятелят на Мариана се вряза с автомобила в задницата на спрял камион. Пак на тази улица. И затри себе си и нея. Косата на чичо Киро стана като сняг за дни, после откри заведение на партерния етаж от къщата си с парите от старите години и името на изгубеното си дете. Но от много време барчето стои затворено. През ума ми минава пак тъмна мисъл, че комшията от ония времена или е сериозно болен, или се е пренесъл окончателно в по-добрия свят при дъщеря си.

-3-

Дотъркалях се! Тук, на метри от модерния магазин на поредната хиперверига, е завоя на нашата улица. И е време да погледна на обратно. Знам, очите ми не са като едно време и жената все гълчи, че компютърът унищожавал зрението. Ала не е илюзия, че всеки път като погледна назад виждам странно „стерео”, в което картината някак си се раздвоява. От едната страна шуми булевардът – такъв, какъвто си е днес: с положения нов асфалт и крещяща маркировка, с колоните от минаващи коли, мигащите светофари и извисяващите се, сивеещи блокове. А от другата е моята улица: тясна и кална, обградена от старите, едноетажни къщи и бялата фасада на моя дом най-отзад. По нея се мяркат силуетите на близки и познати, позабравените образи на съседи и приятели. Те ми махат с ръка, поздравяват ме и ме канят да ида при тях.

И непременно ще го направя. Не днес, нали обещах на жената да се прибера със закуски.

 Но все ще дойде мигът да се събудя в едно магическо утро, докато тя още спи. Ще драсна кратка бележка на нея и децата: да не плачат, че заминавам, защото орисията на човека е винаги да се връща, откъдето е тръгнал.

Скришом ще измъкна от старата ракла детските панталонки, карираната, весела риза и някоя от старите торби в чекмеджето на шкафа-ветеран. Ще нахлузя презрамките и с детски устрем ще  припна до супер-магазина. Всъщност той ще се смали пак до паянтовия, ламаринен павилион, нацапан щедро със зелена боя. Ще напазарувам от него онези вехти, кръгли питки със замайващ, вълшебен дъх. И с песента за стария файтон ще свия по моята стара улица. Пътьом ще се отбия до чичо Киро, да му поръчам да мине за телевизора, а малкото момиченце Мариана ще си играе безгрижно в градината пред дома. На следващата пряка ще се уговорим с Асо и Стефчо да съберат отбора и да му спретнем един страхотен мач срещу другата махала след обяд на улицата. И най-сетне ще се приближа до портата на старата къща, където ме чакат моите родители.

-Браво, моето момче!  – ще ме погали с ласкавия си поглед мама.

-Казах ли ти, че ще успее? Той отдавна е истински мъж! – ухилен ще изрече баща ми.

И тогава ще настъпи най-прекрасният миг. Камбаните на „златния храм” ще забият за мен, а аз ще прекрача желязната порта на старата, незабравена къща. И ще остана без дъх. Както се случва винаги, когато докоснеш истинското щастие....

Напоследък ни подлудиха с тая цифровизация... Не бе, не с оная "цифровизация"-тя си тече вече 23 години тихо и спокойно, за да не събуди прокуратурата и несменяемите до Края на света съдии и никога не е спирала, а с другата - на телевизорите.

Та, какво мислите ще се случи на 01.09.2013г. в любимото ни Отечество?

Това е само един възможен сценарий, за който се предполага, че към момента съм предсказал само аз. Спокойно, ако някой до тогава открие в предсказанията на маите или на Нострадамус нещо от тоя род, обещавам, че няма да се разсърдя и ще им отстъпя авторството.

Ето го и Предсказанието МИ:

Някъде, в една далечна галактика, на 1 септември 2013 година...

Дядо Пройчо от китното балканско селце Хлъзничехъл ще стане още в ранни зори– към пет, пет и половина, примерно.

Ще хвърли набързо малко жито на кокошките.

Ще събере 2-3 яйца от полога.

Ще забърка и ще сипе сутрешната дажба на Гошо, респективно – нареченото на някой политически лидер домашно прасе.

После по инерция ще пусне телевизора - 15 годишен „SANYO” за да гледа повторението на „Господари на ефира”.

Но ще остане мноооого изненадан.

Като предсказвам, че ще е мнооого изненадан, имам предвид ей такива ОООООО-та, и то поне толкова, колкото се събират в един Gooooooooooooooooogle, минимум.

