- Натали, как едно момиче от България стана моден дизайнер в САЩ?

- Както във всяка друга страна, която се управлява от законите на пазара, - с професионализъм, много учене и много работа. Модата, макар и управляваща огромни финансови ресурси, е тясна, висококонкурентна, изключително динамична и същевременно безцеремонна индустрия. В нея няма място за колебаещи се.

В Ню Йорк например всеки ден пристигат дизайнери от цял свят - талантливи, образовани, амбициозни и готови на всичко, за да се наложат на пазара. Единственият начин да успееш, е много да вярваш в себе си и постоянно да търсиш възможности за изява.

- Какво Ви повокира да започнете да се занимавате с мода?

- Не бих казала, че има един конкретен момент, в който реших да поема по този път. Откакто се помня, винаги съм искала да се занимавам с мода. На сайта си съм качила скици от първата си модна колекция - "Френски дрипи", която направих на 6-годишна възраст. Имам спомени как с часове правя модни ревюта пред баба ми, преобличайки се в нейните дрехи.

- Кои дизайнери харесвате най-много?

- Отдавам голямо значение на чистата линия, прецизността на кройката и същевременно приложимостта на моите модели. Затова и класическите дизайнери като Chanel, Yves Saint Laurent и Balenciaga са моите първи учители.

От съвременните модни къщи като концепция най-много ми допада Marc Jacobs. Неговата история е особено вдъхновяваща за мен, защото той е завършил моя университет. И също като мен е започнал сам, от нулата. Надявам се един ден и аз да достигна неговото ниво.

- Защо решихте да подкрепите каузата на I Can Too? Как хората от модния бизнес в САЩ се отнасят към благотворителността?

- Много ми допадна посланието на I Can Too, че всеки човек може да е полезен с това, което прави най-добре. Като българка се радвам да помогна на родината си и ще направя каквото мога, за да подкрепя и популяризирам тази кауза и тук, в САЩ. ....

Лято е. Горещо. На човек не му се чете нищо. Иска да гледа картинки.

Началото. Полет далеч на север.

Дали белите точки и чертички са айсберги?

А това дали е ледник?!

Нощен полет над Ню Джързи

Над Синсинати

Улиците на Ню Йорк

Линкълн център и Метрополитен опера

Край река Хъдсън

Вход на метрото и в самото метро

Кълъмбъс съркъл

Квартален панаир в края на седмицата в Манхатан

Залез край река Хъдсън

Кота нула - мястото на Световния търговски център днес

и откъм р. Хъдсън.

Сентрал парк

Езерото на костенурките

и организирана група деца под шарената сянка на дърветата.

Нощ в Ню Йорк

Нощен Таймс Скуер

С корабче около Манхатан

и поглед към него от Емпайр Стейт Билдинг.

 Стимбоут Спрингс - високо горе в Скалистите планини

Развлечения по американски

Сградата на прочутото Джулиард Скуул и музика край нея

Капоейра на улицата

Тренировка в Сентрал парк

Към маратон в парка

и логистиката за маратона.

Колоезденето - любим спорт

След разходка в парка

Да нахраниш рибите

в японското езеро в ботаническата градина в Бруклин.

Плуване в р. Хъдсън,

 във водите на придошлата планинска река

и в кану по Перленето езеро.

Разходка с корабче около Манхатан - една от тези улици, мисля че край сградата с вид на пресечена пирамида е Уолстрийт.  Дали са притеснени банкерите там от задаващата се нова криза? И какво ли си мислят сега пасажерите от корабчето?

Музика зад витрината на магазин

Сватба върху небостъргач

и откриване на винарна върху друг небостъргач.

Вечерни забавления

пред Рокфелер център

и в Радио сити Мюзик Хол - представление на Цирк дьо Солей.

В ритъма на екзотична музика в музея Метрополитен. 

Квартална детска площадка

в Ню Йорк - обърнете внимание на меките противоударни плочки под уредите

и в малкия град - и тук уредите са монтирани върху меки противоударни плочи.

Към Фиш Крийк Фолс

Къмпинг край Перленото езеро

С удоволствие споделих снимките си с вас

Тази сутрин, на хладна глава препрочетох на писаното.

