Или неподправената истина за поредния „расистки” инцидент в близост до центъра на София

Съвсем накратко за варианта на т.нар. „национални” медии, наслушахме се на лъжите им до втръсване. Според тях трима младежи „от арабски произход” кротичко си седели на един уличен ъгъл до кв. „Захарна фабрика”. Регулярна вечерна разходка на чист въздух или пък романтичен  воаяж из нощна София? Казва ли ти някой…. Пък смееш ли да питаш?
 Изведнъж към 23 часа изневиделица върху мирните хора със статут на „продължително пребиваване” се нахвърлила тълпа скинари. Те били точно 23-ма (двадесет и трима) според показанията на потърпевшите, въоръжени с вериги, ножове, боксове и каквото ти душа и въображение иска.. Били ги, рязали ги, взели им парите (на двама по около  500 евро, на третия триста). Но те успели да избягат, оказана им е медицинска помощ, извършителите се издирват …. Злобните подмятания за „ксенофобска вълна” и „нетолерантност”  на българите няма нужда да бъдат отново тиражирани и коментирани.

Изхождайки обаче от половинвековния си опит като жител на столицата и общоизвестните, публикувани в медиите факти, смея да предположа съвсем различна интерпретация на случая. Представете си трима наркопласьори в столичен квартал в близост до центъра. Какво предлагат – „лека” дрога, просто „трева” или екстази? Или може би пълен комплект от менюто? Да не гадаем. Клиентела се намира и на кръстовището арабите „заработват” дневния приход. Защото голяма част от арабските и африкански пришълции ако не са талибани  и членове на ислямистки групировки(както бе доказано от наши и западноевропейски медии), просто са част от криминалния контингент на милата ни татковина.

Но „Всяко действие си има своето противодействие” и на всяка мафия се противопоставя друга мафия. Никой наркобос не търпи чужди елементи да го конкурират в собствената му територия. Затова той стяга силовата чета за ответен удар. Посоченият квартал освен в близост до центъра е и в периферията на митичното циганско гето с метафорично название „Факултето”. Затова и подозренията на десетки коментиращи потребители, че поне част от нападателите са били цигани съвсем  не са неоснователни, но на този етап не са и официално потвърдени.

Но има ли значение етническия произход и „слънчевия загар” на ударната група? Тя изчаква тъмнината и действа принципно спрямо натрапниците. Разчиства терена, наказва конкуренцията, взема си „заграбения” оборот. Този вариант на събитията по-логично обяснява изнесените в медийното пространство факти. И отговаря на зрителите откъде аджеба тези „бедни”, „изстрадали” бежанци носят в джобовете си суми, превъзхождащи многомесечните пенсии на средностатистическия български пенсионер.

След  инцидента следва логичното продължение.

Разбирам (това не значи, че не осъждам!) позицията на битите араби. Да признаят истинската причина за понесения побой значи сами да се вкарат в затвора. Къде, къде по-лесно и ефектно е да се посочат някакви скинари с бръснати глави, да се увеличи броя им до пияна и дрогирана ксенофобска тълпа. Така вместо заслужено наказание се заработва известност по медиите и безплатно медицинско обслужване. Впрочем на фона на разказаните събития да питаме дали въпросните пришълци с „продължителен статут на пребиваване” са работили и един ден в България и дали са внесли и лев в Здравната каса или лечението им пак е за наша сметка, си е живо дребнотемие.

Разбирам (но не оправдавам!) и позицията на родната полиция дето все „ни пази”. Публична тайна е, че наркоразпространението в София и големите градове се върши с полицейска закрила. И докато редовите полицаи просто прибират съответната такса от пласьорите на улицата, то високите чинове разпределят сферите на влияние и прилежащите райони с  местните наркобосове.

От една страна полицията не може да пренебрегне сухите факти, тя все пак не е платена медия. Всички сайтове отбелязаха, че районът е оживен, има доста търговски обекти с работещи камери за наблюдение и защита. Та, явно като са прегледали още първите записи, униформените разследващи разбират истината. С основание твърдят как нападателите не 23-ма, а… 7 (седем!)….. Също така установяват, че не са скинари с бръснати глави, а изглеждат подозрително мургави (но това е друга тема!). Но дори пред  очевАдните кадри полицията може да стигне само до констатацията, че нападението не е на расова основа, а е просто ”побой” и „грабеж”. Защото само споменаването на наркотици може да предизвика главоболия за техни колеги и „съдружници”.

Не разбирам  обаче и не мога да оправдая продажните официозни медии и жалките, послушни псевдожурналистически и правозащитни плазмодии, които продължават да обвиняват собствения си народ в несъществуващи грехове. И за да натъкмят поръчаната версия сменяха като носни кърпички през час националността на пострадалите – първо бяха палестинци, после ливанци, накрая за пропаганда двама от тях се оказаха сирийци.

А изводът е как  българите са лоши, „нетолерантни”, „нехуманни” ксенофоби и расисти. Ами така си е!

Вместо широко да отворят домовете и сърцата си за храбрите талибани и техните фамилии, те правят блокади на пътища и не дават да се издума за емигрантски общежития от „закрит тип” по родните им места. Вместо да водят под строй жените и дъщерите си при цветнокожите пришълци, за да решим демографската криза и обогатим генофонда (според съветите на „нашата” еврокомисарка), те не щат даже апартаменти под наем да им дават. Вместо да приемат радушно и да предоставят „късче земя”, с джамии до късчетата, на цялата тълпа от десетки хиляди фанатични последователи на Аллах и неговите пророци от „Ал Кайда”и „Свободната сирийска армия”, те, подучвани от вредната „ксенофобска” и „антиевропейска” партия „Атака” искат границата да затварят.

Лоши хора! Затова като не щат тези простички неща, ще бъдат омаскарявани пред света с фалшиви инциденти като този, описан по-горе. Или с пребитото сирийче край „Военна рампа”, нищо дето се оказа, че са го млатили своите. Или с някакви неидентифицирани нападения (също като НЛО), за които пострадалите нямали белези, свидетели и доказателства, и даже не подали оплаквания……..

    На фона на дълбоката политическа криза, в която новото правителство и новият парламент въведоха страната, все по-шумно се пропагандира и все по-отчетливо се откроява тезата за смяна на избирателния закон. Само глупци и наивници обаче могат да вярват, че днешните обитатели на Народното събрание, които сътворяват гаф след гаф, повечето доста груби, а други – направо трагични (като кандидатурата на г-н Делян Пеевски за председател на ДАНС; или пък избирането на Волен Сидеров за шеф на Комисията за борба с корупцията и конфликт на интереси и парламентарна етика при положение, че партията му Атака ползва като сътрудник в парламента осъдена за подкуп, а той самият се държи като социопат), са в състояние да изработят какъвто и да е закон в полза на обществото. Нима можем да очакваме „народни представители”, които очевидно обслужват задкулисни клики с престъпна генеалогия и при това са заложници на един неврастеник, да осъществяват качествено законодателстване? Разбира се, че не!

    Още повече, че абсурдният тандем БСП-ДПС доказа недвусмислено по време на Тройната коалиция, че работи не за общото благо, а за стоящите зад него криминални структури, заели позиции в икономиката, финансите, службите за сигурност, политиката. Доказателство за това са вредите, нанесени от тях чрез напълно неизгодните за българския народ закони и договори за ВЕИ централите, АЕЦ „Белене” (която БСП е готова да рестартира в изгоден за нея момент), руския газ(неблагоприятните параметри на който бяха договаряни тайно от народа и никога не бяха публично оповестени),  Законът за амнистията (приет от Тройната коалиция през 2009 г. в последните дни на правителството на Сергей Станишев, спасяващ от преследване висшите чиновници на Тройната коалиция и източилите еврофондовете мошеници, заради които бяха спрени европйските средства), Новия избирателен закон от 2009 г. (виж - Новият избирателен закон - рецепта за бедствие) и др. под., които не биха могли да бъдат изброени.