Дядо Пройчо ще натисне бутон 1 на дистанционното и там, където ще очаква да види благите образи на водещите от сутрешния блок на БНТ... ще го посрещне един свеж, но за сметка на това - непрекъснат рекламен блок. Едни весели засмени момчета ще си предават ръчно свита цигарка един на друг, ще дръпват дълбоко от нея, а после, усмихнати ще я предават в кръг на следващия… На заден фон, леко, спокойно и напевно младежки глас ще обяснява на драгия зрител, как само днес от WeedsTV му се дава уникалната възможност да закупи не една, не две, а цели три опаковки от най-качествената тревица, расла по нашите земи. Към която, ако се обади до половин час на посочения телефон ще получи гратис и 100 грама дизайнерски чай.

На мястото на Нова ТВ ще има WTF, по която неуспелият да влезе в парламента Яне Янев, ще чете денонощно речи от избраните си съчинения „Как преборих Октопода от А до дабъл Ю”.

 Вместо ТВ7 на следващия канал ще се мъдри логото CSI. По него целодневно ще се излъчва реалити шоуто „От местопрестъплението: София”, където скрити камери в парламента, заведенията наоколо и министерствата ще показват вземането на подкупи в реално време. Ако Дядо Пройчо не заспи до 22 часа, по същия канал ще може да проследи номинации за изхвърляне (или „отзоваване” съгласно евентуално вече приетите промени в законите) на депутата, министъра и служителя, получил най-много гласове за деня.

……………

Злите езици говорят, че докато тълпите на протестите блокирали кръстовищата и искали разни невъзможни неща от хората във властта, които от своя страна никога не биха им ги дали, разни странни субекти обикаляли телевизиите и подписвали договори за изкупуване на аналоговата техника за жълти стотинки, като електронни отпадъци.

Ето на това му викам маркетинг и цифровизация, брат – да гушнеш един необятен пазар почти безплатно.

И през септември да бъде, май…някъде в една далечна галактика...

Зелената Рокля

Нека ви разкажа историята за Зелената рокля. Самата рокля няма абсолютно никакво значение за самата история, но метафорично погледнато – искам не искам роклята е там. Въпросното там е рожден ден, но не кой да е рожден ден а Рожденият Ден. Аз вървях с бърза крачка към спирката на тролея а студеният септемврийски вятър духаше право през мен, без дори да се извини. Грубо. Но това не ми пречеше, крепеше ме мисълта, за приятната компания и алкохола, който ме очакваше в къща на другия край на София. Под приятна компания имам предвид, колекцията от всевъзможни индивиди събрани, сякаш от магически сили.

Качих се в тролея и сядайки на седалката, продължих да си представям препълнените чаши и наздравиците. Тук е момента да вметна, че не съм някакъв долен  и пропаднал пияница, колкото и да ми се иска. Просто съм човек притиснат от обстоятелствата, който се опитва да открие смисъла на живота на дъното на бутилката или под масата или на пейка в южния парк - зависи от алкохола.

Та седя си аз и блажено си мисля, разни нецензурни неща, когато в тролея се качи тя. Под „тя” нямам предвид жената с главно „Ж”, а просто жена, чието име все още не знам. Правя това уточнение с цел да не се бъркат двете жени, защото жената с главно „Ж” в момента се намира в Дружба 2 в прегръдките на този долен и гаден изверг, но нека не се отплесваме.

жената – не тази с главната буква. – съвсем в реда на нещата, беше красива. Тя ме погледна изпод очилата си и – почти съм сигурен в това – ми се усмихна. Но не онази саркастично иронична усмивка тип: „Само в мечтите ти!”. По-скоро, усмивка от сорта на „Симпатичен си.” Въпреки, че не ги различавам особено добре, се надявам, че беше втората. След първоначалният шок, който ме обзе – не съм свикнал на такова внимание от страна на нежния пол – се опитах да се взема в ръце. Даже стигнах до там, че буквално се взех в ръце – прегърнах се сам – за да се окопитя и да направя нещо по-въпроса с тази усмивка и притежателката и’. Спирките, както и репликите, които обмислях, се изнизваха бързо и неусетно. Всъщност не беше чак толкова неусетно. Можех да започна с класическото: „Здрасти”. Въпреки, че всеки един профил, във всеки един сайт за запознанства, упорито ми натякваше, че така разговори не се започват. Не става.

