(не)умението да се общува

Всеки човек още от раждането си има нужда от общуване. Хората общуват помежду си постоянно - с думи, жестове, поглед, присъствие.
Защо обаче понякога ни е толкова трудно да кажем нещо на някого? Все не намираме думите или подходящия момент... А толкова много искаме да споделим!
Защо някои умеят да общуват, а други не?

На всички тези въпроси аз не знам отговора.

Преди няколко дни се случи нещо, което ми причини много болка. Най-вече поради неразбирането на себе си. Осъзнах, че не мога да общувам. Бих искала да променя това, но не зная как.

Ето, от много време аз искам бебе, но не смея да заявя гласно това свое желание. Да речем, че има причини да е така. Това не е обезпокоително.
Обезпокоително е следното:
Миналия ден бяхме само аз, моят приятел и таванът. Лежахме си един до друг, беше тихо и хубаво. Аз го обичам, а тогава го обичах особено много. Искаше ми се да му го кажа, понеже чувството ме изпълваше, поглъщаше и имах нужда да споделя това. Сетих се, че никога не съм казвала първа колко го обичам. Винаги само съм добавяла след него "и аз теб". Стана ми тъжно.
Всичко в мен желаеше да изрече "обичам те". Кратко и ясно. Едно непретендиращо за нищо "обичам те".
Половин час размисли и самонавиване, дебнене на подходящия момент и накрая нищо...
Струваше ми се сякаш ей-сега ще го кажа. Ето сега! Отварям си устата и го казвам. Мълчах...
После изведнъж той се обърна към мен и прошепна "обичам те." Думите, които аз трябваше да кажа! Ако беше изчакал още мъничко, щях да го направя... Ако имах капка повече смелост! Ако бях..
И знаете ли кое е най-тъпото в цялата ситуация? Аз само го прегърнах и позволих на няколко сълзи да се изнижат тихо зад гърба му. Дори и след като той ми го заявяваше (а то е нещото, в което никога не съм се съмнявала), аз пак не можах да му го кажа. Моето празно и грозно мълчание ме убива...
Истината е, че боли. Ужасно. Непосилно. Защо думите са се заклещили в мен и не искат да излязат?