    Уловката със смяната на изборния кодекс служи изцяло на користните цели на измамниците, окупирали Парламента с помощта на баснословните си лъжи и инсинуации. Първо, тя трябва да им спечели време докато недоволните от техните манипулации загубят енергията си и се обезверят. Второ, чрез нея те симулират загриженост за обществените проблеми. Трето, докато се протакат изкуствено наложените дебати за нов избирателен закон, те ще успеят да източат хазната и да натоварят данъкоплатците с нови заеми, средствата от които ще потънат в техните и на доверените им съучастници джобове. Четвърто, ще издялат такъв закон, който да е в тяхна услуга и в ущърб на политическите им съперници. При всички случаи от оставането във властта на тези разядени от корупция и користолюбие шарлатани губим ние. С всеки изминал ден те ще се окопават по-здраво, ще пускат корени по-дълбоко като плевели, ще се насърчават и ще стават по-нагли, ще си изработят удобни за тях закони, ще сключват договори, които да им носят лични облаги и загуби за всички останали.

    Някои ще възразят, че е жизнено необходим нов избирателен закон. Дори и да е така (което е спорно) нима трябва да го поверим в ръцете на негодници? Нима депутати, зависими от тъмни и незнайни на обществото сили, трябва да решават въпроси от първостепенна важност, които засягат всички нас? Това е недопустимо!

    Качествен закон може да бъде произведен само от качествени законодатели. Но не и от шизофреника Волен Сидеров, не от „вундеркинда” Делян Пеевски, не от служителите на ДС в БСП и ДПС, не от дискредитираните „експерти” на новата Тройна коалиция, не от руски подлоги като Сергей Дмитриевич и кликата около него, не от агенти като Лютфи Местан и стоящият зад него Ахмед Доган, не от марионетките от ДПС и БСП, които гласуват безсъзнателно и механично за всеки спуснат незнайно откъде „парашутист”, не от безобразните лумпени на Атака, т. е. не от сбирщината, пребиваваща в сегашния парламент.

    И нека не се лъжем – избирателният закон, какъвто и да е той, не е панацея, както се опитват подло да ни внушат. Такива закони има навсякъде в най-голямо разнообразие и никъде те не са съвършени и не решават най-важните проблеми. Защото тяхното разрешаване зависи не от тези закони, а от обществото – от неговите нагласи, манталитет, мислене, критичност, способност да анализира, информираност. Защото именно обществото чрез излъчените от него представители създава общополезни закони, които да служат на неговите интереси.

    Избирателният закон няма да направи политиците по-честни и съвестни, не може да накара обезверените и апатичните да гласуват, не може да ни научи да разпознаваме демагозите и политическите спекуланти, не може да ни направи по-информирани, не може да ни предпази от вредни внушения, не може да ни принуди да бъдем по-критични, не може да ни подбуди да бъдем по-строги и безкомпромисни спрямо управляващите, не може да ни стимулира да търсим по-настоятелно правата си, не може да ни превърне в активни и будни граждани, не може да пресява добрите от лошите кандидати, не може да мисли и решава вместо нас. Това са изцяло наши отговорности, от които именно зависи политиката на всяка една държава – т. е. тя се прави от обществото, от гражданите чрез различните механизми и институции, които те притежават. Но те трябва да имат съзнанието и ангажимента за това. Изборният кодекс е само един от инструментите на гражданското общество и от него може да има полза само ако е изработен от добросъвестни и почтени законодатели и ако се ползва от разумни, прагматични, добре осведомени и критично мислещи хора.

    Нека не се заблуждаваме! Избирателният закон не може да лекува болестите, от които е болно обществото ни, а е само помощно средство. Докато не осъзнаем, че основният ни проблем са дълбоко вкоренените в политическата и икономическата ни система служители на „бившата” Държавна сигурност, които саботират отвътре всички процеси и добри начинания, никакви закони няма да имат смисъл. Те са като зловредни паразити, които не виждаме, но които разяждат организма на българското общество. Те са се инфилтирали във всички важни сфери на социалния живот, източвайки ресурсите на държавата. Те са като злокачествен тумор, който невидимо, но неумолимо разгражда тъканта на нашия колектив. Те са собственици на телевизии, радиостанции, вестници, списания, интернет сайтове, на банки, на големи предприятия и компании, те са финансисти и икономисти,  те са висши служители на МВР, ДАНС, ГДБОП, НСО, те са декани, ректори, ръководители на катедри и факултети в университетите, те са дипломати, журналисти и редактори, те са духовници с най-висок ранг, те са юристи, шефове на държавни агенции, учени от БАН, притежатели на бензиностанции, ВЕИ централи и т. нат. Те са навсякъде и с огромните ресурси, диверсионен опит и връзки, които притежават, са изградили система за манипулиране на общественото съзнание, чрез която контролират политическите и икономически процеси в страната.

    Именно те са главните виновници за общественото неблагополучие. Каквито и закони да приемем, каквито и правителства да изберем, те – невидимите агенти на ДС, ще провалят всяко наше усилие, всеки наш проект. Те са мъртвата тежест, от която трябва да се освободим, за да изплуваме, за да постигнем просперитет и достойно съществувание. 

     Без съмнение днешното изкуство е отражение на отношенията, които господстват в модерното общество – меркантилизъм, постигане на печалби без оглед на средствата, консуматорска мания, подклаждана от търговците чрез тотална реклама. Поставено в тази неблагоприятна свръхкомерсиализирана среда, то мутира от продукт с художествена стойност до нискокачествена търговска стока. Причините за тази колосална девалвация е много проста – тези, които потребяват тая стока – финансовият елит – не разполагат със сетивните възприятия и критерии да я оценят. Това позволява да им бъде пробутан всякакъв боклук. Ситуацията е подобна на тази от периода на Великите географски открития, когато европейските авантюристи предлагат евтини и нискокачествени дрънкулки на невежите диваци, получавайки в замяна злато и скъпоценни камъни. От този гешефт в крайна сметка страда самото изкуство, както и хората, които го ценят в истинските му измерения.

    Терминът изкуство съдържа в себе си възвишена конотация, но в днешно време предизвиква единствено асоциации с финансов оттенък и скандален привкус. Днес изкуство не е творческата материализация на най-възвишените представи на гения, а способността да пласираш продукта си с помощта на рекламата на възможно най-високата цена. Тоест, тук вече става дума само за търговия, та дори и за чиста спекула.

    Изкуството – всепризнатата кралица на всички човешки деятелности, коронованата особа на световната култура, днес е в позицията на прислужница на користни спекуланти. Изкуството – този Олимп на човешкия гений – от изключително трудно превземаем връх, по силите само на най-достойните единици, днес е място за нечистоплътни оргии на тълпи от естетически осакатени бездарници.

    Подходящ пример за настоящия казус с преобръщането на критериите в изкуството е приказката „Новите дрехи на царя”, която, разбира се, не е възникнала случайно. Познатата фабула разказва за ловки измамници, които „ушиват” за лекомисления и самовлюбен монарх дрехи, уж направени от специална материя, която, видите ли, не може да бъде забелязана от глупците и некадърниците. Предупредени пресметливо за чудния „ефект” да отсява умните от празноглавите, който уж притежавал модерният плат, свидетелите на това шарлатанство не смеят да споделят простата истина за голотията на своя владетел, страхувайки се да не се изложат. Днес имаме същата конфигурация – „творци”, които произвеждат нещо без никаква стойност, финансово обезпечени, но културно неграмотни консуматори и мълчаливо мнозинство, което, под страх да не бъде заподозряно и обвинено в естетическа некомпетентност, спотаява в себе си очевидния факт, че „царят е гол”, т. е. съвременното изкуство е дезавуирано от собствената си немощ. Това дава възможност на парвенющината и бездарието да излязат в настъпление и да се развихрят. Всеки упрек срещу царящия културен нихилизъм е посрещан от глутниците на тези advocatus diaboli с френетични анатеми и „разпни го”. Също като в приказката некомпетентни и користни адепти на съвременното изкуство се опитват да ни убедят, че негативното отношение спрямо безобразните му проявления се дължи на непознаване на неговата същност, характер и др. под. Преведено това означава, че който не примира от екстаз пред неговите продукти, е лишен от въображение, интелект, духовност, естетическа чувствителност и не е способен да прозре дълбокия замисъл на автора, да оцени вътрешната, скритата красота на произведението му. Естествено, това е все същата уловка от посочената приказка – който не вижда „дрехите”, е некомпетентен и глупав. Наистина, каква удобна формула за оправдаване на бездарието!