„Аз съм писател!” и това не става, защото на практика е лъжа. Не че не се опитвам да пиша, просто никой не чете това, което пиша. Не става. „По принцип си много красива.” Близко. Станах и опитвайки се да излъчвам увереност, която реално погледнато не притежавам, се запътих към нея. За моя жалост не успях да отчета факта, че точно в този момент тролея спря и че аз се намирах точно пред врата. Морето от хора ме изхвърли извън тролея, още преди да успея да изрека първата сричка на въпросното: ‘Много си красива”. Единствения плюс в ситуацията – а аз съм изключително позитивен човек, въпреки нещата, които говорят другите за мен. – е че точно на тази спирка трябваше да сляза. Но нищо, всяко нещо с времето си! – помислих си аз и зачаках между галактическият рейс 260, който щеше да ме преведе през недрата на София и да ме откара в Горна Баня. Пътуването мина, както очаквах, друсащо, гадно и изключително потискащо с оглед на провала ми да заговоря онази красива жена. Слязох от рейса и поех на последната част от пътешествието си. Докато катерех баирите, които минаваха за улици псувах на ум. Сигурно от страни съм приличал на някой хобит, тръгнал към Мордор. След като ми омръзна да псувам на ум, хората, обществото, пак хората, шофьора на 260, съседа от горе, който постоянно тропа и отбора на Левски, че отпадна от Сараево. Реших да почна да псувам на глас, архитекта, който е проектирал тия калдъръми. Ненадейно стигнах заветната цел. Без да позвънява, нахлух през входната врата, изкачих се по тъмните стъпала, избягвайки подхлъзване и счупване на врата и влязох при рожденика, който случайно ми се падаше братовчед. След рутинните поздравления, разменяне на любезности, аз заех мястото си на масата. Почти всички гости бяха дошли. След традиционния диалог включващ ключовите въпроси: „Как си?”, „Учиш ли?”, „Работиш ли?”, „Как е кучето?”. Се премина на още по-традиционното гробно мълчание в продължение на 30 минути, след което дойде ред на най-традиционното напиване, включващо множество тостове. Изпивайки четвъртата си чаша уиски, реших да огледам околните за последно. В смисъл, че за последно щях да мога да ги видя на фокус. Подредбата на масата беше изключителна любопитна. Брат’чеда, негов приятел, друг негов приятел, някакъв непознат, още един приятел и момичето от тролея. Премигнах. Аз по принцип си мигам, но това беше по – специално премигване. Имам едно мото в живота: „Ако премигнеш три пъти и още го виждаш, значи почти сигурно не халюцинираш.”

Едно премигване – момичето си е там.

Второ премигване – усмихва ми се.

Трето премигване, съпроводено с едно малко уиски на екс – тя продължава да е там облечена със зелена рокля. Като цяло съм атеист и повече вярвам, че България може да стане световен шампион по – футбол от колкото в Бог, но онази вечер бях готов да повярвам във всичко. Станаха, опитвайки се да не залитам и избутвайки полуживото тяло на първата жертва за вечерта, приседнах до нея. Преди да кажа, каквото и да било тя проговори:

-          Срещаме се пак.

-          Да така е - отвърнах аз. – много красива рокля.

Да знам, че не съм Дон Жуан, но все пак е нещо.

-          Благодаря – отвърна тя. – много хубава риза.

Перфектният разговор. Но това не ме интересуваше особено, важното бе, че я срещнах пак. След, като изяснихме основните моменти, като – кой какъв е, на кой какъв е и за какво се бори, любим цвят, любим филм, любима музика, кръвна група, ЕГН, и номер на лична карта. – разговора си дойде на мястото.

-          Значи си писател. – попита ме тя.

-          Да!- отвърнах гордо – Нещо като Данте Алигиери на 21 век.

-          Трябва да ми дадеш да прочета нещо твое.

Сърцето ми на отшелник трепна. Същността ми на циник, песимист и меланхолик, се стопли за момент. Тя искаше да прочете нещо мое, без да съм я принудил, без да ме е съжалила. Ако не стоях на 15 сантиметра от нея, щях да отроня мъжка сълза от дясното си око. Сълза на радост – каквато си позволих един единствен път- когато Левски игра в Шампионската Лига.

-          С удоволствие – казах аз и се обърнах да взема чашата си.

