Една огромна пеперуда кацна върху главата му. Тя не литна веднага, усетила сладникавия аромат на шампоана, с който се бе изкъпал. За това продължаваше да стои и блажено и същевременно леко забавено да пърха с крила. Заспалия овчар даже и не разбра, за неканената гостенка. Която след малко повече от миг отлетя към цветчетата на билките и тревите по поляната. А овчаря Бай Петко си дремеше. Сънят му бе приятен и блажен, като всеки възрастен човек след шейсетте навърши години сънуваше внуците, как играя с него. Защото днес ги нямаше. Те си бяха в големия град. Той бе извел овцете на паша, и ги беше качил високо в планината. Тук рядко се качваха други хора. А имаше достатъчно паша за овцете. Пък ако решат да побягнат, Рокси вярната му немска овчарка щеше да ги върне. За това овцете кротко си пасяха из полята, той си дремеше, а послушната Рокси ги наглеждаше от сянката под която стопанина му дремеше. Изведнъж Бай Петко се размърда. Прозя се звучно. А Рокси го изгледа някак си мило по кучешки. Той стана леко тромаво, изпъна се. Той не беше висок. Даже минаваше за нисък. С добре поддържан вече побелял мустак и гладко обръснато лице. Побелелите му коси, на не подстриганата му глава се вееха от лекия бриз. Погали малкото си коремче и се обърна към овчарката:

-   Рокси всичко под контрол ли е? – попита я, въпреки че не очакваше отговор, но го погледна мило. Той взе закачената си на дървото торба и извади от там един самун хляб, отчупи едно парче и го хвърли на Рокси. Тя го хвана ловко още във въздуха, после го подхвана с лапи и започна да го яде. Бай Петко от торбата извади и парче сланина, както и два домата. В торбата му се намери и една джингова(метална остаряла дума) чиния. В нея наряза доматите и сланината. След което започна блажено да си похапва. Когато видя, че овчарката е изяла хляба и хвърли няколко парчета сланина, тя ги хващаше пак, още във въздуха и ги изяждаше доволно. А овцете си пасяха на слънце. На поляната имаха разнородна паша. Въпреки, че беше слънчев ден, и беше топло не беше жега. Беше края на август месец и природата започваше да завършва своя летен цикъл. Тук в планинското село, в което Петко бе живял цял живот, лятото свършваше малко по-рано. Тъй като бе високо в планината. Вечер във високите старопланински села винаги температурата падаше около 0 градуса. Сега когато двамата с Рокси хапнаха, Петко стана и отиде към стадото. Погали леко една от овчиците докато пасеше. Той знаеше, че освен от паша овцете имаха нужда и от вода. За това размаха гегата и подкара стадото. Рокси когато видя, че овчаря  поведе стадото веднага скочи и почна да събира овцете. Те двамата бяха страхотен екип. Тя вярно му служеше вече 10 години. Въпреки годините си Рокси беше най-доброто овчарско куче, което Петко бе притежавал. Умееше само с поглед да разбира какво се изисква от нея. Имаше подход и към животните. Без да ги плаши тя просто ги повеждаше в правилната посока.

Планинската рекичка не беше далече. Овцете пъплеха напред по склона на планината. Пътя на, който излязоха беше стар и занемарен, черен път от годините на ТКЗС-то. Сега се използваше предимно от него. За това гората беше почнала леко-полека да си го прибира. Но това беше добре за овцете на Петко. Те вървейки по него си хапваха от различните видове треви. Овчаря вървеше зад стадото, а Рокси вървеше от страни на стадото. Като в зависимост от това дали овцете се отклоняват от пътя, преминаваше в ляво, а след това в дясно. Овчарката внимаваше някоя овца да не се отклони. Въпреки, че с овцете винаги е било по-лесно. Защото когато една тръгне на някъде всички я последват. Скоро се чу ромоленето на реката. Овчаря Бай Петко се провикна и стадото спря. Интересно е как тези животни бяха се научили за разпознават различните гласови команди на стария овчар. После той подкара стадото към дерето на реката, а те бавно се заспускаха надолу. След малко надушили водата бързо ускориха крачка. Овцете нагазиха във водата на прохладната река и почнаха да лочат жадно. Рокси на свой ред и тя почна да пие водица, след солената сланинка на Бай Петко и тя бе доста жадна. Водичката и се услади, но въпреки че пиеше жадно не изпускаше от поглед овцете. Една овца се опита да се отдели от стадото но Рокси изръмжа, даже не спря да пие вода и овцата се върна послушно. Когато всички животни утолиха жаждата си Бай Петко поведе стадото през реката. От татък реката имаше хубава голяма поляна където смяташе да прекарат овцете следобеда. Слънцето беше точно на средата на небосвода, лекия бриз буташе малките купести облачета и те плаваха по небесната шир. Стадото се разходи из поляната и си намери сянка под един огромен стар дъб. Там животните решиха да се настанят за следобедна дрямка. Бай Петко на своя страна почна да бере мащерка. На тази полянка имаше достатъчно то прекрасната билка. Извади от овчарската си вълнена торба една найлонова кесийка и почна нежно да откъсва от билката цветче, по цветче. Той много внимаваше да не я изкоренява. Защото нямаше полза от това. Корените на мащерката не бяха полезни, колкото цветът. А изкореняването на растението можеше да доведе до неговото заличаване от поляната, което Бай Петко не искаше да се случва. Въпреки доброто си образование още във времената на социализъм, той бе избрал да си остане в село заедно с неговата първа и единствена любов. Но децата му син и дъщеря бяха  избрали реализацията на големите градове. Мъчно му беше, че вижда рядко внучетата си. За това когато има тази възможност винаги намира време за тях. Води ги или в гората на приключенска разходка(както те сами си я бяха кръстили) или за риба, когато е по-топло. А в къщи ги учеше да играят карти и шах. Господ го бе дарил със една внучка и трима внука. Вкупом всички много ги обичаше. Никога не ги делеше. Както не бе делял и децата си. Мислейки си за живота си той напълни найлоновата кесийка с мащерка. Прилежно я прибра в торбата. Той беше професор по ботаника. И въпреки предложенията навремето той си остана тук. Написал беше 28 книги за различните видове на местния балкан. Като беше проучвал всичко. От народни вярвания за дадено растение но истинските му лечебни свойства. Сега вече гонеше 70 години и като пенсионер, беше решил да си гледа овчици. Жена му баба Тонка го беше подкрепила както винаги. Изведнъж се смрачи, черен облак бе застанал пред слънцето. А Рокси все да ръмжи. Бай Петко разбра че нещо се случва. Щом овчарката беше неспокойна. Тя се изправи от дебелата сянка дето беше полегнала сред овцете и почна да ръмжи към реката. Овчаря стисна гегата и загледа и той към реката. Но там нямаше нищо освен шубраци и трънаци. На пътеката, по която бяха минали също нямаше никой или нещо. И все пак кучката ръмжеше и гледаше там. Бай Петко тръгна бавно към мястото, което дразнеше вярната му дружка. Но когато видя това Рокси се затича и застана пред овчаря и продължи да ръмжи към реката. Овчаря се спря. Очевидно щом Рокси бе застанала пред него така значи имаше сериозна опасност. Но каква? Защо нищо не се показваше. Хищниците не се криеха така, поне тези които Бай Петко познаваше. Страхът бавно и неочаквано обзе стареца. Страх от неизвестното. А неизвестното стана още по-неизвестно. Защото точно пред овчарката се раздвижи въздуха. Странен невидим силует посегна към нея. Невидимото същество имаше човешки черти. Но то бе напълно прозрачно, светлината преминаваше през него. Бай Петко видя само движенията на съществото. А Рокси спря да ръмжи, седна послушно и взе да скимти. Бай Петко бе странствал из тези гори, много. Но не беше виждал нищо подобно. Бяха го нападали вълци, беше нападан от мечка. Но това не беше диво създание. Това беше нещо различно. Нещо чуждо, и разумно.