И се сетих за нещо, което ме впечатли във всички музеи: навалицата от хора, които ги посещаваше от сутрин до вечер, всеки ден от седмицата. Не говоря за чужденци-туристи, а за американци, за американски семейства и училищни класове. Не мога да с представя музей в България, който може да има такава посещаемост. Вярно, музеите са направили всичко възможно, за да е интересно и забавно, всеки да може да задоволи личните си интереси и импулс за дейност, да отговори на своите въпроси, ( в момента в Музея за естествена история има 4 образователни шоу програми в различни отдели, в които срещу малко по-висока такса можеш да се запознаеш по-детайлно и интерактивно с определено нещо – с динозаврите, например), направили са включително това, че в музея Метрополитен американците плащат за такса толкова, колкото искат, (може и само 1$!), а Музеят за модерно изкуство работи всеки петък от 16 до 20 часа безплатно! Тук говоря за една друга култура за семейно прекарване на свободното време, за атмосфера на подкрепа и развитие на естественото човешко любопитство в любознателност, за възпитаване на свободния човек, който си задава въпроси и има възможността свободно да търси и намира отговори. Не ви ли прави впечатление, че чуждестранните лектори толкова упорито и настоятелно очакват въпроси и са доста разочаровани, когато никой за нищо не ги пита. Те едва ли не смятат, че на са си свършили добре работата, ако никой не им задава въпроси. И не знаят, горките, че българинът не пита. Не пита, защото от детската градина до университета акцента не е върху лично придобиваното знание ( „какво тук значи някаква си личност?”), а върху преподаваното знание и в този смисъл въпросите тук се приемат като обида, като негласен укор към преподавателските умения на лектора; защото истинските дебати не се поощряват и най-често се подменят с нещо, което прокарва нечие мнение или е по-удобно за контрол. А през този контрол минават какви ли не глупости, но не и истински различно мнение. С годините българинът се учи да не пита, за да не получи укор, обида или лъжа. Така в края на образователния курс от училището излизат не свободни, а удобни хора, които не умеят да задават въпроси и ако все пак успеят да зададат важен въпрос, не знаят как да постигнат истински отговор.

Спомням си житейският урок на проф. Дж. Родшилд от университета Джорджтаун, Вашингтон, която не толкова ни преподаваше в онези първи години на програма „Стъпка по стъпка”, колкото се опитваше да ни докара нас, учените по друг начин българки, до едно ново знание на базата на собствения ни опит. Тя като че ли дебнеше да зададем въпрос и тутакси казваше: „Добър въпрос. А вие как мислите?”. Поставяше на 3 различни места в залата „Съгласен”, „Несъгласен”, „Колебая се”. Молеше ни да застанем под „нашия” отговор и да формулираме обща групова аргументация. Разгаряше се общ дебат и колкото по-оживено дебатирахме, толкова по-щастлива изглеждаше проф. Родшилд. В тези дебати за нея нямаше правилно или неправилно мнение. Имаше развитие, имаше израстване, имаше живот. За най-добрите учебни заведения на американската образователна система, независимо дали става дума за детска градина или престижен университет, като че ли знанието няма значение само по себе си. То е средство за изграждане и развитие на личността и възможност за по-нататъшно развитие на материалната култура.  Имаше учителки, които бяха доста смутени от този начин на „преподаване”. Те бяха доста неудовлетворени от това, че никой не слагаше етикет „правилно”, „неправилно”, „прието”, „отхвърлено”. За това си мисля, че истински любознателни са точно американците, а ние сме изградили образователна система, която все още прави всичко възможно да убие естественото любопитство на децата. В това начинание много ни е помогнало семейството, в което децата се водят по-често на кафене и ресторант, а по-рядко в музей и ботаническа градина, и на детските въпроси се отговаря с „Млъкни, досаждаш ми”, „Стига си задавал глупави въпроси”. Разбира се, трябва дебело да подчертая, че познавам и млади семейства, които използват всяка свободна минута да водят децата си из цялата страна и чужбина, да им създават възможно най-добри условия за развитие на тялото идушата. Част от тях не са непременно най-богатите, но са най-отворените към света и хората и децата от тези семейства веднага правят впечатление с познанията и културата на поведение сред другите деца.

Второто нещо, което ми направи впечатление в музеите на Ню Йорк беше големият брой афроамерикански семейства и деца в класовете. Моите хора ме уверяваха, че така ми се е сторило. Което пък ме кара да мисля, че за тях това е даденост, която вече не забелязват. Разбирате, че тук ще говоря за ромите и другите маргинализирани общности. Кога ли ще видя толкова ромски семейства в музеите и ромски ученици тръгнали на образователни екскурзии, а не на турове за крадене?! А докато това не се случи, смешно е да говорим за успехи в интегрирането им. Там, в музеите, и гледайки смесените екипи на телевизионните предавания, разбрах колко естествено е избирането на Барак Обама за първия цветнокож американски президент. Той е закономерен краен резултат на дългия 200 годишен път, който американската нация е изминала от гражданската война в защита на поробените негри до днес. Впрочем, България има своя светъл момент, в който сме защитили своите еврейски съграждани. Но докато не настъпи момент, в който ще ни се наложи да защитим своите ромски съграждани и да положим истински усилия да ги приобщим към съвременната цивилизация, няма как да се случи подобно политическо чудо като Барак Обама и то да изглежда естествено на българския обществен хоризонт.

Разбира се, и там има чернокожи, които само натискат копчетата в асансьорите на нюйоркското метро, защото не могат друго да правят, но те поне имат тези копчета за работа, а не ровят в кофите за боклук. И може би тук е момента да кажа,че ако има нещо, което да не ми хареса в Ню Йорк, то бяха камарите добре затворени черни чували с боклук, които от 5 часа нататък постепенно заемат все повече място на тротоарите, в очакване на боклукчийските камиони през нощта, които да ги приберат.

И аз като Шехерезада ще спра.

Отивам на работа.

До скоро.                    

Завърнах се. Този път от САЩ.