След, като я изпих на екс, се обърнах. Момичето, което се казваше Ани, се беше променило. Дали я виждах размазана от алкохола или от неизмеримото щастие, което изпитвах, не знам. Но реших, че сега тя е като ранено животно и аз трябва да я довърша – ще ме простите за метафората, но какво да се прави.

-          По принцип – започнах аз монолога си. – Съм циник, но това не означава, че не съм романтик. Въпреки, че беше изтръгнато и смачкано на парченца, сърцето ми не е безчувствено. Когато те видях в тролея преди няколко часа, сякаш ти докосна струна в разстроената ми китара, наречена душа. Аз почувствах нещо. Не, моля те, не си мисли, че съм някакъв странен тип, като цяло не съм такъв, но когато ми се усмихна с тази красива усмивка – да точно тази – аз разбрах, че ти си по специална. Ти почувства ли същото? Не, не ми отговаряй, има време за това – казах аз, галейки ръката и’, която беше необичайно космата.

-          Виждам, че си натурално момиче в буквалния смисъл на думата, но това не ми пречи, защото – виждаш ли – аз търся точно такава жена.

Завърших монолога си задъхан и развълнуван и зачаках отговор.

-          И аз търся такова момиче – отвърна плътен мъжки глас.

Оказа се, че когато съм се обърнал за уискито, Ани се е отегчила от присъствието ми и е отишла при рожденика – моят единствен братовчед; всъщност не е единствен, но ми е най- близкия, за това приех това негово деяние много на вътре. – и сега са в другата стая, консумиращи, краткото си но ползотворно запознанство. Също така се оказа, че ръката, която галех до сега е била на изключително едрият и космат Пешо, който по злощастно стечение на обстоятелствата беше облякъл зелен пуловер. И така, оказа се, че Жената с главно „Ж” е в обятията на изверга в „Дружба” 2, докато жената от тролея е в обятията на братовчед ми само на 2 метра от мен. Замислих се има ли какво да направя по въпроса. Разбира се, че има! Но....

-          Всяко нещо с времето си. – казах на глас и се заех да пресушавам бутилката с уиски.

Огромната  изящно орнаментирана  дървена врата се отвори тежко с прискърцване и през прага прекрачи премръзналият собственик на голямата нова къща в класически стил. Свали черното си кашмирено палто и белия шал, закачи ги на окачалката до вратата, обърна се и погледа му срещна очите на стария иконом.

-         Добър вечер господин графе – каза напълно равнодушно възрастният човек.

„Добра ли?” – помисли си младият мъж. „Нищо добро не се случва по света, как така вечерта може да е добра?”, а после измърмори - Добър вечер! – и съвсем между другото попита, дори без да го интересува особено – Къде е Дора?

-         Госпожата е в библиотеката. Чете.

„- Даже пък и госпожа... Мис някакъв си плаж или по-точно басейн...и по неволя моя жена за известно време, поне докато е удобно и за двамата - за баща и’ и за майка ми” – мислейки в тази посока графът премина през коридора, после през салона за гости и почука по отворената врата на библиотеката.

-         Да не си решила все пак да завършваш право? – попита мъжът и’ с не малка доза сарказъм в гласа.

-         Аз ще завърша право независимо какво си мислиш ти господинчо.

-         Маноле, ела и обясни на тази префърцунена селяндурка кой и’ плаща висшето, червилото, гащите и дамските превръзки....- със студена усмивка, която повече приличаше на грозна гримаса, младият мъж извика иконома.

Възрастния човек лекичко наведе глава и преди да каже името на Александър Литвинов, Дора вдигна глава от книгата и злобно каза:

-         Баща ми. Ти само обираш лаврите и заблуждаваш хората, че можеш да направиш нещо съществено.

Манол веднага разбра, че е излишен и тихичко се измъкна само и само да не стане жертва на поредната съпружеска престрелка с обидни думи.

-         Така ли? И какво не съм направил до сега за теб? – попита подигравателно мъжът.

Дора изкриви лице в презрителна усмивка и изкрещя без  дори да си даде сметка за това.


П.П. Това е началото на моето чисто новичко сапунено мехурче. Написах около 56 страници, но няма да ги пусна сега, защото няма изчитане, но ще ми е интерсно дали ви е интересно какво не не е направил Александър? -:D

Напоследък рядко пиша разкази, а се отплесвам по жлъчни статии за нашите политици, "общественици" и държавници. Не че мерзягите-крадци не ги заслужават, но в крайна сметка човек май се пилее за дребни хорица и дребни неща.
  И когато сънуваш някакъв сюжет, това значи, че подсъзнанието се бунтува и трябва да му се подчиниш. Следват безброй редакции и доста часове пред компа, но сънят е в основата на сюжета и идеята. Пък както казваше великия Алеко: "Да вземе да ви хареса!".