-         Какво си ти? – попита Бай Петко макар и уплашен. А съществото се приближи до стареца и застана пред него. То мълчеше. Но въпреки това Бай Петко чу отговор в главата си. „ Не се бой, ние идваме с мир.“ – чу първите думи на съществото директно в мозъка си. В този момент слънцето бе избутало облака и отново огря поляната. Овцете станаха от дебелата сянка на стария дъб и почнаха да пасат спокойно. Те не усещаха никаква заплаха. Рокси тръгна към тях за да ги контролира. А  Бай Петко също бе успокоил своя страх. Гласът в главата му отново проговори: „Трябва ни помощ! Помогни ни!“

Бай Петко се раздвижи без да се премества от мястото на, което беше застанал.

-        Добре, ще ви помогна. Но как? От каква помощ имате

нужда? – той беше озадачен. Как възрастен овчар ще може

да помогне на тази странни същества. Същества непознати за него. Които даже той не виждаше, но все пак разбираше. Като по-млад беше чел за различни подобни случаи на хора, които са срещали странни същества. Но в тези описани странни същества нямаше никое като това, което стоеше пред него – невидимо. В главата му отново се чу глас: „ Ти си ботаник,  нали?“

-       Да, в това съм най-добър! – отговори категорично овчаря.

      „Чудесно“ – в главата на Бай Петко се преля чувство на радост и удовлетвореност. Той се усмихна. Думите на съществото отново потекоха в мозъка му:    „Преди няколко дни компютъра ни се развали, а той ни лекуваше. Той винаги знаеше как и с какво да се лекуваме. Всички на звездолета ми имат много силна кашлица, примесена с астматичен задух. Преди когато това се случваше компютъра ни пращаше тук на тази поляна да берем определена билка, с която се лекувахме. Но сега като той не работи, ние не знаем коя е. Помогни ни, молим те!!!“

-         Анатомията ви сходна ли е с моята? -попита овчавя-ботаник.

      „Да!!!“ – гласът отново нахлу в главата му и отекна като ехо. Той извади от торбата си найлоновата кесийка с мащерка и му я подаде.

-         Ако сте я брали, билката тук на тази поляна то тя е МАЩЕРКА! – прозрачното същество пред него се размърда

пое кесийката в прозрачната си ръка. След което по кесийката се показаха две червени точки, които се задвижеше по кесийката в различни посоки, докато накрая двете точки светнаха в зелено. В главата на Бай Петко отново се появиха радостни чувства, които не бяха негови, а на новия му невидим приятел. Невидимата ръка подаде кесийката на дядото. Той се огледа, но на поляната бяха останали овцете и кучето. Той с почуда се отдалечи от мястото на срещата. Но вървейки към сянката на големия стар дъб видя как нещо раздвижваше въздуха и как стръкчета мащерка първо сами се откъсваха внимателно, политаха до определена височина и след това се изпаряваха във въздуха. Бай Петко се усмихна. Радваше се, че бе могъл да  помогне, макар и с нещо малко. Замисли се днес човечеството до каква степен е зависимо от компютрите, и до каква степен може да стане зависимо като тези същества. Защото прогреса е удобство, но води и до забрава, забрава която може да бъде фатална. Днес тези същества бяха научили това по трудния начин. И въпреки това в съзнанието на овчаря изникна въпроса: „От къде те знаеха че аз съм ботаник?“. Въпрос на който сигурно никога нямаше да получи отговор. Той се настани под големия стар дъб. А старата му приятелка Рокси седна до него. И двамата се загледаха в милите му овчици, които нямаха нужда от нищо. Само от добра паша и малко прясна водица. А в небето проблесна за миг нещо и пак изчезна…

Vasago Kovak

© Свет Светев Всички права запазени

КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

След като слязоха на станция Люблино и излязоха от метрото, Зулфакар и спътничката му за няколко минути изминаха стотината метра, които ги деляха от входа на комплекса, в който трябваше да отседнат.