В последните години така се случваше, че лятото прекарвах по месец-два някъде в Европа. Тази година прекарах месец и половина в САЩ. За разлика от други години – не на поредна практика, а просто на гости. Това ми даде възможност да отделя повече време за туризъм, пазаруване и общуване с моите американски роднини и приятели. През цялото време като рефрен в главата ми отекваше популярния виц: „Ще ги стигнем ли американците?.....И назад да тръгнат, пак не можем да ги стигнем!”

Аз съм делови и позитивен човек и никога не съм харесвала тази констатация. В  престоя си там реших, че за мен този въпрос има друг смисъл: В какво можем да се опитваме да ги стигнем американците? А защо точно тук реших да публикувам този пост? Ами защото ние, детските учители и родителите на малките деца сме тези, които трябва и можем да започнем да ги стигаме. В името на нашите деца. В името на старата слава на българите като любознателни и трудолюбиви люде, даващи мило и драго за децата си.

Още гледката от кръжащия над Манхатан самолет обезкуражава, че едва ли скоро ще ги стигнем в материалното. За това няма да ви разказвам за усойните улици-каньони на Долен Манхатан, за изненадващо късата за славата си Уолстрийт, за неоценимите съкровища на музея Метрополитен, Музея за естествена история, прочутият МOМА – Музея за модерно изкуство, Музея Гугенхайм, за някоя от ботаническите градини или гледката от Емпайр Стейт Билдинг. Няма да се прехласвам и пред страхотните къщи в малкият ски-курорт сред Скалистите планини, на стойност от 500 000 до 7 000 000$, които кризата е направила трудно продаваеми в момента.

Ще ви разкажа какво ме порази в хората.

Работохолизмът. Американците са подчинили живота на работата си: те не пият алкохол от неделя до петък, „защото това ще попречи на работата ми”, ядат малки порции на обяд, „защото ще ми се доспи след това и няма да мога да работя добре”, с магнитни карти могат да отворят работното си място вечерта или събота и неделя, за да работят отново. Сами разбираме, че ако някой работи по този начин, естествено е да иска увеличение на заплатата и да очаква то да се случва по-често, отколкото в България, където най-често чувам: „Колкото ми плащат – толкова работя”.  Със сигурност и там има хора, които се скатават и гледат ден да мине, друг да дойде. Със сигурност има и тарикати, които симулират активност. Но аз говоря за болшинството почтени хора, които се надяват на труда си, за да се реализират и да си осигурят достоен и охолен живот.

В този смисъл на мен Ню Йорк не ми направи впечатление на „туристически” град, въпреки многото туристически атракции и перфектната информационна среда, която позволява бързо и лесно ориентиране на всеки във всичко: сред забързаният човешки мравуняк по улиците-каньони, в музейните зали, трудно можех да различа групи от туристи със залепени за окулярите на камери и фотоапарати очи (освен вездесъщите японци, китайци и корейци); не се виждат типичните за Европа масички на кафенета по тротоарите; но не се виждат и ядящи, дори сладолед, в движение хора. Единствените места, на които виждах почиващи американци, бяха поляните на Сентрал парк и още 1-2 морави сред гората от небостъргачи, върху които в слънчеви дни се излягаха неочаквано голям брой хора. В мен остана спомена за един забързан, делови, работещ град.

 Квартално кафене в Ню Йорк 

Разговорите с американците ме върнаха към нещо, позабравено у нас – радостта иудоволствието от работата, в това число от ученето. Така моя приятелка-американка подготвяше курс по фотография с курсисти от цялата страна. Тя ми каза:”Надявам се на една вдъхновяваща седмица.” Ще ми се аз да й бях казала:”Надявам се на една вдъхновяваща нова учебна година.” А каква радост изживях в Метрополитен музей и Музея за естествена история! И колко нови неща научих! И то защото музеите използват като нещо подразбиращо се от само себе си толкова коментираните в България интерактивни методи. Така в Музея за естествена история, в раздела за динозаври (най-любимия на децата), във всяка зала имаше по нещо, което даваше възможност на децата да учат, извършвайки някаква дейност – един череп, поставен в стъклена сфера, от която се показва част от черепа с надпис „Докосни реална кост на 65 000 000 години от … !”; впечатляващата маса със изкуствено втвърден пясък, в който децата, въоръжени с остри инструменти, четчици и….предпазни очила „откриват” кости (край масата предвидливо са поставени и малки, специално направени столчета за крака и за най-малките, за да достигнат и те магията да бъдеш откривател и изследовател). Силно ме впечатли астрономическата секция, в която аз самата научих много и най-вече се влюбих в макета на меко сияещатата  тюркоазена Земя (както, предполагам, изглежда от Космоса), който показва развитието на нашата планета. Искрено се забавлявах да се меря на кантари, които показваха теглото ми на неутронна звезда (на нея тежа 1,840 трилиона паунда!), на Халеевата комета (само 0,182 паунда), на Луната, на Слънцето, на Марс, на Червен гигант (слава богу, нямаше кантар, който да отчита теглото ми на Земята J). Онагледената скала на това какво представлява редицата числа от 10 на -20 степен до 10 на 20 степен. Не знам вие завиждате ли, но аз искрено завидях на колегите от Ню Йорк, които няма защо да се чудят как точно да онагледят и какви точно интерактивни методи да измислят, за да научат децата на едно или друго нещо: просто ги водят в подходящия Музей и той им „преподава” по един наистина вдъхновяващ начин.