    В съвремието изкуството се явява изцяло елемент от икономическите отношения производство-потребление, губейки основни черти от своята същност – естетизъм, духовност, красота, съвършенство, хармония, симетрия, реализъм, образност, майсторство. От арбитър, следящ да не бъде размита границата между красивото и грозното, от възпитател на естетически идеи и понятия, то се превръща в проста пазарна стока, предмет на покупко-продажба. От сублимен творчески акт на естетически надарен субект, стремящ се да пресъздаде красотата на природата, на човека и на човешката душа по възможно най-реалистичен начин, то е сведено до ролята на предмет, предназначен да задоволи низките щения на комплексирани сноби. Гротескният вид, който днешното изкуство е придобило, е в пълно съответствие с жалката му длъжност на пазарен продукт – абсолютен сурогат, непълноценен заместител на класическото изкуство. Допуснали сме тази най-възвишена проява на човешкия дух и гений да бъде принизена дори и под нивото на обичайните потребителски артикули, в които ако не естетика, то присъства поне качество на материалите и изработката. За съжаление в съвременното изкуство отсъства както красотата, така и прецизността на направата. Всъщност, чрез одиозния си облик то отразява в пълна степен естетическата импотентност на шарлатаните, занимаващи се с неговото производство, и на потребителите на този пошъл ерзац.

    Изкуството днес се е превърнало в елемент от интериора, в част от модерното обзавеждане, и често се избира според цвета на стените, мебелите и останалите аксесоари в дома. Нерядко галериите са посещавани от купувачи, които водят със себе си своя консултант-дизайнер, който ги съветва какво точно да изберат, за да подхожда на съществуващото вътрешно оформление в тяхното жилище. Ролята на изкуството вече е сведена до функцията на луксозен предмет, символизиращ преди всичко определен статус, а наличието, или по-скоро отсъствието, на художествени качества е абсолютно пренебрегван показател. Което пък е добре дошло за страдащите от естетическа дисфункция примитиви, възползващи се от отпадането на непреодолимите иначе за тях ограничения – критичността на взискателния потребител на изкуство.

    Освен индикатор за общественото положение на притежателя си, съвременното изкуство е и форма на инвестиция. Непрекъснато растящите му цени, предизвикват масова еуфория у хората с търговски нюх и амбиции. Всеки купувач може да е сигурен, че днешното му капиталовложение в такъв продукт, утре ще се отплати, прибавяйки солиден процент печалба. Но това не говори по никакъв начин за художествената стойност на тези изделия, защото от тях по правило се интересуват предимно меркантилни типове, гонещи финансови облаги, без да се интересуват от естеството на търгуваната стока. Най-запалени играчи на борсата за модерно изкуство са новобогаташите от Катар, Русия, Китай и Индия, които с тези си завоевания си печелят известност и престиж, а и немалко пари, което е най-важният фактор, разбира се. 

    Издигналите се в някои случаи от нищото (което може да е похвално, ако е постигнато по честен начин), а понякога и със съмнителни средства тузари, бързат да манифестират финансовата си състоятелност със скъпи покупки – автомобили, яхти, имоти, острови, замъци, а защо не и изкуство. Последното е за тях само част от мероприятието за себедоказване чрез демонстративно излагане на прясно набавените материални придобивки. Затова и художествените качества не са от значение – важна е цената, и ако тя е сензационна, всеобщото внимание е гарантирано, което е и целта на обичайния себичен грандоман. Тъй като естетическите критерии са премахнати като маловажни и дори непотребни за крайния потребител, вече всичко, съпроводено с подходяща реклама, може да бъде провъзгласено за изкуство. И когато светът вижда, че абсолютен художествен брак се котира на пазара с такива високи стойности, това се превръща в модел за подражание. Това е особено привлекателно за творческите инвалиди, които могат да прогресират само в условията на такава естетическа недостатъчност. Ето, този е механизмът, чрез който бездарието се превръща в еталон.

    Проблемът не би бил толкова сериозен, ако засягаше само пряко замесените лица – бездарния творец, хитрия търговец и наивния богаташ. Но в днешният свят, в който царстват медиите, които формират и канализират обществените вкусове, цялата тази позорна спекула бива широко огласявана с акцент върху баснословната стойност на поредния фабрикат, наблягайки непременно и върху „гениалността” на неговия автор. За повечето хора средствата за масова информация са единственият прозорец към света, който изгражда техните представи и светоусещане, определя посоката на техните мисли, настроения и реакции. Това предопределя и налагането на днешните модни вкусове и естетическа визия в масовото съзнание. Така извратените взаимоотношения в света на съвременното изкуство, макар и на пръв поглед стоящи далеч от бита на средностатистическия гражданин, чрез посредничеството на медиите оказват пагубно влияние за изграждането у него на дефектни критерии.

    Медиите с особена охота публикуват информацията от света на съвременното изкуство, разчитайки на страстта на публиката към сензационни новини. Тя бива поглъщана със същата подсъзнателна ирационална пристрастеност, както и известията за природни катастрофи, пътно транспортни произшествия, социални катаклизми, финансови измами, масови убийства, борсови спекулации и престъпления от всякакъв род. За средствата за масово осведомяване няма никакво значение каква е новината – важен е рейтингът, който ще произведе за медията, и, разбира се, средствата от реклами, които ще привлече. Актуалните новости за съвременното изкуство, предлагани на публиката, са само средство за спечелване вниманието на аудиторията, както и всички останали новини. И колкото са по-пикантни, т. е. свързани със секс, наркотици, изневери и най-вече – с пари, толкова по-популярна става медията. А светът на модерното изкуство изобилства от такива пикантерии, защото то реално се издържа от тях. Самото изкуство тук е забърсано под килима – останали са само екстравагантността, оригиналнеченето, пародията, позата, сензацията, ексцентричността.

    В опита си да отбраняват с всички средства кощунствените деяния на съвременните творци, техните верни апологети прибягват до различни прийоми. Един от любимите им е трикът с т. нар. „индивидуализъм” или „индивидуален подход”. С него се цели да се даде обяснение на уродливите изделия, които днес висят позорно в галериите за съвременно изкуство, представяни за „шедьоври” на „велики художници”. Тезата е, че това било личното виждане на автора, който по този начин показвал собствения си поглед върху света и събитията. Жалък опит за оправдаване творческата импотентност! Защото не индивидулният подход прави твореца, а способността му да обективизира чрез изкуството си своите идеи в доставяща естетическо наслаждение реалистична форма.

    По силата на природните закономерности всички хора са различни и притежават свои отличителни характеристики. Това определя и различния им подход при извършването на обичайните дейности. Всички шофьори карат автомобилите си по специфичен начин, но не индивидуалните различия в шофирането им ги прави шофьори, а способността им да управляват превозното средство. По същия начин художниците рисуват по различен начин, но това, което ги детерминира като художници, не е разнообразието в маниерите и методите им, а способността им да рисуват правилно, т. е. да изобразяват правдиво и убедително обектите. Едва когато някой усвои умението да рисува правилно, тогава той може да бъде определен като художник. А индивидуалният му подход ще служи просто да го различаваме от останалите художници, а не да го дефинираме като художник. Защото тези, които не умеят да рисуват правилно, го правят също по различен начин. Ако се ръководим само от това, че художник е този, който драска по своеобразен начин, тогава всеки бездарник може да бъде художник. Къде тук е критерият?