Стрелковия комплекс се състоеше от пет ниски тухлени вили с плоски покриви. Страничната стена до входната врата на вилите беше украсена със скулптурно пано, изобразяващо диво животно или птица. Всяка от тях имаше по седем стаи, обзаведени добре и оборудвани  с всички съвременни удобства.

Никой не ги провери на входа и те безпрепятствено се отправиха по една от алеите към вилата.

Зарема Сеюнова, младата жена от Северен Кавказ, чийто съпруг излежаваше присъда за участие в Ногайския батальон, беше се справила перфектно със задачата си. Два дни преди да пристигнат, тя беше наела най- отдалечената вила в клуба, разположена на една алея встрани от останалите, почти изцяло скрита от дървета и храсти.

Разположена далеч от любопитните погледи на случайни минувачи и при липсата на видео – охрана, вилата щеше да  изпълни предназначението си на база, в която през следващите няколко дни на спокойствие да подготвят изпълнението на самоубийствената си мисия.

                                             *******

Когато приближиха входа на вилата, Зулфакар не се изкачи по малките стълби към него, а свърна встрани. Мъжът огледа внимателно околността, после клекна срещу стената, където на около метър височина имаше отвор на водосточна тръба. Запретна ръкава си, внимателно бръкна в нея и след секунда измъкна два найлонови пакета, в които имаше нещо опаковано във вестници. Прибра единия в джоба на шубата си. Бръкна във втория, от където извади ключа за вилата, а после пъхна и него в другия си джоб.

След като влязоха в сградата, попаднаха в малко антре, от което тръгваше дълъг коридор, по протежението на който се виждаха вратите на стаите.

Зулфакар се настани в първата стая по коридора, която беше най-близо до входа. С влизането им във вилата, той дръпна плътно тежките завеси на прозореца и извади от джобовете на шубата си двата плика. Започна да разопакова съдържанието им и от там един след друг се показаха два пистолета „Макаров” с по два пълнителя. Мъжът, явно доволен зареди пистолетите и ги постави на масата.

Когато се обърна, видя, че спътницата му все още стои нерешително в коридора пред вратата му с бохчата си.

- Избери си някоя от стаите и легни да си починеш. Ще те извикам, като стане време за ядене - каза той, докато се приближаваше към нея.

После затвори вратата на стаята си, а Гулкиз се отправи нататък по коридора.

Тя се настани в стаята в дъното, близо до банята. Хвърли бохчата си на едно от леглата в стаята, свали връхната си дреха и влезе в банята отсреща за да се измие и освежи след изтощителното пътуване.

После се прибра в стаята си, сви се на кравай върху леглото, придърпа завивката върху себе си и след няколко секунди потъна в дълбок и тревожен сън. Част 4

27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Тази история е продукт на въображението на автора. Всяка прилика с реални лица и събития е случайна.

Москва. Декември 2010 г.

           Това е една, за мен - невероятна история, която преди време ми разказа един мой стар приятел от тайните служби на Русия. Името и длъжността му ще запазя в тайна.
По разбираеми причини смених имената и на други герои от моя разказ, за да не бъдат направени асоциации с реални лица от близкото минало и настоящето.

Тази история е още едно доказателство, че понякога тя – Съдбата, си играе с нас – хората, по един неразбираем, а понякога и особено жесток начин.

………………………………………………………………………..

В навечерието на Новата година в Московския мегаполис всичко ни напомня за предстоящите празници. Навсякъде виждаме усмихнати лица на хора, нарамили шарени пакети с подаръци. Всички бързат да довършат последните приготовления за приятното прекарване на този така чакан от малки и големи празник.

За хората от ФСБ*, както и за редовите милиционери обаче, приближаването на Нова година означава само едно – извънредни, а понякога и инфарктни дежурства в името на опазването на обществения ред и на живота и здравето на празнуващите граждани. В тази последна седмица от старата година се засилва бдителността по отношение на криминалния контингент, активизират се срещите със секретни сътрудници, внедрени в престъпни групи. Работи се денонощно и по линия на тероризма.

Преди няколко дни от нашите агентурни източници получихме сведения, че мюсюлмански екстремисти от групите на „ногайците” се подготвят да извършат няколко терористични акта на оживени обществени места в Москва. Тези обезпокоителни новини допълнително опънаха и без това опънатите ни до скъсване нерви. И ни наложиха още по-трескаво да работим за установяване и залавяне на предполагаемите извършители.

Получихме заповед да извършваме проверки на документите на съмнителни лица. И особено на такива, които носят пакети, раници и големи чанти. И всичко това - при тълпите пазаруващи по улиците и в обществения транспорт. Особено внимание трябваше да се обръща при проверки на лица от Северно-кавказкия федерален окръг.