И като споменах колегите от града, искам да ви издам 2 мнооооого прости похвата за организиране на децата в многолюдните нюйоркски музеи – всяка група деца и придружаващи ги възрастни са облечени в еднакви на цвят тениски (така из залите се разхождат еднакво облечени групи от деца или ученици и няма как да бъдат сбъркани или някое дете да тръгне по невнимание с друга група и никой да не забележи), когато учителите искат да разкажат нещо на малките деца (дори и на по-големите ученици), те просто сядат на пода на съответната зала заедно с децата и спокойно провеждат беседата си, без опасения и без непрекъснати подвиквания към шарещи из залата малчугани.

Изобщо, не чух нито един учител да подвиква, съска заплашително или гледа провинило се дете с убийствен поглед из тези огромни зали, препълнени с хора, нито виждах изнервени или изкарани от кожата си колеги. Всички се забавляваха и изглеждаха доволни един от друг! Ето, на това искрено се възхищавам в чужбина: как могат германчета, белгийчета и американчета да се държат толкова възпитано на обществено място?! Как ги възпитават в семейството, в детската градина и в училище, та се получава такъв резултат?! И докато не видя такъв обществен резултат, тук, в България, няма да повярвам на „все по-големите успехи” на една или друга програма, детска градина или колежка…. 

Късно е. Ще продължа друг път. Може би утре, ако имам сили в жегата.... 

Започвам с края на ден първи - и така, в хотела в Жолиет (щата Илинойс) вземаме само сакчето с тоалетни принадлежности и тениски за сън, е, и пижамка (за който спи с пижамка от екипа на Ферари) и след морни душове, преди лягане се вричаме за ранно ставане, да речем около 5.30 часа. Ама да станем без часовник, ей така от само себе си, но пък да е рано, за да избегнем натовареното движение в Чикагски окръг.... Като в оня клип от „Улица-та-тата”: да е висок, ама да не е някой дългуч, ама да не и запъртък, да е интелигентен, ама да няма очила, да не е някой с много коса, ама да не е и плешив... – и така Мая Новоселска ги мота, докато накрая пичовете хвърлиха очила, мустаци, шлифери, коси, и казаха „абе, майната ти...” и си заминаха....

Та в следващата ранна сутрин, аз бях първата полубудна съвест, която отлепи клепач към 6.40 и започна любовно да гугутка по спящия наоколо народ за разбуждане. Народът не й отвърна с готовност... Последващото тягосно пробуждане на дечица с очугунели от филми и път глави, явно недоспали и не гледащи на предстоящия път с най-добро око, не остана сред любимите ми спомени от това пътуване. Но като цяло, те са деца добри, събуждат се в границите на минутки и скочат ли, почват преливат от енергия. Виж, събуждането на Шумахер се оказа като да боцкам по дупето лъв в клетка... Изръмжаването и захлупването на главата с възглавница бяха сред най-възпитаните му деяния. А предната нощ не ме остави да заспя, докато не се закълна, че ще събудя всички в 5.30...

Както и да е, след 15-тина минути всички бяха на крака, измити, облечени, с чинно прибрано сакче с пижамки и прочие, и бегом на закуска. След 20 мин закуска с омлетчета, препечени филийки, американски палачинки (по-малки и по-дебелички от нашите) и гофретки,плодче и сокче, сме готови... обратно за леглото. Да, ама не. Шумахер не дава. И хайде, пак в колата, само че вече наоколо не е останал илинойсец бързащ за работа, който да не е на пътя. Ние явно така харесваме – да сме на пъпа на движението, във водовъртежа на събитията.

И така, намираме се горе-долу в последната третина на нашия път по хоризонталната магистрала I-80 на територията на Илинойс. Очакват ни още: Индиана, Охайо, Пенсилвания и Ню Йорк. Впечатления от тях като цяло? Моите отново са малко сънливи... Първите три щата оставят у нас спомена за една безкрайна стоителна площадка – все едното от двете платна на пътя го разширяват, ремонтират, етсетера... и се налага да пъплим с 45-50 мили в час (равни на 72 – 80 км/ч), вместо с допустимите там 65-70 (105 – 113 км/ч).

Справка: единствено в нашия район: Колорадо и Небраска максималната скорост е 75, което е равно на 120 км/ч и си е направо нещо подобно на скорост... Отново, в нашия район е допустимо да караш с 5 мили в час отгоре навсякъде – и в града, и по магистралите, а понякога караме и с 10 отгоре (85 мили в час е малко под 140 км/ч). За останалите щати, обаче, приятели ни предупредиха да се стараем да сме най-много с 3 мили в час отгоре, но не повече, иначе полицаите дебнещи край пътя пускат ламБите, което не завършва никога нито само с предупреждение, нито пък с онзи любим катаджийски въпрос „Кажи сега, какво да те правя с тая превишена скорост, а си ми симпатичен?”.