    Издигането на индивидуализма в култ, придаването му първенстваща роля пред останалите задължителни критерии е дълбоко погрешно. Това води до превръщането на оригиналнеченото и ексцентризма във водещи мотиви за твореца.

    Всички бездарници са бездарни по различен начин (т. е. всеки от тях е бездарен по свой си индивидуален маниер), но не различията ги правят бездарници, а неумението им да рисуват правилно, което е основен критерий. Отричането на това правило отваря вратите на изкуството за всякакви некадърници, които се крият зад мантрата „индивидуален подход” – т. е. „аз рисувам отвратително, не защото съм бездарен, а тъй като това е моето оригинално виждане за нещата”.

    Тезата за „индивидуалния подход” всъщност е зле прикрит опит в изкуството да се промъкнат откровено посредствени негодяи, които с това се опитват да създадат впечатление, че в изкуството няма критерии. И е видно, че не малко хора се хващат на тази елементарна уловка.

    Индивидуализмът не може да бъде решаващ критерий в никоя сфера и най-малко може да бъде такъв в изкуството. Все едно някой да се качи в автомобила и да започне да криволичи и да се блъска в каквото попадне на пътя му, обявявайки, че това не е по причина на неумението му да шофира, а е израз на неговия „индивидуален подход”. Значи тогава всеки може да бъде шофьор, щом като „индивидуалният подход” е поставен над всички критерии. Демонстрация на точно такава катастрофа, породена от неспособност, са „постиженията” в съвременното изкуство, където индивидуализмът е поставен на първо място. Всеки драска, каквото роди бездарния му и понякога болен мозък, оправдавайки се със собственото си виждане.

    Друг фокус, чрез който се прави опит съвременното изкуство да бъде маскирано като... изкуство, е твърдението, че не било необходимо обектите да бъдат пресъздавани от творците в техните произведения възможно най-близко до реалния им облик, защото и с извънредно оскъдните си похвати и, меко казано, странни образи то, съвременното изкуство, успявало да предава послания. Само че това опростенчество е свело съвременното изкуство до свойството на обикновените пътни знаци, които с възможно най-прости средства и символи също излъчват определени послания. Това е доказателство, че ако надраскаме няколко фигури и някой разпознае в тях човешки форми, това не означава, че сме сътворили изкуство. В детските рисунки, табелите, пиктограмите, емблемите и пътните знаци също се разпознават разни обекти и без усилие можем да отгатнем замисъла им, но това не ги прави изкуство. Последното лесно се разпознава по висшата степен на майсторство, с която са пресъздадени образите и формите, нещо, което не може да се каже за пътните знаци и съвременното изкуство. Но ако за първите това е разбираемо и необходимо с оглед на тяхната функция, то за естетическата ограниченост, опростителство, банализиране и примитивизъм на съвременното изкуство няма никакво оправдание.

    Ето как стоят нещата в днешното изкуство. Имате любимо ястие, което сте опитвали многократно и чийто вкус, вид, аромат, начин на приготвяне, съдържание и консистенция са ви прекрасно познати. Влизате в реномирано заведение, за което сте чували, че предлага изискани и добре приготвени храни и си поръчвате този ваш предпочитан специалитет. Когато ви го поднасят обаче, виждате и дори подушвате, че това въобще не е желаната от вас гозба. В чинията ви се мъдри нещо силно изгоряло, миришещо при това и на развалено, в което, доколкото можете да различите, даже не се съдържат необходимите продукти. Естествено, вие не бихте консумирали подобна помия и търсите сметка от управителя. Той, обаче, придружен от тълпа клакьори, се опитва да ви убеди, че изгорелият бълвоч е именно посоченото от вас ястие, че вие нямате вкус, че не разбирате от тези неща, че не сте в интелектуалното състояние да проумеете, че имате честта лично да опитате произведението на главния готвач – много известен кулинарен гений – който чрез него бил изразил индивидуалния си подход. По същия начин глашатаите на съвременното изкуство ни поучават с менторски тон, че грозното е красиво, бялото е черно, бездарието е гениалност, посредствеността е талант, безидейността е вдъхновение, асиметричността е симетрия, несъразмерността е пропорционалност, дисхармонията е благозвучие, примитивността е естетика, вулгарността е култура, безобразността е изкуство и т. н. Те ни убеждават, че в куриозно-парадоксалните драсканици се крие някаква особена красота – такава, каквато само „призваните” могат да видят; че в тях се съдържа дълбок смисъл; че те предават възвишени послания; че внушават велики идеи; че изразяват силни чувства, но ние, непросветените, не можем да се насладим на цялото това „богатство” защото сме невежи и безчувствени. Досущ като в приказката тези зомбирани индивиди се опитват да ни накарат да не вярваме на зрението, слуха и чувствата си, а да се доверим изцяло на тяхната преценка. Какво неописуемо нахалство!

    Не е необходимо някакво извънредно умствено усилие, за да се отгатне причината за пословичната ненавист на модерните днес „творци” към красивото, към симетрията и реализма – ненавист, която флагрантно се откроява в умопомрачителните им до патологизъм творения. Първоизточникът на тази неприязън е комплексът, породен от проумяването на неспособността им да ги пресъздават в собствените си работи поради творческата си имбецилност. Това е непреодолима пречка пред реализацията им на пазара, затова задача от първа важност за тях е всички естетически критерии да бъдат омерзени и запокитени на бунището. Този регресивен процес е в ход от прекалено дълго време и днес се намира в заключителната си фаза. Днес имаме нещастието да сме свидетели на неговата кулминация, която ознаменува триумфа на посредствеността. Красотата е обругана и низвергната, защото дори само нейното съществувание е отрицание на инфантилните прояви на днешните производители на изкуство. Реализмът съвсем целенасочено и злоумишлено е охулен и злепоставен, защото се явява непостижим връх за паразитиращите натрапници. Той е абсолютен антипод на несръчните им експерименти и самото му присъствие ги денонсира категорично. Ако естетическите критерии, които с толкова любов и всеотдайност са градени от предишните поколения, бяха все още в сила, днес огромна част от статистите, подвизаващи се на художествената сцена, не биха могли да преживяват от бездарието си. Защото тези критерии са ситото, през което се отсяват некадърниците. Ето затова те толкова упорито бяха атакувани и торпилирани от ордите лишени от талант самозванци. Детронирането на тези критерии позволи на тия варварски пълчища да нахлуят в храма на изкуството и да му отмъстят за собственото си бездарие. Естетическите ценности, развивали се в продължение на хилядолетия, днес са безсрамно поругани от агентите на съвременното изкуство. Техните атрофирали креатури са стряскаща епитафия за една преждевременна кончина – тази на истинското изкуство!

    Все пак, изхождайки от историческите закономерности, можем да предположим, че след дългия период на мракобесие и деградация, характеризиращ се с пълен упадък на критериите и стойностите, изкуството ще преживее отново своето прераждане, както това се случи в периода на Ренесанса. То отново ще се върне към изконните си ценности – хармония, симетрия, реализъм, естественост, художественост, стремеж към съвършенство, убедително представяне на стойностни идеи, способност да доставя естетическа наслада. Отново, изпразненият днес от съдържание термин изкуство, ще се изпълни с традиционния си смисъл и същност, правейки ни благословени свидетели на върховното майсторство на гениалния творец да пресъздава красотата в най-изящните й форми и багри. И изкуството пак ще възкръсне от пепелта на днешната разруха, защото „животът е кратък, а изкуството – вечно”. 

    Краят на миналата година беше ознаменуван от гръмкото разкриване на една грандиозна афера. Журналисти от американкото агентство Bloombergпровеждат собствено разследване на основата на материалите, предоставени им от сенатора Бърни Сандърс (Bernie Sanders). Резултатите от това разследване шокират както гражданите на САЩ, така и световната общественост.

