Лека нощ, Боженко!

Да не мислите, че това, което правим вкъщи преди лягане, е просто събличане, миене на зъбите и други части от тялото, обличане на пижамата и завиване в леглото? Не, то си е цял ритуал!

Поредността на действията е долу-горе такава, но между тях се вмъкват някои не толкова необходими. Например с облечено горнище на пижамата и голи крачета дъщеря ми решава да скача по спалнята. Вдига си до ушите ръчичките с по две щръкнали пръстчета и дяволито заявява: “Аз съм малко зайче!” Обикаля родителското легло с подскоци, а аз, заела поза “делва” (нали знаете, с ръце на кръста), я подканям: “Хайде, малка, утре няма да ти се става за детската градина!” Друг път й хрумва да ми покаже какви танци са учили през деня – добре че спалнята е здрава. Или пък трябва непременно да оцвети нещо в новата книжка. И така ритуалът всеки път се удължава, защото задължително включва “чужди” елементи.

Най-сетне овладявам положението. Прегръщам Божена, целуваме се като ескимосите – с носчетата (в нашето семейство умалителното от нос е носче, а не носле), после целувам малките сладки очета и тя си ляга. Завивам я като пашкулче – отвсякъде я затискам с одеалото, като си давам сметка, че това ще изтрае до първото обръщане. И следва приказка. Божена си избира коя точно да прочетем. Сред любимите са книжките за костенурчето Франклин.

Преди известно време обаче с Гошо (мъжа ми) трябваше да влезем в ролята на съчинители, защото на мода станаха приказките по зададен сюжет и герои. Ето какво измисли веднъж Гошо, когато Божена определи герои да са слончето Анежбо (друг път може да ви разкажа откъде идва името) и неговите родители. “И слончето да избяга от детската градина, а майка му и баща му да го намерят”.

“Имало едно време едно малко палаво слонче, което се казвало Анежбо. То живеело щастливо с майка си и баща си. Един следобед, както си играело в детската градина с другите слончета, му хрумнало да си отиде само у дома. Анежбо си мислело, че знае пътя към къщи. Е, вярно че сутрин баща му го возел с колата до детската градина, но вечер майка му го вземала и те се прибирали пеш през парка, където оставали за малко и слончето си играело на катерушките и пързалките. И тъй, Анежбо си мислело, че ще може да се прибере само вкъщи. Но като тръгнало, се объркало – улиците около детската градина толкова много си приличали! Седнало слончето на тротоара, под едно дърво и горчиво заплакало.

През това време майката на Анежбо отишла да го вземе от детската градина. Много се разтревожила, когато разбрала, че детето й е изчезнало. Обадила се веднага на мъжа си и двамата започнали да търсят Анежбо. Но не го намерили. :( Тогава бащата се сетил, че има един приятел, който е пилот на хеликоптер (малка връзка с действителността – работата на нашия кум е свързана с хеликоптери). Помолил го да помогне да издирят слончето. И приятелят веднага излетял във въздуха и закръжил около детската градина. Бързо забелязал нещастното Анежбо, седнало на тротоара, под дървото, и съобщил на родителите му къде се намира. Майката и бащата се зарадвали и веднага отишли при своето дете. Видели го как ридаело безутешно и горчиви сълзи се стичали по лицето му. Родителите прегърнали силно Анежбо и нацелували мокрите му солени бузки”.

Тук Божена се намесва и казва: “Първо го наплескали малко и после го прегърнали и го нацелували”. “Защо да го плескат?”, пита баща й.
“Ами защото друг път да не бяга от детската градина. Защото не е хубаво”.

Лека нощ, Боженко! Спи спокойно и сънувай само хубави сънища! Мама и тате те обичат. :)