Та, малко отклонение - ето това беше една от интересните ни адаптации в Америката – фактът, че не можеш да си караш с 160 км/ч по магистралата. Признавам, странно беше в началото, защото сме прекосявали западна Европа с кола, и както всички знаете – там може. В Италия, например, карахме „в пакет” с около 170 км/ч на пътя Верона – Венеция и обратно, и оттогава малко ми се поразвали захапката от скърцане със зъби. Но вероятно затова италиaнската пътна полиция са я нарекли Polizia Stradale – да не се заблудите, че е нещо от Strada (път), нееее...., страдат хората, страдат! То беше "майка плаче" тяхното движение, - супербързо, ама някак по пасва на българския маниер на шофиране. Във Франция също не беше зле, а както знаем и за братска Германия важи това с по-големите скорости – обаче виж споменът ми за Бенелюкса беше по-кротък и бавничък... Швеция пък беше да се изприщиш просто! Пъплеха из провинциалните пътища като хлебарки, при положение, че следващата кола зад тях е поне на километър разстояние. Но, дисциплинирани бяха в страната на шведките, спазваха чинно всеки стоп и всяко намаляване на скоростта.... Което ме подсеща за Америка, всъщност: Колорадо...

Колорадо също ни подейства точно така по шведски отначало. Постепенно, обаче, свикнахме и накрая взе, че ни хареса, понеже като цяло ти позволява далеч по-спокойно да се движиш с кола, отколкото обичайно сме свикнали. Рядко се случва някой джигит да ти размаха среден пръст и да те напсува. Правилата, обаче, като начало ни се сториха доста налудничави.

Представете си например: карате по магистрала, ако е с две платна – вие сте в дясното. И изведнъж, в далечината виждате включване на страничен път в главния. Окей, ама това какво ви бърка? Да му мислят включващите се.... Изведнъж, забелязвате как всичките коли пред вас бързешком дават ляв мигач и се изместват - къде по-лесно, къде с нагъчкване, в лявото платно. Тъкмо си казваш „Дюшеш, защо така тия момци? Ама сега ще дам газ и ще дръпна напред”  и...... внезапно пред теб се изстрелва колата/камионът/каквото-там-е от страничния път. Първите един-два пъти си леко на косъм от сблъсъка, но после разбираш, че тук ще да има май някакво кретенско правило.

Което наричам тук Първо американско правило и то гласи „Всеки пич, включващ се от страничен път в голяма магистрала, има правото да се включи с пълна газ и да не чака”. Моля?!? В града, важи почти същото, нищо че пичът има знак номер едно, и определено трябва да чака - но по силата на магистралното правило има само един много лек уклон да поизчакат, и после се изплясват пред теб (ама пак зависи от личното им решение и настроение). Интересното обаче е , че в града пътищата са 3-,4-, 5- а някъде и повече-лентови, заради тежкия градски трафик - тоест, имаш къде да бягаш. Извън градовете пътищата тип-магистрала, обаче, са в по-голямата си част само 2- или 3-лентови. Точка. Ама поне от опит да кажа: 2-лентовите преобладават. И като ти се плесне изведнъж някой пред теб, изскочил от страничен път – е, нека не е хлъзгаво, нека успееш да спреш, нека имаш нови гуми и дано майка му на този да има 35 дупки по тялото си, които ти да обещаеш да сефтосаш....

Второ прелюбопитно правило: „Всеки може да си кара в която си лента иска, с каквато си скорост иска”. Значи, на знаците на извънградския път пише: максимална скорост: 75 м/ч, минимална скорост 50 м/ч. Окей – да го перифразирам сега: Леля Кетрин кара своето BMW X5-ица с 51 м/ч (както знаете, тез коли могат май много повече, но тя така ИСКА). Кетрин иска да държи звяра в безопасни минимуми, защото тъкмо така тя се кефи на звяра си - с 51 м/ч (разбирай: цели 82 км/ч при позволени 120 докъм 135 км/ч). Вече споменах стотина пъти, че магистралките са само двулентови и тя отива, да речем, от Колорадо Спрингс до Денвър да се види с приятелката си Шарън. Бавно и величествено, Кетрин, караща в лявото платно, настига камион, пуфтящ с 50 м/ч в дясното платно. Е, Кетрин се изравнява с него и следващите 30 минути всички полудели отзад шофьори не могат да задминат нито нея, нито паралелно каращия на нея ТИР с ремарке. Двамата порят напред успоредно, за всеобща радост...

Трето прелюбопитно правило: „Нямаш право да застанеш зад стоповете на Кетрин, нито да й светкаш, нито да й бибиткаш”. Не, нямаш. Това се наказва сурово (нарича сеtailgatingи ако не вярвате, че тия правила са истина – ето ви един линк за Уикипедия, да ги видите и там) Нали схващате, става като в пъзел? Какво да правим?

