Имало едно време една голяма къща с голям двор. В нея живеели Мама, Татко и малката им дъщеричка Момо.
Било зима и завалял сняг. Бързо натрупал по покрива на къщата, по перваза на прозореца, по клоните на дърветата, по земята. Всичко станало бяло и много красиво. Това бил първият сняг за зимата и когато малката Момо се събудила, много се зарадвала на бялата картина навън. Бързо слязла долу. Мама и Татко пиели кафе и я чакали за закуска, но малката Момо била толкова развълнувана, че просто хванала Татко за ръка и го задърпала към вратата. Искала снежен човек, а Татко бил най-добрият Правяч на снежни човеци в света. Дори си имал диплома, която била гордо закачена над камината в хола. Тя, дипломата, била написана от Мама, защото много обичала Татко, но малката Момо не знаела това и истински вярвала, че Татко е най-добрият Правяч на снежни човеци. Мама облякла Момо с дебело яке, увила я с шала, плетен от Баба, нахлупила й шапката и сложила ръкавичките с едно пръстче. Момо обула сама ботушките. Татко отдавна бил готов и двамата излязли на двора. Мама останала вкъщи да ги гледа през прозореца с чаша кафе в ръка и да им се усмихва.
Момо и Татко започнали да правят снежния човек. Първо завъртели голяма топка сняг, после по-малка и накрая най-малка. Снежният човек станал по-висок от Момо. Сложили му счупени клончета за ръце, стара тенджера за шапка, шала на Татко, морковче за нос и две копчета за очички. Момо била много доволна, обикаляла Снежния човек и пляскала с ръчички. Скоро се изморила, Татко я взел на ръце и я занесъл вкъщи. Пържените филийки на Мама били все още топли и Момо хапнала няколко. После тримата се сгушили на дивана пред камината, Мама и Татко искали да гледат някой хубав филм, а малката Момо заспала.
Присънил й се странен сън. Снежният човек я извикал навън и й проговорил с устата си от по-малки черни копченца.
- Здравей, малка Момо.
Момиченцето погледнало учудено с огромните си очи.
- Ти говориш? Снежните човеци не могат да говорят?
- Могат, малка Момо. Стига някой добър Човек да им е сложил копченца за уста- усмихнал се той копчесто.
Момиченцето продължавало да гледа учудено.
- Имам да ти казвам някои важни неща, малка Момо.
Тя кимнала и отворила двете си ушички.
- За света е много важно да има сняг, малка Момо. Да има 4 сезона, зима, пролет, лято, есен. Сезоните се събраха на съвет и изпратиха мен да уча дечицата по света как да пазят Времето, много е важно да знаете, че трябва да помагате да спасим Времето и Природата, малка Момо, защото вие сте бъдещето им. Ако се откажеш от няколко малки удобства и удоволствия, може да запазим Планетата по-дълго време здрава.  Ако не се постараете да пазите, то моят народ - този на снежните човеци, ще изчезне завинаги. Ще изчезнат животни и растения, Момо. Светът ще се промени. Разбираш ли?
- Разбирам - промълвило момиченцето.
- Ще ни помогнеш ли, малка Момо? - казал развълнувано Снежния човек.
- Да, да! - отговорило развълнувано детето  и прегърнало новия си приятел.
Изведнъж малката Момо се събудила. Помолила Мама за няколко стари копченца и излязла да постави уста на Снежния човек, за да може той да разпространи важната си реч и на Мама, и на Татко, и на всички. Намигнала му и и се сторило, че той също и намигнал усмихнат.
Момо и нейното семейство станали най-добри приятели на снежните човеци и се стараели много да пазят Времето. Нека и ние се постараем да пазим Природата, за да не изгубим завинаги добрите снежни човеци, животните и растенията.
___________________
Саморазказах си приказка и ми се приспа ;)