                                               *************

-1-

Миналото те връхлита неочаквано. И то така, че да не можеш да избягаш от него. Когато порасналите дъщери разкарат гаджетата за седмица и поканят родителите на семейна почивка - това си е направо връщане в миналото. А когато почивката е в едно малко крайморско градче, което си се мъчил да забравиш, значи то неустоимо те вика при себе си.
Но срещу съдбата не може да се роптае - новичкият, лъскав хотел е пораснал точно на трийсетина метра от мястото на моето старо, позабравено поделение, където отбих военната служба.
Нещастният полк е закрит преди повече от петнайсет години и разрухата властва в него. Даже,  докато се разхождахме в градчето, чухме клюката, че есента щели да го бутат окончателно. Реституция или приватизация, все еднакъв резултат. Ще се открие нов свободен парцел, за да израсте бързо в него поредния огромен хотелски комплекс.

Може би нещастното, обраснало и разрушено поделение ме е викнало да си кажем сбогом? Или отминалата преди три десетака младост иска носталгично да напомни за себе си?

Няма значение! Когато миналото отново дойде на власт не трябва да те е страх, а да се обърнеш с лице към него.

 -2-

Разправял съм на фемилито много истории от моята служба. Затова още с пристигането отиваме там. Щрак! - бърза снимка пред  Портала, който едно време беше границата между Службата и Цивилизацията. А днес е само почернели листове от очукана, ръждива ламарина. И вратата на Контролно-пропускателния пункт (за по-лесно Ка Пе Пе), която две години мечтаехме Уволнението да отвори с вълшебната си пръчка. А днес зее отворена за окончателния край.

Още снимка до оцелялата частица от щаба. По-нататък жените не ме пускат да припаря. Прилича на джунгла, в която обраслите дървета и храсти надничат през избитите прозорци и сринатите покриви на складове и класни. Погребали са под разноцветния килим на забравата и стрелбищата, и музея, и спомените какво е ставало тук. Тревата надминава човешки бой и може само да подозираш колко боклуци и стъкла дебнат в нея, нападали от разрушените от времето и вандалите сгради. 

Извеждат ме безапелационно навън, въпреки протестите ми. Това ли беше всичко? Не вярвам.
Един от любимите ми поети беше казал, че строгите фасади са лицемерни, а истината е в "задните дворове" на живота и спомена.
Аз знам къде е задния двор на моя полк. Там, при транспортния вход, непосредствено до караулното. И в сънните часове на морската предутрин, когато милите ми жени спят, се промъквам към него. 
И тук желязната порта е  провиснала и почерняла от ръжда. Но още е цяла. Остава само да си припомня младежките години и да се покатеря по вехтите, скърцащи железни пречки. За да се върна в миналото.

-3-

Пътеката до плаца е изненадващо чиста. А той е почти непокътнат, сякаш застинал във времето. Прозорците на спалното помещение от тази страна не са изпочупени или откраднати и отразяват лъчите на изгряващото слънце с някак матова, странна светлина. 
Чувствам се на особена сцена. Знам, звучи налудничаво, но ми се струва, че именно някой като мен е чакал умиращия полк. Един бивш истински войник, не като съвременните еврогейчета, поне веднъж за последно да замарширува и запее на празния, изоставен плац преди окончателната разруха.
Няма да го разочаровам. Изпъвам снага. И почвам бодро и уставно марша на армията:

Не щем войни и битки нови,
но щом врагът потегли в бой,
ще го посрещнем ний готови
и в тоя бой ще падне той!

"А така, стар армейски редник!" - сякаш ме поощрява шепнешком плаца. Изпъчвам напред валчест корем, повишавам тон и удрям здраво подметки по вехтия асфалт за рефрена:

Бойци, бойци, без страх и без умора!
Бойци, бойци, ний крачим в дружен строй!

-4-

...... За роден край, за родните простори,
за мир за труд, за мир за труд, готови сме за бой!

Дявол го взел, някой пее с мене! И крачи редом с мен!
Само секунди ми трябва да осъзная, че аз съм отново съм двайсетгодишният редник Ицо Манев, който марширува в занятията по строева подготовка на родната батарея. И гласът ми някак нелепо ентусиазирано се извисява над всички останали, които мрънкат по задължение на поредното  брилянтно обучение. Как се е случило това чудо? Аз ли го предизвиках? Не, не сега е времето за размисли.

- Шопе, не се натягай! Нашивките на мен ги дадоха, не на тебе! - просъсква злобно в ухото ми "ухото" на ротата младши сержант Петков.
Отминавам без отговор репликата на доносника и подмазвача, който планини от низости обърна, за да докопа длъжността  командир на отделение. 

Най-напред отново да свикна с обстановката. Като начало с миризмата. С неподправения аромат на трийсетина потни мъжки тела, некъпани от седмици. Уви старият казармен лаф: "Въпросът с банята е решен - баня няма да има!" не е каламбур, а жестоката действителност.
Да прибавим и неустоимото ухание на униформите с цвят и мирис на човешко ако, колоритно титуловани "въшкарници". Който е намислил да облича войниците в тоя подобен на шаяк плат - дано и след тридесет години, и във вечността покой да не види! Та, униформите имат уникалното свойство да поглъщат всякакви отпадъчни миризми и да ги съхраняват грижливо, напук на всички опити за пране.
Да прибавим към красотата и тежките военни обувки или "цинтарите". Натежават ми на краката и леко обърквам крачката.

- Манев, не разваляй строя! Пак се цепиш от колектива! - бърза да ме порицае ротния командир.

Сега е мига да се обърна към него и да си припомня дебелеещата, голобрада, но иначе добродушна физиономия под фуражката от миналото. Ленко или Шкафа, както му е прякора, е млад човек, но с прогресивно разширяващ се диференциал под офицерската куртка. Не толкова глупав, нито толкова злобен като мнозинството шапкари. По-скоро ленивия му нрав на огромна, трудно подвижна мебел го е накарал да потърси удобната и добре платена служба под пагона.