Караме си кротко, отровени в жлъч, и се молим шофьорът на ТИР-а да не му издържат нервите, да вземе да дръпне до 55 м/ч и да задмине Кетрин, за да й духнем после и всички ние под опашката. Идва нанагорнище. ТИР-ът почва да издъхва, но Кетрин сякаш иска да бъде и тя абсолютно успоредна на него, и в знак на солидарност и тя леко отпуска. Отзад опашката от коли е вече много десетки километри, но Кетрин не забелязва или не иска да забелязва. Тя има нова прическа, нов бляскав маникюр и психоаналитикът й казва, че не бива да обръща внимание на неща, които я дразнят или изнервят. Затова Кетрин си е пуснала релаксираща музика в Х5-ицата си, климатикът гали новоизлющената й с дермабразио чисто-нова кожа, и тя отново е като на 48....

Тя мечтае за предстоящия круиз до Хаваите и изобщо не иска да знае, че нервите на шофьора на пикапа зад нея изпускат. Той се казва Хосе Рамирес и ако я хване, ще й обели кожата за 12-ти път наново с голи пръсти... Хосе е с яркочервена мексиканска кръв и не ебава за тъпите бледолики закони да не бибиткаш на лелките пред теб. Хосе бибитка и хвърля светкавици по Кетрин, но тя е сляпа за неговите вопли за път... Хосе е водопроводчик, бърза по работа за Денвър, и иска да кара с допустимите 75 м/ч. Кетрин обаче се прави, че не чува клаксона на Хосе, защото е с добра душа, и не иска да се обажда на полицията и да го докладва като нарушител. Забележете: в случая наистина Хосе е нарушителят, защото Кетрин кара с разрешената минимална скорост и макар и да дразни всички, не извършва реално нарушение. Значи, всичко е ОК, нъл тъй?

Как завършва историята ли? Май всички знаете. След 20 минути нервите на шофьора на ТИР не издържат и той натиска газта. Всички почват да се измъкват през отворената пролука, но Кетрин все така железно не помръдва от лявото платно – явно е на автопилот и релаксира, или медитира, защото е доказано, че ако много стискаш кормилото или се пренапрягаш в шофирането, ноктите на ръцете ти стават по-чупливи. А никой не иска това да му се случи. „Волнение портит красоту”....

Дори когато си километри напред и леко изкачваш поредно възвишение, още можеш да видиш в обратното огледало как Кетрин продължава да запердва в лявото платно пътя на стотици коли. Ето затова нямали бръчки мириканките – защото психиката им е железна....:))))

Та, така – първо, второ и трето правило те пазят от приспиване по иначе спокойния друм. Ето защо, надявам се, сега да ме разберете и да проявите топло съчувствие към няколкочасовото ни търпение по участъците с поправки на пътя.... Пъплиш си с 50 м/ч и виждаш как мечтите за мохабет към 8.30 вечерта в Монреал се стопяват капка по капка...

Това запомнихме от щата Индиана – не помня колко чисто беше там, но беше с много поправки по пътя, току те отбиват в новия участък, после пак те връщат, и пак така... И то в надпревара с камиони.

Нашият личен маршрут беше да заобиколим големите езера изотдолу, с повечко маршрут на американска територия, и едва в щата Ню Йорк (край местния град Сиракюз), да поемем нагоре към кандската граница и да се включим в тяхната пътна мрежа... Да, ама Петият Елмент държи да се отклоним още в началото на Индиана нагоре, в щата Мичигън и да хванем пътя през Детройт и направо към Торонто -т.е. най-прекия възможен път. Но точно по този път вървят и всичките камиони. Причината да го избягваме, обаче, съвсем не е в камионите – всеки, който можа да ни даде съвет преди пътя, каза „Не минавайте през Детройт!” или „Там не е за минаване!”  Хм, защо така?, почти се засягам аз. Но, решаваме - не знаем доколко западнал град е, не е ли, но щом така ни съветват – ще послушаме и през Детройт нямаме път. Всички приятели си отдъхват, а нашият Пети елемент е крайно обиден.

Подминаваме разклона за Детройт, но каката с гласа продължаваше поне още половин час да търси начини да обърнем и да се върнем пак на онзи път, за ТАМ... Е, много упорита машинка. Ние явно й показваме, че няма да й мине номера, но тя – йок!, ето, намерих ви пак начин, обръщайте, и към Детройт. А, да не забравя – нали Квебек е франкофонска провинция, голям майтап е с разните там имена. Та, Детройт всъщност е Дьотроа. Ха-ха! Е, размина ни се Дьотроа-то.

И така, ние цепим директно напред (разбирай – хоризонтално на картата) в Индиана, в посока към Толедо (в Охайо), така че се наслаждаваме на цялата ширина на Индиана-та и всичките й ремонти. Отремонтиран щат, браво. Ето, с това я запомняме.

После влизаме в Охайо. Няма разлика. Същият път, със същите ремонти. Само дето камионите вече по-разредени, защото те са послушали Петия Елемент и да тръгнали към Дьотроа. Нас, обаче, ни очаква преминаване през 2 големички охайски града – всъщност покрай първия (Толедо) и през втория (Клийвланд).

