За времето без цветен телевизор...

Истински се учудих, когато видях това на Попа вчера. Мислех, че хората, които лъскат обувки са отдавна изчезнали.. А се зарадвах много, както бих се зарадвала, ако срещна коминочистач.
Имаше нещо адски сантиментално в гледката.. Като часовник с кукувичка.. Или голяма изкуствена мечка, редом с Пинко Розовата Пантера, до която децата се снимат през морската си ваканция..
Или като стъклените бутилки за олио и оцет, които мама старателно измиваше и пазеше, а после ме пращаше с тях до магазина... Слагаше ги в мрежичка, защото еднократните полиетиленови торбички ги нямаше. Нямаше ги. По-късно ги таксуваха по 5ст. А днес, ти ги дават навсякъде... И сега никой не си хвърля боклука, изнасяйки кофата...
Колко се променят хората! Неусетно...
А всъщност ми харесваше да получавам писма в истински пощенски пликове... Защото думата е-mail не съществуваше в скромния ми речник.
Харесваше ми да се разходя до пощата, за да се обадя на баба.
И да ми звънят по домофона приятелите, вместо да ми клипват като стигнат до блока...
Обичах кифлите с мармалад и хот-доци с истинска франзела.. О, какъв лукс бяха тези нови хот-доци (или догове?)... Харесвах твърдите дъвки "Идеал" и онзи марципанов шоколад "Пинокио"...
Като гледам "Войната на таралежите" и си спомням с носталгия за тогава.