- Мисля си за изчезналата ми книга, другарю лейтенант - отвръщам безстрашно. - Вече трети път някой от батареята ми краде книга и я гори при отпадъците.
 - Десет минути почивка за по цигара! - неочаквано обявява ротния.
След това с жест ме привиква при себе си:
- Подсети ме, Манев, подполковник Камбуров те вика в "политиката". Нали утре ще има внезапна проверка на танковата рота по политическа подготовка. Отивай, освобождавам те от строева. Вземи ключа от класното, изчеткай панталона и лъсни чепиците. След десет минути да си там! Само .... не казвай на подполковника за кражбата. Аз ти гарантирам, че ще е за последен път да ти изчезва книга.

Гаранциите на ротния съвсем не ме успокояват, нито утешават, че ще плащам поредната "изгубена" книга от библиотеката в троен размер. Но поне ще се махна от глупавото набиване на крак и монотонното припяване.

 - Шопе, ние ше трамбоваме, а ти пак се ската! - стрелка ме още по-злобно Петков.

- Ами да те пратят теб, младши сержант! С твойте две нашивки може пък да скалъпиш две изречения! - отговарям с усмивка.

Наоколо се чуват смехове. Петков злобно сумти, но не възразява. Защото  е истина. Нали тук, в казармата се срещнах за първи път лице в лице с неподправената човешка интелигентност. С оная полуграмотната Петкова простащина, в която не можеш да посочиш "север" на картата и не знаеш какво означава СССР. Но си толериран и повишаван, понеже дебнеш другите, донасяш на началството каквото е било или не е станало. И завиждаш и топиш най-много по-умните от тебе, с някакви амбиции в живота. Петков и доста от моите аверчета по служба не са завършили и десети клас, полуграмотни не могат да вържат два лафа на кръст. Те инстинктивно играят баснята за лисицата, която обявява недостижимото грозде  за кисело. Ненавиждат книгите, познанието и всички, които имат нещо общо с тях. И фактът, че някой като мен не само е завършил средно образование, ами и ще следва висше, им действа като на червения флаг пред бика.

-5 -

С облекчение затварям вратата в мрачното класно на батареята. Почти не поглеждам очуканите шкафове и маси. Безкрайно досадни са ми и огромните табла по стените с разни чаркове на оръдията.
Трябва да се осъзная от рязката промяна на времето. И да си припомня практично някои военни навици. Най-първо стария способ на проверките. Когато някой генерал пожелае да направи "внезапна проверка" започва голяма подготовка в поделението. Или се маже и чисти ако генералът е тиловак. Или се сформират сборни групи от най-добрите според съответната проверка. От всички роти и батареи се подбират най-печените стрелци, или строеваци, или приказвачи като мене. Представянето е на прилично ниво, генералът и комисията - доволни. Сигурно и те се догаждат, че ги лъжат. Че утре ще изпитват за народа и партията не танковата рота, а сборен отбор на бъдещите висшисти в полка. Но понятия като почтеност и чест не се котират в тези среди. Всичко е измама, че всичко е наред.
После, поуспокоен си мисля, че прехода във времето си има и положителни страни. Поне ще видя Политиката или Заместник-командира по политическата част на полка подполковник Камбуров като млад. Един от малкото разумни офицери, който привиква определени хора като мен не само за изпити пред висшето началство. Той умее да работи с хората, да предразположи към разговор, да се посмеете на някоя шега, да обсъдите книга или филм. Нееднократно е споделял с нас, че презира колегите си - затъпели и оскотели от строевата служба. А подполковника го чака генералщабна академия, издигане на пост в Министерството, живот в столицата. Но той още не знае това. И брани своя  различен свят в пределите на поделението. Тоест закриля такива като мен, колкото му е авторитета и чина, а той никак не е малък. Май завърших службата без ден арест само заради неговата закрила. И най-злобните офицери омекват, когато им се обясни как действията им са идеологически неправилни от гледна точка на социалистическия морал. И преглъщат наказанията само и само да не се компрометират пред Партията-майка и нейния жрец в полка - Камбуров.
Вероятно за изпита той е повикал и останалите приети за висше образование в полка. От близо сто и двайсет човека кадрови състав такива сме само петима. Някак приятно ми става, че видя отново Адаша, Ненкича, Пената, Петрото... Нали след вечерна проверка се събираме именно петимата в закътания кабинет на Политиката. Под закрилата на падащия мрак си говорим за бъдещото следване, майтапим се с тъпите образи под фуражките, дето ни командват. Понякога просто мълчим и мечтаем заедно. Мечтаем как в един хубав ден ще дойде Уволнението, за да разтвори дверите на Ада и да ни отведе към светлината на „Алма Матер”. Тогава ще се върнем в истинския свят с родния дом, близките, нормалните хора, хубавите момичета.

