Синият цвят си седеше кротко в парка и се наслаждаваше на пролетните нюанси, които минаваха край него. Синият цвят беше вече в зряла възраст и вкусът му до голяма степен бе изчистен от заблудите на неопитността. С много нюанси бе имал работа той, и добре познаваше капаните им, горделивостта им, тяхната наивност. Наоколо пърхаха радостни благоухания, които тази година се съчетаваха идеално с пролетното настроение разпространено от кметството.

Синият цвят реши, че е време да се придвижи. Доброто бе на път да свърши след няколко часа, а пътят до работа бе дълъг. Тъкмо щеше да има време малко да се поразмисли. Два нюанса минаха покрай него и го измериха закачливо. Синият цвят бе навикнал на подобни белтъци и не промени осанката си. Все пак му стана приятно и той усети лек гъдел. “Трябва да се стегнеш!” вразуми се Синият цвят, “Още е началото на пролетта, а ти си изгубил чувството си за преценка!” Синят цвят реши да кривне по едно странично хрумване. Не му се искаше да се размива от разни случайни срещи.

В това хрумване наистина го очакваше покой. Тук почти не се срещаха нюанси, няколко стари светлини дремеха пред входа на кооперацията си, два акорда се гонеха из контейнерите. Синият цвят се местеше и преценяваше.

Напоследък все го смесваха с Неаполитанско жълто. Вярно, времената бяха трудни и той не можеше да си позволи много-много да подбира, но все пак... Трябваше ли да подлага репутацията си на риск? Дали не беше време да смени попрището?

Беше чувал за нова палитра, два етажа по-нагоре, където идеите били по-абстрактни и имали нужда от чисти цветове, а той все още минаваше за такъв. Вярно, че беше малко поизплашен, но едно съвземане не би му излязло толкова скъпо.

Синият цвят се загледа в тавана. Там плуваха грозните сънища, на художника. “Пак е пил евтина водка”, хрумна му на Синия цвят. Все пак, имаше нещо в този художник. На Синия цвят му беше жал за него. На времето не беше толкова задръстен.

Но времената си минаваха, а Синият цвят още не беше получил своя сюблимен момент. Нямаше да е зле да прегледа ценовата листа и да си избере някой по-харчен художник. Макар, че те в тази листа всичките бяха бедняци. А при бедняка вдъхновението не ходи. Само водката идва. А водката не може да различи кобалт от веронез!

Ама, че се закучи това хрумване! Синият цвят трябваше да излезе на всяка цена от тук. Огледа се за внезапен изход, но наоколо се виждаха само трупове. Да се обърне назад нямаше смисъл. Трябваше му повей или полъх... А! Ето там се бе заплел един!

След като успешно се изхлузи от несполучливото хрумване, Синият цвят се възкачи на едно съмнително вдъхновение, колкото да отмори малко. Подобни вдъхновения бяха изключително непредвидими и на другия ден от тях болеше глава, но Синият цвят не смяташе да му се дава дълго. Ловко се изплъзна на няколкото симулации, с които го бомбардира вдъхновението и скочи с главата надолу.

Падането с главата надолу при залез беше изключително вълнуващо. Всичко изглеждаше на обратно, движението бе шеметно и свиреше в ушите. Можеше да се забиеш и в нещо меко, ако нямаш липса на късмет.

“В крайна сметка със скок или без винаги попадаш на работа” – замисли се Синият цвят. “Не е ли това изненадващо? Каква странна закономерност? Защо като падам с главата надолу, зеленото не ми изглежда розово?...” Полека-лека Синият цвят заспа.

Събуди се във ваничката си, ръсен от пепелта на цигарата на художника. Какво щеше да бъде днес? Аха! Делириум тременс. Някои хора спешно се нуждаят от трепанация на черепа! Как не му омръзна да рисува дървета? Може би в детската градина все дървета са го карали да рисува, може би детското изплува в него, след смъртта на мозъчните клетки, поливани редовно с водка? “Защо не си купи свястно зелено, а все ме меси с Неаполитанско жълто?”

Преди от художника струяха идеи, дори вдъхновения. С тях можеше да се извисиш донякъде. А сега струят само изпарения. Да не би този човек да мрази рисуването? Виж тази идея не беше хрумвала на Синия цвят, можеше да поработи над нея – имаше цял ден.