    От 2007 до 2011 г., тоест в разгара на икономическата криза, Федералната резервна система (позната у нас като Федерален резерв – В. К.) тайно даже от Конгреса на САЩ отпуска необосновани кредити на частни банки и корпорации на наистина астрономическата сума от 16,1 трилиона долара. За сравнение е нужно да се каже, че тази сума превишава както годишния БВП на такава супердържава като Съединените щати, така и доста приличната сума от нейния общ дълг (сред световните длъжници-рекордьори САЩ по названата величина заемат почетното първо място с около 15 трилиона долара).

    Секретните данни са получени в резултат на държавния одит на Федералния резерв (ФР) на САЩ. Това е първата такава проверка в столетната история на организацията и остава само да гадаем, какви афери още се въртят там безконтролно и безнаказано.

    Във всяка страна има достатъчно скептични хора, които не жалят енергия за изясняване на съмняващите ги факти. В САЩ такива са Рон Пол (Ron Paul) и Алън Грейсън (Alan Grayson), които като по чудо успяват да предизвикат поправка към законаDodd-Frank. Възползвайки се от тая поправка, именувана Закон на Додд-Франк за реформиране на Уолстрийт, и от Закона за защита на потребителите Сметната палата проверява счетоводните книги на ФР. Разследването е проведено от сенатора-републиканец Джим Деминт и независимия сенатор Бърни Сандърс, който, както вече казахме, предоставя сензационните материали.

    Журналисти от Bloomberg няколко години провеждат в съдилищата, в опит да развенчаят аферата на века. Представителите на ФР, на първо място председателя Бен Шалом Бернанке и неговият предшественик Алан Грийнспан, а също по понятни причини съчувствуващите им лица от висшите банкови кръгове, призовават на помощ целия арсенал от иезуитски аргументации: разгласяването ще доведе до крах на водещите банки..., паника на борсата..., задълбочаване на световната криза..., недоверие на широките маси..., тежко положение в страната... и т.н. и т. н. Обаче, благодарение на упорството на журналистите, данните от одита все пак получиха международна публичност.

    Трябва да се каже, че реакцията на световната общественост на сензационната новина напълно оправда както очакванията на журналистите, така и мрачните предчувствия на ФР. Справедливия гняв на милиони редови американци, искрено вярващи, че живеят в най демократичната страна на света, е напълно обясним, още повече, че много от тях си мислят, че ФР се намира под контрола на родната държава и е призван всячески да охранява и спасява законопослушните граждани и данъкоплатци, а не да субсидира крупните банки, част от които се намират дори и отвъд океана. Англоезичният интернет бушува от призиви да се разруши системата и да се свали престъпния финансово-мафиотски клан, обхванал властта в страната.

    Все нови и нови подробности наливат масло в огъня. В прилив на нечувана щедрост като добавка към указаните шестнадесет трилиона долара ФР дава на частни банки и корпорации още над 600 милиона (659,4 млн. по данни на Главното бюджетно-контролно управление), предоставяйки възможност за пускане на програма за естремно кредитиране. Много американци виждат в тази политика първопричина за дълбоката финансова криза.

    Особено възмущение у читателите на средствата за масова информация предизвиква този факт, че заемите са давани с крайно ниски проценти – много по-ниски от пазарните, така че банките успяват не само да се задържат на повърхността, но и да получат огромни приходи от тези заеми. Така съвкупните доходи на шесте най-големи американски банки, получили от суперизгодните кредити, нарастват на 39% при това в условията на криза.

    От тези 16,1 трилиона долара 3,1 излизат извън Америка в Източното полукълбо (преимуществено в банки от Великобритания, Швейцария, Германия и Франция). Обаче европейците също не са очаровани от дейността на ФР. Федералната резервна система е заподозряна в съзнателно предизвикване на финансовата криза с цел да се отнеме независимостта на много европейски страни. На първо място става дума за т. нар. държави PIIGS (Portugal, Italy, Ireland, Greece and Spain) – най крупните длъжници сред страните от Европа.

    Такива подозрания са напълно обосновани, защото в светлината на последните разобличения Федералният резерв изглежда като чудовищна структура, която не съгласува своите действия с никого. Нещо повече. Дори и ако в резултат на държавните проверки изплуват деяния, които не можем да квалифицираме по друг начин освен като престпъни – отговорност за тях няма да бъде понесена от никой. Така че по същество ФР се явява даже не извъндържавна, а наддържавна структура.

    Особено обезпокоителен е фактът, че въпросът за световната валута, имащ жизнено значение за икономиката на цялата планета, се оказва в ръцете на хора, които са изключително морално нечистоплътни.

    Мнозина са поразени от факта, че за прехвърлянето на астрономическата сума пари даже не е била пусната печатната машина. Федералният резерв на САЩ създава 16,1 трилиона долара буквално от въздуха, с натискане клавишите на компютъра. За съжаление от 1971 г. долара е валута, която не е обезпечена със злато, така че ФР е могла да създаде и 20, и 30, и 40 трилиона виртуални долара, които, обаче, носят на нужните хора съвсем реални дивиденти.

    Системата печата пари от нищото, а САЩ  и целия свят след това взимат от нея тези пари в заем с определени проценти. За удобство е създадена цяла система от учреждения, принадлежащи, уви, на едни и същи лица, и изпълняващи едни и същи функции – Федералната резервна система, Международния валутен фонд, Световната банка. Освен това ФР има свои представителства в лицето на Централните банки във всички страни по света и по такъв начин постоянно контролира тяхната икономическа жизнедеятелност.

    Не е достатъчно, че тези организации повсеместно практикуват политически и икономически шантаж на държави и цели региони, финансират войни и други достатъчно непривлекателни предприятия, те още имат възможност и за абсолютно безнаказано изкуствено създаване на финансови кризи. Всъщност отдавна е доказано, че в такива условия за създаването на финансови економически катастрофи е достатъчно включването на доларопечатащата машина, върху която безконтролната система има узаконен монопол (Федералният резерве частна институция, която единствено притежава прерогативите да емитира, т. е. да печата националната валута на Съдинените щати – В. К.).

    Няколко натискания на клавишите и цели региони неочаквано се оказват под заплахата от загуба на националното богатство и съответно на държавния суверенитет. Милиони хора се приближават към нищетата, някой си пуска куршум в челото, други тровят себе си и семейството си с газ, а някои получават приходи, изчислявани в трилиони.

     Автор Оксана Чередник

    Превод от руски Виктор Кордон

    Изкуството вероятно е възникнало от вътрешната потребност на индивида да изрази себе си, да се легитимира и реализира като личност и творчески субект, да направи своите идеи, представи и светоусещане достояние на другите и да демонстрира способностите си пред тях. Със специфичните си средства и възможности то е дало възможност на хората да оставят за следващите поколения натрупаните опит, знания и умения и да ги запазят за бъдещето. Постепенно изкуството се е утвърдило като част от културата и се е превърнало в обществено съзнание и необходимост, в съвест на човешкия колектив. В частност то е изява на личността, но като цяло се явява еманация на културното развитие на обществото. Тоест, изкуството е отражение на духовното равнище на дадения социум. 

    Предполага се, че в първобитните общества изкуството се е зародило като способ за решаване на практически задачи. Една от целите му много вероятно е била да привлича вниманието на околните – мъжките или женските индивиди – към субекта, притежаващ някакъв необичайно изглеждащ за тогавашното ежедневие предмет. Такава вещ може да примамва и съблазнява останалите с необикновени цветове, линии и форми – нещо, което, между другото, не е чуждо и на днешните хора. Умеещият да създава такива неща (като огърлиците от раковини , намерени в Южна Африка и датирани около 75 хил. години преди новата ера) сигурно е бил уважаван, тъй като предметите на неговата дейност са били търсени и харесвани, а и в онези времена такива способности са били приписвани на мистични сили.

