“За целите на всекидневния живот, без съмнение е необходимо, или поне понякога необходимо, да се мисли преди да се говори, но един член на Партията, който е призван да издава политически или етични присъди, трябва да може да внуши на опонентите си правилното мнение, така автоматично, както един автомат изстрелва куршумите си” – Джордж Оруел, „1984” Не съществува развито общество, което да е показвало спонтанна тендеция към мултикултурализъм или мултирасиализъм. Хората, които подкрепят мултикултурния модел на обществото или не знаят какво точно представлява този модел, или осъзнават, че за да превърнат Западните общества в строго контролирани, расово-феминистични бюрокрации, първо трябва да подкопаят техните вековни основи. Тази трансформация е също толкова радикална и революционна, колкото беше и проектът по установяването на комунизма в СССР и страните като нашата, на които бяха поставени марионетни комунистически правителства. Болшевишките комисари бяха установили политически контрол над почти всеки аспект от всекидневния живот, за да могат да наложат своя светоглед над обществото. По същия начин и мултикултуралистите искат да контролират и да доминират във всеки един аспект от нашия живот. Но за разлика от твърдата тирания на съветите, тяхната тирания е нежна, почти незабележима тирания, която има за цел да ни заслепи и да ни постави в положението на затворниците в Гулаг, но без да го осъзнаваме. Главният им инструмент е „политическата коректност”, която е пряк наследник на комунистическия терор и промиване на мозъци. За разлика от комунизма, който беше една чужда за европейските народи идея, идеята за мултукултурализма е много по-коварна и по-трудно изкоренима, защото тя узурпира моралната и интелектуалната инфраструктура на Запада. И въпреки, че идеолозите й се кълнат, че тя систематизира най-дълбоките морални възгледи на Западната цивилизация, дефакто тя е нещото, което систематично и целенасочено разрушава и подкопава основите на всяка изконно европейска идея.
Политическата коректност е културен марксизъм – марксизъм пренесен от икономически в културен аспект.
Процесът на трансформирането на марскизма от икономически в културен всъщност има своите дълбоки корени, които датират началото някъде през 20-те години на миналия век, като началото поставя един италиански комунист – Antonio Gramsci. През 1923 г., в Германия, група марксисти основават институт, чиято цел е да направи тази трансформация – институтът носи името Institute of Social Research (по-късно известен и като Frankfurt School). Един от основателите му, George Lukacs, започва дейността на този институт, като отговаря на въпроса „Кой ще ни спаси от Западната цивилизация?”. Франкфуртската школа по-късно пренася влиянието си в САЩ, след като много от ръководните и фигури бягат там през 30-те години (заради етническия си произход), след като национал-социалистите идват на власт в Германия. Основната идея на школата била да се експлоатира идеята на Фройд за “пансексуализъм” – търсенето на сексуално удоволствие и използването на разликите между половете, за да се променят идеите за традиционните отношения между мъж и жена, да се срине представата за семейството и да се феминизират западните общества. Тези идеи били доразвити, като заедно с по-късни марксистки влияния окончателно дооформят т.нар. „Критична теория” и „деконструкция”. Те изключително много повлияват образователната теория и по-късно в университетите стават причина да се роди нещото, което днес наричаме„политическа коректност”. Следата е ясна и тя води директно към идеологията наКарл Маркс. Разбира се, политическата коректност властваше и в СССР (политическая правильность), където бе същността на политическия контрол върху образованието, психологията, етиката и поведението на съветското общество. Тя бе съществен компонент, чрез който болшевиките бяха сигурни, че всички аспекти от живота са покрити с идеологическа ортодоксалност. В пост-сталинисткия период, политическата коректност дори твърдеше, че несъгласието с нея е психично заболяване, чието единствено лечение бе отъждествявано с изпращането в затвор или лагер. Както Мао Дзе Дун, „Великия кормчия”, казва – „Да нямаш политическа ориентация, това е все едно да нямаш душа.” „Малката червена книжка” на Мао е пълна със съвети как да се следва правилната посока на комунистическото мислене.
До края на 60-те години на миналия век политическата коректност успя да пусне своите корени в университетите в САЩ. Крайната степен в развитието й са нещата, на които сме свидетели и днес, които са резултат от смесването и с всички късни „изми”: анти-расизъм, феминизъм, структурализъм, пост-модернизъм, които днес доминират във всички учебни програми на универистетите по света. Резултатът е един нов, унищожителен тоталитаризъм, чиито паралели с ерата на комунизма са очевидни. Днешните догми са довели до строги правила относно начина на говорене, мислене и поведение, а нарушителите се третират, като психично болни, точно както комунистите третираха съветските дисиденти.