Пътят се точи от южната страна на едното от големите езеро – Erie(прозинася се Ири – но на български е известно като езерото Ери). Виждаме го на места и е наистина красиво. На излизане от Клийвланд се вижда доволно добре, голямо, голямо, като че ли сме някъде край нашето Черно море... Пътят ни напред е белязан от множество реки и езера и така е чак до Монреал - вода дал Господ по тез земи...Наоколо започва рязко да се засилва процента на пътуващите с RV-та, които теглят лодки тип мини яхти. Завиждаме им неблагородно, но – кой за каквото е учил. Те явно са учили повече от нас...

Пътят ни се вие все край езерото и поема леко нагоре (т.е. в по-северна посока) през ъгълче от Пенсилвания. Пенсилвания беше много чиста и много малко. И тя с ремонти на пътя.....Тъкмо почна, уж с „Добре дошли в Пенсилвания” и си казахме „Ей сега ще дишаме американска история във въздуха” и тя взе, че свърши бързо-бързо.

Веднага след това ни посрещна пак с „Добре дошли” щатът Ню Йорк. За момент дори у нас се породи колебание – според знаците и според Петия Елемент – до града с ябълката има по-малко път, отколкото до Монреал... Жорко се шегувка:„Ей сега е моментът да решите накъде да карам – към Ню Йорк или Монреал”. Отзад долита единодушен отговор „Йееее, карай към Ню Йорк, тате!”... „Окей!”, отговаря тате, „Карам към Монреал, значи!” „Еееее, татееее!” Такива работи.

Ню Йорк определено е щатът, който ни харесва най-много от цялото разнообразие на щатове, през които преминаваме. Много чист, много приветлив, окосена трева край пътя, красиви храсти и дръвчета, и много, много лозя.... Направо като в една южна Франция. Там така карахме покрай безкрайни лозови масиви. Не знаех, че лозарството е тъй застъпено в този щат.

Изнервянето в последните два-три часа на американска земя става твърде наситено. Децата са малко вече зомбита от двудневен път, но не гъкват. В следобедните часове ролите леко се разменят – девойката се отрязва в сън, момъкът мрачно играе...

Преминаваме покрай град Бъфало, от който почва отклонението за градчето Наягара Фолс (Niagara Falls, Ниагарския водопад – хм, на български си върви в единствено число, а те водопадите наистина са повече от един, но така си е въведено на родния ни език). Има 2 градчета с това име – едно американско, и едно канадско. Американското е доста западнало като цяло, освен хотелите в непосредствена близост до водопадите. А виж канадското си е много по по най.....

В случая с Ниагарския водопад, Господ е играл в един отбор с канадците. Насочил е всичко да гледа в тяхната територия, все едно като голям стенен часовник – от тяхната страна се виждат целия циферблат: и минутите, и секундите, и отблясъците в стрелките, и рамката на часовника, всичко. От американска страна е малко като че ли виждат нещата в полупрофил – е, забелязват часовете, но по-добре виждат ръба на рамката на часовника, и най-вече: отделението отзад за смяна на батериите.... Но за разказ за Ниагара ще трябва да почакате – там спряхме обстойно на връщане. И то, тарикатски, от канадската страна. Както трябва, за да се види всичко, нали така?

Та, подминаваме Бъфало (би трябвало да напиша Бъфалоу, обаче ние си го казваме Бъфало и на дъщеря ни това не се хареса: „Не, мамо, Бъфалоу се казва...”) и се насочваме по южния бряг на следващото от големите езера - езерото Онтарио. Напред към град Рочестър. И за него не знаем нищо, освен че името му е като извадено от романа на Шарлот Бронте. Тук ни хваща здрав трафик, но се измъкваме от лапите му за по-малко от 20 минути. Българи-юнаци!!

Районът изобилства с най-разнообразни митологични, исторически и географски имена, все заемки от старите европейски земи – Сиракуза, Итака, Рим, Ватерло, Ливингстън, Варшава, ....

След поредното зареждане на автомобил и коремчета, и след поредното изпразване на личните ни резервоарчета, животът е вече накак по-добър, но останалият път не става по-къс от това... След последния ни американски град в посока хоризонтала - Сиракюз, най-после започваме вертикалното си движение – нагоре към канадската граница!!!

Точно когато вече предвкусваме канадския въздух, съвсем на свечеряване (малко преди 21 ч.), отзад се разнася нежен девичи вопъл за тоалетна. А ние вече сме сред селцата много северно от Сиракузата.... Шумахер заглушава воплите на Петия Елемент, че се откланяме от маршрута и.... забива из едно мноооого тихо село. Мнееее, само къщи наоколо. И плевници.

Детенце напрегнато стиска. Стиска „и отпред, и отзад”, както то определя стисъка си. Издръжливо дете. Тате превишава скоростта, разрешена в селските покрайнини и след броени минути ни изстрелва в люлката на всички цивилизации – Макдоналдс. Спасени сме! След 20-тина минути отбой, двете дами (защото всяка млада дама си има по-зряла придворна дама, като обслужващ персонал :))) са отново в колата и вече в пълен мрак разчитаме само на каката с мазния глас да ни изведе от селския батак... Браво на каката! Отново сме на правия път и така по някое време достигаме до голям мост над огромна река.... Доволно огромна, отнема доста време да я прекосим – е, значи е Св. Лаврентий рекичката! Ура, улучили сме – виждаме канадски знамена, КПП-то е пред нас.