    Утилитарният генезис на изкуството се открива и в изображенията на ловни сцени, хора в животински маски, пронизани от стрели животни, които са свързани с ритуални обряди, предназначени да осигурят успех в лова, който е бил основно средство за препитание на древните хора. Възможно е някои от тези пиктограми да са свързани с култа към тотема – звяра, покровител на племето, на който са принасяни жертви.

    Татуировките и обичаят да се носят разни украшения също са продиктувани от необходимости – да предизвикват страх у врага, да служат като свещени символи и амулети, предпазващи от болести, зли духове, смърт, да свидетелстват за подвизите на ловеца или вòйна т. н. Рисунките на древните австралийски аборигени, откривани по скали и стени на пещери, които днес продължават да се практикуват от техните наследници, използващи същите материали и техника, всъщност представляват картинни разкази. Но сами по себе си те нямат особен смисъл – трябва да съпроводени със строго определени танцови движения, звуци от музикални инструменти и напеви. Това визуално и звуково представление съдържа конкретно послание и се изпълнява в точен момент от годината. Неговата цел не е да осигури наслада на присъстващите, а да им внуши идеи и знания, с чиято помощ ще бъде гарантирано оцеляването на общността.

    Виждаме, че в първоначалната си форма изкуството е имало чисто практическа функция. Но този утилитарно-познавателен подход на древните хора все още не представлява истинско изкуство – онова, което изразява и предизвиква чисто естетически усещания. Но то е основата, върху която са изградени следващите нива; то е фундамента, върху който лежат всички дейности и форми на художественото творчество до наши дни.

    Несъмнено древните ни предци са притежавали умствения капацитет на съвременните хора. Но за разлика от нас техните познания за заобикалящата ги действителност са били много по-бедни и наивни. Неможейки да си обяснят природата на явленията и процесите в околния им свят, те си създавали представи, съответстващи на малкия обем знания и опит, с който разполагат. Нашите прадеди са смятали, че освен видимия физически свят, съществува и друг – духовен, мистичен и невидим такъв. Като причинители на събитията в природата са припознавали тайни и незрими сили, криещи се в скали, живи твари, реки, дървета. Неспособни да им противодействуват физически, те са се опитвали да ги омилостивят по своеобразен начин. Затова и голяма част от произведенията на първобитните творци са били създадени да служат за магически ритуали. Чрез рисунки и скулптури и съпътстващите ги церемонии е трябвало да бъде обезпечена сполука за ловуващите, благоразположението на духовете, здраве и плодовитост, закрила от стихиите и дивите зверове, спасение от враговете и др. под. Така от хаоса на обърканите и примитивни представи на предисторическия човек е възникнала първобитната магия, станала родоначалник на религията. Тя е била призвана да помага за осъществяване на най-важните и опасни начинания, поради което е имала и първенстваща роля в тогавашните общества. Оттогава религията и изкуството са интимни спътници в многовековния път на човечеството.

    Любопитно е, че най-ранните следи от творческа дейност на древните хора представляват предимно изображения на животни под формата на скални и пещерни рисунки, статуетки от глина или камък, изрязани от кост и рогове фигурки или издълбани с остър предмет върху тези материали животински образи. Както днес, така и тогава човекът е изобразявал този обект, който е приковавал основно вниманието му. За индивида от палеолита това е бил елена, бизона, коня и други животни, които са били най-важният източник на хранителни вещества. Прави впечатление, че кръгът на представяните животни е ограничен преимуществено до тези видове, които са представлявали непосредствен интерес като основен източник за съществувание. От успеха на улова им е зависило оцеляването на цялата група – както на самите ловци, така и на жените, децата и по-възрасните индивиди. Ловът е бил основният фактор и около него се е въртяла цялата дейност на общността. Но тъй като той често е бил несполучлив поради използваните примитивни пособия и техники, гладът, болестите и смъртта са били неизменна част от живота на хората от каменната ера. Ето защо е било изключително важно да се осигури късмет на ловците. Понеже не притежавали някакъв друг способ да повлияят на природните сили, предците ни са се опитвали да ги омилостивят, принасяйки им жертви и изпълнявайки ритуали. Тези магически обреди се състояли от танцови движения и стъпки, съпроводени от звуците на груби инструменти, а участниците са изрисували телата и лицата си с бои, а някои са носели и маски. По този начин жизнените потребности на членовете на древните общества са изисквали от тях да проявяват творческа активност, която в своя първичен вид е била с изцяло лукративен характер, но всъщност представлява зародишът на изкуството, каквото го познаваме днес.

    Понеже животът на нашите древни прадеди е бил неразривно свързан със суровата и враждебна към тях природа, чиито закони по никакъв начин не са могли да си обяснят с оскъдните си познания, те са прибягвали до магията в опит да повлияят позитивно на събитията. Чародейството се е превърнало в неразривна част от тяхното всекидневие, към което са се обръщали в най-сюблимните моменти от жизнения си път.

    С разрастването на човешките популации, а с това и с усложняването на обществените взаимоотношения, настъпва развитие и на първобитната магия. Оттърсвайки се постепенно от първоначалната си примитивност, тя се разгръща в по-комплицирана система от митологически представи и култове, които предполагат наличието на втори свят, тайнствен и неприличащ на реалния. Във връзка с усложняването на култовете се появява и група от жреци и магове, за които тази дейност се превръща в средство за препитание, в основно занятие и „професия”. Използвайки специфични прийоми, те допълнително внасят мъглявост и неяснота в представите на съплеменниците си, които и без това са твърде елементарни и наивни. За да затвърди позиците си, от които извлича определени облаги, тази прослойка прибягва до помощта на изкуството, с което и никога не се е разделяла. Със средствата, които владее, то трябва да придаде по-голяма тежест и внушителност на тяхната по същество несъстоятелна и неособено полезна за колектива дейност. Изкуството трябва да създаде впечатление у членовете на общността, че кастата на жреците е жизнено необходима за неговото оцеляване. Именно поради тази причина се налага то да сътворява все по впечатляващи и грандиозни произведения, чиято цел е да внушава страхопочитание и боязън, смирение и покорство.

    Неслучайно след трансформирането на примитивната магия в сложна система от култове се случва метаморфоза и в областта на изкуството. В най-ранния вариант е било необходимо възможно най-реалистично изобразяване на звяра с надеждата, че това ще улесни неговото убиване. Тази натуралистичност се открива в най-раннитеизображения, открити на различни места, и е характерна за този период. Тоест, изкуството тук е имало чисто прагматичен характер и е служило на практическите цели и необходимости на целия колектив. На следващия етап обаче, в периода на възникване на култовете, изображението става идол, фетиш, въплъщение на загадъчни тъмни сили. Идеите, представите и понятийния апарат за тях са инициирани от зараждащото се шаманско съсловие, чиито интереси то обслужва. За тези цели изкуството вече не трябва да е носител на реализъм и затова то постепенно се преобразява в далечно фантастично подобие на действителността. Откритията показват, че култовите изображения на всички тогавашни народи са силно деформирани и се отдалечават от реалностите на живота.

    В представите на древните хора светът е бил изпълнен с фантастични, свръхестествени измислени образи. Това е следствие от неразбирането на природните закономерности, нуждата от обяснение на които принуждава въображението им да ражда несъществуващи персонажи и сюжети. Наивността и невежеството им биват умело използвани от религиозните дейци, които успяват да заменят реалния свят с илюзорен, призрачен такъв, представяйки своите изкуствени и въображаеми фантоми за „висша реалност”. За целите на тази кауза религията се е нуждаела от услугите на изкуството, което има силата да въздейства мощно върху масовото съзнание. От своя страна религията е можела да предложи на твореца, възлагайки му някакъв ангажимент, препитание, възможност за изява и протежиране. Така тя, разполагайки с мотива и с материалните средства, се превръща в основен потребител на продуктите на изкуството. Между двете възниква здрава симбиотична връзка, родила едни от най-великите произведения на човешката цивилизация.