- 6 -

Затварям вратата на класното, обръщам се и едва не се сблъсквам с наистина хубава жена. Не, не е мираж, просто стоим и се гледаме с кака Милка Лавкаджийката. С очите на петдесетгодишния зрял мъж мога по различен начин да и се насладя. Погледът ми обхожда изящните крачета, синьо-зелената почти ефирна рокличка, добре подчертаните Венерини дарове под ширналото се деколте и пестеливия грим пак в синьо. А кака Милка няма нищо против да я оглеждат и да събира мъжките погледи.
- Ицо, веднъж да ме погледнеш като истински мъж! – топи се от удоволствие се тя. - Иначе ужким си столичанин, пък все навеждаш глава като се разминаваме.
Обществена тайна от военните филмчета и поеми е, че офицерският и сержантски състав даже нощем, в сънищата си, служи на дълга и Отечеството. Заради това логично е през деня да набляга доста повече на материалните неща - яденьето, пиеньето и за десерт чуждите жени. Шапкарите кажи-речи без изключения изневеряват на половинките си винаги щом падне. А жените им връщат по същия начин - слагат им рога по-дискретно или по-явно при удобни случаи. Без да ме интересуват клюките в поделението за две години чух не една история за изневери, скандали, смешни и не чак толкова смешни сражения на интимния фронт. Но приключението на кака Милка, дето и предстои да преживее след няколко месеца, беше от най-зрелищните. Та значи, хубавата лафкаджийка кръшкала на мъжа си - старшина в полка,  с едно младо лейтенантче от разузнавателния взвод. Двете страстни гугутки си свили любовно гнезденце, тоест имали си квартира за размяна на ласки. Ала в миниатюрното градче нищо не остава скрито. И скоро "доброжелатели" осведомили съпруга и точно кога и къде може да свари на калъп невярната си половина и любовника. Старшината взел приятел, храбро разбил вратата на апартамента и сварил любовчиите в доста деликатно положение. Разбира се, разразил се сканадал, преминал от викове и ругатни в спонтанна юмручна разправа. Макар и само срещу двама лейтенантчето се справило прилично. Понесло доста удари, но и то успяло да нанесе такива и да счули ръката на разгневения съпруг.
Излагацията обаче бе толкова публична и голяма, че се разчу до щаба на армията. Тогава за нула време командироваха злополучния коч-Казанова в още по-малко поделение в още по-голяма близост до границата. А кака Милка със седмици идваше на работа цялата синя, ама не от сложения грим.
- Ицо, ще кажеш ли дума? Защо все се правиш, че не ме виждаш? - продължава да кокетира тя пред мен.
- Не знам - промърморвам нервно. - Може би не обичам въртиопашките, дето постоянно изневеряват на съпрузите си.
Усмивката на Милка се стопява за секунда и тя някак уплашено се свива. После потегля бързешком към лавката без да ме погледне повече. Чакат я още много секс и бой, но погледнато философски, това чака всички ни през идващите тридесет години.

- 7 –

Свивам в алеята покрай варосаните стени на складовете на път към политическия кабинет. И неочаквано писклив глас пронизва  ухото ми:

- Редник, сто-ой! Мирно!

Лошо! Замислен между това дето се случва, дето е било и ще бъде, за тоя пусти кръстопът между миналото и бъдещето, съм се хванал в мрежата на Паяка. Паяка си има име - капитан Паязов - началник-щаб на полка. Пъчи се пред мене с ръста на джуджето Хаяско, тънък, сбръчкан, белокос и отровен като дебнещ жертвите си паяк. Всъщност от гледната точка на петдесетгодишен мъж бих могъл да му съчувствам. Паязов, въпреки добрата си военна кариера, поради невероятния си чар и благ характер, е останал неженен дълго време. Накрая взел за съпруга вдовицата на друг офицер с двете момичета от първия брак. Направил още две момичета и сега живее в служебния апартамент с пет жени. Смазан и побеснял от претенциите и капризите им, често изгонван от къщи, си изкарва злобата на беззащитните войници. Крие се ъглите, а когато някой нещастник мине в близост да него и не го забележи, следва разплата. Сега ще я изпитам върху себе си:

- Манев, покрай турски гробища ли минаваш или покрай висш офицер! - извисява фалцет Паяка - Вместо да  козируваш на по-старшия се разхождаш като хашлак по софийските улици!

 - Не съм Ви видял, другарю капитан! - мъча се да обясня.

- А, не ме видял! Това е намек, че съм дребен ли? Или ми е малък чина? Знаеш ли какво следва за такова провинение?

Знам добре. Паязов раздава арестите щедро като своята непрестанно извираща злоба. В карцера не може да ме вкара, въоръжен наряд даваме през ден. Но току-виж утре съм осъмнал  отново подстриган гола глава. Нужни са екстрени, моментални мерки!

- Знаете ли какво следва, другарю капитан? - пристъпвам към него. - Вие не знаете, но аз ще ви кажа какво следва трийсет години напред.

Паязов е смаян до дъното на гениалното си офицерско мозъче. Гледа ме невярващо, никой друг не се държал така. Всички бягат през глава още щом го зърнат на хоризонта. Използвам момента:

- Значи за мен следва Уволнение след няколко месеца. После най-хубавите години на следване в Университета, където ще си намеря умна и хубава жена и ще си имаме близнаци. И животът ще е труден, но общо взето щастлив. Ще живея в столицата, ще напиша двайсетина книги, някои от тях за тъпата казарма. И ще се изкарвам хляба с ума си, дето не можахте да ми го вземете тук.

- Манев, това не ме интересува... Пиши си книгите там, чети си ги. Аз и във  военната школа учебник не пипнах и пак ме произведоха - несигурно започва Паяка.

- Но Ви интересува какво ще стане с Вас нали?  - не го оставям да се осъзнае.- На Вас ще дадат една голяма звездичка и ще Ви повишат в майор. После ще ви пенсионират набързо и ще закрият това бутафорно поделение, дето има бойна задача да задържи врага по разчет цели четиринадесет минути. И ще завършите безсмисления си живот в служебната квартира на това загубено село в Прованса, в гробището до циганската махала.