Някои хора търдят, че е нечестно режима на Сталин да бъде определян, като тоталитарен, защото без значение от това колко безмилостно е неговото управление, все пак той не е имал възможност да контролира всички функции на държавата. Но в действителност, той не е имал нужда да го прави. Тоталитаризмът в СССР бе нещо повече от държавен терор, цензура и концентрационни лагери; той бе начин на мислене, в която всяка идея за лично мнение или гледна точка бе унищожавана. Пропагандистите на болшевизма караха хората да вярват, че робството е свобода, че липсата е изобилие, че невежеството е знание, че най-затвореното общество в света всъщност е най-отвореното. И когато веднъж пропагандистите убеждаваха хората да мислят така, това всъщност се превръщаше в самоконтролиращ се тоталитаризъм.
Нека направим паралел с днешното време – днес ние сме убеждавани, че различието е сила, че перверзията е целомъдрие, че успехът е подтисничество, като непрестанното повтаряне на тези идеи, като мантра, е „толерантност и разнообразие”.
Всъщност мултикултурната революция действа подривно във всички сфери на живота, точно както действаше комунистическата революция:
§ Упражнява се непрестанен натиск върху взимането на съдебни решения, което обезсмисля ролята на законите
§ „Толерантността” разрушава условията, в които би била възможна една истинска толерантност, която не би имала нужда да се налага чрез репресивни методи
§ Университетите, които трябва да са храмове на свободните научни изследвания всъщност упражняват цензура, която спокойно може да се конкурира със съветската
§ Навсякъде около нас виждаме неистов стремеж към уеднаквяване на индивидите и грубо манипулиране на истината. Отрича се не просто разликата между човешките раси и полове, но дори тяхното съществуване.
През комунистическата ера, тоталитарните държави бяха изградени и крепени чрез насилие. Абсолютно всяка една комунистическа система бе установена с насилие и терор. Ръководителите на комунистическите партии издаваха смъртни присъди и определяха абсолютно невинни хора за „врагове на народа”, „класови врагове”, “реакционни елементи” или “фашисти”. Въпреки, че знаеха, че обвиненията са скалъпени, комунистическите изроди сами си вярваха, че присъдите са правилни. Вярват го и до ден днешен, когато продължават да се събират и да празнуват зверствата си. През 30-те години в СССР колективната вина например оправда избиването на милиони руски селяни. Както пише Робърт Конкуест в книгата си „Жътварят на тъгата” (Harvester of sorrow) (с. 143), комунистическата държава гледаше на неудобните и по следния начин „никой от тях не е виновен за нищо, но те принадлежат към класа, която е виновна за всичко.” В България положението беше аналогично, като народния съд обявяваше за „фашисти” и „врагове на народа” всеки, който не й е удобен, без значение от политическите му убеждения или статус в обществото. Стигматизирането на цели институции, групи хора и зверското избиване на всеки неудобен позволи много по-лесната цялостна промяна на обществата, които паднаха под ярема на комунизма.
Нека отново направим паралел между днешния свят и методите на тоталитарните комунистически държави. Например два от особено популярните термини „расизъм” и „сексизъм” се използват от т.нар. правозащитници, за да се демонизира какво ли не – от отделни държани институции, неудобна литература, език, закони и обичаи, та чак до цели цивилизации.
Най-интересното е, че псевдохуманистите-правозащитници (всъщност болшевишките комисари на нашето време) дори не си правят труда да променят комунистическата пропаганда и използват същите термини – всеки неудобен е наричан „фашист”, “расист” и „антисемит”, а те самите определят себе си за „прогресивни”. Същите тези войни на политическата коректност, въпреки че уж са против тоталитаризма, проповядват абсолютен тоталитаризъм – например станахме свидетели в последните дни как дори на политическо ниво се зове за инкриминиране на измислените термини „хомофобия” и „расизъм” – т.е. те искат „расистите”, „хомофобите” и „сексистите” (разбирайте хората, пред чиито аргументи те са безсилни) да бъдат следени, за да не използват „езика на омразата”, малтретирани, репресирани и дори изпращани в трудови лагери!