    Тайната на успеха на религията се крие в това, че тя дава на прасторическия човек онова, от което се нуждае – обяснение на явленията, чийто характер му е неизвестен. Практически тя му предлага цялостна концепция за всичко, което го вълнува – за целия познат и непознат свят. Въпреки наивността на нейната обосновка, тя бива възприемана лесно от хората поради  слабата им информираност и повърхностната им представа за заобикалящата ги среда. Човекът от тази далечна епоха е като дете, което, по причина на своята неопитност, вярва във фантастичните приказки, с помощта на които задоволяват любопитството му. Но целта на тези утопични внушения не е просто да заситят неговия интерес, а да го вкарат в определени рамки, да го подчинят на определени правила. След „опитомяването” му той вече лесно може да бъде впряган в ралото на религията.

    Следващите епохи в развитието на човешката цивилизация – античността и средновековието – също показват тясното сътрудничество между религиозните институции и художественото творчество. През феодализма основни консуматори на изкуство са били родовата и поземлена аристокрация (чиято позиция е подържана от идеята, че властта ѝ е дадена от Бог) и църковните деятели, които единствено са разполагали с финансовите средства за това. Но освен парични ресурси, те са притежавали и необходимия критериен инструментариум, с който да оценяват произведенията на изкуството. Този елит от най-ранна възраст е бил възпитаван и образован в основните науки и изкуства, и на практика е бил единствената част (извънредно малък процент) от населението, способна да разбере и оцени една художествена творба. Средновековните творци са работили почти без изключение за тази взискателна и естетически грамотна прослойка. Не е било възможно на поръчителя да бъде предложено произведение, което не отговаря на естетическите критерии на времето, които са се определяли именно от вкусовете на аристокрацията. Претенциозността на работодателите е принуждавала творците непрекъснато да повишават своята квалификация и да търсят нови похвати, с които да отговарят на все по-високите изисквания.  

    Освен това, религиозният плам на епохата е определял и тематичната насоченост на произведенията. Вярата в единния Бог е била водещият мотив във всички човешки дейности, в това число и в изкуството. Творците не са пресъздавали насила библейски персонажи и сцени – те са вярвали дълбоко в тяхното съществувание. И тъй като Бог е съвършенство, те са се стремели да го изобразят и постигнат в работите си. Този върховен идеал и стремлението към недостижимото са причина за търсенето на способи да се пресъздаде красотата в най-висшите и форми. В онези времена са открити едни от най-ценните инструменти за възпроизвеждане на реалистични образи, отговарящи на представата на медиевисткото общество за красиво – пропорциите и перспективата. Те и до днес остават едни от основните критерии за оценяване на произведенията на изобразителното изкуство.

    Конкуренцията тогава е била особено силна и е карала творците да се съревновават за благоразположението на малкото потребители на техни произведения. А конкурентната среда винаги действа благотворно върху качеството на крайния продукт. Именно тази благодатна атмосфера – амалгама от висши идеали, особено взискателни и естетически чувствителни клиенти и остра конкурентна борба – е основният фактор, довел до създаването на едни от най-изумителните художествени творби в човешката история. Произведенията на тогавашните художествени деятели – художници, поети, композитори – остават ненадминати и до днес, заради искрената  им амбиция да търсят красотата, хармонията, симетрията като въплъщение на Божието съвършенство, и да ги претворят в своите творби.

    Но тази тенденция по-късно постепенно затихва и почти напълно изчезва в днешно време, превръщайки съвременното изкуство в жалка гротеска, в изродена форма на истинското изкуство – класическото. Това, разбира се, има своите причини и те трябва да се търсят в появата на нови икономически и политически взаимоотношения и порядки в късното средновековие, които довеждат и до размествания в културния дискурс. Зараждането на капитализма създава и изтиква на преден план една нова прослойка, която оттук нататък ще играе основна роля в определянето на обществените вкусове и интереси. Буржоазията е цяла нова класа, търсеща всячески място сред елита, който дотогава се е състоял изцяло от аристократи и висши свещенослужители. Опитвайки се да им подражават, буржоата копират дословно техните навици, маниери, облекло, начин на изразяване и т. н. С това посъбралият богатство, но не притежаващ все още признание и политическа власт, капиталист се стреми да се впише във висшата класа. Но въпреки имотността си, той не разполага с някои основни белези на аристокрацията – образование, възпитание, културни традиции, естетически вкус и взискателност. Това го прави само имитатор на външните черти на елита, без да носи в себе си и без да е способен да разбере неговите изконни вътрешни характеристики. В притежанието на предмети на изкуството снобът вижда възможност да се припознае като аристократ и да компенсира неблагородния си произход. Но бедните му духовни познания и интереси го правят лесна плячка за самозвани творци, които успяват да му пробутат евтините си фабрикати. И тъй като буржоазната класа постоянно се разраства, пропорционално с нея нараства и армията на мнимите труженици на изкуството, които се прехранват от нейното невежество. Започват да се появяват и нови спекуланти, които бързат да приберат част от плячката в ролята на посредници. Така се създават и художествените галерии и музеи, които са предназначени за публично излагане и продажба на произведения на изкуството. Тъй като в епохата на феодалния строй аристократите сами са били притежатели на такива произведения, тези културни институти не са били необходими. А и останалото население, състоящо се предимно от неграмотни селяни, не е имало средствата и духовната необходимост да посещава такива места, дори и да съществуваха.

    Упадъкът на изкуството започва от момента, в който то престава да се ръководи от дълго изгражданите и шлифовани вкусове на аристократичния елит, и започва да се подчинява на грубия вкус на масовия потребител. А отношението на буржоата към изкуството в никакъв случай не е породено от вътрешна необходимост, а представлява само поза, с която те се опитват да подражават на превъзхождащата я в културно отношение аристокрация. Допирът на буржазията с изкуството е само външен, повърхностен и параден, проява на снобизъм от страна на хора, които от скоро се подвизават по високите етажи от йерархията на европейското общество, без да разполагат все още с културната основа и критерийният инструментариум да оценяват изкуството.

    Ето че от естетическата ограниченост и духовна нищета на перманентно появяващите се богаташи започва да се прехранва цяла каста от фалшиви художници и алчни гешефтари. Формира се нова индустрия за производство и пласмент на фиктивни художествени произведения, едно от най-силните оръжия на която е тоталната реклама. Постепенно от продукт, предназначен за потребители с изискан вкус, изкуството се превръща в масова стока, която трябва да задоволи желанията и комплексите на съвсем прясно изпечените сноби с твърде ограничени културни разбирания и интереси. Резултатът е това, което наблюдаваме днес – драстичен качествен спад в почти всички сфери на изкуството.

    Ниският критериен праг на новите консуматори на изкуство – финансовият елит – позволява в тази сфера да се промъкнат всякакви авантюристи без понятие и талант за такова. Продавачите на тази стока пък имат изгода от този наплив на бездарието, защото това дава взможност да се увеличи предлагането, което повишава продажбите, а от там се покачват и печалбите. Така се оформя „златният триъгълник”, отговорен за декадентството в изкуството – некадърен творец, алчен търгаш и некомпетентен купувач, всеки от които има интерес от това статукво на регреса. Тази деградация се отразява в изявите на съвременните творци, които са осакатени откъм красота, изящество и естетизъм в полза на наивността и примитивността.

    Днешният глобализиран свят, в който печалбата на всяка цена е основен мотив, а парите са единствена ценност, създава условия за бързо забогатяване на много хора, голяма част от които са културно неграмотни. Това ги прави потенциални жертви на ловки спекуланти, възползващи се от тяхната естетическа индиферентност и неутолимо желание да демонстрират принадлежност към елита. Баснословните цени на придобиваните от тях продукти привличат върху техните особи фокуса на медиите и обществеността – нещо, за което всяко парвеню бленува. Така започва една надпревара за покоряване на поредния ценови връх, което осигурява привличането на всеобщото внимание. А от това извличат финансова изгода лукавите търгаши, които изкуствено раздухват тази меркантилна истерия. По неестествен начин и напълно незаслужено се лансират имената на определни актьори от този комедиен фарс, повишавайки до изумителни висоти финансовата стойност на техните фалшификати. Рекламата превръща имената им в икони, в новите богове на съвременния консуматор. И както в миналото всеобщата пропаганда на църквата е създавала светци, така днес тоталната реклама ражда идолите на новото поколение, заради които някои съвременни пилигрими посещават новите свещени места за поклонение – художествените галерии за модерно изкуство. А това пълни джобовете на търговци и бездарни фигуранти.