Всъщност това е само анонс към разказа в общност "Литература", където смятам, че е подходящото място на художествена творба в съответния жанр. Както стиховете трябва да са в "Поезия", уроците и дидактическите задачи в "Образование" и т.н.
 Но "всеки знае себе си", а моят разказ е тук: http://bglog.net/Literatura/71149

1.

-          Вие сте с новините на 18 март 2012... – Иван изключи телевизора и въздъхвайки погледна екрана на лаптопа си.

Както всеки друг ден, той преглеждаше обявите за работа. Вече половин година, Иван беше безработен, въпреки многобройните интервюта на които се явяваше. Всяко едно интервю протичаше по един и същи начин. Иван влизаше в офиса на управителя, който го засипваше с всевъзможни въпроси, след което стискайки ръката му показваше вратата и казваше, че ще му се обади. В началото Иван чакаше обаждането, но след  третия месец, всичките му надежди се бяха изпарили.

Иван погледна през прозореца и погледът му се спря върху голата топола, стигаща до петия етаж на отсрещния блок. Един от клоните се пречупи от тежестта на натрупалия сняг и политна надолу.

Младият мъж се отдалечи от прозореца и минавайки покрай масата, затвори лаптопа и се запъти към кухнята. Той натисна копчето на кафе машината и зачака чашата му да се напълни с животоспасяващият нектар наречен кафе.

Усещайки аромата на кафе, Иван забрави - поне за миг – всичките си проблеми.

Сядайки отново на дивана в хола, телефонът му започна да звъни. Иван вдигна:

-          Да?

-          Иван Иванов? – прозвуча мъжки глас.

-          На телефона.

-          Здравейте, обаждам се във връзка с обявата за която сте кандидатствали.

-          Обявата?

-          Да, за охранител, аз съм Димитър Георгиев от BLM International. Интересувате ли се от работното място?

-          Да, да разбира се.

Иван нямаше избор. Сметките бяха започнали да се натрупват. Иван имаше нужда от работа.

-          Чудесно, може ли да се срещнем утре в 10 часа?

-          Да, разбира се, какъв е адреса.

-          Ул. „Съборна” номер 9.

-          До утре.

Иван записа адреса на гърба на някаква касова бележка. Поредното интервю. Вероятно и поредният отказ.

-          Грешка. – изрече на глас той – Сигурният отказ.

Иван отпи голяма глътка от кафето си и отваряйки лаптопа си, потъна в информационния поток наречен интернет.

2.

Иван си проправяше път през снежните преспи. Той носеше неизменните си кецове. Самата идея да обуе нещо различно от тези гуменки, както ги наричаше един от малкото му приятели, ужасяваше младият мъж.

Стъпвайки предпазливо, Иван проклинаше, зимата, която упорито отказваше да отстъпи мястото си на пролетта – на прекрасната пролет.

Иван стоеше пред стъклената врата, до която висеше малка табелка с красиво изписано „9”. Часът беше 9 и 55.

-          Всичко или нищо – прошепна Иван и отвори вратата.

Пред него се откри стълбище, водещо до малка остъклена кабинка. Срещу нея имаше друго стълбище отделено с врата. Стискайки пликчето в което носеше CV-то и дипломата си, Иван заоглежда обзавеждането на кабинката. Въртящ се стол на колелца, малка масичка, кофа за боклук, малко радио и календар, който показваше 23 януари. Иван посегна към календара за да смени датата, но забеляза, че под него имаше някакъв надпис. Той отмести календара и зачете написаното:

Искам всичко да приключи, искам утре да умра,

Да не страдам повече се моля, да не дойде повече деня.

А може би дошъл е краят, може би умрял съм аз.

Може би отишъл съм във ада и дяволчета шепнат ми в нощта.

|

\/

Прочитайки това, Иван потрепери.

-          Предишният пазач, имаше странно чувство за хумор. – Каза гласът от телефона.

Иван се обърна и видя човека, на който принадлежеше гласът. Леко пълен и застаряващ мъж, с гъста брата и леко прошарена коса. Носеше добре изгладени риза и панталон.

