В петък ни беше последен ден в детската градина

   В петък на моето момиче му беше последния ден в детската градина....Чувствата са смесени - и ми е радостно, и ми е тъжно. Радостно, защото преминаваме в следващ житейски етап - училище, тъжно, защото приключихме с най-детския от всички детски етапи - предучилищния. Тъжно ми е още, защото от тук нататък вече нищо няма да е същото. Няма да я има топлината, уюта, сигурността на детската градина - поверил си детето си на хора специално обучени за целта. Място, където разчиташ, че ако детето ти не се сети само, все ще се намери "някой" /госпожата, лелята/ да го подсети да направи нещо със своите необходимости, ако само не се сеща...Или поне ще ти се иска да е така....Ще разчиташ да е така.

....Пред очите ми е първият ден на детска градина...Как я заведох? Как със свито сърце я оставих, поверих на съвсем чужди, непознати хора....

   Водила съм я в моите групи. Имаше представа какво е да си на детска градина - доколкото може да има представа едно 2,5 годишно дете.

   Още първия път като я заведох в нейната детска /преди официалното отиване/ влезе в групата и право при кътовете с играчки. Имаше психологическата нагласа - какво я очаква там...Имаше ли наистина???

   Милото...Един път не заплака сутрин. Други деца плачат, тръшкат се...Тя - не. Татко и дори ме попита веднъж: Нашето дете защо не плаче като другите??? Не ни обича ли???

    Наскоро я попитах защо не плачеше тогава...Отговорът беше: Вас ви нямаше наблизо да ме видите че плача. Бяхте на работа. Защо да плача след като няма да ме чуете?

   Беше само на 2,9 месеца...Мъничко декемврийче....Все и говорех за детската градина, как е там, какво да очаква. Как там ще я похвалят за всяко нещо, което направи сама, докато един ден не ми каза: Ти защо ми казваш, че в детската ще ме похвалят, ако всичко правя сама...Ще ми кажат: Браво, .....! Не ми казват така....Какво ли се е въртяло в главичката и???

   Има деца обичливи, открити. Те отиват директно при учителката и търсят нейното внимание, но не всички са еднакви. Има ги обаче и такива деца, които минават на една крачка от нас, търсят погледа ни, чакат да ги повикаме, но нищо няма да кажат. Не поемат първи инициативата. Изчакват да ги извикаме, да ги предразположим за разговор...Как е било с моето момиче???...Не зная. Аз бях до входа на детската градина.

   Първата вечер, след като я прибрах от детската се качи на един стол и започна да нарежда с пръст...Имитираше какво и се беше случило първия ден в детската. На другата сутрин само и казах: Хайде да ходим при дечицата - и скочи...

   Случвало се е да имаме и своите тъжни моменти, и радости. За тях може да ви разкажа някой друг път. Все още отлежават в архива...

   Случи се така, че последната година /подготвителна група/ бяхме в една градина. Заедно. Нейната група беше над моята. Ами то било съвсем, съвсем различно....И тя спокойна, а аз - повече от нея. Ето тук е мястото да спомена как разбирам притесненията на майките, оставящи децата си сутрин в градината. Как и на тях им се иска, така, както и на мен ми се искаше, ако може да се превърна в птичка и...само да надникна в занималнята и да видя какво ми прави птичето...

   В петък на път за градината за пореден път разговаряхме за промените, които ще настъпят покрай нея от 15-ти септември...Там няма да има кой да я подсеща да пие вода, да си изяде закуската, да отиде до тоалетната, да си затвори капачката на шишето с вода, да не стои до оградата...Ако и е топло - да си съблече якето, ако е студено - да се облече...Там, в училище тя сама трябва да се грижи за себе си...Да внимава в час, да слуша внимателно какво ги учи учителката...Внимаването е половината научен урок и съответно разбирането му...

   Ето че отново си задавам въпроса: Кое е важно и кое маловажно в нашата работа...Научаваме ли децата да се грижат за себе си? Да се справят??? Да са спокойни и уверени в себе си? Не самонадеяни...

  Тези дни една съседка пита момиченцето ми радва ли се, че ще ходи на училище...Точно днес не ми се ходи - отговори и тя...Чакай - казвам и аз - вчера ти се ходеше...Да, един ден ми се ходи, на другия ден - не...И как така стават тези работи? - продължавам аз с въпросите. Точно днес се притеснявам да не ми пишат двойки - отговаря ми моето малко пораснало момиче...Нали сме си говорили, че човек учи, за да знае, не за шестици. Ако знаеш, те сами ще дойдат при теб...Е, тогава се притеснявам да не ми е лоша госпожата - продължава да философства детето ми...Е, това вече ще е проблем - казвам си аз...Как ще е лоша??? Твоята ще е най-добрата. /Дано да не я лъжа!?!?/

...В момента не зная дали детето ми е готово за училище /мисля, че да, дори по подготвена от мен.../, но че аз не съм готова да я пусна в голямата "джунгла", наречена живот, май че не съм...Точно тази вечер. Утре ще се събудя помъдряла и...

   Днес купихме първата ни ученическа раница...Тя си я избра...Красива, бледо розова, на колела...