Май попрекалих! От чисто човешка гледна точка… Не че го лъжа. Вчера със семейството нали се разхождахме в градчето. Пък аз следвам изстраданата мъдрост на мъжете, навършили петдесет. Те трябва да зяпат хубавите мадами наоколо, но след завършване на определената възраст не е зле да се позаглеждат и в телеграфните стълбове. Току-виж намерили познати физиономии там. Вчера се загледах в таблото с некролози. И зърнах две познати имена. Една пожълтяла от времето и дъжда жалейка припомнше, че преди пет години бил починал майор Паязов бивш началник-щаб на местния полк.

А сега, след като имах неблагоразумието да споделя находката, остава да се надявам. Споменах, че мисленето не е силната част от личността на капитана. Очаквам първосигнална реакция и Паяка не ме разочарова:

- Хм, това за звездичката не беше лошо. Рапортът за повишението е вече на бюрото на командира. Да го разпише и догодина чакам…

Манев, ти откъде знаеш, нали е служебна тайна?
И пръстите, пардон пипалата, на Паяка с несравнима нежност галят звездичките на пагона. Ако търсим Нещото, което военните любят най-много на света, това са именно те. Вместо отговор вдигам неопределено рамене.

 - А гробището не ни е до циганската махала. Кметът вчера ми викаше, че щели да го местят там след няколко години, щото се напълнило. Много знаеш за редник, Манев… Да не би Камбуров да ти приказва тия неща? Ще му кажа аз как не е хубаво така, нищо дето е по-старши.
Ама това четиринадесетте минути не е вярно! Понижава бойния дух на полка, на саботаж прилича! Ако се запънем с воинска доблест и себеотрицание, до последна капка кръв, и двайсе минути може да издържим!
Ех, винаги ще се смея на военната простотия - в миналото, настоящето и бъдещето! Спонтанното ми веселие обаче съвсем не развеселява офицера.

- Марш при Политиката щом те е викнал! – безапелационно разпорежда той. – Но не мисли, че се е разминало. Утре искам на плаца, преди развод и пред всички да ми набиеш крак от десет метра и да козируваш! Точно по Устав!

И… Манев… ти на голям мъж се направи, бе! Я се виж каква си хилка, а близнаци щял да избачка! Иска ти се…
С крива полуусмивка Паязов свива по съседната алея в търсене на нови жертви.

- 8 -

А на мен ми става безкрайно тъпо. Не заради утрешното публично унижение, преживял съм много такива – точно по Устав. Изведнъж усещам, че не искам да виждам подполковника – млад, жизнен, усмихнат. Да, вторият некролог, който зърнах вчера бе именно неговият. Правоъгълното парче хартия сухо ме осведомяваше, че съм закъснял с 40 дни да изкажа последна почит на прочутия генерал Камбуров. И малко дни вповече да го сваря жив и да благодаря за всичко на един от малцината хора с фуражки, които съм уважавал и ще помня с добро. Толкова за честните, умни и доблестни офицери, дето се прескачат по страниците на поръчковите военни романи и киноленти, ама в реалността се срещат толкова често, колкото и негрите-албиноси.
Нещо не се радвам и на срещата с бившите ми набори – бъдещи висшисти. Може би защото си спомням годините след казармата. С двама-трима се видяхме за кратко. Но общите теми и разговорът се изчерпваха за четвърт час. Осъзнахме бързо колко малко общо имаме помежду си. Май ни сплотяваше само ненавистта към тъпанарите наоколо с "въздух" под фуражките. Толкова и за вечната мъжка дружба, родена зад казармените стени.
Всъщност какво търся в това измерение на времето? Да откриеш романтика във войниклъка е все едно да пресяваш за капки роса в помийната яма. Лъжливата военна романтика е за наивниците, които цъкат удивени край лъскавите паради. Или за пресметливите женички, които предпочитат законните им съпрузи да са с месеци по лагер-сборове, а те свободни да се радват на живота с останалите мъже.
Умиращият полк някак ме подмами със спомени за младостта. Но аз знам как дойдох, значи знам и обратния път

 - 9 -

Свивам към  транспортния изход. Някаква сянка обаче пребягва пред мен. Това не е хубаво. Обръщам се без колебание:

 - Петков, доноснико гаден! Следиш ли ме?
Разбрал, че е разкрит,  негодникът излиза зад ъгъла:

 - Той, ротния ме прати да видя къде отиваш и дали изпълняваш точно заповедта. Ама ти не отиваш при Политиката, а към караулното. Да знаеш, ше те докладвам.

 - Докладвай бе, гнидо проклета! Олигофрен нашивчест, дано старшина те направят! Цял живот в униформа да ходиш и насън да козируваш, фатмак смотан! – кълна с наслада.
Същевременно си правя сметката, че докато тъпия натегач намери ротния, докато пристигнат на място, аз ще съм минал през Портала.
Младши сержантът, пребледнял и объркан, вместо към плаца се насочва към съседната алея. Май сбърках! Ако намери там Паязов нещата отиват на зле. Лошо, ето го! На трийсетина крачки зад мен се появява дребната фигура, а Петков доволно кръжи около нея.

   - Манев, къде си се запътил? – крещи Паяка.
Неопределено измърморвам нещо и соча с ръка караулното. Това ми спечелва още няколко метра. Паязов се поколебава, после нарежда нещо и послушкото потегля след мен. Кучкарят пусна песа  да дебне – лошо!
Забързвам ход, Петков също. Отминавам вратата на караулното и понеже място за заблуда вече няма, се затичвам. Петков също. От тази страна на времето вратата е все така здрава и висока. Но млад и пъргав, катеря се скоростно по железните пречки.

 - Другарю капитан, Манев бяга от поделението! – искрено потресен пищи Петков.