    Но докато има изгода в този бизнес, докато има лековерни и неуки в естетическо отношение потребители и поклонници, тази откровена измама и подмяна на ценности, понятия и критерии ще продължава. Единствено от нас зависи самозванците и шарлатаните да бъдат изобличени, а талантливите творци и обичащите искрено изкуството и разбиращи неговата същност хора да отхвърлят тиранията на това чудовище.

От известно време безумно се радвам, че не ми се налага да гледам телевизия. То, какво да и’ гледа човек. Пускам някоя програма и ме връхлетява я  някой „Листопад”, я някоя „Незабравима”, пък дали е Инджи Перлова, К/Гонджа Министершова, М/Е/Л/да Лъжоалчнова или друга сърцераздирателна, да не вярваш, че  имало и турски кльощавелки, от вида кухавекови, разликата е само в името. И като изключим системното мозъчно промиване, което налагат медиите, aми тези дни седнала и леля ми да ме убеждава какви невероятни морални, етични и прочие качества носили турските сериали. Да, ама да ги разправя на онези, дето няма да проверят, а аз съм от онези, дето непременно проверяват и не ми трябват 20 сериала с по 200 серии и 1 серия ми eмного, то 10 минути напълно ми стигат и съм схванала картинката все едно съм и сценарист, и режисьор.

И проверих... И само как проверих... Направо свят ми се зави.

Като се закакосваха и забаткосваха из роднини, не роднини и със случайни минувачи, направо се питам:” Бе в Турция, да не би всички да са си братчеди, като в нашите ЦК-та?”. За мое съжаление няма как да получа правилен отговор. Както и да е с братчетската картинка лесно се свиква, защото и тук си я имаме, ама по едно време като се зацелуваха ръце, като се закланяха на тоя и ония старец, направо ми заприлича на нашенски Заговезни. Пък си викам:”ако вземат и по едно темане да ударят, баш ще го докарат по истински харемски.

 И понеже стана на въпрос, я да вземете да прощавате, че беше прошки по нашите български земи, ако още са ни останали такива, че нещо тези дни изпадам в едни съмнения, заради пустите Инджита, Мехмедовци, Мусатовци, паши, аги и други подобни.

И като прескочите горното нелирическо отклонение е редно да ви кажа, че темата ми беше за пустия му морал и етика. Бе, какъв морал видяхте в тия турски сериали и каква етика, бе хора? Не се били събличали... Е голяма работа голи ли са или облечени, всичките им герои са лъжци и измамници, гледат се в очите и се давят в измама и на това вече морал и етика ли му викаме по нашите земи? Въпросът ми разбира се е риторичен, защото то отдавна е ясно, че на нас действителността ни е яко топната в калта на измамата и лъжата, но пък на това да му викаме морал, хайде, моля, моля, ама нещо на мен не ми се връзва с моята представа за отношения.

 И как може, докато ония си показват лъжата, в която живеят нашият драг ТЕЛЕзрител да се заблуждава, че идело реч за морал и етика?

Ей, ЗЯПЧО Тъпунгерски чисто български, тук не иде реч за морал, брато, нито за етика, а много си намирисва на харем пълен с безмозъчни ханъми и морално-етични кастрирати.

Ха, сега си признайте, много ли ви харесват тия образи? Щото нашите лъжци и измамници, ако не ни стигат, можем да си поръчаме и някой и друг съседски, дори се сещам кой може да изпълни народната поръчка....

П.П. Не съм ядосана, просто се надявам на нашите ТЕЛЕвизионери да им дойде акъла и да свалят гадните сапунки от най-гледаното време, защото взе да им става много сапунено и хлъзгаво на малкото непромити мозъчни клетки...

И не съм ядосана. Малко съм отвратена, обаче.

Влезе един агент на ЦРУ, който остави някаква папка с документи на масата пред шефа си и безшумно излезе.

    В последните дни попаднах на презентациите в TED от тази година. За тези от вас, които за пръв път чуват това име, става дума за организация, която периодично събира и дава трибуна на хора, които са постигнали значителни успехи в дадена област, за да споделят това, което правят или възнамеряват да направят, както и идеите, свързани с техния опит. Бил Гейтс (не че ми е любим), Бил Клинтън, Ал Гор, Дан Денет и много други са измежду лекторите, а презентациите им са свободни за достъп на горепосочения адрес. С две думи: MUST SEE!

    Първата лекция, която гледах беше на Dan Ariely от MIT със заглавие "Защо мислиме, че е ОК да мамим и крадем (понякога)".

Препоръчвам с двете си ръци да се гледа! Dan Ariely е психолог и специалист по когнитивни науки, неврология и икономика. Говори уникално просто и разбираемо за чертите на човешкия характер (визирайки склонността към измама на себеподобните) въз основата на опити с групи хора, които той и неговите колеги са направили. Това, което ме впечатли беше изводът, че хората са склонни да нарушават моралните си норми независимо от вероятността да бъдат хванати и от тежестта на наказанието след това. Участниците в неговите опити просто крадяха на дребно, лъжеха на дребно и изобщо хитруваха винаги на дребно. Това, което има влияние върху размера на измамата, която един човек е склонен да направи, се оказва, че е предимно неговата собствена морална оценка, доколко лошо е това, което прави. Например, много по-лесно е да откраднеш химикалка, която струва един лев, от работното си място, отколкото един лев от касичката с дарения за сираци. И в случая няма значение дали химикалката и касичката са под видео наблюдение или просто са оставени една до друга в кухнята на офиса. Нито има значение, дали наказанието ще е глоба от 50 лева примерно или наказание изобщо няма. Това, което спира човека да вземе парите от касичката за сираци е собствената му гузна съвест, която го гледа с презрение в огледалото, а не това, че някой ще го напляска по дупето или че може би изобщо ще му се размине. Като се замисля- ето още един аргумент против смъртното наказание.

    Другият впечатляващ момент в лекцията беше, че колкото обектът на измамата е по-далече от реално значещите за  хората неща, толкова по-лесно човек се решава да предприеме измамата. Така например,  много по-лесно е да свиеш от някого две билетчета за градския транспорт отколкото банкнота от два лева. Аз самият никога не съм изпитвал угризения, когато съм намирал оставени просто така билетчета вкъщи. Което е по-интересното, опитите на Дан обясняват и значително по-честите злоупотреби на борсовите посредници с финансови инструменти, щетите от които са далеч по-осезаеми. В крайна сметка какво толкова като си закръглил няколко процента нагоре в цената на една секюритизирана ипотечна облигация на фона на това да откраднеш парите директно от сейфа на банката. Хората, които го правят очевидно се чувстват много по-невинни пред себе си в първия случай.. което ми напомня за времената на комунизма донякъде. Има общо.

    Накрая Дан говори за идеята за груповата принадлежност, която също е доста забавно илюстрирана в лекцията. Явно хората са склонни да коригират много лесно преценката за това, кое е добро и кое е лошо, в зависимост от преценката на другите членове от групата. Един вид- след като той може, що и аз да не мога? ..уви твърде вредно, когато става дума за деградиращи инициативи. За щастие, бих казал, това правило не важи само тогава.

    Това е за сега. Мислех да пиша и за другите лекции, които гледах, но този постинг сам по себе си се получи достатъчно дълъг, така че материалът ще остане за по-нататък.

FiziLLA