Примерите за паралелите между двата вида левичари са безброй, но да се спрем на още няколко:
§ Например зарядът на термина „институционален расизъм” по никакъв начин не се различава от обявяването на цяло съсловие или класа за „враг на народа”!
§ Думите „расизъм” и „сексизъм” са оръжията за масово поразяване на мултикултуралистите, техните ВЕЛИКИ ИДЕИ, точно както класовата борба бе за комунистите. Всъщност ефектът и целите са същите!
§ Ако едно престъпление може да бъде колективизирано, всеки който принадлежи към грешната група е виновен по подразбиране. Например расизмът винаги е бял – това е аксиома! Когато млади бели хора, европейци, станат жертва на расово мотивирани престъпления, те са днешната версия на руските селяни от 30-те години на миналия век. Дори ако те лично не са извършили нещо, те са виновни, защото „принадлежат към раса и цивилизация, която е виновна за всичко”!
§ Подобно на комунистите, мултикултуралистите избягват всякакъв дебат и неудобните за тях въпроси, защото те са дълбоко убедени, че винаги имат право, а противниците им са винаги грешни. Нещо повече – техните противници изначално нямат право на собствено мнение.
Както става ясно от всичко написано до сега целта на мулти-култи пропагандата е една–европейската култура и ценностна система трябва да бъдат разрушени на всяка цена. Заучените фрази на либералните активисти, които проповядват несъществуващи ценности, техните жестове и изражения, са всъщност лицето на новия Съветски човек (наричан днес често “гражданин на света”), политически-коректният човек на нашето време. И когато веднъж хората бъдат накарани да мислят по този начин, насилието вече не е необходимо. Обществата ни са достигнали до такова ниво на тоталитаризъм, че огромната част от хората знаят какво се очаква от тях и изпълняват безропотно предопределените си роли в сивото ежедневие без да се осмелят да надигнат глава.
Макар, че болшевизмът официално бе победен, ехото от неговата пропаганда се е загнездилно дълбоко в западните общества, като е внесло внушението, че истината е присъща само за определна класа (пол/раса/сексуална „ориентация”). Истината не е нещо, което може да бъде установено от рационално проучване на конкретния казус, а зависи от гледната точка на говорещия. В мулти-култи вселената, гледната точка на един човек е „оценена” (любима дума на мултикултуристите) в зависимост от неговата класа. Феминистките, чернокожите, еколозите-талибани и хомосексуалистите винаги „говорят истината”, защото те по презумпция са от групата на „подтиснатите”. И от позицията на „подтиснати” те, според тях самите, виждат истината много по-ясно от обикновения бял хетеросексуален мъж, който ги „подтиска”. Това всъщност е перфектен огледален образ на марксисткия пролетарски морал и интелектуално надмощие над „злите буржоа”.
В действителност, феминистките, хомо-активистите и анти-расистите отказват да приемат истината, точно както комунистите отказваха да я приемат. Убедени, че са по всякакъв начин са сплашили своята опозиция, феминистките ще ни докарат вода от 10 кладенеца, за да ни убедят, че мъжете и жените са абсолютно еднакви във всяко едно отношение. Гей активистите ще ни наговорят един куп лъжи – че хомосексуализмът бил генетичен, че имало животни хомосексуалисти и че те просто се борят за човешки права. Либералите правозащитници ще се втурнат да ни обясняват как неинтегрируемите всъщност желаят да се интегрират, но ние ги възпираме с нашия скрит расизъм, който е толкова скрит, че не съществува, но трябва да бъде изкоренен преди да се е появил. Когато обаче тези индвиди се сблъскат с фактите, тяхната реакция е само една - останали безмълвни пред аргументите на опонентите си, те ги обявяват за зло, с което потвърждават собствената си абсурдна теория за господството на белите хетеросексуални мъжки расистки шовинистични свине.
Една от най-фрапиращите гледни точки на западните общества днес, по-точно в университетските среди, е готовността феминизмът да бъде обявяван за главен фактор допринесъл към развитието на човешкото познание, като разбира се се признаят неговите абсурди. Друг стряскащ процес е разпознаването на еднополовите сексуални отношения, като нещо естествено и дори едва ли не препоръчително. Забележителното е, че приемането на тези лъжи става без абсолютно никакво физическо насилие. Желанието на хората да бъдат приети в обществото ги кара да отстъпват позициите си през тези фалшиви революционери.