 - Манев, полудя ли? Военен съд и дисциплинарна рота не ти мърдат! – издига фалцово кресчендо Паяка и забравил началническото достолепие също се затичва, колкото го държат крачетата.
Усещам как единият ми ръкав по закона за всемирната гадост се е закачил за една от червените петолъчки на върха на оградата. Винаги съм проклетисвал тоя шаячен, прогнил плат. Много лошо! Петков и офицерът приближават, но още имам време да се изтръгна от капана. Сега всичко зависи от реакцията на началник-караула само на няколко метра от мен.

 -10-

В двора на караулното помещение кротко дреме на пейката старши сержант Кътев с естественото прозвище Катъра. Всъщност той това прави и през цялото време на съществуването – спи. При Катъра безбрежната тъпота и ленивото овчедушие са подходящо допълнени с особено тежък, непрекъснат, почти мъртвешки сън. Пикантните слухове разказват как Кътев къртил безгрижно и безпаметно, докато скъпата му съпруга изневерявала с популярен офицер на нейната половина от брачното легло.
Но това са казармени легенди, сега по-важно е как ще реагира на виковете старшината в този момент. Кътев мъчително, с неохота отваря очи. Сънено, някак занесено, прекрачва през вратата на караулното. После, чул в просъница, че някой бяга, с летящ плонж поваля и затиска с тяло тичащия към мен Петков.
Браво сержант! Служебна благодарност, Къти! Смътно си припомням как преди тридесет години тоя неудачник, осмиван от всички, ми бе някак симпатичен. И при проверка на караула всячески се опитвах да го събудя. Няколко пъти успях и той ми бе искрено благодарен.
Петков неистово се гърчи под туловището на старшината и сочи Портала и мен. Капитанът също притичва задъхан. Но аз вече съм прехвърлил краката оттатък. Погледите ни се срещат и те разбират, че са на губещата страна. Не успяха да ме спрат сега, както не успяха и преди тридесет години.
Защото може да облечеш тялото на човека в униформа, но не и душата му. Можеш да му отнемеш месеци и години, но не и ума му. Може да го пращаш в ареста, но не и да го лишиш от Уволнението и  свободата.
Ръкавът на униформата се раздира с неприятно пращене, но за мен това е най-сладкия звук на света! Политам надолу….

 -

11-

…..и се стоварвам на разбития асфалт. Със скъсан ръкав на блузата и ожулени глезени, но в своето си време. С преживените петдесет и отгоре лазарника, ала и с всичките прочетени и написани книги. С белите коси и стоте ми кила, но и с всичките мигове в Цивилизацията. С единствения мой истински живот.
И с двете ми дъщери-близначки, които забързано идват към мен. И ме започват отдалече:

 - Тате, що за детински номера? – негодува едната. – Пробваш тайничко да се промъкнеш в поделението, а след това се мяташ обратно през портата като преследван от рояк призраци. Какво, бездомни кучета ли те подгониха?

- Да, „Кучетата на войната” от песента на „Пинк Флойд” – отвръщам замислено.

-       Прекрасен литераторски отговор, от който всичко ти става ясно – не се стърпява и другата. -  Като рече песен, чухме те как почна някаква лицемерна песновка от казармено време уж за мира, труда, пък то излезе тупаника накрая. После…. Сякаш не пееше сам, чуваха се разни гласове…

- Какви гласове? Просто ехо от празните сгради. Ехо от едно тъпо униформено минало, дето ще го бутнат в скоро с всичките му призраци. Да си вървим, милички!

Имало едно време една доста грозна, нефотогенична и плоска като дъска мадона. Не оная Мадона,бе! Друга!

Махни другото, ами на всичкото отгоре и образование нямала- баща й бил прост каруцар.

В един по-късен момент това щяло да окаже известно влияние върху речника й, ама това ще стане е-еее-ей някъде там- в бъдещето.

Ама името й било едно такова красиво - като пожелание : Мона Лиза! За жалост пожеланието не се сбъднало, ама тва е друга приказка.

Отишла по някое време тая смотла в големия град.

Първо се подвизавала като кибритопродавачка /даже някакъв тип в миг на алкохолен делириум я харесал и написал  приказка за нея./

После, след като една зимна вечер едва не измръзнала и се наложило да се топли с кибритени клечки и съответно - безславно фалирала, станала модел.

Абе,силно казано модел - не супер-модел, какъвто си мислите.

Първо се цанила в някакъв пътуващ панаир - стояла зад един тезгях, а дечурлигата и пияниците хвърляли пасти по нея.

Ако я улучели случайно печалбата била двойна - хвърлящите получавали една бала сено като награда, а тя- хапвала по малко паста.

Май оттогава тръгнал по света и лафът  "Като нямат хляб, да ядат пасти!"

Та въпросната по това време изглеждала горе-долу така /е, не точно де, така изглеждала ако пастите, с които я замеряли били твърди/

Да виждате някаква разлика,а?

И после като се почнали едни песни, едни хитове “Камъните падат”, “Маестро,маестро”, “Нашта система 4-4-2”, абе, звезда ви казвам!

По някое време решила Джокондата да се изучи - записала "право" в Милано и "Психология" в Сорбоната и за има-няма две години завършила. Даже докторат мислела /ха-ха,тва е глагол!/ да пише, ама все не оставало време от партита, приеми в кралски дворове и пр.

Добре, че всичко това се е случило е-еее-ей някъде там - в миналото, щото, ако се случваше днеска не знам кво щяхме да правим!

Ама никога не е късно както казват хората – май новото наистина ще да е само добре забравено старо...