Приготвяме документите, събуждаме децата, да не са в упоено състояние, и приближаваме кабинката. Млад канадски батко, с мазен френски, ни посреща с топлото „Bienvenue au Canada!”  Звучи като млад Ален Делон, нежен и топъл, направо да се отнесеш и да забравиш да му дадеш докЮментите. Подаваме в комплект американски и Бг документи и пичът веднага обръща на безупречен английски. Но английският му звучи, като че го говори съвсем друг човек - някак с по-режещ тон, и леко крещене с патос, в стил "военен филм", знаете как е – въпросът или отговорът се извиква по-високо и някак бързо, по военному, като накрая СЪР е натъртено до посиняване.

„Каква е целата на посещението, СЪР!”,„Носите ли вещи за търговия или вещи на стойност над 50 долара, СЪР!” (премълчаваме че носим 2 броя Wii, едното Калояновото собствено - тоест преизпозлвано даже, но другото ново-новеничко - за детето на приятелите ни в Канада – те вече се бяха отказали да се надяват, че ще могат да му купят, но при нас се продават срещу познаване на батковците в кварталния магазин, с хватка един вид).... „Колко дни ще прекарате в Канада, СЪР!” След 3 минутки на въпроси и отговори сме готови за влизане в Обетованата земя. Момъкът дори не счита за нужно да подпечатва БГ паспортите ни, които май изобщо не го интересуват. Отделя мъничко повече внимание на американските ни документи, после патетично козирува и ние отпрашваме в тъмнината.

„Добре дошли в провинция Онтарио! Посетете Торонто!” На магистралата в Онтарио ни чака лека изненада. Първо – допустимата скорост е отбелязана в км/ч! Ха сега!!! Чак да се пообъркаш. След година сметки в мили в час, това май не е чак толкова радостно.... И още нещо: Петият Елемент изведнъж почва да се пообърква и да сдава багажа. А е актуализирана за територията на САЩ, Канада и Мексико... Хм.... А й имахме такоооова доверие на каката, особено аз. Праща ни в някакви странни посоки. Все едно, ако пътувате от София за Пловдив, навигацията да ви праща до Стара Загора първо, и после до Пловдив. Нещо такова.

Прощаваме й, и решаваме да ползваме човешки елемент – нашият канадски приятел Наско, вече силно нетърпелив, ни упътва по телефона и ние поемаме в правилната посока. Петият Елемент се засрамва и след „рестартиране” си взема поука, но вече малко е позагубила доверието ни...

След Онтарио, в пълен мрак ни посреща и Квебек („Bienvenue au Quebec!”). Не говорим по французки, следователно ще трябва да се ориентираме напосоки само по цифричките в знаците, защото в Квебек всеки знак е написан САМО на френски (май по-точно е да се каже „на квебекски”, защото се оказа, че това е местна разновидност на класическия френски, която е предизвикателство и за натурални французи). Подобно на знакастоп в братска Турция, на който пише DUR!- тук също си го познаваме само по форма и цвят – иначе вътре пише ARRET! Окей, ARRET! да е, само мир да има.

Газ до Монреал. Голям град, голямо движение, каране в стил южна Италия (София е доста дисциплинирана, за да я включим като сравнение). Всеки те засича, свири, псува. Скорости, многократно надскачащи означените по знаците на френски наоколо. Май никой не го говори тоя език тук, споко! Е, на виж, и хората не могат да прочетат какво пише и си карат както им идва отвътре, по шесто чувство.... Ние поне си имаме Пети Елемент, ама франците го бричнаха и него...

Въртим по едни кръгови детелини, и тъкмо да се включим в отбивката си, напорист шОфер брутално ни засича и ни изхвърля настрани. Оцеляваме, но трябва да се завъртим отново и изначално... Тук вече чувстваме насъщна нужда да включим в лексиката си по някоя и друга френска ругатня - например нещо по-френско като „Merde!” (защото не сме сигурни дали нашето мириканско Shit!ще бъде всенародно разбрано по тез земи)....

Най-накрая пристигаме по местоназначение пред къщата на приятелите ни. Малко е полунощно, но все пак сме там, нали? Целувки, прегръдки, не е за вярване, че се виждаме отново след такава пауза – след 2 години с Наско, и 4 години с Веси.... Разпределяме децата по леглата и сядаме на какво?, а? – даааа, на мохабет!

Е, тук Жорко пита с леко заядлив глас – „Минахме ли го за два дни, а?” Да, минахме го, казва Таничка с подвита опашка. „На мохабет ли сме на втората вечер?” – „Е, да, ама сега е малко вече нощ”..., се опитвам да кажа, но всички казват в един глас: „Отговорът е ДА!” Така си е, ДА е отговорът. Дори пихме и приказвахме поне три часа още....

Ето така свърши ден втори. Иначе, поне още ден ще ни се струва, че усещаме движението по пътя под задниците си.... Сега имаме да прекараме цели 5 дни в Монреал и в разговори с приятели. Но за това - в следващата част.

<< Линк към ЧАСТ 1                                                                        Линк към ЧАСТ 3 >>