Всъщност това е тактиката, за която говори още Достоевски в книгата си „Дяволите”, и която работи без никакви затруднения и днес : „Всичко, което трябва да направя е да вдигна шум и да им кажа, че не са достатъчно либерални”. Анти-расистите, феминистките и всички ловци на зли духове използват същата тактика, като няма член от обществото, който да не се огъва пред тези думи.
Например, презумцията за невинност редовно се потъпква щом някой ви обвини в разтегливото понятие „расизъм”: Вие автоматично ставате виновен, докато не докажете, че сте невинен, което на практика е невъзможно, защото сте в ролята на постоянно заподозрян, само защото сте хетеросексуален европеец. Днес обвинението в „расизъм” има същия ефект, като обвинението във вещерство по времето на инквизицията. По този начин силата на обвинението в „расизъм” умело елиминира дискусията, която иначе би възникнала при обсъждането на идеята, че ние задължително трябва „да оценяме разнообразието”. Или да се замислим какво всъщност е „разнообразието”? И дали, ако то беше толкова ценно, всички европейци нямаше да искат още и още, и нямаше ли да молят все повече градове в Европа да бъдат заселвани с имигранти. Ако „разнообразието” беше толкова прекрасно щяха ли хиляди пенсионери населяващи в Българските села да живеят в постоянен страх за живота и имущество си? Както реалността показва, такова нещо няма и настроенията на коренните европейци все по-стремглаво поемат в обратна посока. За щастие тази година ЕС показа лицемерието си и че е империя на двойните стандарти, като позволи на Франция да изгони циганите, граждани на България и Румъния. Дано повече наши сънародници се замислят върху тези събития и защо ЕС продължава да ни поучава как да интегрираме циганите си, а в същото позволява да се нарушава европейското законодателство и страни членки да експулсират група хора на базата на етническия им произход. Излиза, че да „оценяш разнообразието” е единствено хоби за хора, които след това няма да берат плодовете на същото това разнообразие.
Мулти-култи обществата неизбежно биват раздирани от конфликти, като по тази причина се създават огромни правителствени бюрокрации, чиято цел е да се борят с „дискриминацията”. В България такава структура е „Комисията по защита от дискриминацията (КЗД), чиято основна дейност се свежда до усвояване на парите на данъкоплатците и целенасочена и постоянна подривна антибългарска дейност. Всъщност тези структури никога не са и няма да разрешат реалните проблеми, защото целта на тяхното съществуване е не да решават проблеми, а да ги създават, с което да оправдават своето собствено съществуване.
Политиката, която властва в целия ЕС например цели хомогенизирането на различните етнически групи населяващи държавите от съюза и цветнокожите емигранти от Африка и Азия. В България политиката цели хомогенизирането на трите най-големи етноса в държавата – българският, циганският и турският. Както обаче е видно, „десетилетието на ромското включване” е пред очакван провал. Освен културната циганизация, която е завладяла народа ни, на лице е и откритата дискриминация на Българите за сметка на различни от Българската малцинствени групи (най-вече циганската). В другите европейски държави положението не е по-различно – единственото нещо, което постига политиката на мултикултурализма е да създава конфликти и открито да дискриминира белите европейци. Тя не просто стимулира дискриминационното отношение към все един коренен европеец, а показва каква война се води срещу европейската цивилизация.
Може би някой ще се запита, как е възможно подобна радикална програма да действа под носовете ни?
СССР имаше огромна система за цензура, болшевиките дори цензурираха уличните карти. В България положението беше същото. Освен официалната държавна цензура, съществуваше и скритата самоцензура на обикновените хора, които внимаваха какво ще кажат, за да не бъдат чути от някой услужлив партиец, който веднага би ги докладвал на съответните служби. Положението в съвременните демокрации по своята същност не се различава много от положението в което бяха поставени хората в народните демокрации. Това все още не се случва с пълна сила в България, но сме свидетели в колко много държави човек може да отиде в затвора, ако например публично оспори някое спорно историческо събитие. Или ако каже истината за расовите различия, както го направи преди две години съоткривателя на ДНК и носител на нобелова награда – Джеймс Уотсън. Той бе подложен на невиждан терор, защото си беше позволил да каже истината, така както я вижда той. И това се случи в САЩ – държавата, която твърди за себе си, че е люлката на „демокрацията” и „свободата на словото”.