Синият цвят хвана един поглед на художника и се издигна пред картината. Това можеше да мине и за натюрморт с броколи. “То че е морт – морт си е, но аз какво правя тук?”, ядоса се Синият цвят и погледна Червения цвят в другия край на кутията с бои. Това му подейства успокояващо.

Синият цвят мразеше Червения цвят. И той не знаеше защо. Двамата вечно бяха съперници. Вечно ги слагаха един до друг. Вечно ги противопоставяха. Вечно ги бъркаха в тъмното, защото имаха еднаква цветосила. Сякаш бяха двата опорни стълба на видимия спектър. А когато ги слееха насила, се получаваше вместо нещо велико – нещо жалко – Лила, Виолет. Можеше ли някой да си представи нещо по скучно от Виолет?

Сега обаче Червеният цвят направо му се стори симпатяга, пръв приятел и другар. То беше защото Синият цвят вече бе взел твърдото решение да избяга. А Червеният цвят щеше да остане да господства в палитрата на този бездарник. Халал да му е!

Синият цвят успокоен се остави да го смесват с каквото си искат през целия ден. Той се сети, че художника бе изгубил вдъхновението си, след като се ожени по сметка преди пет години. От тогава бе започнал да рисува само дървета – преди това рисуваше основно голи жени, а жена му мразеше той да гледа голи жени. Художникът мразеше да рисува, защото мразеше да рисува дървета, а какво друго му оставаше да рисува? Кани ли? Това е – този художник е безнадежден случай! Спокойно можеше да го изостави!

.......

“Странно явление бе констатирано днес” – пишеха в общи линии всички вестници на сутринта. “Синият цвят изчезна от нашето ежедневие. Някак си съвсем спонтанно, за една нощ той ни напусна. Това, което беше синьо, вече стана жълто. Сигнали за жълто бедствие прозвучаха едновременно от целия свят. Какво ще правим без синьото?”

“Пречи ли това всъщност на някого? Какво е значението на цветовете за човека? Някога задавали ли сме си този въпрос?”

“Далтонистите потриват ръце – за тях всичко е цветосила.”

“Черно-бялата фотография тържествува”

“Графиката е на мода. Къде изчезна синьото море, къде изчезна синьото небе?”

“Физиците са безсилни.”

Последните изследвания показват странен резултат. Ето какво казва доктор Фауст от Масачузетския институт. “Всъщност, нищо в природата около нас не се е променило. Няма промяна на веществата. Промяната, като че ли засяга само човека. Той просто не възприема синьото като синьо. За нас тази част от спектъра стана невидима.”

“Какво всъщност се е случило? Изследванията върху ретината хвърлят нова светлина върху синята мистерия. Рецепторите ни продължават да работят нормално. Всъщност проблемът е по-скоро в “осмислянето” на самия цвят. Ние като че ли отказваме да го “осмислим”. Идеята за синия цвят е изчезнала. Заместена е с идеята за неаполитанското жълто. Парадоксално е, но е вярно.”

.......

Синият цвят се беше объркал. Тази пътека би трябвало да го отведе на предписаното място, а наоколо ставаше все по-странно. Големи кордели висяха от пепелта над главата му, чуваше се вой на сирена. Кордон войници тропаше някъде в близкото, често се срещаха жаби. Знаеше си той, че тези агенти стават все по-съмнителни, но какво можеше да стори, като реши да спести пари?

Синият цвят джвакаше из лепкаво сладострастие и непрекъснато се оглеждаше за изход. Един ботуш профуча над главата му и се заби в отсрещното целомъдрие. “Можеше и да е по-зле!”, каза си Синият цвят и за всеки случай тръгна приведен. Обстановката не се подобри. Девически хор заглуши воя на сирени и отблясъците наоколо станаха нетърпими. Вляво се виждаше тъмна алтернатива и Синият цвят реши на всяка цена да се добере до нея. Пречеше му ято комари, и горичка от кисели краставици, но той упорито се провираше и драскаше към спасителната хлад на алтернативата. Когато се приближи на триста крачки от нея, тя го засмука.

Синият цвят се въртеше като есенен лист подхванат от ноемврийски вятър. Алтернативата ставаше все по-широка и сива. Стените й се отдалечаваха от него и скоро той престана да ги вижда. “Къде ли ще попадна?”, мислеше си Синият цвят докато се носеше безпомощно из празното пространство.

....... To be continued .....