-          Виждам – отговори леко смутено Иван.

-          Димитър Георгиев – каза мъжът, подавайки ръка.

-          Иван Иванов, приятно ми е. – каза той поемайки ръката на стареца.

-          Моля заповядайте – Каза старецът, повеждайки Иван към стълбите водещи към втория етаж.

Стълбите ги отведоха в тесен коридор със затворени врати. Подминавайки ги, Иван попита:

-          Това офиси ли са?

-          Повечето да, но има няколко празни помещения.

Г-н Георгиев въведе Иван в малък кабинет с красиво дървено бюро. Сядайки за него, той подкани с жест младият мъж, който седна на стол срещу него.

И така, г-н Иванов, желаете да работите за нас?

-          И така, г-н Иванов, желаете да работите за нас?

Последното нещо, което Иван изпитваше бе желание за работа. Той имаше нужда от пари, следователно трябваше да работи.

-          Да, исках да попитам.... – започна Иван, но бе прекъснат от събеседника си.

-          Накрая ще зададете въпросите си, нека първо Ви, обясня в какво се състои работата Ви. Както Ви, казах, в сградата има предимно офиси, както и няколко празни помещения, вашата длъжност изисква, да извършвате пропускателен режим. След напускането на всички служители, трябва да проверите всички помещения освен помещение с номер 5129. Смяната Ви, започва в 19:00 часа и приключва в 07:00 на следващата сутрин.

-          Ами, дипломата ми, CV-то ми?

-          Искате ли работата г-н Иванов? – попита мъжът, поглеждайки Иван право в очите.

-          Да. – отговори той.

-          В такъв случай, Ви очаквам да се явите на работа в понеделник в 19:00.

Георгиев стана и поведе Иван към изхода. Минавайки по коридора, Иван се загледа във вратата с номер 5129. За миг го обзе силно желание да надникне зад тази врата, почти сякаш, нещо го зовеше, шепнеше името му...

Иване.... Иване....

-          Г-н Иванов, беше ми приятно. – казвайки това, мъжът стисна ръката на Иван и се качи обратно по стълбите.

Вървейки към апартамента си, Иван все още не можеше да разбере напълно случилото се. Бяха го наели на работа, без никакви въпроси, без уговорки. Имаше ли значение? Важното е, че го бяха наели, щеше да си плати сметките и да върне всички дългове, които бе взел от приятели и познати.

Вървейки през снежните преспи, Иван с усмивка си мислеше.

„Тази година, пролетта ще е красива.”

3.

Иван седеше в кабинката на софийската улица с номер 9 и се взираше в часовника, който показваше малко след 22:00 часа. Беше 21 март.

До тук първият му работен ден минаваше спокойно. С пристигането си на работното място, му дадоха риза и бадж с неговото име. Колегата му от дневната смяна – весел и лъчезарен пенсионер – му беше обяснил тънкостите на занаята.

-          Трябва да знаеш как да спиш, без да заспиваш. – му каза Григор, развеждайки го из повереният му обект. – успееш ли да го постигнеш, работата ти ще е лесна като песен.

След, като Григор показа всичко, което можеше да бъде показано, Иван попита:

-          Ами стая 5129?

-          Не бива да влизаш там момче. Предшественикът ти направи тази грешка.

-          Уволниха ли го?

-          И така може да се каже. Важното е да запомниш едно – някой врати са по – добри, когато са затворени.

Казвайки това Григор сложи каскета си и пожела лека вечер на Иван.

Беше време Иван, да направи последната обиколка, за да провери дали няма някой работохолик, решил да остане до късно. Той изкачи стълбите до втория етаж и бавно закрачи по коридора поглеждайки във всяка една врата. Стигайки до единствената заключена врата на етажа – 5129. Първоначално Иван подмина вратата, но след две крачки се спря. Отново го обзе онова странно желание да отвори вратата. Той се обърна и застана пред съвсем обикновената врата. С изключение на драскотините под металните цифри, вратата беше чисто бяла. Иван се приближи към драскотините и разчете някакви букви:

Fac….is ….ensu..  A…r..no

Иван се опита да „разшифрова” буквите, но в този момент с периферията на окото си, видя движение в дъното на коридора. Иван се обърна рязко, забравяйки за вратата и се провикна:

-          Кой е там?