Съществува и друг модел на цензура, който се предоставя на хората по много по-хитър и деликатен начин, но всъщност им втълпява неистини. Това е моделът на функционалните ролеви модели в западните общества, чрез който антирасисти, феминистки и хомосексуалисти успяват да прокарат идеите си на подсъзнателно ниво. Всеки, който гледа поне отвреме на време телевизия е забелязал, че американските и западноевроейски филми са пълни с мъдри ченокожи съдии, красиви и съобразителни жени полицайки, компютърни гении от малцинствен произход и разбира се пропаднали бели мъже. Всъщност този модел е директно взаимстван от съветския социалистически реализъм, с неговите идеализирани образи на твърдите и решителни пролетари, които громят злата капиталистическа сган.
Мултикултирализмът има същите амбиции, каквито имаше съветския комунизъм. Той е абсолюстичен в преследването на целите си и безкомпромисен в атаката срещу враговете си. Мултикултурализмът е идеологията, която ще сложи край на всички идеологии, като неговите тоталитарни подходи ни позволяват да си направим следните заключения:
§ Първо, мултикултурализмът има за цел да елиминира своята опозиция на глобално ниво. Не трябва да съществува място на земята, където неговите опозиционери да не бъдат преследвани.
§ Второ, когато един път бъде установен, мулти-култи „рая” трябва да бъде защитаван на всяка цена. Идеологическата му ортодоксалност трябва да бъде бранена с всички средства на държавата.
Нашето общество е на път да стане абсолютно тоталитарно и да се превърне в нещо, спрямо което комунизмът ще ни се стори като песен. То няма да има концентрационни лагери, като комунистическите, просто защото държавите ще бъдат превърнати в огромни лагери сами по себе си. За разлика от твърдия и явен комунистически тоталитаризъм това ще бъде една по-лека и незабележима тирания, която няма да окове тялото, а духа на европейската цивилизация. Нещо, което неминуемо ще доведе и до физическото изчезване на европейските народи.
Ако погледнем на мултикултурализма, като на поредното проявление на добре познатия ни комунистически тоталитаризъм от 20 в., можем ли да потърсим утеха във факта, че болшевизма се срина? Дали мултикултурализмът е фаза, просто период на криза, през която преминава Запада или представлява нещо фундаментално и може би необратимо?
Въпреки усилията на про-съветските подривни елементи, Западът виждаше в лицето на Съветската империя – свой враг. Но същия този Запад не вижда в лицето на мултикултурализма същия враг. По тази причина, подривната му дейност, маскирана зад кухи фрази и псевдо-хуманизъм бавно и постепенно намира своето постоянно място във нашите общества. Единственият начин тя да бъде спряна е все повече хора да разбират несъстоятелността на идеята за мултикултурните и мултирасови общества и въпреки политическата коректност владееща почти всички сфери на обществения живот да успяват да виждат и посочват на другите истината! Хората трябва да разберат, че казването на истината не означава „проповядване на омраза”, „ксенофобия” и други кухи политкоректни фрази, които мултикултуралистите обичат да използват. Ние ценим разнообразието и точно по тази причина не желаем смесване на различните народи и създаването на изкуствени мултикултурни общества. Ние обичаме свободата и точно по тази причина не желаем политически коректната тирания! Стремежът за запазване на собствената ни национална идентичност е любов към народа ни, а не омраза към различния!
Въпреки, че процесът по налагането на политически коректния тоталитаризъм е изключително напреднал, все още може да се противопоставим. Хората трябва да разберат, че марксизмът е тук и не си е отишъл, а просто е облечен в лъскави демократични одежди. С общи усилия обаче, ние все още може да разкъсаме одеждите му криещи се зад кухите призиви за „толерантност”, „различност”, „чувствителност”и „многообразие”, и да покажем истинското му лице пред Българското общество. Нашето оръжие e словото. Ние трябва да обясним на обществото, че лицемерието и неназоваването на проблемите с истинските им имена не води до тяхното решение, а напротив – точно обратното. А стремежът към „мулти-култи рая” ни води по пътя на един специален вид Ад, Ад подобен на този, в който имахме нещастието да се пържим след 9-ти септември 1944 г. Ад, който ние хората, примирявайки се с терора и вървейки срещу законите на природата, строим за себе си и околните, както и за нашите собствени деца. автор: Михаил Иванов източник : http://bg.altermedia.info/?p=15559
Comments