Приказка за Зайко и Дон Алкохол

    Живяла някога в гората Костенурката гърбата. Все залисана била и ходела с бутилка във ръка. Ракийка пийвала си често, и си живяла без злочести мисли да я измъчват в таз гора, където мислила, че е щастлива тя.

    Вървяла тя веднъж по горската пътечка, усмихвала се на всяка буболечка, надигала  бутилката любима и мисълта й била със нищо несравнима.   

    Намерила дърво с дебела сянка, полегнала под него и обхванала я дрямка. И както тя си пила и си пяла, така си сладко тя заспала.

    Не след дълго пристигнал Зайко. Онзи Зайко Кокорайко. Видял заспалата гърбата и бързо грабнал бутилката й от ръката.

    - Колко ли е хубаво ракийка да си пийна? – помислил той – Ще взема само глътчица да си отпийна.

    Надигнал той бутилката проклета, отпил юнашки от ракийката. В устата му залютяло, изпотил се, пребледнял, приседнал и до Костенурката заспал.

    В съня си той съзрял един напет, но страшен господин. Явил се той пред него и се представил с дрезгав глас:

    - Дон Алкохол се казвам аз, А ти, зайченце страхливо, от днес си истински  герой, щом като ме направи пръв приятел твой. Благодаря ти, че от бутилката отпи. Така в моя свят си вече ти и няма да те пусна от него надалече. Ела да се разходим, за да видиш как е хубаво при мене. Да, хубаво е, дявол да го вземе!

    Хванал господинът заешката лапа и го повел към кръчмата в гората. Там Вълчо и Лиско пийвали ракия и весели били. Играли някакви игри. И както си играли, пяли, пили, така се развеселили, че Лиско нещо казал, а Вълчо се озъбил, страшен станал, извадил нож и го забил във лапата на приятеля си мил.

    - Ах! - възкликнал Зайко и над Лиско се навел. 

    От лапата кръвта течала и не искала да спре. Тогава нашият храбрец бързо раната покрил с чистата си носна кърпа и силно я притискал докато кръвта престане да тече.  

    Кръчмарят Ежко Бежко донесъл бинт и много бързо той раната превързал.

    На масата съседна най-отпред Бобър – господина, който сладко сърбал чай със мед, извадил своя джиесем и на Спешна помощ пратил вест.

    - Хей, аз търся доктор Га. Тук в кръчмата се случи пак беля. Отново Вълчо се напи и този път в лапата на Лиско нож заби. Много кръв изтече. Моля ви, елате вече.

    Доктор Га с линейката пристигнал. Похвалил бързата реакция на Зайко и на Ежко в тази тяхна акция. После качили Лиско във колата и го откарали в болницата – там в края на гората. 

    - Ха-ха-ха! – изсмял се Дон Алкохол. -  Видя ли Лиско как пострада? Така му се пада!   Хайде сега да бързаме и да видим що се случва – там в болницата. Ех, какво не бих аз дал да видя този ТВ сериал. 

      Надникнали през прозореца в лисината болнична стая. А там било ведро и чисто, че Зайко се смаял. Там доктор Га  прегледал раната на Лиско, почистил и добре я зашил. А Лиско си останал унил. До него медицинската сестра Катеричка Рунтавелка, оназ Рунтавелка със опашчица къделка,  помагала и инструментите му подавала.

    - Раната ще оздравее, - мърморел си Га. – Да. Но ти май много попийваш. Ракии, коняци и бира дори. Това е започнало да ти личи. Сега да погледнем ти колко си здрав и как алкохолът увредил е твоето тяло. Дано не съм прав.

    Грабнал лекарят слушалката и преслушал гърдите, гърба му, погледнал очите, бръкнал в носа му, после опипал  корема, всичко по него огледал. Чукнал краче с докторското си чукче. Накрая го попитал като дете колко прави две плюс две.

    - Две плюс две... прави ъъъ ... шест.

    - Да, да, ех, Лиско злочест! А често ли главата те боли?

    - Да, да, много често! – отвърнал Лиско и затрептял като лист.

    - Здравата си загазил приятелю – въздъхнал доктор Га – Ето какво ще ти кажа сега. Туй дето го правиш не е никак игра.  Алкохолът увредил е сърцето, черния дроб, състарил е лицето, стомахът вече през ден те боли, няма да имаш време ни за сън, ни за игри. Мозъкът увреден е дори. Не можеш да сметнеш таз проста задача и накрая съвсем ще откачаш. Лечение трябва и ракията знаеш, че трябва вече съвсем да забравиш. А ти само слушай и изпълнявай, и винаги на добро се надявай.

    Докторът предписал на Лиско скъпо лекарство. Той строг бил, но всички го слушали в горското царство.

    А колко доволен бил Дон Алкохол. Той дръпнал Зайко под вековния бор, подал му бутилка и казал:

    - Хайде, вземи да пийнеш отново, това е еликсир, а не отрова. При мен  е весело нали, ще станем ли приятели добри?

    - Не, не искам! – задърпал се Зайко, ококорено било това юначе и му се искало да заплаче. – Няма вече алкохола да близна, ах тази пуста ракия, та тя може да ме убие! Тя не носи веселие, щастие, а само беди и болести страшни. Моля Ви, Дон Алкохол, пуснете ме вкъщи да си вървя! Не искам във вашия свят да живея. Не искам, не искам, не смея...

    Събудил се Зайко от тежкия сън. Огледал се наоколо и видял, че е още навън. До него прохърквала Костенурка гърбата – най-голямата пияница във гората. Съгледал бутилката с проклета ракия, грабнал я и в скалата разбил я.

    После що станало никой не помни. Само приказки се разказват за смелия Зайко – оня Зайко Байко, който отворил сладкарница там във гората. И всеки ден тя препълнена е до козирката. Там Лиско е на лимонада, Бобърчо пак е на чай с горски мед, Катеричка Рунтавелка върти опашчица къделка и ближе сладолед, а костенурката гърбата все още търси бутилка из гората.

И тук поуката е ясна:

Алкохолът е враг най-страшен.

Не само Зайко, но и ние всички -

човек и животинка, всяка пгичка,

ще трябва много да се плашим

от този истински разбойник.

Защото ще плащаме ний двойно.

И да го гоним щом при нас пристигне.

Тогава болест никога не ще ни стигне.