В отговор от към стълбите долетя силен смях и стъпки. Иван последва смеха. Слизайки по стълбите, Иван чуваше смеха все по- ясно и по – ясно. Три стъпала преди да достигне първия етаж, силен писък долетя от горния етаж. Иван се обърна и понечи да се върне, когато се озова пред вратата с номер 5129, която беше отворена. Писъкът и смехът се преплетоха в зловеща мелодия, която изпълни цялата сграда. От стаята излизаше силна светлина. Иван вдигна ръка пред очите си. Миг след, като привикна към светлината видя стол в средата на стаята. Нещо теглеше Иван към този стол, нещо го зовеше. Той направи една крачка и тогава.....

4.

Иван се събуди облян в пот. Часовникът в кабинката показваше 03:45. Иван дишаше трудно и му се виеше свят. Той стана и залитайки се запъти към тоалетната на втория етаж. Той влезна и наплиска лицето си със студена вода, след което се вгледа в огледалото. Лицето му беше бледо, очите му бяха хлътнали. Какво се случваше с него?

-          Това е от недоспиването и напрежението – прошепна тихо в огледалото той.

Връщайки се към кабинката Иван погледна стаята от съня си – 5129. Той впери поглед в драскотините под номера и разчете думите: „Facilis Descensus Averno[1]”. Той стисна дръжката на вратата и за момент почувства едновременно радост и тъга. Сърцето му започна да блъска в слепоочията му. Иван натисна дръжката на вратата, но тя беше заключена. Странното усещане изчезна а Иван просто стоеше и се взираше в заключената врата с надраскани на нея неразбираеми думи.

Той се върна в кабинката си и с разочарование седна на стола си, в гледан в календара на стената.

Иван протегна ръка и отмествайки календара, отново зачете посланието оставено от предшественика му.

Искам всичко да приключи, искам утре да умра,

Да не страдам повече се моля, да не дойде повече деня.

А може би дошъл е краят, може би умрял съм аз.

Може би отишъл съм във ада и дяволчета шепнат ми в нощта.

|

\/

Прочитайки за трети път стихчето до края, Иван забеляза, че драскотините под думите приличат на...

-          Стрелка – каза тихо той сваляйки календара от стената. – Какво искаш да ми покажеш приятелю?

Иван застана на колене пред масичката и заоглежда под и около нея. Покритият с плочки под беше чист, с изключение на прахта събрала се под масичката. Той прокара ръка по плочките, която откри малък хикса на една от тях. Иван почука върху плочката – беше куха. Той я ножицата, която седеше върху масичката и махна плочката. От дупката, която се откри, той извади малка дървена кутийка на която пишеше: „infernum”. Иван я отвори и вътре намери ключ. Без да се замисля, той се затича на горе по стълбите и заставайки пред врата с номер 5129, постави ключа, завъртя го и отвори вратата.

Първоначално Иван видя празна стая, но миг след, като прекрачи прага, стаята се обагри в червено а по средата се появи стола от сънят му. Писъци и смях изпълниха стаята. Иван чу в главата си глас:

„Седни, приятелю! Това е за теб, само и единствено за теб.”

Тялото на Иван се приближи до стола.

„Точно така, точно така!!”

Иван седна.

5.

22 март 2012 г.

Димитър Георгиев седеше на бюрото си и мислеше за разговора, който току що бе провел с полицаите от 5-то РПУ, относно смъртта на Иван Иванов. Официалната причина за смъртта бе сърдечен удар.

-          Харесвах те момче. – изрече тихо на глас възрастния мъж – защо ти трябваше да отваряш вратата?

В този момент телефонът на бюрото иззвъня. Г-н Георгиев вдигна слушалката и след, като изслуша събеседника си каза:

-          Идвам веднага.

Слизайки по стълбите г-н Георгиев завари младеж на не повече от двадесет години.

„Та той е толкова млад!” – помисли си той. – „Но, трябва да го нахраним, няма друг начин.”

-          Здравейте, аз съм Димитър Георгиев.

-          Йордан Димитров – отвърна леко смутен младежа.

-          Сигурен съм, че работата ще Ви хареса. – казвайки това г-н Георгиев поведе, младежа на горе по стълбите.

„Съжалявам, момче” – помисли си той – „Но трябва да го нахраним, просто трябва.”

След, което каза:

-          Харесваш ли пролетта, момче? – попита той.

-           Да, господине, пролетта е магия.

-          Прав си – отвърна г-н Георгиев усмихвайки се – истинска магия.